Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (11)

X

Беше три без пет минути, когато Томаш излезе от асансьора и прекоси лобито на хотела. Огледа се наоколо, колкото е възможно по-естествено, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Нямаше и следа от Ариана, с която се беше разделил половин час преди това под предлог, че ще подремне следобед. Както изглежда, никой не се интересуваше от него. Приближи се до портиера, дискретно си записа името на едно листче и повика пиколото.

— Трябва да има такси за мен — каза той.

— Такси ли, господине?

— Да. Таксито на Бабак.

Момчето излезе на улицата и махна на една оранжева кола, която беше паркирала отдясно.

Колата потегли и спря на рампата пред входа на хотела.

— Заповядайте, господине — каза пиколото, докато му отваряше задната врата.

Томаш спря до вратата и преди да влезе, огледа шофьора — толкова слабо момче, че приличаше на скелет.

— Вие ли сте Бабак?

— А?

— Бабак?

Момчето кимна утвърдително.

Томаш пусна монета от сто риала в ръката на пиколото и се настани на задната седалка. Таксито потегли и се вля в безумния трафик, свивайки тук и там из преплетените улички и булеварди. Томаш направи опит да завърже разговор и попита накъде отиват, но Бабак само поклати глава.

Явно не говореше английски. Когато разбра, че от това нищо няма да излезе, Томаш се облегна на седалката и се остави на течението. Знаеше, че това пътуване има конкретна цел, защото човекът на ЦРУ не би му изпратил такси да се поразходи из града. Просто трябваше да прояви търпение и да чака.

Таксито се въртя из улиците на Техеран двадесетина минути, през които Бабак почти не откъсваше очи от огледалото за обратно виждане. Понякога рязко свиваше в някоя пресечка и тогава като че ли най-упорито се взираше в огледалото. Повтори трика няколко пъти, прибягвайки винаги до една и съща техника, докато накрая излезе на булевард «Талехани» вече напълно спокоен. Спря недалеч от университета «Амир Кабир», където един едър мъж влезе в колата и седна до Томаш.

— Как сте, професоре?

Беше агентът на ЦРУ, с когото се запозна предишната вечер.

— Здравейте. — Португалецът замълча нерешително. — Извинете, не мога да си спомня името ви.

Мъжът се усмихна, откривайки развалените си зъби.

— Още по-добре — възкликна той. — Казвам се Голбахар Багери, но май е по-добре да не полагате усилия да го запомните.

— Как да ви наричам в такъв случай?

— Можете да ме наричате Моса.

— Моса? От Мосад ли?

Багери се разсмя.

— Не, не. Моса от Мосадък. Знаете ли кой е бил Мосадък?

— Нямам представа.

— Ще ви покажа. — Изстреля няколко изречения на фарси към Бабак. Автомобилът потегли и продължи да се движи по същия булевард.

— Мохамед Мосадък е адвокат и политик, министър-председател на Иран. По негово време петролните кладенци в страната били експлоатирани само от Англо-иранската петролна компания и Мосадък решил да подобри условията за бизнес. Британците отказали и той национализирал компанията. Това негово решение имало важни последици. Списание Тайм дори го избрало за политик на 1951 година, тъй като с действията си насърчил слаборазвитите страни да се освободят от колонизаторите. Но британците така и не се примирили с положението и Чърчил успял да убеди Айзенхауер да свали Мосадък. — Посочи наляво. — Виждате ли онази сграда там?

Томаш погледна към мястото. Постройката беше скрита зад висока ограда с изписани лозунги, сред които се открояваше: Down with the USA^[1].

— Да, виждам.

