Кърт Вонегът
Кучето на Томас Едисон

Двама възрастни господа седяха една слънчева утрин на пейка във флоридския парк „Тампа“. Единият от тях се опитваше да чете книга, която явно му доставяше удоволствие, докато другият, Херълд К. Бълърд, му разказваше с пълни, закръглени изречения на човек, навикнал към публичните изказвания, историята на своя живот. В краката им лежеше кучето на Бълърд, което, докосвайки с големия си влажен нос слушателя по принуда, увеличаваше неговите терзания.

Бълърд, който преди да се пенсионира, беше постигнал известни успехи в много браншове, с удоволствие инвентаризираше своята биография. Трябваше обаче да се съобразява с факта, че няма възможност да използува многократно една и съща жертва. Който веднъж се сблъскваше с Бълърд и неговото куче, след това вече ги избягваше отдалеч.

Ето защо Бълърд посещаваше ежедневно парка в търсене на нови жертви на своята бъбривост. Този ден имаше щастие, тъй като веднага забеляза човек, който явно току-що беше пристигнал във Флорида и още не беше успял да се раздели с дебелото си сако, твърдата яка и вратовръзката и не си беше намерил никакво по-подходящо занимание от това да чете книга.

— Да-а — каза Бълърд, приключвайки първия час от своя монолог, — пет пъти натрупвах богатство и пет пъти го изгубих.

— Това вече го чух — каза непознатият, когото Бълърд дори не беше запитал за името му. — Марш! Марш! — извика той на кучето, което проявяваше все по-агресивни намерения по отношение на краката му.

— Така ли? Казах ли го вече? — удиви се Бълърд.

— Два пъти.

— Точно така: два пъти с недвижимите имоти, веднъж с вторичните суровини, веднъж с петрола и веднъж в транспорта.

— Чух вече.

— Така ли? Ами да, така си беше. Два пъти с недвижимите имоти, веднъж с вторичните суровини, веднъж с петрола и веднъж в транспорта. Не бих се отказал от нито един ден от своя живот.

— Много хубаво — каза непознатият. — Извинете, но не бихте ли могли да отведете кучето си по-далеч?

— Кучето ли? — попита Бълърд удивен. — Най-симпатичното куче на света! Няма от какво да се страхувате.

— Аз не се страхувам. Нервира ме само това, че непрекъснато души нещо по кокалчетата ми.

— Пластмаса — каза Бълърд, подсмивайки се.

— Моля?

— Пластмаса. Сигурно имате нещо пластмасово на жартиерите. Мога да се хвана на бас, че това са закопчалките. Това куче е маниак на тема пластмаси. Не знам какво го прихваща, но е в състояние да подуши и открие и най-малкото парченце пластмаса. Сигурно това е резултат от някакви недостатъци в диетата, макар че, да пукна, ако то не яде по-хубаво от мен. Не знам дали ще повярвате, но веднъж изяде цяла пластмасова торба. Това е бизнес, с който сега си заслужава да се заеме човек, но за съжаление докторите ми препоръчаха спокойствие.

— Бихте могли да вържете кучето хей под онова дърво — каза непознатият.

— Кръвното ми се вдига, като гледам днешната младеж! — продължи невъзмутимо Бълърд. — Непрекъснато се оплакват, че не им дават да живеят. А никога още не е имало такива възможности за дейност, каквито има сега. Знаете ли какво би казал Хоръс Грийли, ако беше жив?

— Носът му е мокър — каза непознатият и скри краката си под пейката.

Неуморимо обаче в своите изследвания, кучето се примъкна по-наблизо.

— Чиба! Марш! — непознатият започна да губи търпение.

— Мокрият нос за кучето е признак на здраве — каза Бълърд. — Вместо „Към Запада, млади човече!“ днес Грийли би извикал: „Към пластмасите, млади човече! Към атома, млади човече!“

Песът успя най-сетне да локализира пластмасовите закопчалки на жартиерите на непознатия и сега въртеше глава ту към едната, ту към другата страна, чудейки се как най-лесно да се добере до тези деликатеси.

— Тфу! — извика непознатият.

— „Към електрониката, млади човече!“ — гърмеше Бълърд. — Не ми говорете за липса на възможности. На всяка крачка се разкриват нови хоризонти. Когато аз бях млад, човек трябваше сам да си търси шанса и да се вкопчва в него с нокти и зъби. Днес…

— Извинявайте! — каза непознатият решително, като затвори книгата, стана и освободи краката си от кучешките прегръдки. — Ще трябва вече да тръгвам. Довиждане!

 

 

Непознатият се отдалечи, озъртайки се. Намери свободна пейка, седна и с въздишка на облекчение потъна в четене. Дишането му тъкмо се беше нормализирало, когато усети върху крака си допира на мокрия нос.

