Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (18)

XVII

Грубо раздрусване сепна Томаш и го извади от неспокойния сън, в който беше потънал за няколко часа. Отвори очи и видя пред себе си мъж с грубо издялани черти, с рядка черна брада и плешиво теме, с едри ръце, които се бяха впили в раменете му и здраво го разтърсваха. Огледа се наоколо, все още замаян от съня, и забеляза, че навън се беше здрачило, а килията се осветяваше от същата жълтеникава, мъждива светлина, като предишната вечер.

— Събудете се — каза мъжът на несигурен английски с подчертан ирански акцент.

— Какво?

— Полковникът ви чака. Бързо.

Мъжът го вдигна и го принуди да се изправи на крака. Измъкна кърпа от джоба си и я стегна около главата на затворника, покривайки очите му. След това мъжът изви назад ръцете му, сложи му белезници и го помъкна навън. Прекосиха някакви коридори, слизаха по стълби, докато най-сетне арестантът бе въведен в добре затоплено помещение, където го накараха да седне на един дървен стол, без да му свалят белезниците и превръзката от очите.

Тишина.

Томаш усети нечие присъствие в стаята. Дочу леко дишане и звуци от изпукване на стави. Беше очевидно, че има някой, но човекът не проронваше и дума. Историкът също мълчеше. Изминаха пет минути в тишина, нарушавана единствено от едва доловимото дишане и леки припуквания. Арестантът се размърда на стола и се опря до нещо от дясната му страна. Досети се, че е масичка, закрепена за стола, като чиновете в училищата. Миг след това усети някой да сяда върху тази масичка и се сви уплашено.

Десетина минути мълчание.

— Професор Нороня — каза накрая гласът сдържано, като лъв, приглушил рева си до кротко мъркане. — Добре дошли в нашия скромен палат. Добре ли сте настанен?

— Искам да говоря с дипломат от Европейския съюз.

Непознатият помълча още няколко секунди.

— Казвам се Салман Каземи и съм полковник от ВЕВАК — Министерството на разузнаването и националната сигурност — каза той, сякаш не бе чул молбата. — Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Искам да говоря с дипломат от Европейския съюз.

— Първият въпрос е очевиден. Какво търсехте в Министерството на науката в един часа сутринта?

— Ще говоря едва след като се срещна с дипломат от Европейския съюз.

— Защо сте разбили сейфа в зала «К» и сте извадили оттам документ с огромно значение за сигурността на Ислямската република?

— Искам да говоря с дипломат от Европейския съюз.

— Какво възнамерявахте да направите с документа от сейфа?

— Аз имам право да говоря с…

— Престанете! — изкрещя полковникът в ухото му, внезапно загубил контрол. — В този момент вие не съществувате! В този момент вие нямате права! Вие сте погазили нашето гостоприемство и сте участвали в действия, които представляват заплаха за сигурността на Ислямската република. Били сте въвлечен в акция, в която са били ранени четирима души от иранските сили за сигурност и един от тях е настанен в болница в критично състояние. Ако умре, вие се превръщате в убиец. Разбрахте ли?

Томаш остана безмълвен.

— Разбрахте ли? — извика той още по-високо, почти в ухото на Томаш.

— Да — отвърна арестантът съвсем тихо.

— Много добре — възкликна полковник Каземи. — Тогава, моля, отговорете на въпросите ми. — Направи кратка пауза, за да си възвърне самообладанието, и подхвана с по-мек тон. — Какво правехте в Министерството на науката в един часа сутринта?

— Ще отговоря само след като се срещна с…

Силен удар в тила едва не събори Томаш на пода.

— Грешен отговор — изрева офицерът от ВЕВАК. — Ще повторя въпроса. Какво правехте в Министерството на науката в един часа сутринта?

Затворникът остана безмълвен.

— Отговорете!

Тишина.

Последва нов удар, този път с юмрук отдясно, в главата. Ударът беше толкова силен, че Томаш загуби равновесие и се просна на пода.

— Вие… вие… — изрече той на пресекулки, едва поемайки дъх. Чувстваше се зашеметен от удара, дясната половина на лицето му бе изтръпнала, лявата усещаше студения камък. — Вие нямате право да постъпвате така с мен. Ще протестирам. Ще се оплача, чухте ли ме?

Полковникът се изсмя.

— Ще се оплачете, а? — попита, явно развеселен. — И на кого?

— Не може да постъпвате така с мен. Имам право да се свържа с европейски дипломат.

Силни ръце сграбчиха Томаш и го стовариха върху училищния чин.

