Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (20)

XIX

Докато лакомо поглъщаше гурме сабзи, Томаш разказа на Ариана всичко, което бе преживял през последните четири дни. Иранката го слушаше мълчаливо, поклащайки мрачно глава при подробния разказ за случилото се в затвора «Евин». Очите й се разшириха от ужас, когато чу как се бяха отнесли към него по време на разпита и какво бе преживял в изолатора.

— За жалост много хора минават през това — каза тя. — А «Евин» дори не е най-страшното място.

— Да, имало някакъв Затвор 59, където щяха да ме прехвърлят.

— О, много са. Затвор 59 на «Валиасър» е най-известният от тях, но има и други. Затвор 60, «Едаре Амакен», «Тоухид». В някои случаи, когато негодуванието срещу тези нелегални затвори стигне критична точка, те затварят един и веднага отварят нов. — Поклати глава. — Никой няма власт над тях.

— А как узнахте къде се намирам?

— Имам връзки в Националната дирекция на затворите, хора, които ми дължат услуги. Затворът «Евин» се контролира от кабинета, макар че това е по-скоро формално. Истината е, че други организации се разпореждат там. Но както и да е, кабинетът все пак научава какво става там. Когато ми казаха, че сте били задържан, страшно се притесних и задействах връзките си. Знаех, че нищо добро не ви чака в «Евин», но все пак се намирахте в легален затвор. Опасявах се да не ви пратят в някое от онези ужасни места. Щях да ви изгубя следите и нямаше никаква гаранция, че ще се появите отново. Затова говорих с едни приятели, свързани с реформистките движения, и ги помолих за помощ.

— Щяхте да ме изведете от «Евин», нали?

— Не. Докато бяхте в «Евин», не можехме нищо да сторим. «Евин» е легален затвор и ако усетеха, че се опитваме да ви измъкнем, щяха да разстрелят всички ни. Прехвърлянето ви в някой от нелегалните затвори беше възлов момент по две причини. Първо, щяхте да излезете на улицата и можехме лесно да стигнем до вас. Второ, въпросът за законността. Прехвърляха ви в нелегален затвор, следователно от момента на излизането ви от «Евин» вие вече не бяхте арестант. Ако ни хванеха, в какво щяха да ни обвинят? Че спираме движението? Че възпрепятстваме незаконно задържане? В онзи момент, погледнато от формална гледна точка, вие бяхте свободен човек и на това щеше да се основава защитата.

— Разбирам.

— Важното беше да получим информация за прехвърлянето ви, което, предвид контактите ми в Националната дирекция на затворите, не беше кой знае колко трудно. Още вчера ме осведомиха, че смятат да ви прехвърлят в Затвор 59, ако продължавате да отказвате да сътрудничите, така че разполагахме с почти двадесет и четири часа да подготвим операцията.

Томаш бутна чинията настрани и протегна ръка, докосвайки нежно ръката на Ариана.

— Бяхте изключителна — каза той. — Дължа ви живота си и просто не знам как да ви благодаря.

Иранката потръпна, погледна го с широко отворени очи и отвърна на докосването му, но някакъв шум в коридора привлече вниманието й към вратата на хола и на лицето й се изписа загрижено изражение.

— Аз… — едва промълви тя. — Не съм направила нищо особено. Просто изпълних дълга си. Не бих могла да ги оставя да ви убият, нали?

— Направихте много повече от това — каза Томаш, галейки ръката й. — Много повече.

Ариана хвърли бърз поглед към вратата на хола и отдръпна ръката си.

— Извинете ме — каза тя. — Трябва да внимавам, нали знаете? Репутацията ми…

Историкът се усмихна насила.

— Да, разбирам. Не искам да ви злепоставям.

— Нали сме в Иран… Знаете как е…

— Как да не знам?

Ариана унило се вгледа в персийския килим на пода, явно нещо я измъчваше. Настъпи неловка тишина. Разменената ласка им беше подействала като магия. Разговорът секна, наистина, но друго нещо се разпали, сякаш тлеещ огън бавно се разгаряше отвътре, жив и неукротим, и всъщност тъкмо мисълта за скрито лумналото пламъче най-много ги смущаваше.

— Томаш — каза тя накрая. — Трябва да ви попитам нещо.

— Всичко.

Ариана се поколеба, виждаше се, че търси подходящи думи, за да зададе въпроса.

— Какво правихте в Министерството на науката в един часа сутринта?

Томаш се взря в нея изпитателно и с известно смущение. Беше готов да отговаря на всякакви въпроси, но не и на този. Той се видя изправен пред ужасна дилема. До каква степен би могъл да се довери на жената, която беше поела огромен риск, за да го спаси?