— Я, ама това сте пак вие! — извика Бълърд, сядайки. — Той ви проследи. Тръгна по някаква следа и аз му позволих да ме води. Та докъде бяхме стигнали? — Огледа се с одобрение. — Не се чудя, че сменихте мястото. Там беше прекалено душно за приятно разговорка и нямаше дори следа от свеж полъх.

— Това куче ще ме остави ли на мира, ако му купя пластмасова кесия? — попита непознатият.

— Чудесна шега, чудесна шега! — каза Бълърд приятелски. След това изведнъж тупна непознатия по коляното. — Хей, вие да не работите в пластмасите, а? Аз се разпрострях на тази тема, а това може би е вашата специалност.

— Моята специалност ли? — каза непознатият със зла искрица в погледа, оставяйки настрана книгата. — Никога не съм имал специалност. Никога и никъде не съм се задържал от деня, когато навърших девет години, от времето, когато Едисон основа лаборатория в съседната къща и ми показа своя уред за измерване на интелигентността.

— Едисон? — попита Бълърд. — Томас Едисон, онзи, изобретателят?

— Ако ви харесва, можете да го наричате и така.

— Ако ми харесва ли? — засмя се Бълърд. — Разбира се, бащата на електрическата крушка и бог знае на още колко работи.

— Щом ви се иска да вярвате, че той е изобретил електрическата крушка, моля. В това няма нищо лошо — каза непознатият и разгърна книгата си.

— Какво искате да кажете? — запита Бълърд с подозрение. — Да не се шегувате нещо? Що за уред за измерване на интелигентността? Никога не съм чувал подобно нещо.

— Не сте могли и да чуете. Едисон и аз дадохме клетва да запазим пълна тайна. Аз не съм казвал никому. Едисон наруши клетвата и разказа на Форд, но Форд изтръгна от него обещанието, че за доброто на човечеството няма да каже повече нито дума никому.

Бълърд беше цял слух.

— Този… този уред за измерване на интелигентността, мереше интелигентността, така ли?

— Не, това беше електрическа масльонка.

— Не, не. Не се шегувайте! — настояваше Бълърд.

— Може би дори би било хубаво да разкажа някому за това — каза непознатият. — Изключително тежко е да подтискаш такова нещо у себе си с години. Но мога ли да бъда сигурен, че това няма да стигне и до другите?

— Давам ви честна джентълменска дума — увери Бълърд непознатия.

— Мисля, че по-добра гаранция трудно може да се намери — каза сериозно непознатият.

— Можете да бъдете спокоен — отвърна с гордост Бълърд. — Аз съм гроб.

— Добре тогава. — Непознатият се облегна и присви очи, приготвяйки се за пътешествие в миналото. Мълча така около минута, докато Бълърд го наблюдаваше с нескрито уважение.

— Това се случи през есента на 1875 година — започна най-после непознатият с тих глас. — В Менлоу парк, в щата Ню Джърси. Тогава бях на десет години. В съседната къща основа лабораторията си някакъв младеж, когото всички считахме за магьосник, тъй като там непрекъснато нещо святкаше, избухваше и въобще ставаха някакви непонятни неща. На всички деца от околността им беше забранено да се приближават до къщата на магьосника и да вдигат около нея шум, за да не го разгневят. С Едисон не се запознах толкова скоро, но затова пък още от първия ден станахме приятели с неговото куче — Спарки. То много приличаше на вашето и ние с него се гонехме из цялата околност… Ама вярно, че вашето куче съвсем прилича на Спарки — като две капки вода.

— Така ли? — попита Бълърд с нескрито удоволствие.

— Честна дума! Та един ден Спарки и аз, играейки си, както винаги, се приближихме, без да забележим, до самата врата на лабораторията на Едисон. В един момент Спарки ме бутна някак си и… бум, докато се усетя, седях на пода на лабораторията лице в лице със самия Едисон.

— Сигурно се ядоса — каза Бълърд злорадо.

— Във всеки случай аз изпаднах в ужас. Мислех, че се намирам пред самия сатана. За ушите на Едисон бяха закачени някакви жици, които водеха към малка черна кутийка, поставена на коленете му. Исках да се измъкна, но той ме хвана за яката и силом ме накара да седна.

„Момче — каза Едисон, — помни, че най-тъмно е пред разсъмване“.

„Да, господине“ — отговорих аз.

„Вече цяла година — продължи Едисон — търся трайно влакно за вакуумна лампа. Изпробвах косми, струни, конци… без резултат. Докато се чудех, с какво още да опитам, взех, ей тъй, за отмора, да се занимавам с една друга идея и измайсторих това приборче“.

Показа ми черната кутия.

