Ромен Гари – Бурята

Бурята^[3]

Жега! Партол лежеше на шезлонга, изтощен, гневен, с подпухнало и болезнено лице. Кокосовите палми пред верандата не помръдваха в трептящия нагорещен въздух. Уамбо, гологлав на слънцето, разчистваше с отчайваща мудност пътеката, която водеше към бунгалото. В залива едномачтовият кораб на Цу Ланг, закотвен недалеч от плажа, едва помръдваше и сякаш беше заседнал в пясъка. Партол, като дишаше с мъка, свали каската си и прокара език по устните.

— Уамбо! — провикна се той.

Тутакси съжали: гласът му беше дрезгав, стържещ и гърлото го болеше ужасно. Уамбо изкачи стълбите към верандата и зачака мълчаливо. Партол му подаде каската си.

— Ти носи тази каска в кухнята — заповяда той. — Ти я дава на жена ми. Ти казва на жена ми напълни тази каска с вода…

Жега! С уморен жест Партол избърса потта от лицето си. Нито полъх във въздуха. Природата беше като мъртва.

— Ти разбира?

Той взе сифона за вода и натисна помпата. Сифонът издаде продължително хъркане: беше празен. Температурата ставаше нетърпима. Впрочем от два дни насам барометърът падаше, което съвсем не беше нормално: възможно беше около острова да броди буря и неочаквано да се стовари върху него. Но за момента надеждата беше слаба. Вече втори ден Партол неуморно наблюдаваше небето, без да открие и най-малкия подсказващ знак. Той се излегна на шезлонга си, скръсти ръце на тила, затвори очи. Когато ги отвори, пред него стоеше жена му.

— Цу Ланг пак е пратил своето момче — каза му тя — и те моли спешно да отидеш. Болен е.

Партол изпсува.

— Да се обеси дано! — извика. — Проклетият му китаец не е по-болен от всички нас, казвам ти, Елен. Опиумът му е завъртял главата. Твоят Цу Ланг злоупотребява с дрогата по идиотски начин!

Партол се надигна с усилие, изпълнен със злоба. Всъщност не беше чак толкова недоволен, че трябва да иде да види китаеца, към когото изпитваше симпатия. Но все пак беше гневен — защото бе жаден, защото се задушаваше.

— Къде, по дяволите, ми се дяна каската? — изруга.

Тутакси я забеляза на малката плетена масичка, до празния сифон.

— Напълних я с вода, както поиска. — Елен говореше с бавен, безразличен глас. — Уамбо ти я донесе, докато спеше. Но вероятно вече е съвсем суха: спиш от два часа.

Партол нахлупи рязко каската върху главата си, слезе от верандата и тръгна по пътеката.

Цу Ланг живееше на другия край на залива. Слънцето печеше неумолимо. Партол залиташе, спъваше се в корените. Беше пропуснал да вземе револвера си и колана с патроните. Всичко му беше безразлично. Буря… За момента това бе единственото нещо, което можеше да има някакво значение. Малко свежест във въздуха! Чувстваше се като болен, на края на силите си. Палмите бяха все така неподвижни, почти надменни в издръжливостта си, небето така синьо, така отчайващо ясно. Нито облаче на хоризонта. Морето спеше. Бамбуковите тръстики приличаха на обикновени пръчки, забодени в земята. Барометърът падаше, вярно, но това все още нищо не значеше.

Партол спря задъхан, пое си въздух.

Елен гледаше как мъжът й се отдалечава: видя го да слиза по стръмния склон на хълма, после изведнъж да изчезва в палмовата горичка. Живееха на острова от четири години: тропическото слънце бе убило у него мъжа, у нея — любовта. Отегчена, тя се отпусна на шезлонга, от който Партол току-що бе станал. Пред бунгалото Уамбо се преструваше, че усърдно разчиства тревите, покрили пътеката: не беше кой знае каква работа и с малко воля би могъл да я свърши за по-малко от час. Но Уамбо се мотаеше и Елен ясно го виждаше. Тя разсеяно погледна опърлените върхове на палмите, после небето. Бунгалото, разположено върху един рид, се издигаше над плантацията, простираща се на запад. Откъм заслоните долиташе безкрайна и монотонна глъчка; въпреки жегата местните неуморимо пееха, докато работеха, от сутрин до вечер. Елен извърна глава към морето и едва не подскочи от изненада: там, на хоризонта, се беше появила бяла точка, която бързо приемаше форма на триъгълник. Тя стана от мястото си, изтича вътре в бунгалото и се върна с бинокъл: това определено можеше да бъде само платноходен кораб. Елен го загледа с любопитство. Никой никога не идваше на острова. Тя остави бинокъла на плетената масичка и нетърпеливо зачака. След час платноходката влезе в залива и хвърли котва до малкия едномачтов кораб на Цу Ланг. Елен слезе от верандата на двора.

— Уамбо! — нареди тя. — Ти тича към кораба. Ти моли капитана той дойде тук. Ти бърза, много бърза.

Но веднага си даде сметка за глупавото си поведение: бунгалото им, освен това на Цу Ланг, бе единственото в тази част на острова и беше невъзможно посетителят, който и да е той, да не дойде именно тук.

— Ти остава тук! — извика тя ядосано на негъра, който вече нищо не разбираше. — Ти остава тук и работи! Ти не прави нищо, аз видя това добре. Аз кажа това на мой мъж. Ти работи както трябва или хваща пътя! Ти разбира?

Почувства се нелепа и несправедлива и се изчерви от срам. Но Уамбо не разбираше. Той я погледна доверчиво, усмихна се и отскубна неуверено няколко тревички в краката си.

Пеш скочи във водата, издърпа едномачтовия кораб и го остави в пясъка. Щом вдигна глава, забеляза бунгалото. Според сведенията, които беше получил от местните жители на Фуджи, това беше жилището на доктор Партол. Спря се нерешително. Сега, когато вече беше дошъл, сега, когато вече щеше да узнае, куражът го изоставяше и той не смееше да пристъпи. Стоеше неподвижно във водата, която стигаше до глезените му, връхлетян от паническото желание да скочи на кораба и да избяга. Пеш изглеждаше около четирийсетгодишен. Лицето му, обжарено от слънцето, със зачервени, пламнали клепачи, беше обрасло с гъста черна брада. Не носеше каска, което беше странно за един бял по тези места, и още по-странно — не носеше никакво оръжие. С телосложение на атлет, създаваше категоричното впечатление за бруталност, неудържимост. Пеш дишаше шумно. Сините му кървясали очи се бяха вторачили по странен начин в бунгалото, където се мяркаше някакъв бял силует. Поколеба се още миг, сякаш готов да отстъпи… Слънцето изгаряше главата му, врата. Горещина лъхаше от земята, от морето, падаше от небето. Палмовите гори се къпеха в наситена, болезнена светлина.

Най-сетне Пеш, изглежда, се реши. Запъти се бавно към пътеката, която виждаше пред себе си и която се качваше до бунгалото. Щом го видя, скрит зад една палма, Уамбо му хвърли поглед, изпълнен едновременно с недоверие и любопитство. Пеш напредваше мъчително, с наведена глава, със стиснати юмруци; приличаше на дивак, който се готви за бой. По лицето му се стичаше пот. Стигнал до верандата, той вдигна очи и се сепна: пред него стоеше жена. Бяла жена… Първата, която виждаше от години насам. Елен го гледаше с любопитство. Безпокойството бе оставило дълбок отпечатък върху лицето на този мъж и напразно се опитваше да се скрие по-дълбоко в погледа му, като му придаваше странен израз, див и трескав. Изведнъж я осени мисълта, че това може да е избягал каторжник. Затворническият лагер бе малко по̀ на юг, на два дни път по море от острова. Пеш като че чакаше нещо, поколеба се, после пристъпи.

— Дайте ми да пия! — изхриптя той.

На Елен й се стори, че долавя в гласа му още нещо, освен жаждата: безнадеждност. Тя изпрати Уамбо в бунгалото за сифона.

— Отдалеч ли идвате? — попита тя.

— От Фуджи.

Залитайки, Пеш се качи на верандата и алчно изпразни чашата.

— Дойдох на острова да видя доктор Партол. Аз… имам спешна работа, много спешна. Той живее тук, предполагам?

— Аз съм неговата жена.

Пеш се поклони тромаво.

— Аз… аз се казвам Пеш.

Стоеше прав насред верандата и притеснено полюляваше мускулестите си космати ръце.

— Мъжът ви тук ли е? — попита.

— Не. Отиде да види един приятел, един болен китаец, който живее на другия край на залива. Ще се върне след два часа.

Тишина. Пеш мълчеше. Елен ясно чуваше учестеното му, неравно дишане. Не смееше да попита какво го води на острова, чувстваше, че той може и да не й отговори. Дворчето пред верандата беше пусто. Уамбо, възползвайки се от изключителната ситуация, каквато бе появата на един чужденец, беше зарязал работата си и се бе запилял някъде из плантацията. Небето бе все така отчайващо ясно: без нито едно облаче. В залива, закотвена съвсем близо до кораба на Цу Ланг, платноходката на Пеш виреше неподвижна мачта. Бе невъзможно да се диша. Барометърът падаше и горещината се засилваше: в отчаяната неподвижност човек дори не смееше да мечтае за буря. Този Пеш… Защо беше дошъл на острова? Елен въздъхна. Пеш я гледаше крадешком. Бяла жена!… За миг забрави всичко, включително причината, поради която бе дошъл. Погледът му обхождаше това тяло, което сякаш беше като изоставено в шезлонга, напращелите й гърди, които почти пробиваха ризата, лицето, краката… Седнал на стола с едва разтворени колене и голи гърди, той поклащаше леко косматите си ръце. Черната му брада, очите му с пламнали клепачи, сините вени по слепоочията, необикновено подути, му придаваха странен и дори злокобен вид. Той погледна наоколо: никой. Малкото имение беше пусто. Жената бе там, на една ръка разстояние, бяла и гола под ризата си от грубо платно. Кръвта изведнъж се качи в главата му, изду лицето му: той вече не разсъждаваше, почти не си даваше сметка за онова, което върши. Стана, слепоочията му бучаха, усети внезапна слабост в коленете, пристъпи към шезлонга с гъвкава походка, с леко приведено тяло. В този момент Елен вдигна глава и го видя над себе си, огромен, страшен. Осъзна внезапната опасност, поиска да се надигне.

— Уамбо! — извика.

В този миг Пеш скочи върху нея. Ням, като животно, със стиснати, залепнали една за друга устни, притискаше с цялото си тяло Елен към платното на шезлонга.

— Пуснете ме! — изрева тя. — Пуснете ме, пуснете ме!

Брадата на Пеш давеше лицето й, задушаваше я, пречеше й да диша. Усещаше ръцете му, които брутално галеха гърдите, ханша, слизаха към бедрата й.

— Пуснете ме!

Пеш се повдигна малко, за да я обхване по-добре в ръцете си, между бедрата си. Елен видя сините му очи точно срещу своите, стиснатите му устни — съвсем близо до своите. Главата й се въртеше, гърдите й пулсираха. Изведнъж тя цялата се огъна, изпъна се… Дъхът на Пеш, този горещ и влажен дъх, опари лицето й. Тя извика, хвърли се назад и се прекатури на пода, с разкъсана риза, натъртено тяло, обезумели очи…

Пеш застана за миг прав, готов да се нахвърли върху нея. От устата му излизаха несвързани думи. Задъхваше се.

Партол гледаше Цу Ланг: китаецът лежеше неподвижен на мекото канапе.

— Чуйте ме добре — каза му гневно той — казвам ви го за последен път: зарежете вашата проклета дрога. Някой ден ще пукнете, тържествено ви го обещавам. Това е опиум, старче, не какво да е. И не взимайте повече хинин, защото няма да ви облекчи.