— Исках да видя ръкописа.

— Знам — каза тя. — Но в един часа сутринта? При това сте влезли с взлом в зала «К» и сте разбили сейфа?

Въпросите си ги биваше. На Томаш му се прииска да си отвори душата и да си признае всичко, но осъзна, че не може да си го позволи. Истината беше прекалено тежка, прекалено опасна; за нея това щеше да означава, че я е предал, че е злоупотребил с доверието и приятелството й. Освен това мозъкът на Томаш беше програмиран да отрича каквато и да било връзка с ЦРУ и да разказва измислената в изолатора версия.

— Ами… мм… обзе ме непреодолимо любопитство да видя ръкописа. Трябваше да го видя, за да съм сигурен, че… че не съм се забъркал в някакъв военен проект.

— Военен проект?

— Да. Отказът ви да ми разрешите да прочета ръкописа или да ми обясните съдържанието му ми се стори съмнителен. При всичките тези международни дебати около иранската ядрена програма, като добавим намесата на ООН и неспирните американски заплахи, плюс още някои неща, за които вие ми бяхте загатнали, признавам си, че адски се притесних.

— Разбирам.

— Започнах да си задавам въпроси. Чудех се дали не съм се замесил в нещо. Трябваше да си изясня какво става.

— А мъжът, който е бил с вас? Кой е той?

Фактът, че Томаш беше успял да забрави истинското му име, Багери, придаде на отговора му по-убедителен тон.

— Моса ли? Намерих го на базара.

— Моса? Като Мосадък ли?

— Да — потвърди Томаш. — Знаете ли какво е станало с него?

— Знам. Бил е ранен през онази нощ и е починал няколко часа по-късно в болницата.

— Горкият.

— Казвате, че сте го срещнали на базара?

— Така беше. Каза ми, че е спец по разбиването на сейфове. След упоритото нежелание от ваша страна да ми покажете ръкописа или поне да ми опишете съдържанието му и след като чух в новините за американските опасения относно иранската ядрена програма, аз се притесних за проекта, с който се бях ангажирал. Само на идиот не би му пукало, нали така? Затова реших да го наема. — Махна неопределено с ръка. — Останалото го знаете.

— Хм — промърмори Ариана. — Най-малкото, което бих могла да кажа, е, че сте бил непредпазлив, Томаш.

— Права сте — съгласи се той. Приведе се към нея, сякаш току-що му бе хрумнала някаква мисъл. — Мога ли сега аз да ви задам един деликатен въпрос?

— Кажете.

— За какво по-точно се отнася ръкописът на Айнщайн?

— Моля да ме извинете, но наистина не мога да ви кажа. Това, че съм ви помогнала, не означава, че ще предам страната си.

— Имате право. Забравете. — Махна припряно с ръка, сякаш да пропъди нежеланата тема. — Но може би ще ми отговорите на един друг въпрос — побърза да добави той.

— Какъв въпрос?

— Какво се е случило с професор Сиза?

Иранката повдигна вежди.

— Откъде знаете, че професор Сиза има нещо общо с нас?

— Може да съм разсеян, но не съм глупав, нали?

По лицето на Ариана се изписа смущение.

— За това също не мога да говоря, съжалявам.

— Защо? Мисля, че това не предполага предателство спрямо страната ви.

— Не става въпрос за това — каза тя. — Ако шефовете ми усетят, че знаете неща, за които по принцип не би трябвало да сте осведомен, подозренията при всички случаи ще паднат върху мен.

— Имате право. Забравете за това.

— Но има нещо, което бих могла да ви кажа.

— Какво?

— Хотел «Орчард».

— Моля?

— Има някаква връзка между професора и хотел «Орчард».

— Хотел «Орчард»? Къде се намира този хотел?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Ариана. — Но името му е записано с молив на гърба на една от страниците в ръкописа на Айнщайн.

— Така ли? — учуди се Томаш. — Любопитно…

Ариана обърна лице към прозореца и въздъхна. Слънцето залязваше зад очертаната от блоковете линия на хоризонта, браздейки синевата с пурпурни и виолетови ивици. Странни сенки пробягваха по парцаливите облаци, които се носеха ниско в небето над града.

— Трябва да ви измъкнем оттук — каза тя, все така вперила поглед в прозореца, със сподавена тревожна нотка в гласа.

— От този апартамент ли?

— От Иран. — Погледна Томаш. — Присъствието ви представлява голяма опасност за вас и за всички мои приятели, които помогнаха да ви освободим.

— Разбирам.

