Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (21)

XX

Мерцедесът прекоси града с влудяваща мудност, задържан от бавния и натоварен поток на движението в Техеран. Вмъкнаха се в обърканата плетеница от оживени артерии и отново минаха през големия площад «Имам Хомейни», после се отправиха към лабиринта от улички, прострял се на изток. Томаш се оглеждаше неспокойно, погледът му шареше навред, мозъкът му трескаво обработваше информацията до най-дребната подробност. Всяко лице и кола може би криеха заплаха, всеки глас и клаксон му звучаха като сигнал за тревога, при всяко спиране и тръгване очакваше внезапно нападение.

Струваше му се, че опасността го дебне отвсякъде; няколко пъти дори сам трябваше да си каже, че всичко е наред, че собственото му въображение го кара да вижда неща, които не съществуват. В действителност всичко вървеше според предварително начертания план. Преди тръгване бяха стигнали до заключението, че пътуването с автомобил до Бандар е Торкаман е доста рисковано, понеже властите вече търсеха беглеца и щяха да ги спират за проверка по пътя; налагаше се да изберат обществения транспорт. Томаш прие ролята на дълбоко вярваща жена в чадор, дала обет за мълчание, и се разбраха, че всички контакти с трети лица щяха да се водят от Сабар, нейния водач.

В съответствие с начертания план половин час по-късно, преодолели следобедната суматоха на обърканото улично движение, те стигнаха непосредствената си цел.

— Терминал е шарг — съобщи Сабар.

Беше автогара «Изток». Томаш я огледа от другата страна на улицата и му се видя прекалено малка за терминал; все пак тя обслужваше цялата провинция Хорасан и района на Каспийско море.

Пресякоха улицата и навлязоха в периметъра на гарата. Преминаха през пространство, претъпкано с хора с куфари и стари автобуси, бълващи смрад на изгорели газове, и се отправиха към касата за билети. Иранецът купи два билета и направи знак на Томаш да побърза, защото автобусът им щеше да потегли всеки момент. Когато стигнаха до сектора, видяха стар мръсен рейс и тълпа от селяни, рибари, почернели от слънцето, и жени с чадори.

Влязоха в автобуса и европеецът едва сдържа гримасата на погнуса, макар че спокойно можеше да си я позволи, тъй като никой не виждаше лицето му. Имаше остатъци от храна по седалките, между пътниците бяха поставени клетки с птици — кокошки, патици, пилета. Във въздуха се носеше топла задушлива миризма на изпражнения и храна за птици, примесена с остра воня на урина и човешка пот и всепроникващия мирис на изгорели газове, който изпълваше цялата гара.

Междуградският автобус потегли пет минути по-късно, точно в шест следобед. Включи се, поклащайки се, в основната артерия, изпусна плътен черен облак от ауспуха и нададе яростен рев. Движението в Техеран беше същият ад като преди, с безумни маневри, постоянно пищене на клаксоните и внезапно удряне на спирачките. Трябваха им почти два часа, за да прекосят останалата част от града, но най-сетне, след безброй спирания и потегляния, оставиха зад себе си градската зона и димящото возило се понесе кротко към подножието на планината.

Пътуването през нощта в планината преминаваше без произшествия. Редяха се завои, стръмни изкачвания и спускания, понякога фаровете пробягваха по снежната покривка, натрупана отстрани на шосето. За да избегне гаденето от завоите и миризмата на бензин, както и клаустрофобичните усещания, подсилени от чадора, Томаш отвори прозореца и през по-голямата част от пътуването вдишваше студения и разреден въздух на Елбурс, което не допадаше на спътниците му, склонни да дишат спарения въздух вместо ледения и чист полъх, идещ отвън.

Стигнаха в Сари към единадесет часа вечерта и се настаниха в малък хотел в центъра, «Мосаферкуне». Сабар помоли да им занесат храната в стаите и двамата се прибраха да възстановят силите си. Седнал на леглото, преглъщайки кебап вече без чадор, Томаш съзерцаваше гледката на заспалото селище и чудната бяла кула с часовник, която се издигаше на площад «Сахат» точно срещу прозореца му.

Сутринта се качиха на автобуса за Горган. За първи път Томаш имаше възможност да се наслади на красотата на този крайморски край под светлината на утринното слънце. Пейзажът беше съвършено различен от този край Техеран. На мястото на стръмните планини със снежни върхове и сухата, негостоприемна земя край столицата тук имаше красива и буйна, почти тропическа гора, истинска джунгла, разположена между гордите планини и спокойната морска шир.

Пътуването до Горган продължи три часа. Останаха на автогарата още малко, докато направят следващата връзка. Томаш чувстваше, че цялото тяло го боли от умора и търпението му бе стигнало предела си заради неудобния чадор. Освен това Сабар не знаеше английски и на историка не му оставаше нищо друго, освен да мълчи. Не че това беше кой знае какво неудобство, всъщност беше по-скоро преимущество, тъй като безмълвието беше част от прикритието му, но все пак разговорът му липсваше като отдушник на натрупаното напрежение.

На площад «Енкелаб», където се намираше автогарата в Горган, беше твърде горещо. Денят беше задушен и тежкият чадор допълнително усложняваше нещата. Томаш не разбираше как е възможно да се оцелее с всичките тези одежди и трябваше да си наложи волята, за да се владее; на моменти го връхлиташе непреодолимо желание да съблече проклетата дреха, да се освободи от мракобесното покривало, което го гнетеше и му пречеше да се движи свободно, да смъкне оковите от тялото си и с опиянение да напълни гърдите си със свеж и чист въздух. Но съумяваше да устои на поривите и си оставаше дегизиран.