— Вие нямате никакви права, вече ви казах — прогърмя полковникът. — Единственото ви право е да кажете истината, ясно ли ви е? Истината! Истината ще ви освободи! Спасение чрез истина. Това е девизът на ВЕВАК. Кажете ни истината и тя ще бъде взета предвид, когато дойде време за решение. Помогнете ни да намерим враговете на Ислямската република и ще бъдете възнаграден. Нещо повече, ще бъдете спасен. Спасение чрез истина. Но ако упорствате и мълчите, ще съжалявате. — Сниши глас и зазвуча почти сладко, прелъстително. — Чуйте ме. Вие сте допуснали грешка, вярно е. Но все още можете да я поправите. Уверявам ви. В края на краищата, всички правим грешки, нали така? Лошо е, когато държим на грешките си. Ето това вече е много сериозно, разбирате ли? — Гласът му зазвуча почти доверително. — Чуйте, нека да се договорим. Ще е нещо между нас двамата. Вие ще ми кажете всичко, което знаете, и аз ще направя всичко, каквото мога, за вас. Вижте, ние нямаме нищо против вас. Защо да ви навреждаме? Само искаме да ни помогнете да открием враговете ни. Виждате ли колко е просто? Вие помагате на нас, а ние помагаме на вас. Какво ще кажете?

— С удоволствие бих ви помогнал — каза Томаш, подготвяйки се за поредния удар. — Но разберете, че преди това искам да говоря с дипломат от Европейския съюз. Искам да знам какви са моите права, искам да знам в какво съм обвинен и освен това искам да се обадя на семейството си. Освен това ми трябва адвокат. Както виждате, не искам кой знае какво.

Полковникът направи пауза, сякаш обмисляше молбата.

— Да видим дали съм разбрал добре — каза офицерът от ВЕВАК. — Ако ние ви помогнем да се срещнете с европейски дипломат, ще ни разкажете всичко, така ли?

Томаш се поколеба.

— Мм, да, разбира се. Ще ви кажа всичко… според съветите… мм… на дипломата и на моя адвокат, разбира се.

Полковник Каземи продължи да мълчи. Арестантът чу звука от запалена кибритена клечка и почувства, миг след това, острия мирис на запалена цигара.

— Вие сигурно ни вземате за глупаци — каза Каземи между две смуквания от цигарата. — Защо ни е да занимаваме Европейския съюз с вашето положение, без да имаме гаранция, че ще получим нещо в замяна? Никой в света не знае къде се намирате и нямаме никакъв интерес да променяме положението. Освен ако не ни дадете добър повод за това, разбира се.

— Какъв повод?

— Например, като ни разкажете всичко. Вижте, можем да започнем с едно мое подозрение относно индивида, който беше с вас. Кой всъщност бе той?

Въпросът накара Томаш да заключи, че Багери навярно бе мъртъв. От една страна, полковникът не знаеше кой е Багери, може би защото човекът на ЦРУ беше млъкнал завинаги. От друга страна, офицерът беше използвал минало време при споменаването на Багери, което му се стори показателно. Историкът реши да изпита мъжа, който го разпитваше.

— Защо не попитате направо него?

За момент Каземи се обърка от въпроса, а това също беше някакъв отговор.

— Мм… защото… — запъна се той, после веднага се овладя. — Вижте, тук аз задавам въпросите, разбрахме ли се?

Тишина.

— Чухте ли ме?

— Да.

Полковникът дръпна още веднъж от цигарата.

— Вие сте от ЦРУ.

Томаш разбра, че полковникът беше сменил тактиката, за да го изненада, и че в този момент не би трябвало да проявява нерешителност.

— Питате ли, или твърдите това?

— Твърдя го. Вие сте от ЦРУ.

— Глупости.

— Имаме доказателства.

— А, нима? Как може да разполагате с доказателства за една лъжа?

— Вашият приятел проговори.

— Проговори, значи? И твърди, че съм от ЦРУ?

— Да. Каза ни всичко за вас.

Томаш се усмихна насила.

— Щом ви е казал всичко, мога да съм по-спокоен. Нямам нищо общо с политиката, аз съм само един учен и вие го знаете.

— Вие сте шпионин. Вие сте шпионин, дошъл в Иран, за да открадне тайната за атомната бомба.

Каземи хвърли нова уловка, но не бе достатъчно убедителен.