Той извади кърпичката си, изпъшка и грижливо избърса лицето си. Китаецът, все така неподвижен, го гледаше с отчаяна усмивка.

— Човек би рекъл, че ви е топло… — промърмори присмехулно той.

Партол избухна.

— Да ви вземат д…! — изкрещя той. — Човек би казал, че… Вие не усещате нищо, нали? Всичко, освен вашата мръсна отрова, ви е безразлично! Колкото до мен, абсолютно сигурно е, че ако до няколко часа времето не се промени, ще полудея!

Цу Ланг лениво протегна пръста си към барометъра.

— Пада — каза. — Скоро ще имаме буря.

— Не ми говорете за буря!

Партол хвърли към канапето гневен поглед.

— Барометрите служат само да ви объркват. Няма да има буря. Нищо няма да има. Ще пукнем от горещина, преди от небето да е паднала и капка дъжд. Цу, бих искал да се махна от… това проклето място. До гуша ми е дошло. Не мога повече. Аз… Ако се почувствате по-зле, изпратете ми вашето момче!

Партол взе каската си и напусна бунгалото. Вървеше вяло, едвам се влачеше. Когато стигна пред плантацията си, той спря за миг да даде някои наставления. Изведнъж се сети, че е забравил оръжието си, и погледна към черните с известно безпокойство. Но дори местните изглеждаха смазани от жегата. Вече не пееха и вероятно дори не бяха забелязали присъствието му. Партол продължи угнетен по пътя си: на всяка крачка, при най-лекото движение, възпалената му кожа му причиняваше нетърпима болка. Вдигна глава и забеляза, че изведнъж небето бе придобило на места странен цвят, белезникав, пухкав. Може би Цу Ланг все пак имаше право — изглежда, приближаваше буря. Надеждата на Партол се възвърна. Животът може би щеше да се съвземе. Той продължи по пътя си, този път малко по-бодро, с малко по-добро настроение. Стигна до имота, спря и погледна към морето: в залива, до едномачтовия кораб на Цу Ланг имаше една чужда платноходка. Партол подсвирна от учудване. Посетител на острова… Ето нещо, което не се случва всеки ден! Той забрави жегата, втурна се към бунгалото и почти бодро изкачи стълбите на верандата.

— Добър ден! — поздрави.

Отвърна му глухо сумтене. Пеш стоеше прав до шезлонга, гол до кръста, с разчорлени коси и брада, и странно полюляваше ръцете си с изпъкнали вени. С очевидно усилие, с бавен и колеблив глас той каза:

— Доктор Партол, предполагам?

Партол го изгледа с любопитство.

— Да, аз съм.

Пеш наведе глава, сякаш се бореше със себе си.

— Името ми е Пеш — каза. — Имам плантация на Фуджи. — Гласът му притихна, стана дрезгав, превърна се в шепот. — Исках… исках да говоря с вас насаме.

Партол беше изненадан. Името на гостенина му бе напълно непознато. Остров Фуджи се намираше на стотина мили и ако чужденецът ги беше прекосил, за да говори с него, работата вероятно бе сериозна.

— Слушам ви.

Но Пеш поклати глава.

— Бих искал да говоря с вас насаме — повтори.

Партол едва сега отбеляза присъствието на жена си, тя стоеше облегната на перилата с гръб към тях.

— Тогава заповядайте.

Пеш прекрачи прага на бунгалото. На вратата Партол се обърна и погледна още веднъж небето. То бързо притъмняваше. Партол пое топлия въздух в дробовете си: стори му се, че лек полъх мина през въздуха. Влезе.

Елен се чувстваше трескава, съсипана, без дъх. Въпреки всичките си усилия не успяваше да събере мислите си, да си даде сметка за онова, което се беше случило. Какво бе спряло Пеш? Тя трескаво си задаваше този въпрос и не успяваше да намери отговор. Когато лежеше на пода, с разголени гърди, неспособна да се защити — защо Пеш внезапно отстъпи, вдигна ръце, нададе вой като диво животно, застигнато от куршума на ловеца? Елен не разбираше. Главата я болеше непоносимо. Въздухът бе задушлив, гъст, невъзможно й бе да диша. Въпреки това палмите наоколо сякаш бяха загубили малко от своята неподвижност, пожълтелите им листа лекичко помръдваха. Елен погледна морето. То се бе покрило с пяна и всяка вълна носеше млечнобяла качулка. В залива корабчето на Цу Ланг и платноходката на Пеш се поклащаха върху вълните.

— Елен!

Тя се сепна: Партол стоеше на прага.

— Искам да те помоля да идеш при Цу Ланг — той повиши тон, сякаш искаше да бъде чут отвътре. — Забравих на канапето му колана с патроните и револвера.

Партол лъжеше; Елен го знаеше прекрасно. Тя го бе видяла да тръгва сутринта без оръжие, без колан.

— Но… — започна тя.

Той веднага я прекъсна:

— Искам да го направиш!

Но като видя, че все още се колебае, добави тихо, почти шепнешком:

— Махни се оттук… Ще ти обясня.

На Елен й мина през ума за онова нещо, което бе довело Пеш на острова. Тя бавно слезе по стълбите на верандата. В гласа на съпруга си долови уплаха и като че дори страх. А го познаваше смел, гневлив. Явно я пращаше при Цу Ланг нарочно, за да я отдалечи от къщи. Изведнъж си даде сметка колко се е променило небето и вдигна глава: над нея бе надвиснал облак, тъмен облак, почти черен. Елен дишаше все по-трудно; жегата смазваше цялото й тяло. Беше истинска лудост да иде при Цу Ланг в това време. Бурята несъмнено щеше да се разрази, както винаги, с мълниеносна бързина, много преди да успее да стигне до бунгалото на китаеца. Тя нерешително спря, запъхтяна, и се обърна към морето; платноходката на Пеш танцуваше лудешки върху вълните; морето потъмняваше. Въздухът изглеждаше неподвижен; въпреки това обаче палмите се извиваха, накланяха се към земята.

Тя повървя, после заобиколи, върна се по стъпките си и видя Пеш да излиза от бунгалото. Той тръгна към плажа, както и беше дошъл: гологлав, прегърбен, изнемощял. Видя отдалеч ръцете му, които се полюшваха по онзи странен начин, надясно-наляво, напред-назад, сякаш не принадлежаха на същото тяло, не бяха част от него, а бяха завързани с обикновен конец. Той не бързаше и, изглежда, изобщо не забелязваше настъпилата промяна в природата. За няколко минути Елен изгуби от очи приведения му силует: вероятно вървеше по южния склон на хълма, по пътеката, която слизаше към залива. Когато отново го забеляза, беше до колене във водата и ожесточено буташе своето корабче към морето. Да излезе в морето сега, преди бурята… Елен изкрещя и се втурна. Пеш спря, вдигна глава.

— Слушайте…

Елен говореше с пресипнал глас — жален глас, който не познаваше. Прав във водата, посърнал, блед, покрит с бръчки, с мокра и окъсана по ръкавите риза, Пеш я гледаше право в очите.

— Какво искате от мен?

Шумът на морето заглушаваше гласа му; трябваше да вика, да се бори с шума. Намираха се в нещо като фуния, която водата бе издълбала в скалата. Вълните се разсипваха в краката им, хвърляха се с рев към брега, усукваха се, разбиваха се на прах и изпълваха въздуха с непрекъснато бучене. Елен направи с мъка няколко несигурни крачки в мекия, влажен пясък.

— Ако тръгнете сега, ще сте се удавили още преди да излезете от залива!

— О! Знам!…

Пеш повдигна уморено рамене. Вълните го заобикаляха от всички страни, пръскаха го, блъскаха се в кораба.

— Знам!… И какво от това? Вас какво ви интересува?

Елен не отговори. Не знаеше защо иска да задържи този човек, който я беше нападнал, нагрубил. Какво наистина я интересуваше?… Тя го приближи, хвана го за ръката, вдигна към лицето му черните си блеснали очи.

— Не заминавайте — каза глухо. — Останете… Направете го… направете го заради мен.

Пеш я гледаше полудял от ярост, от болка, от желание. През разкъсаната й риза виждаше ясно леко щръкналите й гърди, сякаш тръпнещи, и кожата на толкова бялата й шия… Той стисна юмруци, залитна, подпря се на кораба, едва не се простря във водата. Това беше последната жена, която можеше да притежава… Щеше да умре. Безсмислено беше да се притеснява за онези, които оставаха.

— Ще останете, нали?

Елен стоеше съвсем близо до него, почти го докосваше с тялото си.

Пеш повече не се противи, смъртнобледен и безсилен пред онова, което щеше да направи. С обезумели очи, сгърчена уста, той я взе в ръцете си, положи буза на гърдите й, забрави всичко… Елен не се съпротиви, не помръдна. Вълните прииждаха. Корабът подскачаше, въртеше се във всички посоки. Една вълна ги събори върху пясъка, във водата, един върху друг, един в друг… Морето бучеше.

Когато се съвзе от своето вцепенение, Елен моментално усети болезнено чувство на тъга, на самота: Пеш беше заминал. Тя извика, вдигна се мъчително, довлече се до ръба на скалата и отправи отчаян поглед към залива. За миг видя платноходката, която се изкачваше и слизаше по вълните, и й се стори, че различава слаб, неподвижен силует пред мачтата. Сърцето й спря, мислите й в главата се объркаха… Какво ставаше с Пеш, защо това самоубийство? Тя залитна във водата, хвана се за скалата да не падне. Около нея се разнасяше оглушителен шум, гърмеше, отлиташе към небето. Палмите, цели палмови горички се извиваха във всички посоки, полудели, разкъсвани от вятъра. Във въздуха се носеха горещи, сухи, непоносими течения… Гърлото й се свиваше. Не й стигаше въздух. Белите дробове в гърдите се свиваха. Небцето се подуваше, причиняваше остра болка… Елен потърси пътеката, опита да се затича. Високата и остра трева разкъсваше дрехите й, шибаше ръцете й… На завоя видя бунгалото: излязъл на двора, Партол се беше заел да подпалва шезлонга и малката плетена масичка, които бе съборил на земята. При шума на стъпките й той се обърна.

— Цу Ланг имаше право! — рече със смях той. — Този път бурята е наистина тук, гледай!

Той посочи небето с пръст.

— Как можа да позволиш на Пеш да тръгне?

Елен бе обзета от безкрайна ненавист, от лудото желание да стене, да крещи. Сълзи извираха от очите й, стичаха се по бузите й. Тя още усещаше по тялото си допира на Пеш, целувките му по устните си, върху гърдите си, трескавата милувка на неговото лице. Неподвижна, със стиснати юмруци, с набръчкано от омраза и отчаяние лице, тя гледаше мъжа си и бавно, с болка говореше:

— За него това е сигурна смърт… Ти го знаеш… Ти го знаеше…

Партол повдигна рамене, наведе глава.

— Бедният човек! — промърмори той.

В гласа му имаше искрена нотка на състрадание, на съжаление, на разбиране.

— Но тогава…

Ужасен трясък прекъсна думите на Елен: някъде в палмовата горичка падна гръм. После изведнъж всичко утихна. Настана божествена, абсолютна, необятна тишина… Нищо не помръдваше. Партол усети как нервите му се опъват до крайност. Чакаше с разтуптяно сърце, с потрепващи ноздри: бурята щеше да се стовари върху острова. Още… още трийсет секунди… Нищо не помръдваше. Той погледна жена си и се учуди да я види толкова бледа, толкова разстроена. Изпита желание да я прегърне, да я погали, да я целуне по бледите бузи, но не посмя.

— Изпратих те при Цу Ланг — каза — защото не исках да се срещаш със… с този Пеш. Не исках да си взимаш довиждане с него. Той вероятно не ти е казал защо е дошъл…

Няколко капки дъжд паднаха на земята.

