Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

I

Хаосът на улицата беше неописуем. Автомобили със смачкани брони, раздрънкани камиони и пушещи автобуси задръстваха движението по мръсния мазен асфалт, като спираха рязко и потегляха с нетърпеливи клаксони и дрезгаво сърдито бумтене. Остър мирис на изгорял мазут се носеше из топлия въздух на късното утро, тежка мръсна пелена беше легнала над занемарени жилищни блокове — нещо декадентско имаше в този спектакъл на древния град, който сякаш се опитваше да стигне в бъдещето с най-лошото от модерните времена.

Двоумейки се накъде да поеме, мъжът с кестенявата коса и яснозелените очи спря на стълбището на музея, за да прецени възможните алтернативи. Пред него се беше ширнал площад «Мидан Тахрир» с безбройните кафенета околовръст. Проблемът беше в това, че площадът бе епицентър на целия гъмжащ пред него автомобилен хаос. Не си и помисляше да минава оттам. Погледна наляво. Другата алтернатива беше да свие по Касър ел Нил и да се отбие в «Групи», където би могъл да похапне сладкиши и да пийне един чай, но беше твърде гладен за това, едва ли пастичките биха го заситили. Друга възможност беше да завие надясно и да продължи по «Корниш ел Нил», където се извисяваше прекрасният хотел, в който беше отседнал, с чудесни ресторанти и великолепен изглед към реката и пирамидите.

— За първи път ли сте в Кайро?

Мъжът със зелените очи обърна глава по посока на женския глас, който го беше заговорил.

— Моля?

— За първи път ли сте в Кайро?

Висока жена с дълги черни коси се приближи до мъжа. Явно току-що излизаше от музея. Имаше пленителна усмивка, невероятни прозрачно кафяви очи с просветващи жълти искрици, пълни и чувствени устни с яркочервено червило и дискретни рубинени обици. Носеше сив костюм, прилепнал по тялото, и черни обувки с висок ток, които подчертаваха съвършените й извивки и дългите като на манекенка крака.

Екзотична хубост.

— Мм… — промълви мъжът. — Вече съм идвал тук много пъти.

Жената му протегна ръка.

— Приятно ми е — усмихна се тя. — Казвам се Ариана. Ариана Пахраван.

— На мен също.

Стиснаха си ръцете и Ариана тихо се засмя.

— Няма ли да ми кажете името си?

— А, извинете. Казвам се Тома̀ш. Тома̀ш Нороня.

— Как сте, Томаш?

— Тома̀ш — поправи я той. — Ударението е върху «а».

— Тома̀ш — повтори тя, опитвайки се да произнесе името правилно.

— Точно така. Тук рядко произнасят името ми правилно.

— Хм… защо си мислите, че съм оттук?

— А не сте ли?

— Не, не съм. Иранка съм.

— О! — разсмя се той. — Не знаех, че иранките са толкова хубави.

Лицето на Ариана разцъфна в прелестна усмивка.

— Виждам, че сте ухажор.

Томаш се изчерви.

— Извинете ме.

— Не се притеснявайте. Още навремето Марко Поло е казал, че най-хубавите жени на света са иранките. — Примигна изкусително. — А и едва ли има жена, която не обича комплиментите, нали?

Историкът се вгледа в прилепналия по тялото й костюм.

— Но вие сте съвсем модерна дама. Това е учудващо, като се има предвид, че сте от Иран, от земята на аятоласите.

— Е, да кажем, че съм специален случай. — Ариана се загледа в суматохата из «Мидан Тахрир». — Гладен ли сте?

— Дали съм гладен? О, бих изял цял вол!

— Тогава да вървим, ще ви заведа да опитате местните специалитети.

 

 

Таксито се отправи на изток, към ислямската част на Кайро. Широките крайбрежни булеварди се разклониха в лабиринти от тесни улички, задръстени от движение и преливащи от живот. Виждаха се каруци и магарета, минувачи, облечени в galabiyya[1], амбулантни търговци, велосипеди, мъже, размахващи папируси, сергии с taamiyya[2], магазинчета, пълни с предмети от месинг и мед, кожи, килими, платове и антики, току-що изработени реликви, кафенета на открито с пушещи sheeshas[3] клиенти, а из въздуха се носеше силен мирис на пържено, шафран, куркума и пипер.

