Иванка Д. Дюлгерова
Змията и жълтицата

Един селянин имал двама сина. Като се споминал, оставил им в наследство стара и нова къща. При делбата старата се паднала на малкия брат, но той не се огорчил от късмета си, понеже с нея вървяла и старата круша, за която се говорело, че е откакто свят светува… Парите не стигали да потегнат дома, та семейството карало лете под крушата. Там вързали и люлката на рожбата си.

Веднъж, след вечеря, им останало мляко в една паница и невестата посегнала да го върне в гърнето, но мъжът се присетил нещо и рекъл:

— Недей! Нека стои за крушата.

На заранта тича жена му с паницата и дума не може да продума. Гледа човекът — на дъното жълтица! Започнали да оставят всяка вечер мляко и всяка заран намирали по пара. Замогнал се малкият брат: вдигнал къща, накупил добитък…

Златой — момченцето му, което вече било поотраснало, се чудел как става тъй, че млякото се превръща в жълтица. Мислил, мислил и като не можал да измисли, отишъл една нощ под крушата. По едно време от коренищата изпълзяла змия — в устата й нещо присветва. Навела се над млякото, сякаш пие. След малко на Златой се счуло, че някъде дрънва пара. Озърнал се, а като погледнал пак към паницата, змията я нямало. Вместо мляко — на дъното блестяла жълтица.

Прибрало се детето, ала сън го не лови. Едвам дочакало утрото — и право при татко си.

— Знаеш ли кой оставя парите? — попитало то.

— Крушата, кой! — рекъл бащата.

— Не-е… Змия ги донася!

— Я не ми губи времето! — троснал се мъжът, понеже решил, че е много рано син му да знае повече от него. А през нощта отишъл и той при крушата. Видял, но никому не казал. Решил, че и детето ще мълчи. За беда на другия ден братовото му момче — Влъчко, заразпитвало неговото:

— Абе, братовчеде, как стана тъй, че не си знаете парите, а сте били от бедни по-бедни?

Златой го сърбял езикът да разкаже. Мъчил се, мъчил да утрае, ала не издържал.

— Под крушата живее змия! Тя ни ги оставя — всяка нощ по жълтица.

— Дай да я утрепем и да вземем всичките пари накуп — потрил ръце братовчед му.

— Не така, братко! — рекъл Златой. — Толкова е добра, пък ти искаш да я трепеш!

— Щом като си такъв глупак, сам ще свърша работата и нищо няма да ти дам. Пукни се! — викнал Влъчко и побягнал.

През нощта двете момчета се намерили под крушата. Като видял, че другият носи секира, Златой взел камък. Змията тъкмо допивала млякото. Брадвата полетяла към нея, ама не улучила, само счупила паничката. Камъкът пък уж трябвало да удари Влъчко, ала уцелил змията и й откъснал опашката. Стрелнала се тя и ухапала Златой под коляното. Заплакало момчето. Събрал се народ. Всеки предлага лек. Но до сутринта детето си отишло.

Минали години. Майката на Златой си заминала след него. Влъчко поотраснал и се попилял някъде… Един ден бащата, който бил вече доста изпаднал, застанал под крушата и рекъл:

— Станалото — станало, посестримо! Хайде да си помагаме като преди.

Змията изпълзяла от коренището и отвърнала:

— Ех, побратиме, докато си гледам осакатената опашка, а ти — гроба на момчето, приятели не можем да бъдем.