— Тайната на атомната бомба ли? — попита Томаш с безкрайно учудване. — Виж ти, докъде стигнахме. Никой никога не ми е говорил за каквато и да било бомба. Сигурно има някаква грешка. Не съм дошъл тук да крада каквото и да било. Бях поканен, разбирате ли? Дойдох тук, за да помогна на Иран да дешифрира един научен документ, нищо повече. Каква е тази история с атомната бомба?

— Не се правете, че не знаете нищо — отвърна полковникът. — Знаете много добре за какво говоря.

— Не, не знам. Никога не съм чувал подобно нещо. Моята работа е свързана с дешифрирането на един научен документ, нищо повече. За това ме наеха. Никой никога не ми е споменавал за атомни бомби или друго оръжие. Ако ми бяха казали, изобщо нямаше да приема да дойда тук. Така че, не ми излизайте с разни измишльотини.

— Твърдите, че дешифрирате научен документ? Тогава защо отидохте тайно в министерството, за да вземете въпросния документ от сейфа?

— Това не е военен документ, казах ви вече. Това е научен документ. Питайте в Министерството на науката, ако искате. Вие фантазирате и виждате конспирации, където не съществуват.

— Министърът вече ни каза, предвид естеството на въпросния документ, че вие сигурно сте шпионирали.

— Аз да шпионирам? Но това е просто смешно! Проявих любопитство да видя този научен документ, това е истина. Но това беше научно любопитство, нищо повече. Аз съм учен и е напълно естествено да искам да видя една научна реликва, не смятате ли?

— Министърът не го нарече реликва.

— А как го е нарекъл?

— Нарече го документ с жизненоважно значение за националната сигурност на Иран. — Приближи се до арестанта и прошепна близо до ухото му. — Нарече го държавна тайна.

— Това е смешно — запротестира Томаш. — Това е научен документ. Поне така ми казаха и не съм имал повод да се съмнявам в това. — Смени тона, опитвайки да изглежда разсъдлив. — Чуйте, ако наистина е държавна тайна, нима мислите, че щяха да ме наемат да го дешифрирам? Нямаше ли да потърсят местни хора, които биха могли да го направят? Защо трябва да наемат западен учен да дешифрира документ от толкова деликатно естество?

— Имали са своите съображения.

— Разбира се, че са имали — възкликна затворникът. — Научни съображения.

— Държавнически съображения.

— Извинете, но това, което казвате, няма никакъв смисъл. Вижте, нима Иран не заявява всеки ден, че държи ядрената енергия да се използва за мирни цели? Нима Иран не твърди, че не желае да разработва атомни оръжия? Тогава как бих могъл да открадна от Иран онова, с което страната не разполага и не възнамерява да притежава?

— Много сте хитър…

— Не е въпрос на хитрост, а на здрав разум. Спомнете си, че не аз съм настоявал да дойда тук, в Иран. Вие сте тези, които ме поканихте. Аз си бях добре у нас, с моята работа, когато вие се свързахте с мен и ме помолихте да дойда тук. И никога…

— Престанете — прекъсна го полковник Каземи. — Вие сте наш гост, но съвсем не сте се държали като гост. Заловили са ви посред нощ в Министерството на науката, след като сте разбили сейф, в който се пази държавна тайна. Когато се появихме на местопроизшествието, вие стреляхте и ранихте…

— Не бях аз.

— Вие бяхте.

— Не, вече ви казах. Другият започна да стреля.

— Кой беше другият?

Томаш се поколеба. Беше влязъл в залата, решен да не казва нищо, но си даде сметка, че беше допуснал да го въвлекат в такава мрежа от приказки, че почти бе готов да им разкаже целия си живот.

— Настоявам да говоря с дипломат от Европейския съюз.

— Моля?

— Настоявам първо да говоря…

Жестока болка го жегна по врата. Той закрещя, неспособен да разбере какво се бе случило.

Полковникът си беше изгасил цигарата във врата му.

— Щом не може с добро, ще стане с лошо — каза офицерът равнодушно.

Каземи издаде някакви нареждания на фарси и Томаш веднага усети раздвижване наоколо. Приготви се за най-лошото и се сви на стола в очакване на ударите. Няколко чифта ръце сграбчиха затворника за дрехите и го принудиха да се изправи.

— Какво… какво правите? — попита тревожно, тъй като превръзката на очите не му позволяваше да разбере какво става наоколо.

— Ще ви накараме да проговорите — сухо отговори Каземи.

— Ще ме измъчвате ли?

— Не. По-лошо.

— Какво ще правите?

— Ще ви пратим в секция 209.

 

 

«Ковчег».

Когато захвърлиха Томаш, вече без белезници, в тясното помещение и най-сетне можеше да си свали превръзката от очите и да се огледа, това беше първата му мисъл.

