Христо Пощаков
Бумеранг

— Какво ще правим с тези маймуни? — попита Йън Холт и се изплю върху красивото червено цвете пред краката му.

— Не приличат на такива, по-скоро бих казал, че са нещо като хуманоидни членестоноги — възрази Харви Мендоса и машинално поглади гъстата си черна брада. — Виж им ставите, приличат на чуканчета от тъмно дърво.

Високият му началник, русокос мъж с масивно телосложение, преметна парализатора през рамо и се вгледа в изправените пред него аборигени. Тъмносинята твърда обвивка на сухата им плът блестеше по неестествено тънките им крайници. От големите им продълговати глави старателно го наблюдаваха големи и немигащи фацетни очи, но като общо, подобните на скелети фигури не показваха агресивност. Единственото облекло на туземците се състоеше от намотаните около кръста и чаталите им ленти, изтъкани от някакъв подобен на лико дървесен материал, което говореше за известна цивилизованост.

— Каквито и да са, ще трябва да работят в мините — намеси се дебелият Луис, който се приближил към тях и усилено се потеше под лъчите на немилостивото синьо слънце.

— Не вярвам да стават за работници — възрази Харви и смачка с подметката на обувката си някаква изящна буболечка, която се канеше да се покатери по гащеризона му. — Прекалено са хилави и едва ли ще могат да се справят дори с прости машини.

— Ще видим — отсече Йън. — Предлагам да се захващаме за работа, а не да си губим времето с догадки. И без това маймуните не обелват и бъкел.

Настаняването на планетата започна. Сведенията, донесени от разузнавателните роботи на Минната корпорация, бяха показали твърде примамливи данни: в недрата на тази напълно годна за обитаване от хора планета имаше изобилие от медна руда, примесена с редки метали с висока пазарна стойност. Последвалите анализи бяха доказали, че Ро 22–80 представляваше неразработен рай за всеки концерн.

Роботизираното минно оборудване вече се спускаше на собствен ход от трюма на звездолета, а строителните роботи изграждаха постройките на миньорския лагер. Бригадите с работници скоро щяха да пристигнат от различни точки на космоса, в които Корпорацията развиваше дейност.

През следващите дни Йън нареди на Организиращия изкуствен интелект да издава необходимите команди за изграждането на цеховете за смилане и флотация, пещите за топене, складовете и нулевия терминал за експедиране на готова продукция.

След две седмици в седловината между двете възвишения бяха изградени пътища, водопровод и канализация; последваха ги търговският център, църквата на обединените религии, публичният дом и двайсетте двуфамилни къщички, предназначени за административен персонал на Корпорацията и пътуващи търговци, които щяха да пристигнат съвсем скоро.

Близките хълмове започнаха да се огласяват от мощните верижни взривове, които даваха началото на откритите мини. Огромните превозни средства, булдозерите и роторните екскаватори пъплеха към тях. Настаняването на новата територия вървеше по план.

* * *

Куум седеше пред колибата си, разположена на един от отсрещните скатове на планината и наблюдаваше суматохата, създадена от непонятните меки същества и техните умни метални грамади, които несъмнено разбираха какво вършат. Даагонът — вожд и жрец на племето — се опитваше да медитира, за да избистри съзнанието си, но долитащият шум му пречеше. От няколко растака, около него се твореше нещо съвсем невероятно и той се мъчеше да разбере дали непознатото явление съставлява елемент на „ксом“ или на „ксан“. Ксомът бе дело на добрите богове и означаваше благоденствие. Ксанът му бе известен само от преданията, които говореха, че при всичко свързано с него, става нещо ужасно. Куум не искаше да наднича в наследственото си подсъзнание, защото самата мисъл, че може да се докосне до усещането за бедствие, го караше да се откаже от такова намерение. Но задълженията му на даагон на племето изискваха да надниква в мъдростта, натрупана от предишните поколения и този факт го принуждаваше да продължава да се напъва, за да вникне в същността на ставащото наоколо.

— Идвай да ядеш — извика от вътрешността на колибата Соона и прекъсна важното занимание. Беше вярната му половинка, с която Куум живееше откакто се помнеше. Тя бе и радостта на живота му.

Даагонът послушно се настани пред малката кръгла масичка и сви втория пръст на лявата си ръка, докато другите пет останаха изпънати. С този жест благодареше на мирозданието, което чрез Соона му бе поднесло толкова ароматна храна — варени листа от любимата му хвага, която с растеше по билата на планините и се събираше трудно.