Таксито ги отведе пред ресторант на «Мудан Хюсеин» — малко площадче с градинка, над която се извисяваше високо минаре.

— Това е най-важната джамия в града, най-святото място в Кайро — обясни иранката, сочейки към сградата от другата страна на улицата. — Джамията «Ал Хюсеин».

Томаш се загледа в минарето.

— Така ли? И защо е толкова важна?

— Казват, че там се намира една от най-светите реликви на исляма, главата на Ал Хюсеин.

— А кой е той?

— Ал Хюсеин? — учуди се Ариана. — Не знаете кой е Ал Хюсеин? Господи, та той е… той е внук на пророка Мохамед. Ал Хюсеин е човекът, който стои в основата на голямото разцепление на ислямския свят. Както знаете, ислямът се поделя между сунитите и последователите на Ал Хюсеин — шиитите, и тази реликва е много свидна за шиитите.

— А вие? Каква сте?

— Аз съм иранка.

— От шиитите или сунитите?

— Скъпи мой, в Иран почти всички сме шиити.

— Значи тази джамия е много важна за вас.

— Да. Когато съм в Кайро, идвам в петък да се помоля тук. Аз и хиляди други вярващи, разбира се.

Томаш се полюбува на фасадата.

— Бих искал да я посетя.

— Не може.

— Не? Защо?

— Тази джамия е толкова свята, че само мюсюлмани могат да влизат вътре. Неверниците остават на вратата.

— О, добре — възкликна Томаш разочаровано. — А как разбрахте, че съм неверник?

Ариана го изгледа въпросително, явно не разбираше смисъла на въпроса.

— А не сте ли?

Томаш избухна в смях.

— Да, неверник съм — потвърди той, без да престава да се смее. — И то голям неверник. — Махна към вратата на ресторанта. — Затова по-добре е да отидем да похапнем, какво ще кажете?

 

 

«Абу Хюсеин» напомняше западен ресторант с чистите покривки на масите и работещия климатик — една доста съществена подробност в този град, — който изпълваше заведението с приятна прохлада.

Седнаха до прозореца, с изглед към ясно открояващата се отсреща джамия. Ариана повика сервитьора.

Ya nadil — извика.

Мъжът в бяла униформа се приближи.

Nam?

Qa imatu taqam, min fadlik?

Nam.

Мъжът се отдалечи и Томаш се наведе над масата.

— Говорите арабски, така ли?

— Разбира се.

— Близък ли е до иранския?

— Фарси е абсолютно различен език от арабския, макар че ползват една и съща азбука и някои думи изглеждат сходни.

Томаш изглеждаше объркан.

— И какво му казахте?

— Нищо особено. Помолих го да донесе менюто, само това.

Мъжът се появи отново след миг и подаде меню на всеки от тях. Томаш хвърли поглед на списъка с предлаганите ястия и поклати глава.

— Нищо не разбирам.

Ариана надникна иззад своето меню.

— Какво предпочитате?

— Изберете вие. Оставям се във вашите ръце.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

Иранката разгледа менюто и отново извика сервитьора, за да направи поръчката. Поколеба се за напитките и се наложи да ги обсъди с Томаш.

— Имате ли някакви предпочитания?

— Не.

— Алкохолна напитка или нещо друго?

— Може ли тук да се пие алкохол?

— В Египет ли? Разбира се, че може. Не знаехте ли?

— Знам. Имах предвид мястото — на пъпа на ислямския Кайро, до най-прочутата джамия в града. Позволен ли е алкохолът в този район?

— Няма проблем.

— Е, добре. И какъв е изборът?

Ариана попита сервитьора и преведе отговора.

— Предлагат бира и египетско вино.

— Египетско вино? Не знаех, че тук правят вино. Смятам да опитам.

Иранката допълни поръчката и сервитьорът се отдалечи.

Остър глас, извисил се в меланхолична тоналност, прониза въздуха. Беше мюезинът, който от височината на голямото минаре отправяше езан — призив към вярващите да се помолят. Мелодичното и напевно редене на Аллаху Акбар се разнесе над града и Ариана се загледа през прозореца в прииждащото към джамията многолюдно множество.

— Искате ли да отидете да се помолите? — попита я той.

— Не, сега не.