— Дошъл е да ме види, защото знаел, че съм лекар. Имал опасения, много основателни впрочем. — Партол усещаше с неописуема радост как хладните дъждовни капки мокрят лицето му, стичат се по шията му. — Заразил се е от проказа от местните на Фуджи. Там често се среща, знаеш. Впрочем тук… Какво ти е, Елен?… Но… Какво ти е, кажи, какво ти е?…

Светкавици прорязваха небето… Изведнъж цялото бунгало, чак до покрива, се разтресе от глух тътен.

Изморен скитник^[4]

I

Бих искал да предупредя френския читател, че не съществува френски еквивалент на американския термин „мъдърфъкър“. Обсъждал съм този проблем с приятеля ми Едмон Гнем, един от най-големите специалисти в областта на културните комуникации, и бяхме единодушни, че едва ли е възможно да намериш френски думи за „мъдърфъкър“, „кокфед“ и т.н., които са толкова съществена част от американската развлекателна литература и от всекидневието на американските младежи. Ето защо не възнамерявам да преведа и думата „фъкбургер“, която видях изписана с тебешир на черната дъска пред заведение за хамбургери на „Сънсет Стрип“. Естествено приех, че това е разновидност на чийзбургер или хамбургер, но докато под „чийзбургер“ разбираме „viande hachée^[5]“ с добавено парче сирене, какво ли ще е добавено към мляното месо във фъкбургера. Ето защо влязох в заведението с известни очаквания. За човек на петдесет и три, в чийто живот до този момент се е случило какво ли не, е стимулиращо да попадне на нещо, което предлага поне надеждата за ново усещане.

„Фъкър“. Напълно възможно бе новото поколение американци да са постигнали нещо, за което никой не е и мечтал. Влязох в заведението и малко плахо поисках чаша кафе. Зачаках. Надявах се някой да ми обърне внимание. С тази моя посивяла коса, прорязано от бръчки лице и знакът на Почетния легион на ревера — все белези за „бивше величие“ — нямаше как от вратата да поискам фъкбургер. Никой не иска да го нарекат „стар мръсник“.

Наоколо ми гъмжеше от младежи, а от джубокса ехтеше някакво парче:

Дай ми го, бейби,

дай ми го.

Дай ми всичко.

Ако ме обичаш,

ще избия всички.

Беше приятно да наблюдаваш как младите ветерани от Виетнам слушаха патриотични песни за героичните подвизи на своето поколение, така както ние във Франция слушаме „Марсилезата“. На моите години и при героичното си минало — бях прелетял с моя бомбардировач над десетки немски градове по време на войната все за благородна кауза — бях дълбоко трогнат да видя, че нашите вечни стойности са оцелели, все едно с фъкбургер или не. Оказа се, че съм грешал.

Мястото беше приятно декорирано. Виждаше се плакат на Дьо Гол с надпис „Да ти го начукам, Америка“, а също и плакат на гол човек, сниман отзад, който разгръща с две ръце дупето си, а в средата е залепен миниатюрен американски флаг. Самият аз съм човек на изкуството, ето защо разгледах плаката с окото на познавач. Имаше и огромен портрет на президента Никсън с надпис „Форест Лон^[6] се грижи за всичко“. Някой беше направил много артистичен монтаж на Чичо Сам със смъкнати панталони, който се изхожда върху Статуята на свободата, виждаше се и портрет на Че Гевара с чертите на Бриджит Бардо. Красавицата си е красавица, няма какво да си говорим.

— Нещо друго? — попита човекът зад бара. Отношенията между расите в САЩ и свръхчувствителността на афроамериканците към расовия проблем ме караха, колкото и идиотско да изглежда, да съм доста предпазлив да поискам фъкбургер от чернокож.

Някакво момиче бе кацнало на висок стол и ме зяпаше откровено, отдавна никой не ме беше гледал така. Коленете й бяха широко отворени, носеше късичка пола и нищо под нея. Опитах се да отклоня очи, така да се каже. Загледах се в красивата й червена коса.

Джубоксът продължаваше да свири.

— Дайте ми един фъкбургер — спокойно рекох аз.

Момичето все така не отместваше очи от мен и чудейки се какво да правя, й се усмихнах. Тя отговори на усмивката ми.

— Мексиканец ли си?

— Французин. — Лицето й изгря и тя раздалечи коленете си още повече.

— Наистина?! Баща ми е бил във Франция през Втората световна война.

— Харесало ли му е?

— Де да знам — отвърна тя. — Убили са го там.

Афроамериканецът зад бара ми подаде поръчката. Единственото, което успях да видя, бе кълцано месо, пъхнато в хлебче.

— Защо го наричате „фъкбургер“?

— Защото е най-доброто, което се намира.

Отхапах малко парче. Най-обикновен бургер.

— Вижда ти се оная работа — подхвърли един от седящите наблизо младежи.

Косата му бе подстригана в стил Боб Дилън, на ушите му висяха зелени обеци, а на фланелката му бе отпечатано: „Мразя те“.

Момичето събра колене, от което се почувствах лично засегнат. Пред нея имаше чиния с пържени картофи. Беше хубавка по доста банален начин, но обсипаното с лунички лице под облака червена коса имаше изражение на загубило се в гората момиченце.

На улицата пред витрината на заведението прелитаха луксозни автомобили.

— Винаги съм искала да отида във Франция — обади се момичето.

— Имаш ли семейство? — попитах аз.

— Целият свят — изгря лицето й в усмивка. — Целият свят е моето семейство.

Това неясно защо ме накара да се почувствам някак по-добре.

— Целият свят е моето семейство — повтори момичето радостно.

— Сираче ли си?

Като всеки нормален мъж не пропускам да съм гаден.

— Не — отвърна тя. — Танцьорка съм. Отсреща в „Пуси Кет“. Дали ще мога да си намеря работа във Франция?

— Я стига — намеси се младежът. — Там ще ти дадат работа само в публичен дом.

— Все ми е едно, въпросът е да направя нещо в живота си.

Афроамериканецът не отделяше очи от нея.

— Обичам всички — отбеляза момичето.

— Затова всеки месец ти лепват трипер — не пропусна да се включи младежът.

Точно под плаката с Чичо Сам, който ходеше по голяма нужда върху Статуята на свободата, млад чернокож с яркочервена фланелка и зелени панталони рисуваше нещо върху тоалетна хартия. Очевидно все не беше доволен, защото често късаше хартията на дребни късчета. На гърба на фланелката бе отпечатана щампа с Христос на кръста. Кръстът беше бял, Христос — черен. За първи път виждах отпечатана и прочутата сцена с Лумумба на колене, когото влачат за косата. Говореше се, че Касавубу е изял черния дроб на Лумумба, след като го изтезавал и накрая убил — което винаги ми се е струвало необикновено. Имам предвид яденето на черния дроб. Лично аз съм готов да изям някого, когото обичам, но сигурно бих отказал да близна нещо от човек, когото мразя.

— И какво от това? Не ме интересува какво правя със задника си, стига някой да е щастлив с него.

— Защо тогава, по дяволите, се омъжи за мен? — сърдито попита младежът.

Тя го гледа известно време замислена. Големи сини очи на дребно бледо лице, сгушило се като малка катерица в гнездо от облак червена коса.

— Джак, знаеше го от самото начало. Просто мислех, че ти го дължа. И не е вярно, че всеки месец някой ми лепва трипер, а аз после го предавам на някого. Ти беше първият, на когото го предадох, и затова се омъжих за теб. Просто бях длъжна. Разбра ли?

— Дай ми още един фъкбургер — спокойно поръчах аз.

— Женен ли си? — насочи отново вниманието си към мен момичето.

Извадих от портфейла си снимка на хубава жена с побеляла коса и младежко лице и я показах. Бях се влюбил в това лице преди повече от пет години и я бях изрязал от едно списание. Беше част от рекламата на някакъв хладилник. Оттогава нося снимката винаги с мен. Трябва да призная, че това бе най-успешната ми връзка с жена.

— Красива е — отбеляза момичето. — Сигурно си щастлив. А имате ли деца?

— Една дъщеря, но тя се омъжи за човек, който отглежда овце в Австралия.

И да нямате дъщеря, винаги можете да я омъжите за човек, който отглежда овце в Австралия. Неочаквано и за мен самия, изпитах внезапна увереност и връзка с реалността и дори се запитах дали някога ще видя дъщеря си отново. Огромни пространства с овце. Бях посетил толкова много места и бях видял толкова много свят в годините си на борби и странствания, да не говорим колко много народ бях избил почти за нищо, че единствената ми надежда бе несъществуващата ми дъщеря и мъжът й, който не отглежда овце в Австралия, да живеят в мир и щастие.

— Овце, значи — въздъхна момичето. — Милиони овце. Красиво е.

Очите й плуваха в сълзи.

Усетих как и мен нещо ме стисва за гърлото. Още преди години си бях измислил щастлива дъщеря, която живее в Австралия, но напоследък бях започнал да я позабравям. Не се оказах много добър баща. По-често трябваше да се сещам за нея. Знам, че това е едно добро упражнение от йога. Помага ми да забравя онова, с което все се боря в този живот, да забравя, че от моята част от двеста и петдесет души оцеляха само петима, да забравя хората, които бях застрелял, домовете, над които бях хвърлял бомби, копелетата, които удуших с голи ръце. И за какво беше всичко това? Ерол Флин ми бе казал веднъж, че като дете работел в някаква ферма в Австралия. Трябвало да кастрира овни със зъби. Такава била тогава техниката. Нищо чудно и сега да е така. Горкият Лумумба.

Известно време всички мълчаха и се долавяше единствено цвъртенето на фъкбургерите, които се печаха на скарата. Това ме накара да се замисля за Че Гевара и всички други борци за свобода. Опитвах се да си спомня кои всъщност бяха „герилерос“, нарекли себе си „бойци за свобода“. Откъде ли тръгваше идеята за тях? От Алжир? От Испания — интербригадистите? Или може би от Куба, Индокитай, Чехословакия, дали не бяха и американските негри, евреите от гетата, палестинските терористи — ел фат, или може би гръцките? Със същия успех можех да се опитам да си спомня имената на всички жени, с които съм спал през своя петдесет и три годишен живот, през които едва осемнайсетгодишен се записах доброволец в отрядите, които щяха да се борят с фашистите на Мусолини в Абисиния, след това прекарах още шест месеца с Малро в отряда на републиканците в Испания през 1938-а, после избивах германци във Франция, докато най-накрая се превърнах в нещо като фъкбургер на скара, без, разбира се, удоволствието от него.

— Някой от вас тук, момчета, да знае откъде идва понятието „бойци за свобода“?

Всички се ококориха. Ето така ще се ококори и срещу вас пропастта между поколенията, ако имаше очи.

— Я пак го кажи — обади се негърът.

— Бойци за свобода.

— Тук в Ел Ей няма такава група?

— „Кепитъл Рекърд“ — поясних аз. — От калибъра на „Енималс“ и „Грейтфул Дед“. Едни от най-страхотните. Бич Мороз им е китарист. Няма по-велик. Схващаш ли, човече?

Негърът не сваляше поглед от мен. Знаеше, че блъфирам с думата „човече“.

Момичето не спираше да хълца. За овцете, които пасяха в Австралия.

— Мисля, че си чудесен човек — обърна се тя към мен.

— Да беше спряла за малко, Брит — обади се момчето с разпънатия Христос на гърба.

— Димът люти на очите.

— Имаш хубаво лице — продължи момичето. — Наистина. Светът е пълен с прекрасни красиви хора, само че никога не можеш да ги видиш. Толкова бих искала да отида в Индия. Дори си мисля, че ако скоро не отида в Индия, направо ще умра.

Тъмнозелен ролс-ройс спря на улицата и откъм страната на шофьора излезе негър с тъмносиня униформа с фуражка, който влезе в заведението, спря пред бара и извади кутия цигари.

— Как си? — попита собственикът.