След като се нахрани, Куум установи, че днес ксомът на дома му е добър и за него. Висшите сили бяха благосклонни към семейството му.

По някое време завесата от разноцветни кубчета, нанизани върху връвчици от гвана, пропусна във вътрешността на колибата старият му приятел Маут.

— Мир за вас — проскърца гласът му на учтивия диалект, който се употребяваше при ходене на гости. — Днес онези, с меките тела, извънредно много шумят. Откъде ли се взеха? Добрите богове не ти ли подсказват какво смятат да правят?

— Седни пред мен височайши — подкани го Куум. — Нека първо да изиграем партия бвика, за да освежим мозъците си.

Даагонът постави пред госта разноцветен сноп нишки, които можеха да се подреждат само по строго определени и твърде сложни правила, след това извади първата зелена, опъна я и я постави върху равната повърхност на масата.

Маут измъкна две жълти и ги положи от двете й страни. Ходът на „първия камък на мъдростта“ беше направен. Куум подви трите нишки във формата на кръг и създаде „окото на прозрението“, което винаги затрудняваше следващите ходове на противника. Сега към кръга можеха да се добавят само четири, шест или осем нишки. Ако се поставеха във формата на квадрат и бяха сини, щяха да отворят „гневът на Суамитра“, което водеше до бъдеща загуба на точки и от двете страни. По принцип такъв ход имаше непредсказуеми последствия и само в изключителни случаи, някои от съвсем вещите даагони на съседните племена си позволявяха да го правят. Осмоъгълникът от червени нишки щеше да бъде като подводен камък — както за извършилия хода, така и за противника му. В случая, като най-безопасно изглеждаше полагането на шестоъгълник от разноцветни влакна. И Маут го извърши. Сега нещата се бяха върнали в изходна позиция. Така съгласно правилата, получените точки се разделяха между двамата. Куум се вгледа в небрежното подреждане на цветовете от страна на противника и му мина блестяща идея. Синята и зелената нишка, съставящи две от страните на шестоъгълника, допускаха затваряне с червен ъгъл, оранжевата и моравата, също. Оставаше последната съединителна черна права, която щеше да заключи фигурата в „триъгълник на позора“. Куум величаво извърши действията си и остави Маут със зинал устен отвор, в който слабо просветваше костната тъкан на многобройните му резци.

— Винаги печелиш, не е честно — оплака се приятелят му. — Вместо да получи освежаване, мозъкът ми започна да ме боли.

— Тази фина материя не може да извършва такова действие — поясни му Куум. — Знае се, че самият мозъкът не може да боли. Болката се разпространява някъде извън него.

— Няма значение, важен е крайният ефект. Нищо не каза за ония, с меките тела. Мислил ли си откъде се взеха и какво вършат? Дойде ли ти просветлението?

— Принципът на ксом оживява нещата. Добрите богове сигурно могат да създават всякакви форми и да ги разселват из необятното пространство. Мисля, че мекотелите пристигнаха от звездите и трябва да приемем тяхната същност.

— Дори ако изкопават свещените хълмове ли? — учуди се Маут. — Не виждам от тях да има някаква полза.

— Ксом си знае работата. Досега нищо не са ни направили.

— А ако са рожби на тъмния ксан?

— Не си го помисляй! — ужасен извика Куум на диалекта на обикновеното ежедневие. — Самата мисъл за него, може да го докара в света ни, а ние отдавна сме го забравили.

— Ще видим — упорито настоя приятелят му. — Да разваляш природата не е добро нещо. Обмисли го до утре, сега аз си отивам.

— Мир на завръщането ти в къщи — изпроводи го Куум до завесата.

— Отивам да ги наблюдавам — заядливо се озъби Маут, преди да излезе навън.

Даагонът остана извънредно изненадан. От думите на приятеля му не се разнасяше привичният аромат на ксом.

* * *

Дебелият Луис отново се потеше, но етикетът на Корпорацията изискваше да посрещне новопристигналите, а те бяха важни клечки. Кондиционираният въздух в операторската кабина определено му липсваше, а се налагаше да преодолее стотината метра до кокетната сграда със собствените си крака. Там отново щеше да намери така нужната му прохлада.