Томаш си бодна от зеленчуковата туршийка, която сервираха за аперитива на масата.

— Надявам се, че няма да ми стане нищо от храната — каза той, вгледан недоверчиво в парченцето туршия.

— Какво говорите?

— Когато пристигнах онзи ден, ядох в ресторанта на хотела и веднага получих разстройство.

— А, да, това се случва понякога с изнежените ви европейски черва. Просто трябва да внимавате какво ядете.

— Какво ще ме посъветвате?

— Ами вижте, избягвайте салатите и необелените плодове например. — Кимна към парченцето туршия, набодено на клечка, което Томаш държеше между пръстите си. — Туршията въобще няма да ви навреди, можете спокойно да ядете. Но пийте само минерална вода, навсякъде продават шишета с минерална вода. И не ходете по евтини кръчми, където хлебарките сноват по масите. Ако отидете там, поемате голям риск.

Томаш захрупа туршийката.

— Но разстройството ми е от храната в хотелския ресторант. Какво ще кажете за това?

— Дори и най-скъпите ресторанти могат да имат проблеми, никога не се знае.

Сервитьорът се зададе с огромен поднос, пълен с различни ястия. Остави ги на масата и се оттегли, след като обясни, че отива за напитките. Томаш съзерцаваше богатата трапеза, потърквайки брадичката си.

— Какво е това?

Ариана посочи една от чиниите, чието съдържание бе в червено и жълто.

— Това е кошари, типично ястие от Египет. Приготвено е от фиде, ориз, леща, доматен сос и запържен лук. Ако искате, може да му сложите люто.

— А другото?

Иранката започна да посочва всяко ястие поотделно.

— Тези кюфтенца се наричат таамия. — Потърси думата. — Направени са от боб. — Взе един плосък хляб. — Това са балади. Може да ги намажете с хумус със зехтин, бабагануш и фул.

— Какво е това?

Хумус е… това е нещо като пастет от нахут; фул е пюре от бакла с подправки и зехтин; останалото е сос от патладжан с тахан. Опитайте, вкусно е.

Томаш опита и поклати одобрително глава.

— Добро е.

— Нали ви казах.

Сервитьорът отново се появи с напитките. Остави чаша със студено каркаде пред Ариана и напълни чашата на Томаш с червено арабско вино. Клиентът отпи една глътка и кимна утвърдително.

— Интересно — отбеляза той, след като сервитьорът се оттегли. — Вече знам толкова неща за вас, а вие не знаете нищо за мен, освен името ми.

Тя повдигна вежди с лукаво изражение.

— Лъжете се.

— Така ли? — удиви се Томаш. — Нищо не съм ви казал за себе си все още.

— И не е необходимо. Вече се информирах.

— О, така ли? Разбира се.

— Не вярвам.

— Искате ли да ви докажа? Знам например че сте португалец и че сте един от най-добрите световни експерти по криптоанализ и древни езици. Преподавате в един университет в Лисабон, а сега работите и като консултант към фондация «Гулбенкян», откъдето са ви възложили да редактирате превода на йероглифни надписи от египетското изкуство и клинописи от асирийски барелеф, които са част от музейния архив към фондацията. — Говореше така, сякаш отговаряше на изпит. — В Кайро сте, за да участвате в конференция, посветена на храма в Карнак, и сте се възползвали от случая, за да проучите дали е възможно да осигурите за музея «Калуст Гулбенкян» една от стелите на цар Нармер, намираща се в подземното хранилище на Египетския музей.

— Твърде много знаете. Впечатлен съм…

— Знам също, че преди шест години сте преживели лична драма и че наскоро сте се развели.

Томаш се намръщи. Това бяха сведения от неговия личен живот и той почувства неловкост от факта, че някой се е ровил из него.

— Откъде, по дяволите, сте научили всичко това?

— Драги професоре, нима мислите, че аз съм някое от вашите лесни завоевания? — Ариана се усмихна и поклати глава. — Не. Тук съм по работа и този наш обяд всъщност е бизнес обяд, нали разбирате?

Португалецът изглеждаше объркан.

— Не, не разбирам.

— Помислете малко, професоре. Аз съм мюсюлманка и както самият вие отбелязахте, произхождам от страната на аятоласите, където, както сам знаете, се държи изключително много на морала. Колко ирански жени според вас биха могли да спрат някой европеец на улицата и да го поканят на обяд?

