Добри Немиров
При господин Тифенбах

За да отидем по-скоро на Дунава и се гмурнем във водата — както правехме всеки ден лете — за по-лесно, минахме по тясната уличка край старата гимназия и се спуснахме надолу към брега. И всеки ден с мене ставаше едно и също нещо — погледът ми се спираше на една стара фирма и прочиташе: „Алфред Тифенбах — комисионер-експедитор“ — а след това името Тифенбах се повтаряше в главата ми най-малко хиляда пъти. Това име вече знаех не само наизуст, но бях запомнил и петната на старите букви на фирмата, та можех дори и да кажа на колко градуса е наклонът на самата фирма. Разбира се, както си му е редът, когато минавахме край кантората, трябваше, просто като по заповед, да надникнем вътре, да изревем като магарета с всички сили и да си изплезим езиците във всичката им дължина. Това ставаше причина да излезе някой отвътре, да ни изпрати два-три камъка и да ни обсипе с най-груби ругатни.

И кой можеше да си помисли, че един ден този Алфред Тифенбах ще стане изведнъж толкова важен и потребен!

Беше през време на разпуса между втори и трети клас. Както всяка сутрин, майка ми и баща ми сядаха пред камината и си варяха кафе, потънали в безкрайни разговори. Аз лежах на кревата си до стената и, без да искам, чух разговора им. Чудна работа! Аз непрекъснато мисля само за игрите, а тия хора тъй безпощадно са се топели в тежки грижи за дома! Идело ред да се плати годишната вноска от ипотеката, а пари на лице нямало никакви. Още десетина деня и…

— Десетина деня ли? — се сепна мама. — Че какво ще стане след десетина деня?

Баща ми изпуфтя от мъка и процеди:

— Какво ли? Една сутрин ще дойде барабанът… И да ти кажа ли? Не ми е толкова мъка, че банката ще я продаде, но купувач ще стане Копоя — ето где е мизерията!

Сепнах се. Банката ще продаде къщата ни и ще я купи нашият съсед, ей тъй, за да ни изгони от нея! Нашата свада с Копоя е започнала още далеч преди да се родя. Всичките ужаси, които сме преживели от това съседство, неочаквано изплуваха в душата ми.

Копоя! Гледайте го вие? Ще купи къщата ни и ще ни изгони. Че как се търпи това?

— Дявол да го вземе! — изговори с гняв татко, — от нийде помощ! Ако бях взел една служба, по-добре щеше да бъде! А аз се хванах със занаята и се влека в празния дюкян като пребит. А къщата зинала — чака ли, чака!

Майка ми въздъхна:

— Да беше Дочко малко по-голям — с мъка рече тя, — че да го дадем на работа, все щеше да ни бъде в помощ!…

„Гледай ти — си мисля аз с гняв — не стига, гдето грижата ни гази всеки ден, ами и да изгубим къщата си, дома, гдето съм се родил и расъл… А на всичко отгоре, да се намести вътре и нашият черен душманин Копоя!“ Умът ми не можеше да побере тия ужасни неща!

Един случай неочаквано ми се яви в помощ. Приятелят ми Коста, който знаеше мъката ми добре, ме посрещна на улицата и весело подскочи.

— Дочко, ще се уреди работата. Вуйчо снощи ми каза да ти обадя, че при Тифенбах имало свободно място за писар. Ти имаш хубав почерк. Хайде, бягай!

— При Тифенбах? — се учудих аз и бързо добавих: — Ако ще търсят момче, че мене ли ще вземат?

— Защо не? Ще те вземат ами! С този почерк… ехе!

Решихме да отида и да ги помоля да ме назначат, като им покажа почерка си.

„Виж ти случай! — разсъждавам си аз. — Плезих си езика, смущавах добрите хора с лудориите си, пък сега ще ида да им искам работа! Няма ли да ме изгонят!“ Но успокоих се с това, че не вярвах да са ме запомнили. Само аз ли съм с червена риза и сини гащи?

И така ще трябва да отида час по-скоро. Ей тъй, ще приближа до масата, ще поздравя господин Тифенбах и ще му кажа, че имам хубав почерк, че родителите ми са бедни и… дори ще му кажа, че имаме ипотека.

Ами ако той рече, че нямат нужда от писар, да му се помоля ли пак? Да, ще му се помоля, от сърце ще му се помоля! Но как се молят хората от сърце? Ей тъй ще се понаведа, ще изкривя глава и ще кажа до три пъти: „Моля ви се, моля ви се, моля ви се.“

И без много труд, аз станах роб на тая мисъл, особено след като научих подробно как в такива случаи дохожда приставът, как разсилният започва да бие барабанчето и да обявява на събралите се съседи и минувачи, че къщата се продава за толкоз и толкоз лева… Настръхнах при тая позорна картина. Едва помислил това, друга картина се мярваше пред очите ми: Копоя с жълтото китайско лице и гола като пъпеш глава се хили с всичките си зъби и прегракнало нарежда: — „Хайде, хайде, махайте се, аз съм господарят!…“

Тогава крачките ми се ускоряваха и, без да усетя, ме понасяха тичешком из улицата. След мен се дигаше облак прах, който караше минувачите с негодувание да прибягват настрана.