„Проклета планета, проклета горещина. Трябва да отслабна.“ — помисли той и се запъти към нулевия терминал, където вече се намираха Йън и Харви. Гостите щяха да пристигнат с транспортен модул, тъй като превозът със звездолет щеше да отнеме доста от скъпоценното им време.

— Не си в настроение — ухили се началникът му, който незабелязано се бе появил до него. — В твоята кабина винаги ти е по-удобно.

— Остави ме на мира. Кои ще пристигнат за церемонията по откриването?

— Заместник-президента на Корпорацията — Малиновски, шефът на „кадри“ Блуменщайн и още няколко официални лица, вероятно членове на глобалното правителство. Винаги трябва да се спазва принципът на „важните пионки“, връзките с обществеността го изискват.

— Дрън, дрън — намеси се Харви, който се бе доближил до двамата и дочул казаното. — Докога ще си играем на „правителство“?

— Докато съществуват избори — лаконично отвърна Йън. — Стегни се и заеми подходяща поза. Регистраторът отбелязва няколко секунди до пристигането.

Светло-чувствителното оловно стъкло на диспечерският пункт потъмня от внезапното ярко сияние, което придружаваше всяко нулево транспортиране. На площадката в центъра на голямата зала, вече се бе появил от нищото транспортен модул от клас „лукс“. Тримата колеги отвориха блиндираната врата на пункта и тържествено тръгнаха по разстланата за случая червена пътека, която водеше към хидравличната врата на модула.

В отвора й пръв се показа Малиновски, след него се изнизаха и останалите членове на делегацията. Той застана срещу Йън Холт и направи с ръка обичайния поздравителен жест на Корпорацията.

— Виждам, че добре си се справил със задачата — каза благосклонно и го потупа по рамото. — Каква е програмата?

— Стандартна — отвърна началникът на мините. — Разглеждане на обектите, разходка из околността и официален обед.

— Добре. Представи ми тези момчета.

— Луис Апантенко — главен диспечер на роботизираната техника и Харви Мендоса — завеждащ охраната на обектите.

— Има ли неприятности с местното население? — попита заместник-президента по пътя към флаера, който ги очакваше паркиран пред сградата на терминала.

— Никакви.

— Чудесно, но все пак бъдете нащрек.

— Туземците са мирни и кльощави същества. Приличат на живи мумии.

— Искам да видя някой от тях.

— Няма да бъде трудно. Колибите им се намират на отсрещния скат — отвърна му Йън.

Те се вмъкнаха в елегантната машина, настаниха се на ергономичните и? седалки и не след дълго, безшумно се издигнаха в небето на Ро. Малиновски любопитно наблюдаваше пейзажа под него.

— Доста красиво — отбеляза той. — Този път извади късмет, не е като на Демон 8.

— Не ми го напомняй — каза Йън. — Като се сетя за кристалната чума, направо ме побиват тръпки. За малко да ни оставите да загинем всред разпадащата се на прах машинария. Все пак се сетихме да си направим пластмасови евакуационни модули.

— Представяш ли си бедствието, което щеше да настъпи, ако бяхте разнесли заразата? Щеше да бъде краят на човешката цивилизация. Какво ли не ни дойде до главата?

— Беше организиран неорганичен живот, който се храни с кристални структури. Кой можеше да го предположи?

— Добре че стопихме планетата, тя можеше да зарази целия Космос — рече Малиновски. — Анихилацията е скъпо удоволствие, а Корпорацията още не може да се оправи с понесените загуби. Да се надяваме, че Ро ще възвърне по-голямата част от разходите.

— Така е — отбеляза Йън. — Не виждам причина да не стане.

Под тях вече се намираха концентричните тераси на откритите рудници, пътищата към цеховете за преработка и пещите. Окото се радваше на строго функционалната планировка на терена.

— Отлично свършена работа. Поздравления! — възкликна заместник-президентът на Корпорацията.

Йън Холт се изпъна в подходяща поза и с подобаващо изражение на лицето прие овациите. Не му беше за първи път.

 

 

Куум стоеше в средата на банкетната зала и недоумяващо оглеждаше дългата маса, по която се намираха толкова непознати и ненужни неща. Но ксом-съзнанието го караше да ги възприема като положително явление.

— Този може ли да говори? — попита един от членовете на правителствената делегация и набоде на вилицата си парче филе от мегианска пъстърва.

— Едва ли — отбеляза Харви, който седеше до него. — Впрочем сонарите, насочени към колибите, уловиха различни цъкащи звуци. Туземците вероятно имат средство за комуникация помежду си.