— Ами… всъщност… нямам представа.

— Нито една жена в Иран не би го направила, драги професоре. Нито една. Ако в момента ние двамата сме тук заедно, то е, защото трябва да обсъдим нещо.

— Да обсъдим ли?

Ариана опря лакти на масата и погледна Томаш в очите.

— Професоре, както ви казах, знам, че сте в Кайро заради конференцията, както и заради древната египетска реликва за музея «Гулбенкян». Но аз ви доведох тук, за да ви предложа друга сделка. — Наведе се, за да вземе една папка от пода и я сложи на масата. — В тази папка има копие от ръкопис, което би могло да стане откритието на века. — Погали леко папката. — Тук съм по нареждане на моето правителство, за да ви попитам дали бихте искали да работите с нас върху превода на този документ.

Томаш задържа за миг погледа си върху иранката.

— Искате да кажете, че възнамерявате да ме наемете? Това ли е?

— Да, това е.

— Нямате ли собствени преводачи?

Ариана се усмихна.

— Да кажем, че това е във вашето поле на работа.

— Древни езици?

— Не съвсем.

— Тогава? Криптоанализ?

— Да.

Томаш потърка брадичка.

— Хм — промърмори. — Какъв е този ръкопис?

Иранката изправи гръб, заемайки почти протоколна поза.

— Преди да продължим с разговора, мога ли да поставя едно предварително условие?

— Кажете.

— Всичко, което ще си кажем оттук нататък, е поверително. Вие не трябва да разкривате никому нищо от съдържанието на разговора ни. Разбрахте ли? На никого. Дори да не постигнем съгласие, вие се задължавате да запазите мълчание относно предмета на разговора. — Погледна го в очите. — Ясна ли бях?

— Да.

— Убеден ли сте?

— Да, не се притеснявайте.

Ариана отвори папката и извади картонче и лист хартия, които показа на събеседника си.

— Това е личната ми карта на служител от Министерството на науката.

Томаш взе картата. Беше написана само на фарси и имаше снимка на Ариана с традиционно облекло.

— Всякак сте хубава.

Иранката се усмихна.

— А вие? Все същият ухажор, нали?

Историкът отново се взря в картата.

— Не разбирам нищо от написаното тук. — Върна документа с равнодушен жест. — Според мен това би могло да е фалшив документ, изработен в която и да е печатница.

Ариана се усмихна.

— Когато му дойде времето, ще се убедите, че всичко това е истина. — Показа му листа. — Това е документ от Министерството на науката, който гарантира автентичността на ръкописа, върху който бихме искали да работите.

Португалецът разгледа документа и го изчете от край до край. Официалният сертификат с ирански печат беше написан на английски език. Според документа Ариана Пахраван бе шеф на работна група, сформирана от Министерството на науката, научните изследвания и технологиите на Ислямска република Иран със задача да разшифрова и прецени автентичността на ръкописа, наречен Die Gottesformel. Накрая завъртулка в синьо представляваше подпис, който не се четеше и който беше идентифициран отдолу като подпис на Бозоргмехр Шафак, министър на науката, научните изследвания и технологиите.

Томаш посочи названието на ръкописа.

Die Gottes какво?

Die Gottesformel. На немски е.

— Разбрах, че е на немски — разсмя се той. — Но какво е?

Ариана извади от папката още един лист, сгънат на четири, внимателно го разтвори и го обърна към Томаш. Написан с главни букви на пишеща машина, се четеше същият израз DIE GOTTESFORMEL; под него имаше напечатани стихове и подпис в едната четвъртинка от листа.

— Това е ксерокопие на първата страница от въпросния ръкопис — поясни Ариана. — Както виждате, отнася се за същото заглавие, споменато от министър Шафак в представения ви документ.

— Да, Die Gottesformel — повтори Томаш. — Но какво е това?

— Този ръкопис е дело на една от най-значимите личности в историята.

— На кого? — засмя се Томаш. — На Исус Христос ли?

— Виждам, че сте шегобиец.

— Добре, предавам се. Кой е той?

Ариана си отчупи късче хляб, намаза го с хумус и го хапна с демонстративно бавни жестове, сякаш да подчертае драматизма на онова, което предстоеше да разкрие.