— Добре — почти изръмжа шофьорът. По онова време обаче човек не можеше да се изразява с такива груби думи за един чернокож. Лично аз винаги се опитвам да мисля за тях предпазливо. Колкото до думите, добре е да ги подбираш внимателно. — Уволниха ме — додаде афроамериканецът.

— Шегуваш се, кой те уволни?

— Сами, гадината. Изгони ме преди половин час. Някои негри започват да се забравят.

— Какво стана?

— Нищо особено. Гаднярът заяви, че не можел повече да има негър шофьор. Не било добре за неговото и за моето достойнство. Всички негри, които били шофьори в Бевърли Хилс на ролс-ройс — „сребърен облак“, се чувствали, все едно че са превърнати в роби от собствените им братя. Белите, като виждали как един черен шофьор отваря вратата на колата с фуражка в ръка, за да даде път на своя чернокож работодател — „Да, сър“, „Не, сър“, си умирали от смях. Според Сами ситуацията била невъзможна от етична гледна точка. Тогава му рекох: „Няма нужда да ти казвам «сър», мога да ти казвам просто Сами, нито пък държа да нося тази униформа. Какво е лошото на един хубав костюм?“. Изглежда, и това не му хареса. Не е купил „сребърен облак“ току-така, нали схващаш? Иска стопроцентов шофьор, който да му отваря вратата на ролс-ройса, да държи фуражка в ръката си, да чува „Да, сър“, „Много добре, сър“. Копеле! Майка му беше курва за три десетачки на сеанс и биеше копита на Сто и трийсета Източна…

— А твоята колко взимаше? — прекъсна го Фреди. — Ей, момчета, тези от вас, чиито майки не са били проститутки, да вдигнат ръка.

Щръкна само моята ръка.

— Кучият му син е реакционер от горе до долу — погледна ме Фреди. — Такива като него избраха Рейгън.

Шофьорът си беше поръчал кока-кола.

— Какво ще правиш сега?

— Оня обеща да ме препоръча на някакви свои бели приятели, които си търсели шофьор — отвърна афроамериканецът. — Проклет да съм, ако след пет години в „сребърен облак“ се кача на някакъв си кадилак. След всички онези приказки за достойнство да ме изрита, за да седна в скапан кадилак. Ще му се наложи да се постарае малко повече. Плаща на момчетата от бандата на Рой Каранга, но пък аз имам връзки в „Черните пантери“. Мисля, че белият ми заместник ще си има доста неприятности със „сребърния облак“. От мен да го знаеш.

— Слушай, Стив, сриташ ли се с Рой Каранга, може някоя сутрин да не се събудиш. Той се занимава с убийствата тук. Той е и ФБР, и ЦРУ — предупреди младежът с Христос на гърба. — По този начин разделят водачите на чернокожите и ги прочистват.

Платих си фъкбургерите и излязох навън. Тръгнах по улицата и седнах на близката пейка. Предпочетох една с налепени отгоре й реклами на вино „Манишевиц“ пред останалите, на които се предлагаха услугите на „Форест Лон“. Нямаше смисъл да се връщам в мотела. Бях им казал, че ще ги чакам в четири и половина, а все още беше два, така ми оставаха още два часа и половина живот — ужасно много време, ако трябва да чакаш, а нямах представа с какво мога да го запълня. По едно време Брит, момичето, което за кратко ми беше показало какво нещо е животът, излезе и седна на пейката до мен. Младежът, който ме мразеше в червата за това, че нося копринена риза и бял костюм с червената значка на Кавалер на Почетния легион на ревера — най-високото отличие, което можеш да получиш във Франция — застана пред нас и започна да ме гледа с омраза.

— Знам, че си прекрасен човек — каза момичето.

— Търси баща си — обади се младежът. — Кръвосмесителка гадна.

— В очите ти има нещо мило и тъжно. — Момичето се взираше многозначително в празния ми поглед.

— Остави го този — не спираше онзи. — Не виждаш ли колко е противен. Нищо няма да можеш да измъкнеш от него.

— Това разсъждение към жена ти ли беше или към мен?

— Всеки миг мога да те издухам оттук — изръмжа той.

Изправих се и се върнах във „Фъкбургер“ — мен ако питате, името би подхождало и на всяко друго заведение.

Разстроеният шофьор още беше там.

— Защо Дьо Гол ни заби нож в гърба? — попита той.

Взрях се в черното му лице. Ама че досадник, помислих си.

Атмосферата взе да се сгъстява, в този момент момичето също се върна при нас.

Винаги съм имал някакъв афинитет към бездомните кучета. Тя се покачи отново на столчето си. Беше някак притихнала и следеше движенията ми с уважение, което ме накара да се почувствам по-специален; неочаквано нещо вътре в мен започна да се смее и направих кръстен знак над главата й. Усмихна ми се. Усмивката й беше красива, приискваше ти се да се наведеш, да я вдигнеш от прахта и да я отупаш от боклуците, сред които беше паднала.

— Много ти благодаря — рече тя. — Учител ли си?

С много неща съм се занимавал в този живот — генерален консул на Франция, професионален убиец, нескопосен сценарист, издал съм книга под псевдоним за техниките на партизанската война, така както бе създадена в джунглата на Че Гевара. Не беше зле и с интербригадистите в Испания. През 1941-ва в лагер на Френска Екваториална Африка преподавах ръкопашен бой на представители на елита от Чуждестранния легион.

— Да, учител съм — отвърнах аз. — Как позна?

Тя очевидно бе във възторг.

— Изглеждаш ми някак одухотворен.

Има страшно много фъкбургери, които можеш да изядеш, така че стоях и чаках времето да минава. Беше вече три без десет.

— На колко години си, мосю? — попита момичето и се засмя. — „Мосю“ е единствената френска дума, която знам.

За хлапе, чийто баща е бил убит при освобождаването на Франция, не беше кой знае колко много. Можеше да понаучи поне още двайсетина думи.

— На петдесет и три.

— Яаа! Нямаш вид на толкова стар.

Няколко пъти бях посещавал пластичен хирург, но последния път човекът ме предупреди, че лицето ми свършва. Тогава, преди шест месеца, интервенцията беше наистина радикална, но очите си остават същите. Това, което има в тях, идва отвътре.

Съпругът й се появи отново. Погледът му бе наистина обещаващ. Вероятно се беше надрусал, защото лицето му бе изключително напрегнато. Но според мен имаше и още нещо. Мразеше ме в червата, по силата единствено на враждата между поколенията. Вярвам, че ако хлапе върви и стреля по всеки, който е над петдесет, то има дяволски много основания за това.

— Колко жени си обичал истински? — попита момичето.

— Само една.

— Красива ли беше?

— Много.

Най-поразителното нещо в Илона бяха очите й. Ангорско сиви.

Запознах се с нея през 1939-а след падането на Мадрид, когато се завърнах в Ница. Разбира се, няма нищо по-нормално от това — след трийсет години да припишеш на жената, която си обичал, всичката красота, интелигентност и съвършенство на света. Много често подобна екзалтация за нещо, останало в миналото, означава, че наистина си го забравил.

Не мисля, че моят случай беше такъв.

Всичко трая близо година и сега поне, когато поглеждам назад, имам усещането, сякаш Аушвиц никога не е съществувал, Сталин не е избил два милиона души, комунистическата система не се е оказала пълен провал. Просто не мога да измисля други паралели, за да опиша връзката си с Илона.

Бях във Въздушните сили, но тя бе с мен всяка вечер, все едно къде ме изпращаха. Всеки няколко месеца погледът й се замъгляваше — „Дребен проблем със сърцето“ — обясняваше ми тя. Най-накрая замина за някаква клиника в Швейцария и остана там. Фактът, че никога не съм обичал толкова друга жена, може би означава, че просто не съм способен да обичам. Когато немските танкове нагазиха във френска земя на 10 май 1940 година, тя все още беше в Швейцария и никога не я видях повече. Червеният кръст, приятели в държави, запазили неутралитет, посолства — опитах всичко, но напразно. Всичко беше свършило. Край. Толкова ясен беше краят, че през 1945-а се ожених — правиш такова нещо само когато си убеден, че няма смисъл да опитваш повече.

И тогава…

— Чакаш ли някого тук? — попита ме афроамериканецът зад бара.

— Да — отвърнах аз.

Съзнавах, че това място, където човек се задушаваше от застоялия въздух, наситен с миризмата на прегоряла мазнина и кетчуп, едва ли е място за посещение на някой дух.

— Ще ми се да те опозная — обади се момичето с лунички по лицето.

— Благодаря ти.

— Тия хубави дрехи, дето са на гърба ти, мистър — рече бившият шофьор — френски ли са?

— Испански — отвърнах лаконично аз.

Беше 1953 година, когато получих първата бележка от Илона. Няколко реда — нищо повече. Прочела книга, написана от мен, в която съм говорел за нея. През последните седемнайсет години живяла в някакъв манастир в Белгия. На гърба на плика имаше адрес. Веднага пуснах телеграма. Никакъв отговор.

Няколко седмици по-късно пристигна още една бележка с абсолютно същото съдържание като първата. Не съм ли получил първата й бележка? По това време се намирах в Южна Америка и участвах в организацията по ликвидирането на един от най-големите убийци на нашето време, но въпреки това пратих още една телеграма до посочения на плика адрес.

След още две седмици получих бележка отново с предишното съдържание — дума по дума. Питаше не съм ли получил писмото й? Намерих телефон, от който можех да проведа презокеански разговор — намерих първия генерален консул в Антверпен и му разказах накратко историята, като го помолих да отиде до манастира и да разбере какво става там.

Човекът си направи труда и ми написа подробно какво е открил. Манастирът се оказа дом за душевноболни. В продължение на двайсет години Илона била безнадеждно болна от шизофрения. Не й разрешавали връзки с външния свят и всички мои писма и телеграми били задържани от лекарите. Всеки ден имала по петнайсетина минути, в които била с напълно ясно съзнание, но през останалото време потъвала в пълен мрак.

Следващите няколко години, чак до 1958-а, непрестанно получавах едни и същи писма. Това беше своеобразно китайско мъчение, което обаче китайците случайно са пропуснали да използват. Думите не се променяха никога в съзнанието й, което нямаше спомен за предишните писма, всяко от тях беше първо.

— Дай ми още един фъкбургер — помолих аз.

Извадих последното писмо от джоба си и го скъсах.

Усмихнатото, посипано с лунички лице изплува от мазния облак, изпълнил тясното помещение.

— Любовно писмо, а? — попита тя.

— Да.

Преди няколко месеца бях получил бележка от сестрата на Илона, някоя си госпожа Рик от Тел Авив. Дори не знаех, че Илона има сестра. Трябваше навремето да я разпитам по-подробно, но бях много млад и любовта заемаше цялото ми време.

Госпожа Рик потвърди онова, което вече знаех, но добави и една приятна подробност. Наистина съзнанието на Илона било бистро по десетина минути дневно. Сивите й очи — били все така красиви, независимо от това, че е вече възрастна — се усмихвали. Често говорела за своя Ромен. Къде ли е той? Дали е щастлив? Някога искал да стане писател и дипломат. Дали се е изпълнила мечтата му?

Откъм скарата се носеше дим на прегоряла мазнина.

II

Много внимателно бях подбрал мотела. Намираше се в Ла Сиенега и наподобяваше публичен дом, достъпен с кола от три посоки, а стаята ми бе разположена в най-отдалечения край зад полегнал настрани огромен дървен цилиндър, който отдавна никой не използваше. Цялата конструкция приличаше на една от ония наблюдателни кули, които познаваме от концентрационните лагери в Германия. Възможно бе това сравнение да е само в моята глава и да се дължи на прекаления ми интерес към историята.