— Докарайте полиглота — нареди Малиновски и се оригна доволно — обедът се бе оказал обилен и вкусен.

Електронният преводач бе вариант на изкуствен интелект, който беше събрал в необятната си памет няколко хиляди галактически езици и наречия. Програмата за сравнение на лингвистична енигматика му позволяваше мигновено да интерпретира значението на възможното звуково кодирано понятие. На вид изглеждаше като лъскава кутия на телескопични крака, чиито вградени сензори и репродуктори улавяха и възпроизвеждаха почти всички възможни звукови честоти.

— Хей, ти. Кажи нещо, например как се казваш, ако си имаш име.

Преводачът притежаваше всички сонарни записи, получени от селото. Веднага създаде необходимата звукова комбинация и мигновено я възпроизведе.

— Аз съм Куум, даагон на Кхума — изцъка в отговор тъмното същество, а интелигентната машина и този път се справи блестящо със задачата си.

— Ние сме твоите повелители — махна с ръка Малиновски. — Ти и твоите хора ще трябва да ни служите.

— Какво е повелител? — преведе обратно машината. — Какво означава да служиш?

— Напълно логични въпроси — отбеляза Йън. — Нивото на разум на тези е по-високо, отколкото предполагахме.

— Изглежда ще станат на работа — каза Луис Апантенко. — В кратуните им има достатъчно мозък.

— Не превеждай последното! — нареди заместник-президентът. — Кажи му, че да служи, означава да изпълнява всичко, което ще му бъде наредено за в бъдеще. А това е добро нещо — за него и съплеменниците му.

— Добро ли? — отвърна аборигенът. — Значи е ксом. Всички тук живеят под неговия знак.

— Правилно правите. Да разбирам ли, че сте съгласни да служите на Корпорацията?

— Всяко нещо, което е ксом, е полезно. Имате моето съгласие.

— Ако се стараете, ще получите много красиви неща. Мъниста и холовизори, играчки и механични масажисти. Много ще се зарадвате, но докато стигнете до видео-техниката, доста трябва да се потрудите.

— Ние много ще се зарадваме — повтори Куум. — Сега мога ли да си тръгна?

— Да — потвърди Малиновски. — Мисля, че се разбрахме. — Утре при изгрев слънце, всички от селото да пристигнат за обучение.

— Ще има ли ксом за всички?

— Точно така. Довиждане.

— Виждаш ли как лесно се оправям с примитивите — обърна се заместник президентът към Йън, след като даагонът си замина. — Учи се на междугалактически дипломатични отношения.

— Хмм — изсумтя началникът на мините и си взе един от местните сладки и ароматични плодове, които се топяха в устата.

* * *

Делегацията си беше заминала. Харви и Луис огледаха строеното пред тях население на селището. Първият щеше да ръководи почти безплатната работна ръка, а вторият беше обещал да му помогне, тъй като все още нямаше много работа в диспечерския пункт.

— Мъжките индивиди надясно, женските наляво. Превеждай! — нареди Луис на металния преводач.

Туземците неуверено се разделиха на две групи и смутено запристъпваха от крак на крак.

— Ти няма да работиш груба работа — заяви надзирателят на Куум. — Началниците надзирават и не трудят толкова. Излез от редицата!

Аборигенът неуверено направи крачка напред, а Луис Апантенко огледа инвентара, разположен пред краката му.

— Това е лопата — повдигна той простото оръдие на труда. — С нея се прехвърлят пръст, камъни и други материали, с които после ще бъдете запознати. Ето как става — ръгна Луис инструмента приготвената за демонстрация купчинка пясък и изсипа загребаното количество в кофата до нея. — Разбрахте ли?

— Действието е твърде просто — проскърца Куум. — Само че на никой не му е ясно защо трябва да го извършва.

— Нали даде съгласието си пред шефа?

— Така беше. Той каза, че това е ксом.

— Щом като е казал, така е. Сега гледайте вие — обърна се надзирателят към женската част на разделените аборигени. — Това нещо се казва метла, а онова до него — кофа с парцал. След като ви разпредели по цеховете, този до мен, Харви, ще ви покаже как се борави с тях. Пояснявам: мъжете ще тръгнат след мен. Ще отидем при пещите, после при мината. Има още много да ви показвам. Като общо, мъжката част ще извършва по-тежката работа, а жените ще чистят. Роботите са твърде скъпи за такъв неквалифициран труд. Хайде, всички да тръгват, работата не чака!