В ранния следобед потеглиха за крайната си цел. Разнебитеният автобус подскачаше из дупките по селските пътища, прокарани сред буйната растителност. Пътуваха из черни пътища и пътеки, разтърсвани от неспирно друсащото старо возило, докато най-накрая, след повече от два дълги часа, зърнаха първите сгради от населеното място, което беше последната спирка на дългото им пътуване.

Малки къщурки, открояващи се на фона на синьото Каспийско море. Бандар е Торкаман.

Селището беше изградено от ниски, почти еднотипни къщи. Всичко изглеждаше еднообразно и донякъде отегчително. Само живописният вид на местното туркменско население компенсираше безличието на градчето. Още със слизането си от междуградския автобус двамата пришълци зяпнаха от почуда. Мъже и жени се разхождаха насам-натам в типично турско облекло и нехайна ленива походка. Пазарът бе отворен, но стоките бяха оскъдни. Продаваха само риба, турски дрехи и груби ботуши.

Сабар се обърна към една жена, която плетеше на слънце, седнала на стъпало пред дома си. Жената оправи кърпата на главата си и вдигна загрубял и почернял пръст, сочейки някъде наляво.

Тръгнаха покрай старата железопътна линия с прогнило дърво между релсите, по посока на контейнерите с гориво, които се виждаха в далечината. Сабар вървеше напред, Томаш се влачеше зад него, задушавайки се под непоносимия чадор. Минаха край контейнерите, от които се носеше остра миризма на нафта и бензин, и се заковаха на място, когато зърнаха примитивни дървени подпори, издигнати на брега на морето.

Пристанището Бандар е Торкаман.

Три риболовни кораба се полюшваха в спокойните води на Каспийско море на фона на ширналия се залив Горган като в огромна импресионистична картина. Откъм плажа долиташе мирис на сол и море, над кротката морска повърхност отекваше меланхоличният крясък на чайките. Тъкмо този аромат и познатите звуци го накараха да се почувства като у дома, без кракът му да е стъпвал на този бряг. Томаш имаше чувството, че домът му е там, където морето мирише така прекрасно и където се носят призивните крясъци на чайките.

Историкът се приближи до водата, спъван от тежкия чадор, и през плътната дантела на лицето се опита да види какво беше написано на корабите. Първият имаше арабски знаци, които го отчаяха; дали това не беше името, което търсеше, но изписано с арабски букви? Сабар дойде при него и прочете издълбаното в дървото име.

— Анахита.

Не беше този.

Томаш измина още стотина крачки по брега. Второто рибарско корабче, боядисано в червено и бяло, беше закотвено наблизо, с опънати на слънцето мрежи и кръжащи над него чайки. Потърси арабски знаци по него, но този път не се наложи Сабар да му помага, защото на корпуса му видя познатите латински букви.

Баку.

— Този е.

Томаш поривисто отхвърли опротивелия му чадор, освободи се от потискащия товар и го захвърли на земята. Усети как морският бриз погали изпотеното му лице и разроши непокорните му коси. Затвори очи и обърна лице към небето, сякаш очакваше полъхът да му донесе целувка. Облекчен, той вдишваше соления мирис на спасението, дробовете му се изпълваха със свежия въздух, напоен с аромат на море, краката му сякаш сами тръгнаха към водата и се окичиха с бели синджири от морска пяна; в този миг той имаше чувството, че самата природа го посреща ласкаво с майчина милувка, че небесата му изпращат своя благослов и че най-сетне свободата е отворила прегръдките си за него.

След като премина този първоначален миг на опиянение, Томаш отвори очи, впери ги в рибарското корабче, сви дланите на ръцете си във фуния и ги постави пред устата си като високоговорител.

— Ехоооо! — извика той.

Гласът му отекна в огледалните води на залива и подплаши чайките. Рояк птици се понесе като тъмен облак, с мощно размахвани криле, описвайки фигури от изящна хореография. Стрелна се в небето, отвръщайки на човешкия повик с тревожен и меланхоличен крясък.

— Ехоооо! — повтори настоятелно. Една глава се подаде от палубата на Баку.

— Chikar mikonin?^[1] — попита рибарят отдалече.

Окуражен, Томаш пое дълбоко въздух.

— Мохамед?

Рибарят се поколеба.

— Ye lahze shabr konin^[2] — каза накрая, махайки на Томаш да изчака.

Главата изчезна от палубата. Томаш остана неподвижен, вперил поглед в кораба в мълчаливо очакване, молейки се нещата да се развият според плана. Рибарското корабче се полюшваше леко в ритъма на морето като крехка черупка, понесена в бавен танц, отмерван от меланхоличните крясъци на чайките и кроткото, равномерно плискане на вълните.

Рибарят се показа половин минута по-късно, до него се появи още една глава. Новодошлият заговори на английски.

— Аз съм Мохамед. Мога ли да ви помогна с нещо?

Томаш почти подскочи от радост.

— Да — възкликна той, смеейки се от облекчение. — Смятате ли да ходите до Мека?

Дори от разстояние, историкът видя, че Мохамед се усмихва.

— Инш Аллах!