Добри Немиров
Урок по български език

Учителят Теню Аврамов един ден доста много ни затрудни. Той поръча всеки от нас да напише нещо за Хаджи Димитра. Никакви подробности не прибави — само толкова — „нещо за Хаджи Димитра“.

Никога не съм бивал поставян в по-голямо затруднение. Аз трябва да напиша за Хаджи Димитра! Че какво мога повече да кажа за него от това, че сабята му е на две строшена и и пушката захвърлена на една страна?

Аз го виждам легнал в едно усое. Вековни дървета стоят около него и тъжно мълчат, а той тежко диша. Раната на гърдите му страшно зее и очите му тъмнеят. Кой ще му помогне?

Кой ще спаси от смърт тоя велик човек, който се е бил с потерята и е мрял за честта и славата на България? О, има, има кой! Ето пристъпят самодивите, дохожда и вълкът… Тоя звяр забравя, че е гладен, а бърза да му даде изцеление, като ближе кротко раната му.

— … Бързай, вълк — почти шепна аз, — изцери раната му! Тогаз той ще стане, ще грабне захвърлената пушка и ще полети след ония, които избиха другарите му.

Но Хаджи Димитър не чува думите ми. Той само чака да дойде изцелението.

Гдето и да отида, накъдето и да се движа, каквото и да правя, този огромен войвода стои пред мене. Аз искам да напиша нещо, каквото никой не е написал за него. Устните ми мълвят нещо, но то не е мое. Всичкото юначество на тоя герой е разгърнато пред мене и аз знам, че гледам не със свои очи. Христо Ботев с бащинска загриженост ми шепне по нещичко и аз повтарям сричка по сричка:

А на небето слънцето спряно, сърдито пече…

Повтарям, повтарям, повтарям безкрай…

Но стига съм бълнувал!

За утре трябва да приготвя едно описание на Хаджи Димитър. Часовете текат, а аз още нито думица не съм измислил. Яд ме хваща. Не мога да мръдна от стихотворението на Ботев. То ме преследва на всяка крачка, шепне ми някакви думи, изпълва душата ми с чувства, които не познавах досега. Аз толкова съм обладан от стихотворението на Ботев, та ми се струва, че, ако не беше той, щях аз да го напиша! Тия думи като че не ги е казал Ботев, а сам Хаджи Димитър ги е прошепнал, и то не само на Ботев, а на целия народ.

Мъча се да измисля нещо, неизмислено, да напиша нещо ненаписано, и промълвявам:

Гора зашуми, вятър повее,

Балканът пее хайдушка песен…

Их… пак това! Буден ли съм, или спя?

Часове се нижат… ето, свечерява се, а аз още нищо не съм написал. Главата ми е съвсем празна, а в гърдите ми нещо напъва, напъва…

И стана тъй, както трябваше — аз си легнах, за да прекарам цялата нощ в бълнувания и сънища…

Една едра, широка лапа ме държи за ръката и ме води нанякъде. Аз съм спокоен, защото знам, че тоя човек е най-силният в света. Той ми показа някакво царство с горите, нивите и пасищата, със стадата, реките и бистрите студени води.

Събуждам се пак, заспивам и, заспивайки, промълвям: „Аз искам, сестро, тук да загина…“ — О, боже мой! Че стига де!

На другия ден отивам на училище, без да съм написал нещо. Ще излъжа учителя. Ще му кажа, че съм бил болен или че са ме накарали на тежка домашна работа…

Теню Аврамов още с влизането си в клас започна:

— Не ви искам тетрадките. Искам някои от вас сами да ми прочетат какво са написали за Хаджи Димитър.

Излизат един по един. Учителят търпеливо слуша и нищо не казва.

Най-после, след като се изреждат всички, Теню Аврамов заговори:

— Благодаря ви, деца! Всички сте писали с оня материал, който сте намерили в Ботевото стихотворение… — В това време той надниква и погледът му се спира върху мене.

— Дочко Ламбев, от тебе нищо не чух!

Аз ниско навеждам глава.

— Да, аз нищо не казах — отвърнах засрамено.

— Защо?

Само мръднах рамене.

Теню Аврамов се навъси.

— За пръв път те виждам вироглав и мързелив! Защо така?

Мълчах.

— Отговори, отговори!

— Не знаех какво да напиша, господин учителю.

— Хубаво де! Един от най-прилежните ученици се нарежда най-отзад! Не се надявах!

Аз наведох още по-ниско глава.

— Да, не се надявах. Как ще ми се оправдаеш сега?

— Не мога да се оправдая, господин учителю. Аз прочетох повече от двадесет пъти стихотворението и при всяко прочитане намирах все по нещо ново и още по-хубаво. Не съм чел някога по-хубаво стихотворение, нито ще прочета.

— Е? — попита Аврамов. — Кое му е хубавото? Поне това ми кажи.

— Всяка дума е хубава, толкова хубава, че не дръзнах да пиша каквото и да е за Хаджи Димитра.

— Не се ли опита?

— Много се мъчих, но не можах. Думите на Ботева заглушаваха моите думи.

Учителят ме загледа. Тържествена усмивка заигра по устните му.

— Така, деца! Вие сте напълно прави. Това, което Ботев написа за Хаджи Димитра, е нещо твърде голямо, твърде велико. С това стихотворение той ни разгръща душата си и ни показва блясъка на ония мисли и чувства на Хаджи Димитра, които е криел в себе си. Две неща са продиктували на Ботев това стихотворение. Едното нещо е неизмеримата любов, която и двамата са хранели към отечеството, и другото — голямата вяра в героизма на борците за свобода. Също така двама души живеят в това стихотворение — това са Ботев и Хаджи Димитър.

Той помисли малко и продължи:

— Бележки няма да пиша. Зададох ви тоя урок, без да ви кажа защо съм се спрял на него. Исках по-напред да видя какво ще напишете и видях, че оня, който е възпял най-проникновено юначеството на Хаджи Димитра, е само един и това е Христо Ботев. Утре е годишнината от геройската смърт на Ботева. Днес исках да изпълня душите ви с неговия образ и сполучих.

Той пак спря погледа си върху мене и извика:

— Дочко Ламбев, прочети ми стихотворението на Ботева. Дайте една читанка!

Аз побързах:

— Не трябва читанка, господин учителю. Аз знам стихотворението.

И започнах. В класната стая се разнесе гласът ми и чудно зазвънтя. Тръпка премина през телата на всички. Аз чувствувах как моите палави другарчета бяха бързо грабнати от образа на бореца за българската свобода.

Как ще да съм чел — не зная, но картината, която видях след четенето, беше следната: в очите на учителя блещукаше неописуем възторг, а учениците бяха станали прави.