 

 

През следващите два дни пристигна и допълнителният персонал. Двуфамилните къщички приеха новите си обитатели, по щандовете на търговския център се появиха различни видове стоки, в църквата се разнесе възвишена музика, а от прозорчетата на публичния дом вече любопитно надникнаха нослетата на красивите лириянки — представителки на хуманоидна раса, която сякаш беше създадена, за да задоволява сексуалните прищевки на мъжката част на човечеството.

Докато в селището все още се забелязваше някакво суетене, Куум и Маут доста усърдно хвърляха с лопатите флюсове в огненото гърло на една от пещите. Беше им много горещо.

— Станаха сто двайсет и пет, стига толкова — рече даагонът, който бе счел за свой дълг да работи наравно с другите. — Ще пукна от жега — продължи той и забърза към охладителната въздушна завеса.

— Онзи, с жълтата растителност по главата не каза ли да са сто четиридест и пет? — попита приятелят му, докато го догонваше.

Езиците и на двамата бяха провиснали, въздухът хрипливо излизаше от гърдите им. Аборигените от Ро не притежаваха потни жлези, което ги правеше почти непригодни за работата с пещите. Единственото им средство за регулиране на телесната температура бяха органите в устата им. Затова управата още на първия ден измисли охладителните въздушни завеси, а на туземците не оставаше друго, освен да провесват езици и да издържат хвърлянето на стотина лопати с флюс. Работата бе монотонна, лишена от смисъл за тях, и ги караше да се изморяват. Но след всяка почивка, светлинният и звуков сигнал, подаден от автоматиката, отново ги връщаше към вече омръзналото им занимание.

— Слушай, Куум — каза Маут. — Все още ли смяташ, че това, което ни карат да правим е Ксом? Склонен съм да мисля, че е точно обратното.

— Добрите неща се познават едва след като ги изпиташ. Те могат да бъдат привидно неприятни. Така е казал великият ни мислител Махадана, думите му са се врязали в наследствената ми памет.

— Да, но той не е работил на пещи за топене на метали, както онзи, с жълтата растителност по главата нарече тези чудовища.

— Ще изтърпим още малко. Нещата могат да се променят.

— Не виждам такива изгледи.

— Ти винаги се съмняваш. Затова те бия на бвика — рече даагонът.

— Съмнението е добро нещо. Това пък го зная от дядо си, който не беше велик мислител. Досега мислех, че търпя поражения в партиите, само защото си по-умен от мен, но вече наистина се съмнявам. Няколко дни правим едно и също, чувстваме се зле и нищо не се променя — изскърца тъжно Маут. — Не виждам защо да не хвърлим лопатите и да се завърнем по колибите си.

Куум не му отговори, тъй като пищенето на сирената и червената мигаща светлина ги подканваха да подновят занятието си.

Когато най-сетне бяха заменени от двама други свои съплеменници, те се чувстваха на края на силите си. Пребити от умора, излязоха от цеха и се затътриха към колибите. Управата не си бе направила труда да им осигури превоз дотам.

Маут бе посрещнат от вярната си Соона, чието каменно изражение на лицето не предвещаваше нищо добро.

— Защо се съгласи? — проскърца тя на висок тон. — Защо вкара племето в такава беля? От тези с меките тела няма никаква полза. Знаеш ли как ме болят китките и гърба? Цял ден съм въртяла този проклет парцал, както те го наричат. Можеш ли да ми кажеш защо?

— Защото обещах на техния главатар, че ще им сътрудничим в името на ксома.

— Къде го виждаш? Наоколо забелязвам само ксан.

— Шттт, тихо да не чуе злия Баумви. Ще станат много лоши неща.

— Веднага нареди на всички, повече да не ходят при мекотелите!

— Моля те, изчакай ме поне до Голямата почивка! Тогава ще имаме религиозни причини да го направим.

— Както винаги ти отстъпвам, но това, което искаш е глупаво — извърна се Соона и тръгна към огнището. — Много глупаво — добави тя по пътя.

* * *

— Харви, ела незабавно при мен — нареди по интерфона Йън Холт. — Имаме проблем.

Той отправи очи към кибернетичният преводач, после към Куум, който сякаш усетил нещо нередно пристъпваше от крак на крак.