„Дойде ми наум, че може би интелигентността е само вид електричество и направих този уред за измерването й. И представи си, уредът действува! Ти си първият човек, който научава за това! И всъщност, защо ли пък не? Та нали твоето поколение ще расте в онези прекрасни времена, когато ще стане възможно хората да бъдат сортирани не по-трудно от портокалите сега…“

— Не вярвам! — извика Бълърд.

— Тук да ми е гробът, ако лъжа!

И уредът действително работеше. Едисон го беше изпробвал върху хора, без да им казва за какво става дума. И честна дума, че колкото по-умен бил човекът, толкова по-надясно се отклонявала стрелката на скалата на малката черна кутия. Позволих на Едисон да опита уреда и върху мен, но стрелката му само потрепваше на едно място. Независимо от явната си тъпота именно тогава аз направих първото и фактически последното си откритие. Както вече ви казах, оттогава насам не съм си мръдвал дори пръста.

— Че какво толкова направихте? — запита Бълърд с любопитство.

— Казах: „Господин Едисон, хайде да го опитаме на кучето“. Ех да можехте да видите как побесня кучето, като чу думите ми! Добрият Спарки лаеше, виеше и дращеше вратата, за да го пуснем навън. Когато се убеди, че нямаме намерение да се откажем, скочи върху прибора и се опита да го изблъска от ръцете на Едисон. Най-после успяхме да го натикаме в единия ъгъл и докато Едисон го държеше, аз допрях краищата на проводниците до ушите му. И ако искате вярвайте, но стрелката прелетя през цялата скала, далеч зад червената черта.

— Кучето е развалило прибора — вметна Бълърд.

— Попитах Едисон: „Извинете, господине, какво означава червената черта?“

„Това означава, че приборът е повреден, защото червената черта — това съм аз“.

— Сигурно се е повредил — каза Бълърд.

— Но уредът съвсем не беше повреден — продължи непознатият сериозно. — Не, господине. Едисон го провери изцяло и всичко си беше в ред. Когато той ми съобщи това, Спарки реши да се измъкне на всяка цена и по такъв начин се демаскира.

— По какъв начин? — запита Бълърд недоверчиво.

— Вратата беше затворена с ключ, резе и райбер. Кучето се изправи на задните си крака, махна райбера, дръпна резето и вече посягаше със зъби към ключалката, когато Едисон го спипа.

— Не е възможно! — викна Бълърд.

— Така беше! — потвърди непознатият. — И именно тогава Едисон доказа, че е истински учен. Искаше да разбере истината, колкото и горчива да е тя. „Значи така-а! — каза Едисон на кучето. — Най-добрият приятел на човека? Глупаво животно, нали?“ Но Спарки играеше ролята си докрай. Правеше се, че не чува, чешеше се, ловеше бълхи и скимтеше пред мишите дупки. Правеше всичко възможно само и само да не погледне Едисон в очите. „Синекурна длъжност, а? — продължаваше Едисон. — Другите да се грижат за прехраната ви, за покрива над главата, а вие да се изтягате пред камините, да гоните момичетата и да безделничите с колегите си. Никакви разноски, никаква политика, войни, никаква работа и грижи. Достатъчно е да размахаш опашка или да лизнеш ръка и всичките ти нужди са задоволени…“

„Господин Едисон — запитах, — значи ли това, че кучетата са по-умни от човека?“

„По-умни ли? — закрещя Едисон. — Ще разкажа на цял свят! И над какво само си блъсках главата цяла година? Опъвах като вол, за да изобретя електрическа крушка, та да могат кучетата да се забавляват и нощем!“

„Господин Едисон — обади се Спарки, — не е ли по-добре…“

— Спрете! — изръмжа Бълърд.

— Тихо! — изрева триумфално непознатият. — „Господин Едисон — обади се Спарки, — не е ли по-добре да запазим това в тайна? От хиляди години нещата се развиват добре и удоволствието е взаимно. Само вие двамата знаете къде зимуват раците, да не кажа кучетата. Забравете всичко и унищожете прибора си, а аз ще ви кажа кое ще свети най-добре в лампата ви…“

— Глупости! — излая Бълърд, а лицето му стана пурпурно.

Непознатият се изправи.

— Имате джентълменската ми дума… А в награда за моето мълчание Спарки ми обясни как да играя на борсата, благодарение на което станах независим във финансово отношение до края на живота си. Последните думи, които Спарки отправи към Едисон, бяха: „Опитайте с овъглено памучно влакно“, каза го и веднага след това беше разкъсан от глутница кучета, които бяха подслушвали зад вратата.

Непознатият свали жартиерите си и ги подаде на кучето на Бълърд.

— Моля ви да приемете този скромен дар като израз на възхищение към вашия прадед, който заплати с живота си своята бъбривост. Моите почитания!

И се отдалечи с книга под мишница.