— Това е старото посолство на Съединените щати в Техеран. Точно тук, в бункера, както наричат посолството, ЦРУ започнало да крои планове за свалянето на Мосадък — операция «Аякс». С цената на щедри подкупи и разпространението на контра информация ЦРУ успяло да спечели подкрепата на шаха и на много от ключовите фигури в страната, в това число религиозни лидери, военачалници и главни редактори на вестници. Мосадък бил свален от власт през 1953 година. — Багери погледна към сградата, където се виждаше въоръжена охрана. — През 1979 година, когато избухнала Ислямската революция, студентите нахлули в американското посолство и задържали около петдесет дипломати като заложници за повече от година. Студентите се опасявали, че посолството може да организира заговор срещу аятолах Хомейни така, както постъпили с Мосадък.

— Виж ти! — възкликна Томаш. — Какво е вашето мнение за Мосадък?

— Той е велик човек.

— Но е бил свален от ЦРУ.

— Да.

— Тогава… извинете, нещо не разбирам. Вие работите за ЦРУ.

— Работя за ЦРУ сега, а не през 1953 г. Всъщност дори не съм бил роден по онова време.

— Но как можете да работите за ЦРУ, след като въпросното управление е свалило от власт един велик човек?

Багери махна примирено.

— Нещата се променят. Страната днес се управлява не от просветен човек като Мосадък, а от шайка религиозни фанатици, които я тласкат обратно към Средновековието. — Кимна към въоръжените милиционери, които сновяха пред старото посолство. — Те са мой враг. Но са враг и на ЦРУ, нали? — Багери се усмихна. — Не знам дали сте чували арабската поговорка: «Врагът на моя враг е мой приятел». Така че в ЦРУ сега са ми приятели.

Таксито зави на ъгъла, поемайки в южна посока, по булевард «Мофате». Колата сякаш се носеше безцелно по улиците и булевардите на Техеран, което стана още по-очебийно, когато свърнаха към «Енкелаб», заобиколиха площад «Фирдоуси» и отново се върнаха на «Енкелаб», само че в обратна посока. Правеха безсмислени обиколки, при което единствено пътуването беше от значение, а може би дори и то не беше важно, разходката като че ли беше само повод, за да се срещнат далече от недискретни погледи.

След като напуснаха района на посолството, иранският великан остана смълчан, загледан в глутницата от коли, препускаща по улиците, истински хищници в нервните ръце на нетърпеливите градски шофьори.

— Получих инструкции от Ленгли — каза Багери накрая, все така загледан в преминаващите коли.

— О, така ли? Какво казват те?

— Не им хареса фактът, че са ви лишили от достъп до ръкописа. Искат да знаят дали не виждате някаква възможност да промените това положение.

— Засега не. Онзи тип от министерството ревностно крие документа под претекст, че се грижи за националната сигурност. Опасявам се, че ако настоявам, само ще събудя подозрения.

Багери откъсна очи от уличния трафик и ги впери в Томаш, свъсил вежди.

— В такъв случай ще си имаме големи неприятности.

— Защо?

— Защото за Америка е недопустимо ръкописът да остане в ирански ръце.

— Но какво могат да направят Съединените щати?

— Има две възможности в ситуации, които представляват заплаха за националната сигурност на Америка. Първата е да се бомбардира сградата, където се пази ръкописът.

— Какво? Да се бомбардира Техеран? Заради някакъв ръкопис?

— Това, драги професоре, не е «някакъв ръкопис». Това са планове за направата на атомна бомба, евтина и лесна за производство. И следователно представлява заплаха за международната сигурност. Ако политически режим като иранския, който е свързан с терористични групировки, успее да разработи технология за производство на евтино атомно оръжие, можете да бъдете сигурен, че хора като Осама Бин Ладен няма да атакуват Ню Йорк с някакви самолетчета. Те ще разполагат с много по-… хм… експлозивни неща, ако разбирате какво искам да кажа.

— Разбирам.

— При това положение да се бомбардира някаква сграда в Техеран, е най-малкото зло, повярвайте ми.

— Вярвам ви.

Иранецът се загледа за миг в пейзажа зад прозореца на таксито.