— Та какво казваше? — попита небрежно началникът. — Идва празникът ви Голямата почивка и няма да работите. Как си го представяте?

— По време на празника никой не трябва да се труди, не е богоугодно.

— А богоугодно ли е да ви сритам задниците — изрева Харви, който току-що бе влязъл в кабинета и беше дочул последните думи на даагона.

— Какво е това „задник“? — запита учудено Куум. — За какво служи?

— Не по този начин, Мендоса — примирително каза Ъън. — Досега съм извънредно доволен от туземците. Повиках те, за да измислим нещо по-убедително, което да ги накара да останат на работните си места.

— Да не би да искаш да падна на колене и да се помоля на тези членестоноги?

— Може би трябва да започнем с наградите?

— Опитай, като си нямаш друга работа.

Йън Холт зае най-подходящата началническа поза, която подобаваше на кристалното бюро в кабинета, след това заяви:

— Ако останете на работа, жените ви още утре ще получат по един красив светещ гердан, а за вас, мъжете, ще има по чифт панталони. Ще заприличате на цивилизовано общество.

— Не виждам ползата от тези две вещи. Защо трябва да дразним богът на Голямата почивка? — попита съвсем искрено даагонът.

— Колко ще трае тя?

— От четиридесет изгрева до още толкова залеза.

— Този твърдият, не е съвсем добре — намеси се Харви. — Възнамерява да спре производствения процес за повече от месец, а ти знаеш как стоят нещата с пещите.

— Наистина иска невъзможни работи — отвърна му Йън. — Както видя, опитах се да бъда добър.

— Остави на мен да се оправя с него — рече надзирателят. — Ти, приятел, виждал ли си горски пожар? — обърна се той към даагона.

— Да. Това е голям ксан. Изгарят невинни дървета.

— Слушай ме добре: ако до два часа не се завърнете на работните си места, ще започнем да ви подпалваме колибите. Една по една, а твоята ще бъде първа. После можем да вземем и други мерки. Връщай се при племето си и предай какво съм ти казал.

Прегърбен от бремето, което се бе стоварило върху плещите му, Куум напусна кабинета.

 

 

— Тази няма да стане — отсече категорично Маут. — Няма да се върна при пещите.

— Той има право — заяви Соона. — И аз няма да се занимавам с кофи и парцали.

— Така е — потвърди възрастният Умади от името на останалите, които се бяха скупчили около колибата на даагона.

— Ще ни подпалят жилищата — напомни Куум.

— Ще си направим нови — заяде се Соона. — Ще се преместим някъде по-далеч от мекотелите.

— Ами да. Това е разрешение на проблема — каза доволен Умади. — Да си извадим покъщнината преди да са пристигнали. Предлагам някой да отведе децата на билото на планината. Да не би да се опарят от някой въглен.

Куум нямаше какво повече да каже. Влезе в колибата си и след малко измъкна малкото ценни вещи, с които разполагаше. Бяха нишките за игра на бвига, масичката и един кокален инструмент, с който понякога дълбаеше скулптури от меко дърво. Соона измъкна оскъдните си домакински принадлежности, които се състояха от нож направен от вулканично стъкло, няколко глинени гърнета и паници, и връзка дървени лъжици. Останалите последваха примера им.

 

 

— Готови сме, всичко е подготвено за палене — заяви даагонът след час на Йън Холт. — Може да започвате от моята колиба.

Началникът на мината доста дълго остана с отворена уста.

— Харви! — сети се да изреве по едно време.

— Какво има пак? — запита ядосано надзирателят, който доста бързо се появи в кабинета.

— Представяш ли си? Този тук идва и ми предлага да започнем да им подпалваме колибите.

— Ти как си я мислиш тази работа? — извърна се Мендоса към водачът на племето. — Не разбирате ли, че трябва да се върнете по работните си места?

— На този голям празник не се работи — заяви невъзмутимо Куум. — Нищо не може да ни накара да го направим. Започвате да ни ставате неприятни и ние ще напуснем съседството ви. Ще отидем да живеем на друго място.

— Но ти обеща да сътрудничиш — напомни му Йън Холт.

— Не предполагах, че това ще се окаже неприятно за съплеменниците ми. Хайде, довиждане.

— Я чакай! — извика Харви Мендоса. — Да не си въобразяваш, че толкова лесно ще приключиш работата си с нас. Ние сме в състояние да те принудим.