— Алберт Айнщайн.

Томаш разгледа ксерокопието с още по-голямо любопитство.

— Айнщайн ли? Хм… интересно. — Погледна Ариана. — Този подпис наистина ли е на Айнщайн?

— Да.

— И почеркът ли е негов?

— Разбира се. Калиграфските тестове го потвърдиха.

— А кога е бил публикуван този текст?

— Никога не е бил публикуван.

— Моля?

— Не е издаван.

— Никога?

— Никога.

— Твърдите, че е неиздаван текст?

— Да.

Историкът издаде звук, който изразяваше възхищение и удивление. Любопитството го изгаряше като огън. Зае се отново да разглежда ксерокопието, буквите от заглавието, стиховете и подписа на Айнщайн най-отдолу. От листа погледът му се насочи към папката на Ариана, която все още лежеше на масата.

— Къде са останалите страници?

— В Техеран.

— Можете ли да ми дадете копия, за да ги разуча?

Иранката се усмихна.

— Не. Това е строго поверителен документ. Ще трябва да отидете до Техеран, за да анализирате ръкописа. — Наведе глава. — Какво ще кажете да заминете направо за там?

Томаш се разсмя и протегна ръка напред, като полицай, който спира движението.

— Спокойно. Първо, не съм сигурен дали ще мога да свърша тази работа. Все пак съм изпратен тук със задача от фондация «Гулбенкян». Освен това имам други ангажименти в Лисабон, нали така? Часовете ми в…

— Сто хиляди евро — прекъсна го Ариана, без да мигне. — Имаме готовност да ви изплатим сто хиляди евро.

Историкът се поколеба.

— Сто хиляди евро?

— Да. Плюс всички разходи.

— За какъв срок става дума?

— Колкото е необходимо.

— Какво ще рече това? Седмица?

— Един или два месеца.

— Един или два месеца? — Томаш се замисли. — Ммм… не знам дали ще мога.

— Защо? Повече ли ви плащат в «Гулбенкян» или в университета?

— Не, не става въпрос за това. Имам си задължения… с една дума, не мога току-така да зарежа всичко, нали разбирате?

Ариана се наведе над масата и впи очите си с цвят на мед в неговите.

— Професоре, сто хиляди евро са доста пари. А ние ще ви изплащаме по сто хиляди евро на месец плюс разходите.

— На месец, казвате?

— На месец — потвърди тя. — Ако са два месеца, това прави двеста хиляди и така нататък.

Томаш претегли офертата. Сто хиляди евро на месец са по три хиляди на ден. Тоест, би спечелил на ден колкото за месец във факултета. Защо се колебае? Историкът се усмихна и протегна ръка над масата.

— Съгласен съм.

Стиснаха си ръцете, сключвайки сделката.

— И заминаваме за Техеран веднага — добави тя.

— Е… това няма как да стане — каза историкът. — Ще трябва да отида до Лисабон и да се погрижа за някои неща.

— Нуждаем се спешно от вас, професоре. За тези пари не може да се занимавате с други, странични неща.

— Вижте, аз трябва да представя отчет в «Гулбенкян» за срещите в Египетския музей, освен това имам някои висящи проблеми за разрешаване във факултета. Остават ми четири лекции, за да приключа семестъра, и се налага да намеря асистент, който да ме замести. Едва тогава ще съм на ваше разположение и ще мога да замина за Техеран.

Иранката въздъхна нетърпеливо.

— В такъв случай, след колко време можете да дойдете?

— След седмица.

Ариана поклати глава, преценявайки положението.

— Хм… добре. Надявам се все някак си да се оправим дотогава.

Томаш взе копието, взирайки се за сетен път в заглавието.

— Как ръкописът е попаднал във вашите ръце?

— Не мога да ви кажа. Този въпрос не ви засяга.

— Е, добре. Но предполагам, че можете да ми кажете какъв проблем разработва Айнщайн в този непубликуван текст, нали?

Ариана въздъхна и поклати глава.

— За съжаление, по този въпрос също не мога да ви дам сведения.

— Да не искате да ми кажете, че и това е поверително?

— Разбира се. Всичко, свързано с този проект, е поверително. Но в този случай не бих могла да ви отговоря, защото, колкото и невероятно да изглежда, дори ние не успяхме да разберем какво е написано там.

