Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

XXI

Малката фигура на Сабар се изгуби в далечината, смалена до точица на плажа, чезнеща с отдалечаването на кораба, който цепеше тъмните каспийски води, за да излезе в открито море. Чайките се носеха ниско в шпалир около тях, в очакване да им подхвърлят някоя рибка, но моряците не се смиляваха над непрестанните им вопли, съсредоточени в работата си; времето на леност и задевки с птиците беше безвъзвратно изтекло.

Томаш усети нечие присъствие и обърна глава. Беше Мохамед. Капитанът на рибарския кораб остана мълчалив за момент, загледан в далечната фигурка на Сабар, която вече се сливаше с пясъчната ивица. Мохамед беше азер, имаше сива, добре поддържана брада, гладка кожа и бели, изрядно подрязани нокти, което говореше, че не е рибар, а градски човек.

— Имахте късмет — каза Мохамед. — Още един ден и щяхме да отпътуваме.

— Знам.

Махна към плажа, опустял, след като Сабар си беше тръгнал.

— И той ли е от нашите?

— Сабар ли?

— Да. Наш човек ли е?

Томаш поклати глава.

— Не.

— Тогава кой е?

— Шофьор.

— Шофьор ли? — Повдигна вежди. — Как така? Проверихте ли го?

Томаш въздъхна уморено.

— Това е дълга история — каза. — Но Сабар е един от хората, които ми спасиха живота. Ако не беше той, нямаше да съм тук.

Мохамед не обели и дума повече по въпроса, макар и да беше видно, че не одобрява импровизации с непознати; според него това беше непрофесионален подход. Но професионално или не, неговият пътник беше успял да пристигне навреме при много неблагоприятни обстоятелства, а това заслужаваше уважение.

Двамата останаха на кърмата, за да се полюбуват на иранския бряг под светлината на залеза. Мирисът на море ставаше все по-наситен. Бризът се усили и приглуши настойчивите крясъци на чайките и непрестанното бучене на мотора. Небето се обагри в топли тонове на петроленосиния фон, но ледена светлина обливаше бреговата ивица с дългата верига на Елбурс, прорязваща хоризонта отдясно, с искрящ сняг по върховете и спусналото се на дъното слънце, забързано да целуне Каспийско море.

Падаше нощ.

Настръхнал от студа, носен от северния бриз, капитанът на рибарското корабче потри енергично ръце в опит да се стопли, но накрая се предаде.

— Прибирам се — каза той. — Бездруго е време да се свържем с базата.

— С Баку ли ще говорите?

— Не, не.

— Тогава?

— Ленгли.

 

 

Нощта се спусна плътно над Каспийско море и обгърна боботещия кораб с гъста, почти непрогледна тъмнина, сякаш се изгубиха в необятна бездна. Само тук-там изплуваха светли полюшващи се точици, сигнализирайки за улисани в работа рибарски корабчета или за големи товарни или пътнически кораби, сновящи между двата бряга.

Томаш остана дълго на носа на кораба, без да обръща внимание на студа. Беше прекарал три дни затворен в циментов ковчег и нито леденият повей, нито черната нощ можеха да му отнемат насладата от възвърнатата свобода, да му попречат да се рее в небесния необят, да вдъхва свежия въздух, който вятърът вееше в лицето му.

Вратата на мостика се отвори и един от моряците, които говореха английски, му махна с ръка.

— Мистър, елате тук — каза той. — Капитанът ви вика.

Помещението беше затоплено и добре осветено, макар че облакът от дим и миризмата на цигари бяха непоносими. Морякът му посочи тесни стъпала и Томаш слезе на долния етаж в претъпкана заличка, където се намираше Мохамед. Капитанът, със слушалки на ушите и микрофон пред устата, бе застанал до пулта за управление.

— Викали сте ме?

Мохамед го видя и с жест с ръка го покани да седне до него.

— Говоря с Ленгли.

Историкът се настани, докато капитанът привършваше съобщението, изпълнено с цифри, foxtrots и papa kilos[1]. Когато привърши, Мохамед свали слушалките и ги подаде на Томаш.

— Искат да говорят с теб — каза той.

— Кои те?

— Ленгли.

— Кой по-точно?

— Берти Сисмондини.

— Кой е той?

— Координатор от дирекция «Операции», отговаря за Иран.

Томаш сложи слушалките на ушите си и оправи микрофона пред себе си. Прокашля се малко несигурно и се приведе напред.

Hello?

— Професор Нороня?

Гласът звучеше носово, с американско произношение и естествено, изговори неправилно името му.

— Да, аз съм.