Две сенки ме следваха на всяка крачка. Едната сянка беше на Тифенбах. Тя беше добра, защото ми подаваше длъжността, която ще бъде наша спасителка, а другата сянка беше зверското лице на Копоя… След тия две сенки непрекъснато дрънкаше барабанчето. Аз виждах как двете палки лудо блъскаха по него и разнасяха остър, мъчителен шум…

И все това! Всяка минута, всеки миг — все това.

Какво да правя? Защо се бавя още? Утре барабанчето ще забие — и после?

Буден ли съм, спя ли — все едно и също нещо. След мен припкаха Тифенбах и Копоя. Те се бореха, мъчеха се да се удушат един друг, защото очевидно беше, че се мразят.

Така Тифенбах за мене стана ангел на доброто. Докато отначало мъчно се решавах да се приближа до кантората, сега нещо непрекъснато ме влечеше там.

Най-после един ден… един хубав топъл ден, най-хубавият и най-приятният от всички изминали дни, най-гостоприемният за лудетини като мене и другарите ми, аз почуках на кантората на Тифенбах. Сякаш някой откъсна тоя ден от душата ми и го хвърли в мрака. Ще седна тук, а приятелите ми ще са си свободни, весели, радостни, ще играят, ще тичат… Но трябва да се помага в къщи — там е всичкото!

Влизам… Мъгла… Само Тифенбах е пред очите ми.

— Добър ден, господин Тифенбах! — едва сега се попитах: — „Ами ако ми откаже“. Досега бях сигурен, че ще бъда приет, но сега тая мисъл изведнъж ме напусна. Кой ме увери, че ще ме приемат? Само аз ли съм, който иска да помогне на родителите си?

— Какво има? — ме попита Тифенбах. В гласа му нямаше нито една груба нотка, и това ме насърчи.

— Господин Тифенбах… — заекнах, смутих се, изчервих се. — Научих се, господин Тифенбах, че имате място за писар… Аз пиша много красиво. Ако искате… — нещо спря мислите ми. Господин Тифенбах гледаше пред себе си и може би обмисляше думите ми. Не е ли по-добре да почакам отговора му? Повече от пет минути минаха все така в мълчание. Тогава реших да го омилостивя още по-бързо и произнесох с умолителен глас:

— Моля ви се, моля ви се, моля ви се!…

Най-после той дигна глава и ме загледа учудено, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Дойдох… — замълвих аз съвсем смутено, — нали имате една работа за мене…

„Ангелът на доброто“ ме прекъсна тоя път доста грубо.

— Хайде, хайде, бягай! Няма работа!

Още не беше довършил последната си дума, и из се намерих на улицата. Слънце ли имаше, дъжд ли валеше, нощ ли беше, или ден — нищо не виждах. Изпотен от срам, загдето ме изгониха толкова грубо, аз се озъртах насам-нататък и наново понесох мъката на човек, който или трябва да помогне с нещо на своя потъмнял от скръб дом, или да потъне в земята.

Но в главната улица етапа нещо неочаквано. На няколко крачки пред мене, като из невиделица, изпъкнаха баща ми и майка ми.

— А! Дочко! — рече радостно майка ми.

Баща ми също се ухили.

— Где си бил? — попита той.

— Ей там… с приятели бях.

— Я гледай колко е изпотен! Пак си се борил с момчетата! — рече мама, като совна ръка в гърба ми.

— А… не… — замълвих аз, без да зная какво да кажа, и добавих: — Ами вий где сте ходили?

Радост затрептя по лицата им.

— Ходихме в банката… да внесем ипотеката.

Бях поразен от учудване.

— В банката… Че нали нямахте пари?

— Охо, като има нужда, да видиш как бързо се намират! Пък не съм сакат. Два чифта обуща да изчукам, ще ги изплатя като нищо.

Макар и да виждах ясно, че да вземеш в заем, за да плащаш дълг, е да наливаш от пусто в празно, все пак черният призрак на позора и разорението се беше скрил от очите ми. Ние се гледахме в очите и се радвахме, без да ни стеснява това. Защо не? Един товар днес е паднал от плещите ни. Малко ли е?

Аз ги пуснах да си вървят, а сам тръгнах направо из улицата. Улицата! Обляна от слънце, тя наново, като добра майка-закрилница, откри прегръдките си, и аз потънах в тях, зашеметен и щастлив.

О, улице, улице, колко злини си ми причинила, но и колко радости съм запомнил от тебе!