— Какво говорите? — По лицето на Томаш се изписа почуда. — Какъв е проблемът? Нямате преводач от немски?

— Проблемът е, че част от документа не е написана на немски.

— О, така ли?

— Да.

— Тогава?

— Вижте, това, което ще ви кажа, е абсолютно поверително.

— Да, вече го обсъдихме, не се безпокойте.

Ариана си пое дълбоко въздух.

— Почти целият документ е написан от ръката на Айнщайн. Но един малък абзац, по съображения, които не са ни напълно известни, е зашифрован. Нашите криптоаналитици се мъчиха над този шифрован откъс и стигнаха до заключението, че не могат да разбият шифъра, защото въпросната част от текста е написана на друг език, който не е нито немски, нито английски.

— Би могъл да е иврит.

Иранката поклати глава.

— Не, Айнщайн не е говорел добре иврит. Научил е основните неща, но не е владеел добре езика. Затова не се е подготвил и за бар мицва.

— В такъв случай, какъв би могъл да е този език?

— Имаме едно доста основателно предположение.

— Кой е езикът?

— Португалски.

Томаш зяпна от изненада.

— Португалски?

— Да.

— Но… нима Айнщайн е говорел португалски?

— Разбира се, че не — усмихна се Ариана. — Но разполагаме със сведения, че един от неговите сътрудници е говорел португалски. Вероятно той е написал и зашифровал малкия абзац.

— Но защо? С каква цел?

— Причините не са напълно ясни. Навярно е свързано с текста.

Томаш потри очи, сякаш се опитваше да печели време, за да преподреди мислите си и да намери нов смисъл в онова, което току-що му бяха казали.

— Чакайте малко — помоли той. — Има нещо, което не мога да разбера. Това публикуван или непубликуван текст е на Айнщайн?

— Разбира се, че е непубликуван.

— Писан ли е от Айнщайн?

— Да, почти целият е изписан лично от ръката на Айнщайн. Но по някаква причина, която засега не е напълно ясна, част от текста е написана на друг език и едва след това е зашифрована. — Ариана говореше бавно, сякаш търсеше най-добрия начин да бъде разбрана. — След като анализираха въпросния откъс и взеха предвид историята на ръкописа, нашите криптоаналитици стигнаха до заключението, че оригиналният език на абзаца най-вероятно е португалски.

Томаш поклати утвърдително глава, зареял поглед встрани от събеседницата си.

— Ето защо дойдохте да говорите с мен…

— Да. — Ариана разтвори ръце красноречиво. — Ако наистина шифрованият текст е бил написан първо на португалски, очевидно е, че имаме нужда от португалски криптоаналитик, нали?

Историкът отново взе копието на първата страница от ръкописа и внимателно го разгледа. Погледът му се плъзна по заглавието, изписано с главни букви — DIE GOTTESFORMEL, и спря върху стиховете, напечатани отдолу.

После погледна към Ариана.

— Какво е това?

— Поезия. — Иранката повдигна вежди. — Това е единственото нещо, написано на английски, освен странната препратка, написана преди закодирания текст. Всичко останало е на немски. Вие не знаете немски, нали?

Томаш се засмя.

— Драга моя, знам португалски, испански, английски, френски, латински, гръцки и коптски. Вече доста съм напреднал с иврита и арамейския, но за съжаление още не знам немски. Имам някаква представа, но само толкова.

— Да — каза тя. — Разбрах го, докато ви проучвах.

— Много ли ме проучвахте?

— Да кажем, че се информирах за човека, когото трябваше да наема.

Португалецът хвърли един последен поглед на ксерокопието и за сетен път се взря в заглавието.

Die Gottesformel — прочете. — Какво е това?

— Това е името на ръкописа.

Томаш се разсмя.

— Благодаря — възкликна със сарказъм в очите. — Това и сам го разбрах. Но не знам този израз на немски. Какво означава?

Die Gottesformel?

— Да.

Ариана взе чашата, отпи глътка каркаде и усети вкуса на листенцата от хибискус. Остави тъмния чай на масата и се вгледа в Томаш.

— Божията формула.

Бележки

[1] Галабия — бяла дългопола мъжка дреха. — Б.р.

[2] Тамия — кюфтета от бакла. — Б.р.

[3] Наргиле. — Б.р.