Сложили са ме в «ковчег».

Килията беше невероятно малка. Беше толкова тясна, че дори не можеше да си протегне ръцете — беше само метър широка. Дължината й бе два метра, колкото да направи три малки крачки, всъщност не, крачка и половина, защото останалото пространство беше заето от клозет и мивка. Погледна нагоре и прецени височината. Може би имаше четири метра. Малка лампа мъждукаше горе и Томаш реши, че не е повече от четиридесет вата. Подът изглеждаше варосан, стените също бяха бели, тесни, угнетяващи, заплашващи да го смажат от всички страни.

Истински ковчег.

Никога през живота си Томаш не се беше чувствал така притиснат между четири стени; имаше усещането, че са го погребали жив. Едва си поемаше дъх; наложи си да затвори очи и да повдигне ноздри нагоре, за да овладее пристъпа на паника. Не искаше да сяда на варосания под и остана прав. Опита се да направи една крачка, но това беше единственото, което успя да стори, толкова тясна беше килията, толкова малко пространството.

Мина час.

Пристъпите на задушаване и паника се редуваха със силен световъртеж. Почувства как го обхваща клаустрофобия, като че беше заровен жив в гробница с бели варосани стени, осветена от малка крушка от четиридесет вата. Изтощен, опря гръб на стената.

Два часа.

Тишината беше пълна, задушаваща, гробна. Струваше му се невероятно, че може да има такава дълбока тишина, толкова дълбока, че чуваше собственото си дишане като буря, а лекото жужене на лампата беше като бръмчене на зелена муха до ухото му. Почувства, че краката му омекват, и седна на варосания под.

Часове.

Загуби усещане за време. Секундите, минутите, часовете преминаваха някъде покрай него. Все едно висеше във времето, изгубен в неведомо измерение, реейки се в пълно забвение. Виждаше само стените, лампата, тоалетната чиния, мивката, тялото си, вратата и пода. Чуваше тишината, дишането и жуженето на лампата. Спомни си, че старецът от общата килия му беше споменал за някакви още по-ужасни килии, за Затвор 59, където хората полудявали за една нощ, но той не можеше да си представи нищо по-лошо от мястото, където се намираше. Опита се да пее, но не знаеше думите на песните и затова се задоволи само да тананика балади и детски песнички. Изреди няколко мелодии една след друга като грамофон, в какъвто умишлено се беше превърнал. Започна да си говори сам, по-скоро за да чуе човешки глас, отколкото за да каже нещо, но след известно време млъкна, защото реши, че прилича на малоумен.

— Аллаааааааах акбаааааааар!

Пронизителният глас на провикващ се иранец изпълни килията. Томаш скочи и се огледа озадачен. Беше звук от високоговорител, който огласяше въздуха с призив за молитва. Призивът продължи три или четири минути, като звукът се задържа максимално силен, почти оглушителен, после стихна.

Отново настъпи тишина.

Тишината беше зловеща, толкова дълбока, че дори вибрирането на въздуха звънтеше в ушите му. Притиснат в това пространство, в което не можеше да протегне ръце встрани и да направи две крачки в същата посока, Томаш се опитваше да мисли за обстоятелствата, за отчайващото си положение и безсмислеността на упорството си. Защо трябваше да търпи всичко това, след като краят му беше известен? Нямаше ли да е по-добре, ако ускори неизбежната развръзка? Защо да се страхува от смъртта, след като беше вече мъртъв? Чувстваше се като мъртвец, без да е мъртъв, затворен в ковчег като жив мъртвец.

Подаваха му храната, без да отронят и дума. Тъмничарят отваряше малка решетка на вратата, подаваше му метална чиния, пластмасова лъжица и чаша вода и половин час по-късно идваше да прибере съдовете. Тези интерлюдии по време на храна и гърмящите от високоговорителите призиви за молитва бяха единствените моменти, в които външният свят проникваше в «ковчега». Останалото тънеше в неопределеност.

Нещо като петно във времето.

Томаш ядеше, когато отваряха решетката и се появяваше чинията, ходеше по нужда в тоалетната чиния и лягаше на пода, когато му се спеше, свит в ембрионална поза, тъй като не разполагаше с повече място, а и само така можеше да се стопли. Лампата светеше постоянно; затворен в ковчега си от тухли и цимент, арестантът не знаеше колко е часът, дали е ден или нощ, дали щеше да излезе оттам, или щеше да остане погребан завинаги.

Просто съществуваше.