— Проблемът е, че няма да бъде никак лесно да ви изведем от страната.

Историкът смръщи чело.

— Знам един начин.

— Наистина ли?

— Моса беше подготвил нещата и ме запозна с основните моменти в плана. Един риболовен кораб ме очаква в пристанищно иранско градче.

— Така ли? Къде?

— Мм… забравих името.

— В Персийския залив ли е?

— Не. Не. По-нагоре.

— На Каспийско море ли?

— Да. Но не си спомням как се казваше селището. — Напрегна се да си спомни. — По дяволите, трябваше да си го запиша.

— Дали не е Нур?

— Не, не е това. Спомням си, че беше някакво велико име.

— Махмуд Абад?

— Мм… не знам… може би, не съм сигурен. Спомням си, че ми говореше за някакви руини, беше свързано с Карл Велики или Александър Македонски…

— Стената на Александър?

— Да, мисля, че беше това. Познато ли ви звучи?

— Разбира се. Стената на Александър бележи пределите на цивилизацията и се намира близо до границата с Туркменистан. Свързва планинския район Голестан с Каспийско море.

— От Александър Македонски ли е построена?

— Така казва легендата, но не е истина. Стената е била издигната някъде през VI век, не знам точно от кого.

— Има ли пристанищно градче наблизо?

Ариана се надигна от дивана и отиде до шкафа. Взе един атлас от лавицата и се върна на мястото си, отваряйки в скута си огромния том на страницата на Иран. Внимателно огледа бреговата линия на Каспийско море и се взря в пристанището, което се намираше най-близо до стената.

— Бандар е Торкаман?

— Да, мисля, че беше това. — Томаш седна до нея и се наведе над картата. — Покажете ми го.

Иранката сложи пръст върху една точка на картата, отбелязваща населеното място.

— Ето.

— Точно това е — повтори Томаш, вече съвсем убедено. — Бандар е Торкаман.

— И какво има в Бандар е Торкаман?

— Има кораб, който ме очаква… надявам се.

— Какъв кораб?

— Смятам, че е риболовен кораб, но не съм сигурен.

— Има много рибарски корабчета из Каспийско море. Ако го видите, ще можете ли да го разпознаете?

Отново се замисли.

— Късичко име, като на столицата на… Азербайджан или на друга страна от района.

— Баку?

— Точно така. Баку. Това е името на кораба.

Ариана отново погледна картата.

— Нямаме време за губене — каза тя. — Трябва да ви закараме до Бандар е Торкаман колкото е възможно по-бързо.

— Смятате ли, че можем да тръгнем утре?

Ариана отвори широко очи и се вгледа внимателно в него.

— Утре ли?

— Да.

— Не, Томаш, не може утре.

— Хм… тогава кога? Още тази седмица, нали?

Иранката поклати глава, а очите й внезапно се изпълниха с тъга и копнеж.

— След десет минути.

 

 

Разделиха се с нежна прегръдка, оставайки притиснати един до друг малко по-дълго от обичайното, под бдителните погледи на Хамиде и Сабар. Томаш би дал всичко за един съкровен миг насаме, миг, в който да бъде само с нея. Искаше му се да се скрие някъде с Ариана и да се сбогува с нея без условности и забрани. Но историкът знаеше, че това е Иран и че подобни желания при тези обстоятелства не бяха нищо друго, освен опасни фантазии. Всъщност, обективно погледнато, да прегърне Ариана, беше последното нещо, което желаеше.

Целуна я два пъти по страните и с усилие се откъсна от нея.

— Ще ми пишете ли? — попита тя съвсем тихичко, прехапвайки долната си устна.

— Да.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

— Ще се закълнете ли в Аллах?

— Заклевам се във вас.

— В мен?

— Да. За мен вие значите много повече от Аллах.

Опита се да не поглежда назад, когато обърна гръб, за да излезе. Последва Сабар към асансьора и усети, че вратата на апартамента се затваря зад него, чу щракането в ключалката и му се стори, че невидима ножица сряза нишката завинаги.

Замислен и унил, той остана на мястото си няколко мига, после безмълвно влезе в асансьора. В ръцете му беше сгънатият черен чадор, който Хамиде му подаде на тръгване.

— Ариана гашанг — каза иранецът, докато асансьорът, след рязко поклащане, се понесе надолу.

— Какво казахте?

— Ариана гашанг — повтори той. Прати въздушна целувка. — Гашанг.

— Да — усмихна се той тъжно. — Красива е, да.

Сабар посочи към чадора в ръцете му и направи знак, че трябва да го облече. Томаш пъхна глава в дрехата и отново се дегизира като преди.