— Аз съм Берти Сисмондини, отговарям за операциите по intelligence gathering[2] в Иран. Преди да започнем, нека ви кажа, че линията, по която говорим, е абсолютно сигурна.

— Много добре — каза Томаш, равнодушен към сигурността на линията, която явно тормозеше целия персонал на ЦРУ. — Как сте?

— Не съвсем okay, професоре. Не съвсем.

— Защо?

— От няколко дни е изчезнал нашият основен агент в Техеран. Очаквахме да извърши много деликатна операция заедно с вас и след това да ви изведе от страната със средства, които вие в момента ползвате. Факт е обаче, че нашият човек престана да изпраща сведения. Загубихме контакт и с другия наш агент, а за капак на всичко и вие изчезнахте. Всички около мен са в паника, непрекъснато ми задават въпроси, а аз не мога да им отговоря. Дали не бихте могли да ми обясните какво, по дяволите става?

— За кои двама агенти говорите?

— Опасявам се, че поради съображения за сигурност не мога да им кажа имената.

— Моса и Бабак ли?

— Бабак, okay. Не познавам Моса.

— А, разбира се — спомни си Томаш. — Той се представи като Моса, но всъщност това не е истинското му име. — Помисли малко. — Вижте, говорим за един едър тип, силен, енергичен?

— Да.

— Нямате новини от него, така ли?

— Нищо.

— Вижте, съжалявам, че трябва да го кажа, но може би е мъртъв.

От другата страна на линията настъпи тишина.

— Баг… хм… е мъртъв? Сигурен ли сте?

— Не, не съм. Видях го да стреля в министерството, видях, че иранците, които го преследваха, отвърнаха на стрелбата. После ми казаха, че бил ранен и починал в болницата. Колкото до Бабак, наистина нищо не знам.

— Но какво точно се случи?

Томаш разказа подробно за станалото в министерството и за престоя си в затвора «Евин». Разказа за избавлението си и за всичко, което Ариана му беше казала и което бе направила, за да му помогне да излезе от страната.

— Мъжко момиче — каза Сисмондини накрая. — Мислите ли, че би се съгласила да стане наш агент в Техеран?

— Какво? — рязко каза Томаш. Идеята беше опасна. — По-добре не си го и помисляйте!

Okay, okay — отвърна американецът от другата страна на линията, учуден от реакцията му. — Само ми хрумна, relax[3].

— Неудачно хрумване — продължи историкът, леко посмекчил тона. — Оставете я на мира, разбрахте ли?

Okay, не се притеснявайте — отново го успокоиха отсреща.

Португалецът внезапно почувства гняв заради начина, по който началниците от американската разузнавателна централа си позволяваха да разполагат с живота на другите заради собствените си интереси, без да подбират средства за постигането на целите си. И понеже вече беше набрал скорост, Томаш реши да засегне един въпрос, който от дни не му даваше покой.

— Чуйте — каза той. — Искам да ви задам един въпрос.

— Да?

— Вие ли наредихте на… на вашия човек да ме убие, в случай че ни хванат?

— Моля?

— В момента, в който щяха да ни хванат в министерството, Моса искаше да си инжектирам някаква отрова. Вие ли му наредихте това?

— Мм… ние имаме средства за сигурност, нали така?

— Дадохте ли му тази заповед?

— Вижте, тази заповед е валидна за всички операции от деликатно политическо естество, така че…

— Разбирам, наредили сте му — заключи Томаш. — А сега бих искал да знам защо не съм бил предупреден, че съществува такава възможност?

— Поради простата причина че ако знаехте това, никога нямаше да се съгласите да участвате в операцията.

— Естествено.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е наложително в екстремна ситуация. Вашият живот съвсем не е толкова важен, колкото националната сигурност на Съединените щати.

— Не и за мен.

— Въпрос на гледна точка — каза Сисмондини. — Обективно погледнато, нашият човек в Техеран е спазил докрай инструкциите за сигурност, като не се е оставил да го заловят жив.

— Но той беше жив, когато го заловиха. Починал е по-късно.

— В случая това е едно и също. Ако го бяха заловили и го бяха подложили на разпит, катастрофата би била пълна. Иранците щяха да намерят начин да изтръгнат цялата информация и мисията ни в Техеран щеше сериозно да пострада. Ето защо сме много разтревожени от случилото се. Същото щяха да направят и с вас.

— Да, но не го направиха.

— И слава богу. Но го дължите на вашата приятелка — заключи американецът. — Бихте ли ме извинили за секунда. — Смени тона, сякаш някой му шепнеше нещо на ухото. — Благодаря ви за информацията, беше извънредно полезна. А сега… сега един човек иска да говори с вас, okay?

— Добре.

— Един момент.

Дочуха се странни звуци по линията, после някаква музика, явно прехвърляха разговора.