— Няма да стане — заяви кротко даагонът. — Не съществува земна сила, която да накара един последовател на Махадана и служещ на Кхума да направи нещо, което е против волята му.

— Дори и ако започнем да ви избиваме ли?

— Не разбирам?!

— Ела да ти покажа нещо навън.

Харви поведе Куум към помощното стопанство, където зад железните клетки се развъждаха поми — подобни да огромни кокошки същества от Зета VІІ, чието месо се смяташе за изтънчен деликатес. Мендоса извади лъчевото оръжие, с което по принцип не се разделяше и с едно движение на ръката му, тънкият лъч отряза главата на една от животинките. Тялото й се замята в смъртна агония.

— Сега разбра ли, какво е да избиваш? — попита злорадо надзирателят аборигена до него, а преводачът, който неотлъчно ги следваше, помръдна телескопичните си крака и го преведе.

Даагонът изглеждаше съкрушен. Но все пак успя да излезе от вцепенението си и да отговори:

— Това беше много лошо. Голям ксан!

— Ксан, ман, не ме интересува. Разбра ли какво ви очаква, ако не се завърнете на работните си места?

Куум помръдна фацетните си очи и каза:

— Трябва да уведомя съплеменниците. А ти се върни при вожда си.

— До един час да си тук, заедно с всички останали — извика заплашително след него Харви. — Иначе ще започна с избиването.

* * *

— Казвах ти! Мекотелите са рожби на тъмния ксан — заяви Маут, след като даагонът разказа скорошните си преживявания.

— Безкрайно ми е неприятно, но като че имаш право. Голяма беда се струпа върху главите ни. Какво ще правим?

— Какво ли? — помръдна хитро приятелят му стълбчетата на фацетните си очи. — След като те донесоха ксан, ние ще им го върнем. За какво си даагон на племето?

— Не ме вкарвай в грях!

— А ти какво искаш? Да започнат да ни избиват ли?

Куум млъкна, защото Маут несъмнено бе прав. От устата му се откъсна дълбока въздишка.

— Асистирай ми тогава — рече даагонът и взе в ръка разноцветните нишки на бвигата.

— Най-сетне — произнесе зарадвано партньорът му по игра и сложи в хоризонтално положение масичката върху моравата пред къщата. Ще започнеш ли както винаги?

Даагонът кимна. Извади първата зелена нишка от снопчето и я положи върху равната повърхност. Съвсем привично, Маут постави от двете й страни двете жълти. Както в предишната им партия, първият камък на мъдростта беше положен и на Куум не му оставаше друго, освен да подвие нишките в кръг и да образува „окото на прозрението“.

— Сега внимавай какъв ход ще направиш — рече той на противникът си. — Той трябва да е ПРАВИЛЕН.

Маут разбра ВАЖНОСТТА на задачата и неуверено посегна към червените нишки. Даагонът поклати глава, в знак на отрицание. Тогава приятелят му разбра, че трябваше да направи ход, който никога досега не бе правил. Дръпна синя нишка и погледна въпросително наставника си. Куум кимна в знак на съгласие. Маут дръпна втора и срещна същия утвърдителен жест. Окуражен, той издърпа още две и огради с кръга със син квадрат. Беше се осмелил да отвори „гневът на Суамитра“, ход, който беше с непредвидими последствия.

— Ти беше дотук — каза тъжно даагонът. — Сега остави ме да се съсредоточа.

Маут се оттегли на няколко крачки встрани, а Куум постепенно изпадна в състояние на транс и потъна в пластовете на наследствената си памет. Времето минаваше, подсъзнателната му напрегнатост извикваше един по един собствените му прадеди. Най сетне вътрешното му усилие го доведе до съзнанието на Махадана — най-могъщият негов предшественик, с цел да му предаде тревогите си. Постепенно сливането на двете съзнания се получи и след миг даагонът знаеше какво да направи. Оставаше да напрегне силата на волята си.

Те вече стояха в обхвата на вътрешното му око — величави, огромни и блестящи. Суамитра, богът на гнева, облечен в златните си одежди и Умакано — богът на Голямата почивка, наметнат с пухената си завивка. И двамата изглеждаха много ядосани.

„Да стане това, което пришълците са заслужили! — отекнаха в обединеното съзнание на Куум гръмовните им гласове. — Да им се стопят всички метали! Да се задавят от собствената си безполезност, ксан за тях!“

Даагонът се строполи на земята от напрежение, а Маут се спусна към него угрижено.