Наближих мотела, паркирах колата си и като излязох от нея, се огледах — един последен поглед към света, преди да напусна този свят. Полюбувах се на възвишенията в далечината и след това влязох в стаята. Бях преместил часовника си с десет минути напред за всеки случай, но бях карал прекалено бързо и ми оставаше още четвърт час. Прегледах за пореден път нещата си, за да се уверя, че не съм оставил никаква следа за своята самоличност между хартийките — каквото и да било, което да провали плана ми след моята смърт. Имах няколко касети със записи, но те бяха напълно безобидни — шум на океански вълни, на вятър, чайки и шепот на листа на дърветата, издигащи се около старата ми къща в Нормандия. Послушах листата известно време, все едно съм се прибрал за малко у дома. Наложи се да продам тази къща преди година, за да платя застраховката си, и сега тя принадлежеше на известен производител на мебели. След това се отпуснах на леглото и взех телефонния указател, който можеш да намериш във всяка мотелска стая. Потърсих някои интересни имена — любимо занимание. Винаги можеш да намериш имена, като господин Фертих например, което значи „готов“. Точно така се чувствах и аз в момента.

Никъде другаде не можеш така лесно да откриеш наемен убиец, както в Лос Анджелис, стига да имаш познат, който да гарантира за теб. Отне ми страшно много време да открия Мурадев и по едно време започнах дори да се притеснявам, че няма да успея, тъй като ми оставаха само три седмици. Будех се нощем с чувството, че очите на стотици гладуващи деца ме гледат с укор. От статистики на Червения кръст научих, че всеки три минути в света умира по едно дете, и още тогава се почувствах като жалък аматьор. За човек като мен, прекарал по-голямата част от съзнателния си живот сред професионални убийци, това бе дяволски глупава ситуация. Последните няколко години бях прекарал в писане на доста слаби сценарии, поезия под чуждо име, а, от друга страна, трябва да призная, че професионалните убийци, които познавах и които бяха мои приятели, бяха идеологически мотивирани, така че в моя случай не можеха да ми помогнат. Не можех да отида при човек като Брониек Шур, чиято последна работа за нашата организация беше ликвидирането на трима бразилски капитани, които според официалните доклади на правителството в Бразилия бяха успели да избият две хиляди амазонски индианци. Всъщност никой от тези, които аз познавах, не беше убил някого, макар че трябва да призная, че моето поколение вероятно бе хранило прекалено много илюзии за човека като такъв — възможно е в думата „човек“ ние да виждаме едно романтично, поетическо понятие — артистична измислица, която няма нищо общо с реалността. Освен това е важно да се свържеш с килър, който не знае почти нищо за теб и изобщо не му пука за теб. Тия момчета стават особено предпазливи, когато са замесени „прочути“ хора, защото тогава разследванията обикновено са доста по-подробни и вестниците ги отразяват пространно.

Единственият човек в Лос Анджелис, на когото можех да имам пълно доверие, беше жена. Запознах се с нея в Хартум по време на войната. Моят отряд с бойни самолети „Бленхайм“ бе настанен временно край летище „Гордън“ и задачата ни бе да бомбардираме италианските части в Етиопия. Тя участваше в трупа унгарски танцьорки, които войната бе заварила в Хартум, и тъй като не успели да напуснат навреме, останали да работят в нощен клуб на покрива на Ройъл Хотел. Връзката ни беше кратка и доста изнервяща, защото се наложи да изтърпявам нейните срещи с поне двама или трима офицери дневно, както и с всички посетители, които си плащаха, за да бъдат с нея — докато нашата връзка беше наистина чиста. Случайно я срещнах в Лос Анджелис през 1961 година, където бях отишъл заради някакъв сценарий. Тя беше се превърнала в изключителна дебелана със силно напудрено лице, непрестанно носеше вечерен тоалет от оранжев органдин, без да изпуска от ръката си японското ветрило с инкрустирани на него японски перли. Хората стават какви ли не с течение на времето, но никога не съм подозирал, че Рози ще стане върховна жрица в сектата „Безкрайни наслади“ в Пасифик Палисадс, защото това не беше нищо друго, освен доста неконвенционален бардак. В него се предлагаха услуги за воайори и психологическата мотивация беше, че стари или импотентни мъже могат да получат полагащата им се порция щастие, като наблюдават млади и красиви двойки да се любят — своеобразен подарък за грозните и нещастните. Естествено тя не беше единствената, която предлагаше подобни услуги за онеправданите, но беше достатъчно хитра, или по-скоро искрена, за да обвие своето „предприятие“ в атмосфера на мистицизъм със силни акценти по посока на Вавилон и Древна Гърция, весталки, извори на щастие и на съчувствие — и на всички онези дребни подробности, които могат да направят един воайор щастлив от това, че е допуснат в кръга на обичащите живота. Предполагам, че тя беше водена и от искрени подбуди, не знам и не ме интересува. Сексът е най-безобидното занимание в света, с изключение на факта, че превръща в магия един акт на задоволяване на собствените нужди.

През 1968-а отидох да видя „Даровете на Върховната жрица“, каквото бе порядъчното название на нейното заведение в Пасифик Палисадс, няколко месеца преди поредната си пластична операция, така че когато един ден открият непознат мъж в някакъв долнопробен хотел и публикуват снимката му във вестника, тя да не може да ме разпознае. Въпреки всичко й имах пълно доверие. Къщата бе разположена в дъното на разкошна градина, пълна с оси и рози. Поднесоха ми чай от мента и отворихме прозореца, защото тя забеляза, че ми е задушно в стаята, където въздухът бе наситен с тежки аромати. Всеки от „благословените гости“ имаше собствена стая, откъдето наблюдаваше „прелестите“ на екрана на телевизора. И в дневната бе поставен телевизор, така че докато пиехме чая си и си бъбрехме за миналите дни, привлекателна двойка щедро споделяше своето щастие с невидимата аудитория. Двойката наистина беше красива.

— Не им се плаща — съобщи ми Жрицата. В тона й долових нотка на укор, сякаш някой би я заподозрял в нещо недостойно. В моята глава нямаше мръснишки помисли. — Те са членове на нашата църква и по този начин правят дарение на щастие и красота.

Отпих от чая си, в който плуваха листенца жасминов цвят.

— За предпочитане е пред LSD или хероин — любезно отбелязах аз.

— Всяка седмица имаме поне трийсетина кандидати да се запишат в обществото ни, но сме много предпазливи. Толкова много болни хора има. Приемаме само чисти и искрени кандидати, които чувстват, че има какво да дадат.

Тя така и не се беше освободила от унгарския си акцент. Продължаваше да ме гледа подозрително. Забелязах лекия тремор на главата й. С тази червена коса удивително напомняше на картина на Тулуз Лотрек.

— Май нямаш желание да станеш наш член — с нотка на гняв констатира тя.

— Просто си мисля, че има твърде много религии и църкви — отбелязах аз.

— Вярно, но тази е различна. Красива е. Наистина става дума за любов.

Предпочетох да замълча и оставих чашата си. Хвърлих бегъл поглед към екрана. Двойката беше много заета. Предаването беше цветно.

— Предпочитам черно-бяло — обадих се аз.

— Тогава съвсем прилича на порнография.

Мълчах и пред очите ми се появиха образите на храмовете в Непал и техните изключително еротични скулптури. И защо не? Възможно е да съм твърде старомоден. Може би вече не бях в крак с времето. Нищо чудно това тук да е точното място за идеалисти, където могат да се разделят с излишъците си от копнежи.

— Ти си пуритан — отбеляза тя. — Помниш ли какво беше преди трийсет години?

— Помня всичко. Абсолютно всичко. Много гадно.

— Приемаше пари от мен, макар да знаеше откъде идват. Нарича се лицемерие.

— Беше военно време.

И двамата се засмяхме. Тогава й казах защо съм дошъл да я видя. Тя седеше и мълчеше. Има нещо тъжно в гледката на дебела жена на средна възраст, която си вее с японско ветрило. Признак е на лошо кръвообращение.

— Моля те, само не ми задавай въпроси — настоях аз. — В името на старото време.

— Странно. Разочарова ме. Защо сам не убиеш човека? Преди години щеше да го направиш.

Опитах се да си придам вид на засрамен.

— Знаеш ли, известно му е, че се опитвам да се отърва от него.

Това си беше самата истина.

— Известно му е колко ми е писнало от него.

— Бизнес партньор? — кимна само тя.

— В известен смисъл.

Искрено се изненадах от това колко истина има в думите ми. Винаги е приятно, когато не си принуден да лъжеш стар приятел.

— Защо мислиш, че може да познавам този човек? — попита тя.

— Ти познаваш всеки и всичко. Освен това, доколкото разбирам, имаш много приятели тук. Как е Мики Коен?

— Умря. Тикнаха го в затвора по скалъпено обвинение и после поръчаха на един друг затворник да го пречука.

— А Кенди Бар?

Това беше най-известната стриптийзьорка през петдесетте и звезда на много ергенски партита.

— В някакъв затвор в Тексас е. Твърдят, че намерили в колата й наркотици. Положително са намерили, след като сами са й ги сложили.

Тя извади цигара от китайска табакера и аз й предложих огънче. Главата й потрепна леко. Косата й беше суха и някак безжизнена и неизбежно се налагаше някаква аналогия със сухите цветя, които човек вижда в гробищата. В тъмните хитри очи, напълно лишени от съчувствие, се четеше дълбоко познание за човешката природа. Трудно можеше да я харесаш.

— Тази работа нещо ми намирисва — отбеляза тя. — Ти си един от малкото истински мъже, които познавам, и точно ти идваш да наемеш някого. Какво става? На важен ли се правиш?

— Не ми задавай въпроси, Матилда, защото нямам желание да лъжа стар професионалист като теб. Намери ми килър.

Известно време тя мълча, потънала в размисъл. Беше абсолютно натруфена — прекалено много червен цвят имаше по нея, а има етап в живота на една жена, когато колкото „по-красиви“ са дрехите й, толкова повече й се присмиват.

— Ще ти дам Мурадов.

Срещнах се с човека в магазин за кафе във Феърфакс. Нямам представа дали това бе истинското му име, но знаех, че югославяните „прииждат“ по крайбрежието, така както навремето по „Пигал“, когато изместиха корсиканците и алжирците. Слаб, жилав мъж, който наближаваше четирийсет, с тясно лице, което сякаш подчертаваше низкия му занаят. Най-много ме порази липсата на каквото и да е любопитство у него. Все едно поръчваш на шофьор на такси да те заведе от Бевърли Уилшър до „Кептънс Тейбъл“. Даде ми адреса на някакъв бар, където трябваше да изпратим снимката на бъдещата жертва. Мястото и най-подходящото време щеше да му бъде съобщено по телефона двайсет и четири часа предварително. Обикновено не бих пропуснал да погледна откъм смешната страна на факта, че разговаряш със собствения си убиец, но се чувствах малко изморен след нощта, прекарана в тревоги за децата, за пари, за дома за душевноболни, където бе настанена Илона, така че чувството ми за хумор бе малко изтъняло. Разбрахме се как ще стане плащането — чрез Матилда, уговорихме подробностите и си стиснахме ръце. Знаех, че мога да се доверя на човека. Около него витаеше атмосфера на сериозен професионалист и очевидно той държеше на репутацията си. Харесах начина, по който те гледаше право в очите — спокоен упорит поглед, в който се съдържаше обещание за добре разчетени действия. Тръгна си и вече бе пред въртящата се врата на кафенето, когато внезапно в мен се събуди инстинкт за самосъхранение.

— И още нещо — подхвърлих аз към гърба му. — Не искам нещо да се обърка. Човекът, когото ще убиеш, е мой голям и много скъп приятел и не искам да страда. Направи го безболезнено.

Мурадов ме изгледа гневно — този човек наистина бе с темперамент на югославянин.

— За какъв ме вземаш? — изръмжа той. — Ще получи куршум в тила. Няма да разбере дори какво му се случва. Знам си работата.

— Знам, знам. Извинявай.