Hello, Томаш.

Португалецът разпозна дрезгавия и провлачен глас, привидно спокоен, със зле прикрита агресия.

— Мистър Белами?

You're a fucking genius.[4]

Наистина беше Франк Белами, шефът на дирекция «Наука и технологии».

— Как сте, мистър Белами?

— Никак не съм доволен. Ама никак.

— Защо?

— Вие се издънихте.

— О, моля ви! Не е точно така…

— Взехте ли ръкописа?

— Не.

— Прочетохте ли ръкописа?

— Мм… не, но…

— Значи сте се издънили — отряза го Белами с познатите ледени нотки в гласа. — Не изпълнихте своята мисия. Провалихте се.

— Не е точно така.

— А как?

— Първо, не съм бил натоварен с операцията по кражбата на ръкописа. Както навярно знаете, аз не съм оперативен служител на вашето проклето управление, нито съм бил подготвен за въоръжен взлом. Щом операцията се е провалила, то е, защото вашият човек не е бил достатъчно компетентен, за да я осъществи успешно.

Fair enough[5] — съгласи се шефът от ЦРУ. — Ще го отнесе колегата от дирекция «Операции».

— И второ, попаднах на следа за местонахождението на професор Сиза.

Is that so?[6]

— Да. Името на един хотел.

— Кой?

— Хотел «Орчард».

Белами замълча, изглежда записваше нещо.

— Ор… чард — каза бавно. — Къде се намира?

— Не знам. Разполагам само с името.

— Много добре, ще наредя да проверят.

— Направете го — настоя Томаш. — Трето, макар и да не ми разрешиха да прочета ръкописа на Айнщайн, знам, че иранците са объркани и не знаят как да го интерпретират.

— Сигурен ли сте?

— Да, така ми казаха.

— Кой ви го каза?

— Моля?

— Кой от иранците ви каза, че са объркани и не разбират ръкописа?

— Ариана Пахраван.

— А, хубавицата от Исфахан. — Направи кратка пауза. — Наистина ли е богиня в леглото?

— Извинете?

— Чухте ме добре.

— Дори няма да ви удостоя с отговор на този въпрос.

Белами се разсмя.

— Хм… чувствителен сте на тази тема, нали? Знам, че сте влюбен…

Томаш го прекъсна.

— Вижте какво — каза той с негодувание. — Искате ли да чуете какво имам да ви казвам, или не?

Американецът смени тона.

Go on.[7]

— Мм… докъде бях стигнал?

— Казвахте, че иранците били объркани от документа.

— А, да — възкликна Томаш, подхващайки отново разказа си. — Направо останали изумени от това, което са прочели, и явно не знаят как да тълкуват текста. Ако правилно съм разбрал, иранците смятат, че ключът към ръкописа се намира в две шифровани послания, оставени от Айнщайн.

— Така…

— Но на мен ми бе предоставен достъп до тези две послания. Нося ги със себе си.

— Хм, хм.

— Вече разшифровах едното.

За кратко се възцари тишина.

— Е, аз какво ви казах? — възкликна Белами. — You're a fucking genius!

Томаш се разсмя.

— Знам.

— И какво открихте в разшифрованото послание?

— Честно да си призная, не го разбирам напълно.

— Какво искате да кажете? Или сте го разшифровали, или не сте.

— Разшифровах го — потвърди той.

В действителност Томаш не беше разбулил сам загадката със стиховете, Ариана също беше участвала в работата, но криптоаналитикът реши, че е по-добре да пропусне този факт. Нещо му подсказваше, че Белами ще скочи до небето, ако узнае, че иранката, отговаряща за проекта Die Gottesformel, е в течение на всичко.

— Е, и? — поиска да узнае американецът. — Как да ви разбирам?

— Искам да кажа, че самото послание вероятно също е ребус — поясни криптоаналитикът. — В един загадъчен текст е скрит друг загадъчен текст. Дешифрираш единия текст, а отдолу изскача друг.

— А вие какво очаквахте?

— Моля?

— Питам какво сте очаквали. Авторът на ръкописа е най-умният човек, който е живял някога на тази планетата. Логично е да се очаква, че неговите ребуси ще се отличават с най-голяма сложност, не смятате ли?

— Всъщност имате право.

— Разбира се, че имам право — каза Белами. — По-добре ми обяснете за какво става въпрос в този шибан ребус, който вече сте дешифрирали.

— Минута.

Томаш опипа джоба на сакото си, обзет от внезапен страх, но за свое най-голямо облекчение откри сгънатия лист на мястото, на което го беше оставил. Тъмничарите в «Евин» бяха истински садисти, но поне зачитаха правото на лична собственост. Или не са допускали, че ще избяга, преди да са огледали всичко? Така или иначе, факт бе, че листчето с ребусите бе оцеляло след ареста.