— Соона — извика той. — Ела бързо и донеси вода!

* * *

В селището, мината, управлението и цеховете настъпи паника. Първи бяха започнали да се топят роторните екскаватори, след тях булдозерите, металните скелета, опорните конструкции на цеховете и дори арматурите в панелите на жилищните постройки. Пластмасовите тела на компютри и съобщителна техника задимяха от топчетата стопилка, които се разхождаха из вътрешността им. Йън Холт и Харви Мендоса изреваха почти едновременно. Първият успя да изхвърли парализатора, а вторият лъчевото оръжие. Капките от стопеният им метал бързо застинаха по подовата настилка, която за щастие се оказа керамична. Сградите застрашително пукаха, готови всеки момент да се разпаднат. Бог Сумиатра пощади само металното тяло на преводача-полиглот, тъй като го помисли за живо същество и храмът на мекотелите, които все пак служеха на негов колега. След не повече от петнайсет минути от възмездието на боговете, цялото човешко население се събра на площада пред църквата, която единствено бе останала читава. Последен се домъкна Луис Апантенко — изглеждаше ужасен.

— От нулевия терминал не остана нищо — доложи той уморено на началника си. — Диспечерският пулт също не съществува.

— Ще ги избия тези гадове — изрева Харви. — Сигурно те са виновни.

— С какво? — попита го Йън.

— С дървета, с камъни, с каквото може.

— Не смяташ ли, че телата им са по-твърди от нашите? Представи си, че и те решат да направят с нас същото?

Харви Мендоса млъкна и като че ли за пръв път се замисли.

— Трябва да обмислим положението си — каза началникът на вече несъществуващата мина. Предполагам, че средствата за подпространствено съобщение, също са повредени.

— Така е — въздъхна Луис. — От тях останаха някакви спечени буци.

— Още по-лошо е с припасите — намеси се Грант, един от новопристигналите, който беше поел домакинската част. Складовете с консерви не съществуват, фермата за поми се срина и унищожи тези благодатни същества.

— Корпорацията вероятно ще обяви тревога. Ще пристигнат нови попълнения — рече Луис. — Само че не може да стане по друг начин, освен с помощта на звездолети. А това ще отнеме доста време.

— Колко? — запита лаконично Йън.

— Зная ли? Може да продължи няколко години.

— А дотогава какво да правим? — запита Харви. — Да си седим така и да умрем от глад ли?

— Туземците сигурно се хранят и с нещо друго, освен вкусните плодове, които ни доставят. Предлагам да ги помолим да ни помогнат — каза Грант.

— ДА ГИ ПОМОЛИМ ЛИ? — изреваха в хор Йън, Харви и Луис.

— Има ли други предложения?

* * *

Населението на бившата мина се бе струпало пред колибите. Куум излезе пред своята и любопитно огледа множеството от меки тела пред него.

— Маут ми каза, за какво става дума — започна той речта си. — Съчувствам ви, ала не трябваше да раздразвате боговете — беше голям ксан. Но сега сте дошли с мирни намерения и търсите ксом. Голяма част от неговата благодатност включва храната, а вие я нямате. За съжаление хубавите неща не стават лесно, ще трябва да се потрудите. Най-добрата хвага за ядене, която има вкусни корени, расте по билото на тази планина — посочи той масива над селото. А най-добрия биррум, който има сладки грудки — там, от другата страна. Ще трябва да ви заемем кошници и да ви разделим. Събирането на хвага е по-лесна работа и може да се извършва от жени. Биррумът е мъжко занятие и изисква по-здрави ръце. Така че този до мен, казва се Маут, ще отиде с мъжката група, а тази, Соома с женската. Това нещо, дето превежда, временно ще остане тук. Сега жените да се разделят от мъжете, искам да ви видя строени в две редици — едните вляво, другите вдясно. Така, добре. Всеки мъж ще трябва да си направи заострен кол, но това може да стане и по пътя. За днес може да ползвате нашите кошници и ножове, после ще ви научим да си направите свои. Хайде, тръгвайте към корените!

— Мамка му! — изрева Харви и веднага изгледа уплашено кутията на преводача, но изкуственият интелект предпочете да замълчи.

Разделените в две колони хора взеха връчените им от туземците пособия и се мълчаливо се закатериха по баирите.