— Няма нищо. Разбирам те, щом човекът ти е приятел. Ние сърбите разбираме от приятелство. Нищо няма да усети.

Оставаха девет минути до четири и отключих вратата. Чух как отвън спира кола и трябва да призная, че сърцето ми се обърна за миг. Сигурен бях, че професионалистите като Мурадов са точни и че точно в четири той ще е пред вратата на стаята. Оставаха ми осем минути и не знаех как да убия времето. Взех книга на Одън, но реших, че колкото и да го харесвах, да чета текстовете му няколко минути преди да напусна този свят, ще е прекалено голяма чест. Твърде сериозно признание на литературните му качества. На нощното шкафче лежеше обичайната за мотелите Библия. Да умра с Библия в ръка щеше да е твърде нетипично за мен и приятелите ми в Париж биха изпопадали от смях. Където и да отидех, носех със себе си томче на любимия ми поет Пушкин и тъкмо посегнах да го извадя, когато ми хрумна блестяща идея — телефонният указател. През целия си живот бях копнял за непознати хора и ми се стори напълно подходящо да ме открият мъртъв с отворен телефонен указател в ръка.

Тъкмо дръпвах чекмеджето на нощното шкафче, за да извадя обемистата книга, когато чух, че вратата зад мен се отваря.

Спомням си, че затворих очи и зачаках. Оказа се, че въпреки всичко съм неспокоен, ето защо мина известно време, докато се сетя, че преди да натисне спусъка, Мурадов ще иска да се увери, че лицето тук е същото като лицето от снимката, която му бях дал. Стоях неподвижен с ръка върху обемистата книга, пълна с толкова хора и човешки създания, колкото не можеш да откриеш в нито една друга книга на света — напълно подходящ предмет за един човеколюбец в последния му час. Пред очите ми изникна образът на Илона, така както тя изглеждаше преди двайсет и пет години, след което за моя изненада си спомних и лицата на жени, които напълно бях забравил, но сега се материализираха в съзнанието ми. Дадох си сметка, че това вероятно е знак, че наистина съм ги обичал. Едва тогава ми проблесна, че Мурадов ще иска да види лицето ми, преди да стреля. Изправих се и се обърнах с лице към вратата.

Пред мен не стоеше Мурадов.

Беше момичето с луничките от „Фъкбургер“.

Човешка география^[7]

Бяха се събрали в офицерския стол на лагера на С. в сърцето на Англия. Валеше, разбира се. След двегодишни битки в Африка — от Чад до Габон, от Абисиния^[8] до Южна Либия, от Еритрея до Убанги, от Хартум до Киренайка — тези авиатори току-що се бяха прибрали ако не „at home“, то поне „next door to it“, както казваха нашите приятели британците, което означава: до „съседната врата“.

Мръзнеха, скупчени около анемичната печка. Трепереха от студ — о, горчива подигравка! — около картата на Африка.

Един от тях внезапно каза:

— Льоклер сега трябва да е в Тунис.

С крайчеца на окото те проследиха изминатия път…

— Форт-Лами^[9] — каза С., като сложи показалеца си на картата под синьото петно с форма на сърце, с което бе изобразено езерото Чад. — Спомняте ли си за ресторанта на Отел дьо ЛʼЕр? Над масата стоеше плакат на САБЕНА^[10]. Създаден в мирно време, за нас този плакат бе придобил жесток смисъл: доверчивите погледи на млада жена и дете, отправени към отдалечаващ се самолет в безвъзвратно синьото небе. „Ще се върне бързо, пътува със самолет“ — гласеше надписът. А ние си мислехме за всички другари, които бяха гледали този афиш, които заминаха — със самолет… и никога не се върнаха.

— Унианга-Кебир не е на картата, както може да се очаква — отсече Т. — въпреки че именно оттам тръгвахме да атакуваме Куфра, Мурзук…

Унианга представляваше малко укрепление под едно огромно знаме, миниатюрно езеро, камили, изпражнения от камили, камилари. Нощем имаше звезди и комари. Именно оттам три Blenheim^[11] полетяха на север, над „най-ужасната пустиня на света“, както пише в пресата — и това вероятно е така, защото нито един журналист не е стъпвал там.

Три часа по-късно един-единствен Blenheim бомбардира Куфра, като разруши хангарите и обстреля самолетите на земята. Вторият, този на Б., се приземи по корем… „Десният ми мотор спря“, уточни Б.; той беше намерен. Но никой никога не узна какво се случи с третия Blenheim. За около половин минута се улавяха съобщения: „Загубени сме… загубени сме… загубени сме…“

И после — нищо. Имаха провизии и вода за петнайсет дни. После…

— Следващата сутрин четири други Blenheim атакуваха Куфра. Р. бомбардира укреплението с бръснещи полети. Радистът виждаше как картечниците храчат срещу него, но имаше впечатлението, че са стотици и стотици и че се целят лично в него. Микрофонът му бе раздробен от един куршум. Парче олово изящно заседна в едната ноздра на М. И М., който е суетен като паун…

— Не ми харесва — прекъсна го М. — когато се говори лошо за присъстващите!

— … М., който е суетен като паун, никога не го извади оттам. За него инкрустираното късче в носа му е още един орден от войната.

Всички погледи се отправят към носа на М. Но той го скри в кърпичката си. Издаде дрезгави звуци, които можеха да минат и за кихане. Д. милостиво отклони вниманието:

— Кладенецът на Сара също не е на картата. Спомняте ли си: наричахме го „кладенеца на самотата“. Би трябвало да се намира някъде тук, между Куфра и Унианга. Носеше се някаква легенда за този кладенец; казваха, че бил дело на дявола, за да мъти главите на камилите и да обърква авиаторите…

— Не беше измислица. Д. кацнал там един ден с Lysander^[12]… без свидетели.

— На Д. може да се има доверие — протестира с достойнство Д.

— Във всеки случай, малко преди завземането на Куфра, кладенецът на Сара спаси живота на двама австралийци, но уби трети. Бяха успели да избягат от едно укрепление, в което италианците ги бяха затворили. Два литра вода за трима, четиристотин километра пеша към някаква си точка в безкрая. Стигнали. Там бил П., зает с маркирането на терен за кацане. Не знам какво си е казал при вида на трите залитащи силуета, появили се изневиделица…

— Нищо не си е казал — прекъсна го П. — Беше прекалено зает да се бие с тримата мъже. Успя да попречи на двамата от тях да се самоубият, но третият беше по-бърз. Той се нахвърли на водата, отпи две-три глътки, достатъчни да бъде поразен от внезапна смърт…

Онзи последен месец всички британски самолети кацали всеки ден на кладенеца на Сара. И той бил своеобразно укрепен: поставили двама мъже.

Изведнъж сменят темата на разговора:

— Екипажът, който бомбардира Куфра, същият ли е, който се разби четири месеца по-късно в наводнената гора?

— Да, в Средно Конго. Единствено радистът оцеля. Със счупен крак, неспособен да се движи, изтормозен от червените мравки, от цеце. Стоял така цели двайсет и четири часа, под останките на смазания самолет, в компанията на мъртвите. Стрелял от време на време с автомата, чиито откоси, вместо да привлекат вниманието на пигмеите от съседното село, ги прогонвали. В края на краищата бил прибран и откаран с пирога до първия пост на белите. Тук погребал другарите си. Някъде тук…

Показалецът се поколеба върху картата, по течението на река Убанги, на юг от Ибн Фондо… Три гроба.

Настава тишина…

— И на какво прилича тази славна пустиня? — пита веднага онзи-който-никога-не-я-е-виждал.

— На нищо, старче, на нищо. В буквалния смисъл на думата. А, да. Да. Ако тръгнете от Унианга и в продължение на сто мили държите курс 15°, стигате до един храст… Това е всичко. Единственото снизхождение от страна на тази пустиня към авиаторите е, че им позволява да кацат навсякъде… И да тръгват отвсякъде. Вие всички си спомняте, разбира се, историята на стария Д. и неговата барета…

Но „старият“ Д. надава гневен вик с красивия си басов глас, от който се разтреперват всички кръстове^[13]:

— Ако всички днешни младежи имаха във вените си толкова кръв, колкото старците от моето поколение…

— Разбира се, разбира се… — намесва се С. с помирителен тон, с какъвто се говори на деца или на ветерани от отминалата война.

Накратко, Д. служеше за свръзка между „северните постове“. Транспортираше както ранени, така и уиски, пресни зеленчуци и кореспонденция. Често се губеше и винаги се връщаше — понякога пеша. Но никъде не тръгваше без баската си барета, баретата талисман. Един ден, докато патрулирал с командира на ескадрила, вятърът отнесъл прословутата му барета. Д. предупредил незабавно началник — патрула, че има сериозни неприятности, и се впуснал след запилялата се барета. Вследствие на което — осем дни арест за рисковано кацане в полето с цел прибирането на предмет, който не е необходим за нормалното функциониране на самолета.

— Тенденциозно — реве Д. — Тенденциозно и неточно…

Но протестите му потъват в нищото. Вече разказват друг анекдот, този за М. от британската група, който никога не тръгвал без своя секстант^[14].

— Аз също — сумти Д.

— Да, но М. знаел как да си служи с него. Един ден се загубили някъде на запад от ФАЗА^[15]. Там… Каца, измерва местоположението под скептичните погледи на механика и на радиста, запазили добрата стара традиция на интуицията. Излита отново, отново се приземява след час, отново мери пред погледа на своя екипаж — вече не скептичен, а разтревожен. Още един час във въздуха, още едно приземяване и „измерване“ пред отчаяните погледи на двамата… Последен едночасов полет, последно приземяване… до последната капка бензин. М. отново вади секстанта, отново започва изчисленията. Радистът скърца със зъби, механикът стиска юмруци. Но М. не се смущава: „Намираме се само на двайсет километра от Форт-Лами“ — съобщава спокойно. И в този момент пред тях спасително се появява един негър.

— Имах чувството, че виждам едновременно жена си, майка си и двете си деца — казваше по-късно радистът.

От този ден насетне механикът и радистът излизаха само със секстант. „Не служи за нищо при полет — казваха театрално те — но носи щастие.“

На свой ред С. взима думата.

— Първото езеро, което видяхме след Чад, беше езерото Тана, в Абисиния. Точно в този район единият от двамата оцелели от френския самолет от ескадрила на Аден бе пленен от италианците. Карцер, плюс режим на осъдените на смърт: хляб и вода. Много малко вода… Съдят го, осъждат го на смърт. Всеки ден му съобщават, че екзекуцията ще бъде утре. Всеки ден Н. се бръсне, защото иска да умре чист: всеки ден добавя един параграф към моралните директиви, които е написал за потомството, и очаква своя час. След шестмесечна игра е освободен от нахлулите в Адис Абеба британски войски. Оттогава Н. не вярва вече в смъртта…

От своя ъгъл на стаята Н. вече се пресяга към парче дърво, което докосва три пъти:

— Да се говорят такива неща, да се говорят такива неща…

Такива неща са казвали може би и на Б., който впоследствие бе убит в пустинята на Фезан. На неуязвимия Б., който излезе един ден от рояк Messerschmitt^[16], докато се правеше на шут за развлечение на пилота…

— Същия ден той все пак беше пуснал всичките си бомби върху целта…

Всички мълчаха. Отвън добрият стар английски дъжд продължаваше да потропва по стъклата. Пустинята е далеч, а вятърът, който вие, носи забрава. Едно различно небе ги чака отвън…

— Изглежда, че в пушалнята са залепили добра карта на Германия — казва ненадейно някой…

Десет години по-късно, или най-старата история на света^[17]

Написан през 1943-та… Още нямах двайсет и осем години. Не съм променял нищо в текста, от уважение към паметта на споменатите в тези редове, които вече не са тук… Онзи, когото нарекох Никола Уапи, загина при излитане няколко години след войната, а синът Арно Ланже, пилот от UAT^[18], по време на едно торнадо бе убит от мълния в командното табло на самолета, при приземяването си във Форт-Лами. Така че не промених текста, това ми дава илюзията, че са все още живи. Колко далеч е всичко! Остава само споменът! Споменът за младежките лица, които никога няма да остареят.