— Докога ще чакам? — попита Белами, изгубил търпение.

— Да, да, ето го — каза Томаш, разгръщайки листчето. — Ребусът е пред мен.

— Четете най-сетне!

Историкът погледна нахвърляните на ръка редове.

— И така, дешифрирах ребуса, представен от стиховете на първата страница на ръкописа, точно под заглавието.

— Нещо като епиграф ли?

— Да, точно така.

— И какво се казва в стихотворението?

— Малко мрачно звучи — отбеляза Томаш. — Ще го прочета. — Прокашля се. — Terra if fin, de terrors tight, Sabbath fore, Christ nite.

— Господи! — възкликна Белами. — Знаете ли, вече съм чел това! Нашият човек в Техеран ни изпрати стиховете преди една-две седмици.

— Така е, аз му дадох текста.

— Някак зловещо звучи, не мислите ли? Сякаш е пророчество за Апокалипсиса…

— Нали?

— Каквото и да е измислил Айнщайн, сигурно ще прати всичко по дяволите! — предрече той. — Damn it![8] Май наистина трябва да се намесим с военна сила.

— Аз дешифрирах скритото послание.

— Казвайте.

Томаш прокара поглед по редовете, написани на немски.

— Открих, че става въпрос за анаграма. В стиховете на английски има послание на немски език.

— Така ли? Интересно.

— В посланието се казва следното. — Замълча за миг, за да превключи на немски език. — Raffiniert ist der Herrgott, aber boshaft ist er nicht.

Нова пауза настъпи от другата страна на линията.

— Бихте ли повторили? — помоли Белами с променен глас.

Raffiniert ist der Herrgott, aber boshaft ist er nicht — прочете отново Томаш. — Това означава следното. — Потърси реда с превода. — Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е.

— Невероятно! — възкликна Белами.

Томаш се учуди на въодушевлението на събеседника си.

— Да, наистина е изумително…

— Изумително ли? Това… това е невероятно странно! Не мога да повярвам.

— Да, така е, изречението е малко загадъчно. Може би ние…

— Вие не разбирате — прекъсна го човекът от ЦРУ. — Чух това изречение от устата на самия Айнщайн.

— Какво говорите?

— През 1951 година в Принстън, по време на срещата с тогавашния министър-председател на Израел, Айнщайн произнесе точно тази фраза. Бях там и чух всичко. — Пауза. — Момент… сигурно го имам някъде тук. — По линията се чу пращене, малко след това дрезгавият глас на Белами прозвуча отново. — Ето го.

— Какво е това?

— Транскрипцията на разговора на Айнщайн с Бен Гурион. По някое време те заговориха на немски. Момент… — Шум от прелистване на страници. — Да, тук е. Искате ли да чуете?

— Да, да.

— Айнщайн каза: Raffiniert ist der Herrgott, aber boshaft ist er nicht. — Белами смени тона. — Като чу това, Бен Гурион попита:_ Was wollen Sie damit sagen?_ — Отново промени гласа. — И Айнщайн отвърна. — Пауза. — Die Natur verbirgt ihr Geheimnis durch die Erhabenheit ihres Wesens, aber nicht durch List.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Ето го и превода. Айнщайн каза. — Белами отново си преправи гласа, сякаш се опитваше да имитира учения. — Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е.

— Това вече го знам.

— Спокойно. Като чу това изречение, Бен Гурион го попита. — Последва смяна на гласа. — Какво искате да кажете с това? — Нова пауза. Айнщайн отговори. Смяна на тембъра. — Die Natur verbirgt ihr Geheimnis durch die Erhabenheit ihres Wesens, aber nicht durch List.

Томаш имаше чувството, че ще избухне от нетърпение.

— Добре, разбрах. Но какво означава?

Франк Белами се усмихна със задоволство, че е принудил португалеца да чака и е успял да изостри любопитството му. Спря поглед на превода и най-сетне прочете последното изречение, произнесено от Алберт Айнщайн преди петдесет и пет години.

— В тайните на природата се крие величие, а не лукавство.

Бележки

[1] Международен азбучно-фонетичен код. — Б.р.

[2] Събиране на разузнавателна информация (англ.). — Б.пр.

[3] Успокойте се (англ.). — Б.пр..

[4] Вие сте проклет гений. — Б.пр.

[5] Съвсем основателно (англ.). — Б.пр.

[6] Така ли? (англ.). — Б.пр.

[7] Продължавайте (англ.). — Б.пр.

[8] По дяволите! (англ.). — Б.пр.