Добри Немиров
Майстор Тасо

— Момчета, искате ли тази ваканция да спечелим пари? — извика един от моите съученици, много старателно и пъргаво момче.

— Кой бяга от пари? — отвърнахме ние, тримата мускетари, както ни наричаха поради постоянната ни дружба.

Никой не искаше да се откаже от пари, които ще бъдат тъй полезни през цялата идеща учебна година.

Един от нас взе грижата да настани всички ни чрез зидарското сдружение. Така аз се паднах при майстор Тасо, един от най-сръчните майстори-зидари.

Аз бях само тринадесетгодишен, но това не ми пречеше да нося на гръб по цели десет тухли. За пръв път ми се случваше да видя как расте една къща. Само пет-шест души работници, а работата растеше от час на час. Те лепяха тухли, ковяха греди, дялкаха камъни и всичко това сякаш се нижеше съвсем безразборно, а при все това къщата ставаше все по-голяма.

Но трябва само да види човек майстор Тасо, за да разбере защо спори работата и как се нагажда, та да върви тъй сговорно. Сух, висок, с редки спъстрени мустаци и лице, готово всяка минута да се озари от усмивка, той се движеше между работниците, показваше им нещо, чертаеше, измерваше, сгълчаваше един, засмиваше се на друг и командуваше с голяма вещина. На всекиго беше прикачил по един прякор. Тъй аз бях наречен Дочко Стрелата. Той ми се много радваше, че съм сръчен и бърз, и се постара да ми измисли най-верния прякор.

Радвах се на майстор Тасо. Сега аз можех да видя, че един майстор, като строи дома на някого, той трябва да го изкара от хубав по-хубав. А такъв човек трябва да има повече ум и разум от своите работници.

— Хей, Стрела! — подвикна ми някой. — Я ми донеси хе ония дъски!

— Стрела, ела ми хвърли тухли отдолу, ама гледай да не си строшиш кратуната!

— Братченце Стрелчо, иди ми купи половин хляб и две-три зелени пиперки!

Аз бях всичко за майстора и за големите зидари.

Когато дохождаше събота, майстор Тасо ми заплащаше за изработеното през седмицата. Шепата ми се изпълваше с пари, но аз не можех да разбера с радост ли ги гледах. Не, то не беше радост, а гордост, че успях с труда си да спечеля и спестя. Сега тия пари не ми се виждаха много, защото знам какъв беше и трудът ми.

— Слушай, Стрела! Като свършим тази къща, идваш ли с мене в София? Там имаме да строим един много хубав дом.

— Не, майсторе, благодаря! Ваканцията се свършва и аз ще трябва да тръгна на училище.

— Добре, добре, все пак най-накрая учението свършва всичко.

Работата кипеше. Понякога, когато ми омръзваше да нося тухли и греди, аз отивах при зида и поисквах разрешение да зидам. О, колко хубава била зидарската работа! Ти поставяш тухла върху тухла и под ръцете ти расте грамадна стена. Сега вече не бих седнал да градя къща-играчка тъй, както правехме с другарите си. О, не ми се иска да пръскам труда си на вятъра!

Аз не изгубих любовта си към работата, защото ми се харесваше това, че ще приготвя един дом и в неговите стаи ще живеят хора. Децата ще седят вътре над учебниците си, печките ще бумтят и ще разнасят хубава топлина и отвсякъде ще наднича тишина и приятност.

Така е в дома на моя съученик Владо и така трябва да бъде във всички хубави и нови домове.

Най-после постройката се свърши. Край улицата изникна хубав дом с големи прозорци, в които слънцето, като благословен дар, изпращаше всичките си лъчи — с бели чисти колони пред вратата, с нова светла мазилка и с малки китни балкончета, на които бяха направени места за саксийки. Тогава аз видях как я преглеждаше майстор Тасо и как измерваше работата на всекиго от нас. Колкото хубава беше къщата, толкова порасъл ми се виждаше и майстор Тасо. Той даде душа на тухлите и затова домът е тъй жив и весел.

Като раздаде последната ни надница, той каза:

— Хайде вече да се разделим! Работихте ми честно и сговорно. Когато поискате работа, ще дойдете пак при мене. Гладни няма да ви оставя!

Поех пътя за към дома. Аз стъпвах тъй гордо и смело, като че бях победил чудовището от някоя приказка. За пръв път видях, че в живота, освен игрите има труд и радост, и гордост.

Видях се изведнъж пораснал.

Един ден привечер, когато учебната година беше почнала, майстор Тасо ме срещна на улицата. Той извика от радост и разтвори ръце, като че искаше да ме прегърне.

— Стрелчо! Ела бре, синче! Где отиваш?

Аз се зарадвах не по-малко от него. Той вървеше бодро и носеше на рамото си зимбил и сечива.

— Отивам да се поразходя, майсторе.

— Тогаз ела с мене! Моята къщурка е ей тук наблизо. Ела да те видят жената, децата… Колко съм им приказвал за Стрелчо!

Приех поканата изведнъж и тръгнах до майстор Тасо. Исках да видя где живее Тасо. Един човек ако може да строи такива големи и хубави домове — какъв ли ще да е построил за себе си? Трябва да е и от палат по-хубав.

Из пътя имахме малко време за разговор, защото къщата беше наблизо и скоро стигнахме пред портата. Отворихме. Голям двор с китна градинка разтвори пазвите си за нас. На дъното на двора ни поздравяваше малка, но гиздава къща с четвъртити прозорчета в зелени рамки и златножълта мазилка. Сякаш гледах играчката на някой великан.

Ние седнахме на столове под стряхата. Хубав, приятен хлад се носеше наоколо, а градинката разнасяше мирис на шибой и на босилек.

— Хей! — извика майстор Тасо. — Елате да видите Стрелата!

В две минути пред нас се изправиха четири деца, а между тях се усмихваше майка им. О, колко хубави и светли деца! Каква хубава майка! Сякаш и тя бе дошла от някоя приказка. Те ми се радваха от сърце. Кой знае какво им е говорил майсторът, та показваха такава обич към мене.

Когато огледах къщичката добре, аз казах:

— Аз мислех, майсторе, че като правиш големи къщи за хората, за себе си ще направиш палат.

— Ех, мойто момче — рече той, като хвърли поглед на дома си, на децата и на жена си. — Когато човек не е честит, и в палати да е, пак ще прилича на просяк, но когато е честит, и в колиба да е, пак ще прилича на цар.

Толкова ми се харесаха думите на майстор Тасо, че реших не само да ги запомня, но и да ги завещая на целия свой род.