След десерта дамите се оттеглиха. Жената на Полковника подхвърли дружелюбно:

— Ето сега сте свободни да си говорите за доброто старо време! — и затвори вратата.

Неколцина се усмихнаха притеснено. Спогледахме се. „Колко са остарели и погрознели всички!“ — мислехме си съчувствено. Бобос например бе оплешивял и имаше коремче, Барби се беше превърнал в един уморен човек, лицето му бе придобило блуждаещия и уплашен поглед на бащите на многобройни семейства. Кафето и ликьорът бяха сервирани от самия Полковник. Според собственото му признание Сини живееше единствено благодарение на онова, което бе успял да спести по време на величието си; Додо бе представител на фирма за търговия със захарна тръстика в безинтересни страни, а пък мен никой не посмя да ме попита в очите какви са източниците ми на доходи. За разлика от повечето от нас, Полковникът бе успял въпреки тежките времена: той ръководеше една скромна, но успешна фирма за таксита в Клиши. Апартаментът му бе разположен над гаража и именно там ние, някогашният му екипаж, се бяхме събрали тази нощ, за да огледаме нанесените ни от живота щети и да поговорим за старото време… Основно правило: никога не говорехме за това пред непознати. Темата отдавна вече не беше на мода. Светът ни беше длъжник и не обичаше да му го припомняме… Полковникът предложи пури.

— Получих картичка от Никола Уапи — каза той, като разбъркваше захарта в кафето си. — Справя се добре… както и вие всички, надявам се?

Това беше призив към откровеност. Но ние все още бяхме напрегнати. Още нещо липсваше, тази незначителна подробност — един общ спомен, общо страдание или радост, които ненадейно да отворят сърцата. Отбелязахме само, че тримата от Сен-Сир нервно прибраха под столовете краката си в напукани и изхабени обувки.

— Установил се е в Берлин — продължи Полковникът. — Развежда туристите с автобус из развалините.

— Много добре си представям Никола Уапи да разказва наизустен текст! — присмя се Бащата. „Тук, дами и господа, се намираше статуята на Бисмарк… Имах удоволствието да я взривя при бръснещ полет с един-единствен удар.“

Отвърнахме с приглушен, снизходителен смях.

— Смешно — промърморих с въздишка на състрадание.

Троа Пиес^[19] вдигна очи към небето.

— Никола Уапи взривил статуята на Бисмарк! Ха-ха-ха!

— Наистина много смешно! — присмях се аз.

— Невероятно! — включи се Барби.

За момент замълчахме.

— Надявам се — каза най-сетне Гранд Фьой^[20] — всички ще признаят, че аз бях този, нали, който разруши статуята на Бисмарк…

Аз се закашлях.

— Не исках да те засегна, старче… но в крайна сметка, донесох снимки!

— Извинете! — изчерви се Гранд Фьой. — Извинете!

— Хайде, господа, хайде! — намеси се Полковникът. — Няма все пак да се ядосвате заради някаква си история отпреди десет години! Още повече че бяхме най-малко трийсет и два екипажа над Берлин в онзи ден…

Той сръбна малко кафе.

— Всъщност — каза скромно той — аз също бях там онази нощ и…

Гледахме го.

— Сипете си още ликьор! — въздъхна той.

Отпихме.

— Между другото — каза Полковникът с възхитен вид — струва ми се, че Жано се е качил на аероплан онзи ден.

Изразихме безгранично възхищение. Извадихме цигарите от устата. Безмълвно отдадохме на Жано дължимото уважение. Мълчаливо го издигнахме в култ.

— О, беше само едно въздушно кръщение! — рече Жано, като се изчерви от удоволствие. — Само десет минути!

— Разказвай! Разказвай!

— Добре де — смотолеви Жано — усещането е странно. В началото си впечатлен, особено когато самолетът… как се казваше?

— Отлепя! — извика гордо Бащата…

— Точно така, когато самолетът отлепя… В първия момент те е страх, но бързо свикваш и после, честна дума, е даже приятно…

Засмяхме се насила. Тишината се върна. За щастие се обадиха, че някой от гаража иска да говори с Полковника. Гостът беше доведен. Чуха се радостни викове на изненада. Беше Гати-Гата^[21]. Накарахме го да седне. Дадохме му да пие. Предложихме му цигара.

— Да, Гати-Гато работи с мен — каза Полковникът. — Всъщност ние сме съдружници. Какво удоволствие да срещнеш приятели, а, Гати?

— В известна степен — каза Гати-Гато, любезен както винаги. — Идвам да ви кажа, Полковник, че В for Bitch е missing.

Ние се спогледахме. Не вярвахме на ушите си.

— Кой е? — попитах със свито гърло.

— Минос…

— Минос — възкликнаха всички. — Линейката?

Бяхме кръстили големия Минос Линейката, след като за пети път върна от Германия полужив екипаж.

— Той самият — каза Полковникът. — Други новини?

— Z for Zebra се удари в газов фенер, Полковник.

— Кой е пилотът? — попита Бобос.

— Синът. Работи с мен от осем дни. Срещнах го случайно…

Полковникът тъжно захапа цигарата си.

— Продаваше вратовръзки на площада на Операта.

Той даде разпореждания.

— Изпратете патрул да търси Минос. Трябва да се е запилял някъде из Монпарнас. Пиерет свободен ли е?

— Спрян е от полет, Полковник. За прекалено висока скорост. А от друга страна, Лучи…

— Какво пък се е случило на Лучи? — извикахме всички, готови за най-лошото.

— Този път са го затворили!

Настъпи тишина, после вой, цветисти и ядни псувни.

— Влязъл е през витрината на един магазин. Не могъл да се въздържи, било някаква туристическа агенция: „Посетете Германия“. Завели го в полицейския участък.

— Също като Сир Шарл — каза Полковникът. — Той не може да се движи из града, без да разбие нещо. Според него все едно да се върне в базата, без да е хвърлил бомбите си.

Той се обърна към нас.

— Впрочем имаме нужда от пилоти. Не искате ли да си спомните миналото, а?

— Прието — викнахме в хор ние и вдигнахме чаши. — Започваме ли? За здравето на Лоренската група!

Пихме, изпяхме два пъти „Татко Жул“, три пъти „Големите мустаци на Дюдюл“.

— Каква е равносметката за тази вечер, Гати?

— Групата изпълни петнайсет нападения — издекламира Гати-Гата, който вече изглеждаше порядъчно пийнал. — Пилотите ни събориха двама колоездачи: един сигурен и един предполагаем. Щетите са незначителни: Синът се върна с акт за нарушение.

— А какво стана с Бащата?

— О, той все така подготвя дипломирането си в Политехническия; колкото до Сина, той ми разказа оня ден една странна история. Вие всички познавате Сина, та значи ще разберете до каква степен думите му са преувеличени. Накратко, в края на войната Синът и неговият екипаж се заклели, че ще се напият заедно в Берлин на десетгодишнината от Примирието. В уречения ден пристигат там с кола. С карта в ръка отиват на уговореното място. Гледат: нищо, навсякъде ниви, дори камък не се вижда. Синът вече започва да ругае навигатора си, когато забелязват посред нивите крава и младо пастирче… Започват да разпитват пастирчето: „Берлин? Берлин?“ — надпреварват се да повтарят. Момчето мисли една минута, чеше се по главата и отговаря на английски със силен руски акцент: „Berlin? Berlin? Never heard of it“^[22].

Някой подсвирна възхитено.

— Това вече е прекалено — отбеляза г-н Жорж. — Дори и за Сина!

— Синът и екипажът му свалят шапки, запазват минута мълчание, издояват кравата и изпиват по чаша мляко в памет на разрушения град… След което дръпват една реч на пастирчето за бъдещето на земеделска и патриархална Германия, в която той, мирният пастир, ще играе видна роля… Но изведнъж пастирчето се провикнало: „Берлин, Берлин? Ама че съм глупав! — и посочило с ръка: — Това е името на новия град, който ще бъде построен в тези поля… Фюрерът положи днес първия камък“.

— Фюрерът? — заекна някой. — Фюрерът?

Разделихме се мълчаливо.

Бобос: Ибос

Барби: Барберон

Додо: Патюро

Никола Уапи: Шарбоно

Бащата: Ланже Марсел

Троа Пиес: Алегре

Гранд Фьой: Соме

Жано: Жан Едмонд

Гати-Гата: Гатису

Минос: Минос

Синът: Ланже Арно

Пиерет: Пиер Пиер

Сир Шарл: Енекар

М. Жорж: Гойшман

Сини: Синибалди

Сержант Гнама^[23]

През 1941 година Шари се вливаше в езерото Чад. Не знам как е днес. Светът толкова се е променил! Толкова надежди са угаснали, толкова мечти са покрити с прах, толкова приятели са се превърнали в предатели, че вече нищо не е сигурно: светът не е същият. Но през 1941-ва надеждата беше жива, мечтите — пламенни и непомрачени, човек знаеше имената на приятелите си и Шари се вливаше в езерото Чад.

Онзи януарски ден бяхме седем мъже по течението на реката. Лодките се поклащаха на слънцето. Хипопотамите подаваха ушите си от водата и после се гмуркаха, тлъсти туловища. Пеликаните подхвръкваха, пляскаха с крака във водата, после се връщаха в редиците си и отлитаха. Кайманите край бреговете приличаха на изсъхнали дънери. Другарите в кабината спяха. От Форт-Аршамбо до Форт-Лами имаше десет дни път по реката и Господ знае дали трябваше да бързаме: нашите Blenheim ни чакаха във Форт-Лами, а Куфра беше все още в ръцете на италианците.

— Чуйте — каза някой.

На кърмата пееше негър. Приличаше на арабско молебствие, тъжно и хаотично, като вечерните им молитви.

— Пее на френски — каза Пол-Луис.

Станах и си подадох главата навън. Беше момчето на Пол-Луис. Клекнал с гръб към нас, то старателно остъргваше люспите на една риба. Слънцето залязваше и за миг видях черната къдрава глава изрязана точно в средата на червения слънчев диск. Тялото му лекичко потреперваше в ритъма на лодката.

— Това е моят boy — каза Пол-Луис, като подаде глава от сянката. — Той не говори френски…

Въпреки това обаче ето какво пееше един boy негър от племето Сара, посред Шари, през онзи януари 1941-ва, един boy негър, който не говореше френски:

Nos mères pleurent sur la dalle

Tous nos frères sont prisoniers

La France entre des mains sales

Mais nous sommes les justiciers^[24]…

— Я ме ощипи — прошепна Пол-Луис.

Ощипах го. Вероятно дори съм го ощипал много силно, защото започна да кълне на тих глас. Момчето продължаваше да пее. Беше трудно да разберем думите, деформирани, сякаш заседнали в гласа му, но щом свършеше, той запяваше наново, без да си поеме дъх, като развалена грамофонна плоча, и така успяхме, макар и трудно, да уловим думите.

Les vengeurs et les sans trêve

Les cruels, les sans merci

Nous n’avons tous qu’un seul rêve

Que le crime soit puni^[25]…

Тук пропуснахме една поредица пронизителни звуци, от които хипопотамите се потопиха във водата, а кайманите от брега се разпръснаха. После отново хванахме нишката:

Alors par la Sacrée Porte

Nous reviendrons le coeur fier…

Sinon que le diable emporte

Notre âme dans le désert^[26]…

— Има натрупване на гласни във всеки стих — процеди зад нас един пурист.

Sinon que le chacal mange

Nos os secs en ricanant.

Mais pour vivre dans la fange

Il faudrait être allemand^[27]…

Това беше краят. Видях как момчето се обърна към нас и ни загледа с детски ужас.