— Фактът, че вчера сте видели ръкописа в Министерството на науката, ни дава онова потвърждение за местонахождението му, от което се нуждаем. Но има два аргумента против този план за действие. Първият е, че една военна акция би имала нежелан политически отзвук, най-вече в ислямския свят, а иранският режим би бил възприет като жертва. Този аргумент би могъл да се оспори, ако не съществуваше втора непреодолима пречка. А именно че бомбардировката по всяка вероятност няма да постигне крайната стратегическа цел. Да, ръкописът ще бъде унищожен, но напълно е възможно е да има копия в други ирански сейфове. В такъв случай нищо не би могло да попречи на режима да произведе бомба въз основа на формулата в текста. Искам да кажа, че бомбардировката би унищожила оригиналния ръкопис, но не и копията с формулата.

— Това е абсолютно вярно.

— Затова Ленгли ме инструктира, в случай че не ви се удаде друга възможност да се доберете до ръкописа, да пристъпим незабавно към изпълнение на резервния план.

Иранецът млъкна, видимо притеснен.

— И какъв е този план? — попита Томаш.

Багери си пое дъх.

— Ръкописът трябва да бъде откраднат.

— Какво?

— Трябва да отидем до Министерството на науката и да откраднем ръкописа. Съвсем просто е.

След като се съвзе от първоначалното изумление, историкът избухна в смях.

— По дяволите, нищо по-лесно от това! — възкликна той. — Да откраднете ръкописа? Как си го представяте?

— Много просто. Ще намерим начин да отстраним охраната, влизаме вътре, намираме документа и го изнасяме.

— Защо не го снимате на микрофилм? Така и така ще го имате пред вас, не е ли по-добре да сте по-дискретни? Все пак това, че ще го откраднете, няма да разреши въпроса, щом като, както самият вие казахте, онези типове сигурно имат копия, които се пазят на други места.

— Не, това няма да стане така. Съединените щати искат да представят документа в Съвета за сигурност на ООН, но за да го направят, първо трябва да докажат неговата автентичност. А изследването за удостоверяване на автентичност е възможно само ако е налице оригиналният документ. Затова трябва да го вземем.

Томаш се замисли над последствията от подобна акция.

— Вижте, това не е ли опасно?

— Всичко в живота е опасно. И на улицата да излезеш, е опасно.

— Говорите като майка ми. Притеснява ме какво ще ми се случи, когато иранците открият липсата на документа. Те не са глупави и могат да свържат нещата, нали? Показват ми документа и само след броени дни той изчезва. Това е… как да го кажа… Това е твърде подозрително.

— Така е, няма да сте в безопасност.

— Кажете ми тогава как ще разрешим проблема?

— Ще трябва да напуснете страната.

— По какъв начин? Казаха, че ще ме пуснат чак след като дешифрирам ребусите от документа.

— Ще се наложи да ви изведем от Иран още същата нощ, когато се сдобием с ръкописа.

— И кога ще стане това?

— Още не знам. Ще ми се да е колкото е възможно по-скоро, но не мога да кажа кога точно, има много детайли за уточняване. Но се надявам да разбера още утре. Веднага щом получа информацията, ще дойда до хотела, за да ви запозная с детайлите. — Вдигна пръст. — Най-добре не излизайте от хотела. Продължавайте да работите, както досега, по ребуса и чакайте да се свържа с вас.

— Добре — съгласи се Томаш. — Нека да обобщим. Смятате да влезете с взлом в министерството, да откраднете документа и веднага след това да ме изведете от Иран. Това ли е?

Багери пое дъх и издиша бавно.

— Да, това е в общи линии — каза сдържано. — Но… има една малка подробност.

— Нима?

— Да.

Иранецът се умълча, което разпали любопитството на историка.

— И каква е тази подробност?

— Вие ще дойдете с нас.

— О, вече ми го казахте. Ще ме изведете от Техеран.

— Не, нямах това предвид. Ще дойдете с нас в министерството.

— Какво?

— Вие сте част от екипа.