— Жан-Батист — повиках го.

Момчето приближи. В ръка държеше изкормената риба и имаше уплашения вид на крадец, хванат на местопрестъплението.

— Откъде знаеш тази песен?

— Той не говори френски — каза Пол-Луис с внезапна тъга.

— Той просто си пее — обади се някой.

Моят boy преведе. Да, бил научил тази песен от един французин. Кой французин? Един французин. Всички французи са еднакви. Не различава французите.

— Ще достави удоволствие на големия Шарл^[28] — обади се някой, пак същият.

Къде се беше запознал с този французин? В Банги. С какво се е занимавал той? Пеел. А когато не пеел? Пак пеел. И все пак? Понякога, когато не пеел, спял.

— Сигурно някой колониален администратор — се опита да налучка някой, все същият.

— Те никога не пеят — отбеляза Пол-Луис.

Къде беше господарят му? В небето. Умрял? Не, не умрял, просто заминал за небето. Значи авиатор? Да, точно така, бил е… както вие казахте. И как се е казвал? Сержант Гнама.

— Това значи животно…

Хипопотамите бяха подали котешките си уши над водата и шумно подсмърчаха. Слънцето беше паднало в джунглата и нощта настъпваше бързо, сякаш ни потапяше. Сержант Гнама, не знам къде се намира вашата писта днес, в кое небе жънете победи или в коя земя почивате, но ми се иска страната ви да узнае какво пееше вашият boy негър от Убанги през онази 1941 година. Беше ужасна година, но носеше известна сигурност… Спомням си много добре: тогава Шари се вливаше в езерото Чад.

Една малка жена^[29]

Да, господине. Беше съвсем малка жена. Руса, крехка, гримирана, разхождаше се из гората, пушейки американски цигари, и в началото нищо на света не можеше да й попречи да си сменя роклята два пъти дневно. Тогава бяхме доброволци сред девствената гора и имахме зад гърба си четиристотин километра напълно завършена железопътна линия. За някой, който току-що е дошъл от стария континент, четиристотин километра са нищо. Дреболия! Но ако можете само да си представите какво означава да изтръгнеш такова разстояние от природата! Инженерът, който ръководеше строежа, току-що беше откаран спешно в Сайгон с една от ония гнусни трески, които в тропиците винаги побеждават дори най-издръжливия организъм. Очаквахме с нетърпение неговия заместник. Той дойде: беше преливащо от младост момче, но това не му пречеше да познава из основи професията си. Казваше се Лакомб. От години не бях виждал толкова здрав и толкова щастлив човек. Шегуваше се с мен, с хората ми, с местните, които бяхме наели на работа; дори не се ядоса на отровния паяк, който намери в леглото си една вечер, преди да си легне. Спокойно, мислех си, ще му мине. Няма нищо по-ефикасно срещу доброто настроение от гората на Анам^[30]. Аз самият бях тъжен пример. И наистина, след известно време му мина. Смееше се все по-малко и накрая изобщо спря да се смее. Изгуби съня си и прекарваше будни нощи, прав пред палатката: виждах в тъмното как свети огънчето на цигарата му. Все пак трябва да се признае, че работеше здраво. От сутрин до вечер се мъкнеше из гнилочта, с карта в ръка, в опитите си да изтръгне от гората няколко нещастни метра релсов път. А времето напредваше, трябваше да направим максималното, преди дъждовете да спрат работата ни за месеци. При всичко това заедно, нямаше как да вижда света в розово — мислех си. Но се лъжех. Не тези грижи бяха помрачили настроението му. Една вечер той се втурна в палатката ми с радостен вой.

— Тя ще дойде, Фабиани! — викна ми той. — Тя ще дойде!

И той размаха под носа ми плика, който току-що беше пристигнал с локомотива от Сайгон.

— Кой? — попитах.

— Жена ми, старче. Симон! Вече е на кораба. Ще видиш, тя е невероятна жена. И смела… Ще я обикнеш, сигурен съм. Невъзможно е да не я обича човек!

И ето така пристигна малката жена, с изумителен брой куфари и един пекинез. Защото беше довела и пекинеза си! Лакомб ме представи:

— Сержант Фабиани, единственият ми приятел тук.

Стиснах ръката й. За пръв път от години стисках толкова малка и толкова бяла ръка.

— Много съм щастлива, сержант, да се запознаем. Съпругът ми говореше често за вас в писмата си. И сега се убеждавам, че наистина сте много симпатичен!

Сигурно няма да ми повярвате, господине, но се изчервих. Лакомб веднага го забеляза.

— Погледни, Симон, той се изчерви! Невероятно!

— Мисля, че ще станем приятели, сержант. Ще видите, аз съм добро момиче. Вземете, поверявам ви Нини за целия ден. Това е знак за доверие!

И тя остави пекинеза в ръцете ми! Наложи се да го пазя цял ден, за да не я разсърдя. Въпреки това мисля, че го стори нарочно, за да ме направи смешен в очите на моите хора. И успя чудесно. Трябва да ви кажа, че не гледах с добро око на идването й сред нас. Жена в гората винаги създава затруднения. Особено пък тази! Тя реализираше веднага всички безумия, които минаваха през главата й. Беше донесла със себе си грамофон и сандък с плочи и по цял ден пускаше музика. Бяха танцови мелодии, глъчка, която ме ужасяваше. Бедните ми уши не издържаха. Бягах надалеч, за да не слушам. Но музиката не й беше достатъчна. Веднъж влезе в палатката ми, докато си почивах.

— Извинявам се, че ви притеснявам, сержант — ми каза. — Искате ли да ми направите една услуга?

— Разбира се, мадам. За какво става дума?

— Ето какво. Моля ви да разрешите на вашите хора да идват на танцовите забави, които смятам да организирам всяка неделя оттук нататък.

Аз не се удивлявам лесно. Но тогава останах с отворена уста цели пет минути!

— Значи сте съгласен? Сержант, вие сте ангел. А Жан твърдеше, че никога няма да се съгласите!

И си тръгна: нямах време да кажа дори дума. Танцови забави в сърцето на девствената гора! Някога да сте чували такова нещо? Аз не. Намирахме се далеч от подчинените територии и като казвам подчинени, се изразявам с езика на бюрократите от администрацията^[31]. На всичко отгоре от другата страна на реката се намираше племето моиз, което далеч не бе натоварено със задачата да бди за нашата сигурност. Пътят трябваше да мине през тяхното село: обяснявам ви, че работата обещаваше да бъде трудна и не беше сега моментът мъжете да се отдават на лекомислия. Да, но какво от това! Тя си направи танцовите забави. И лично аз трябваше да присъствам, всяка неделя; тя поиска дори да ме научи да танцувам! Представяте ли си, стар боец като мен да се прави на маймуна пред четирийсетте му подчинени момчета! И това не беше всичко, съвсем не. Тя упорстваше, въпреки молбите ни, да излиза от лагера и да се разхожда сама из джунглата. Когато й напомнях, че наблизо има племе диваци, тя ми се изсмиваше в лицето и ми показваше своя револвер, един голям Colt, който носеше на колана си. Често се питах какво ли щеше да й помогне това! Та тя дори не беше способна да вдигне такава тежест в ръка.

— Не се бойте, сержант, аз съм въоръжена!

И правеше гримаса, с която искаше да се покаже страшна.

— Не са само диваците — настоявах. — Помислете за гората и всички опасни животни, които могат да ви се нахвърлят, преди да сте казали и дума.

— Ако не ги закачате, животните никога не нападат. Всички учебници по география са единодушни по този въпрос!

— Да, ама вашите учебници по география няма да ви попречат да се загубите!

— Е, сержант, вие ще ме намерите. Нали?

И тя тръгваше из гората ей така, с пекинеза в ръце. А най-странното беше, че никога нищо не й се случваше. Дявол знае как намираше пътя и безгрижно се връщаше в лагера: човек би казал, че се прибираше от разходка по булевардите. Вечер пускаше своя грамофон, а от палатката си аз очаквах да чуя воя на диваците, примесен с някоя лека песничка, изпята вдъхновено от най-модния млад изпълнител. Не бях единственият, който слушаше. Моите момчета слушаха също, насядали около огъня. Без при това да прави нещо особено, тя бе завъртяла главата на всички. Защото беше изключително хубава, с малката си невинна муцунка, сбръчканото си носле и светлия си поглед. Разбира се, аз последен си дадох сметка. Трябваше да се стигне до сбиване на двама от моите юнаци, за да си отворя очите. Веднага отидох да й разкажа какво се е случило. Знаете ли какво направи тя тогава? Разплака се. И бършеше сълзите си с юмручета по толкова трогателен начин, че щях да заплача и аз, старши сержант Фабиани!

— Доведете ми тези двама хулигани — каза ми тя.

Доведох ги. Не бяха лоши момчета и до този момент нямаше от какво да се оплаквам.

— Ако още веднъж се случи да се сбиете заради мен — извика им през сълзи тя — ще си тръгна веднага, чувате ли ме?

И го каза толкова убедително, сякаш отвън чакаше влак да я откара. Двамата мъже мълчаха, навели глави.

— Хайде, целунете се!…

И те се целунаха! Никога не бях виждал и вероятно никога повече няма да видя нещо по-смешно от тези две телета, които се мляскаха по бузите.

— Виждате ли, сержант, всичко се оправи — каза ми тя. — Винаги се оправя!

Тя ме почерпи с една американска цигара и сложи на грамофона любимата си плоча. Вече не си спомням заглавието на тази песен, но започваше така:

Paris, je t’aime, je t’aime, je t’aime^[32]…

Та ето какво си пея в момента. Извинете ме, господине. Но мелодията се е врязала в паметта ми. Тя прекрасно понасяше климата, по-добре от всички нас. Най-много я натъжи смъртта на нейния пекинез; беше се опитал да си играе с една змия. Но змиите са по-скоро кисели по нрав и не разбират от шеги, дори и от най-добрите; пекинезът плати с живота си нуждата си от общуване. Наложи се да спрем работа, за да могат всички да присъстват на погребението. Беше такова хубаво погребение! От всички мъже, които съм видял да умират из тропиците, нито един не е имал такова погребение. Но най-лошото в нейното присъствие беше, че пречеше на мъжа си да работи сериозно. Тя го обсебваше по хиляди начини. Лакомб, макар и добросъвестен, се бранеше слабо и трябваше винаги аз да играя ролята на лошия.

— Госпожо, наистина съжалявам, но имаме нужда от вашия съпруг. Господин Лакомб, чакаме ви за скалата. Местните не смеят да започнат без вас. Страх ги е от срутване.

— Нека чакат! — отвръщаше ми тя. — Защо, сержант, винаги идвате да ми отнемете Жан?

— Но, госпожо, нямаме време. Сухият сезон свършва. Трябва да минем реката преди дъждовете, а сме още далеч.

— Сержант, вие сте звяр. Какво значение има дали ще минем реката преди дъждовете или после?

А това беше най-важното! Дъждовете означаваха край на работата: невъзможно щеше да е да поставим релси на мочурливо място. Щеше да се наложи да подсилваме почвата почти навсякъде, а това не би могло да стане под проливен дъжд. И преди всичко — мостът. Трябваше да бъде прехвърлен над реката, широка шейсет метра на това място. Само по себе си начинанието не беше лесно, а реката имаше силата на порой. По време на дъждовете излизаше от коритото си и отнасяше всичко. Опитах се да обясня това на малката жена, но без успех. Тя ми отвръщаше, че мостът е последната й грижа, че не иска да знае за реката, за линията и за моите наблюдения и че не е дошла тук чак от Париж, за да стои сама в палатката, а за да бъде със своя Жан. Нейният Жан бе всичко, което я интересуваше.

Когато най-сетне стигнахме реката, дъждовете бяха започнали. До този момент не бях работил под пороя и имах само смътна представа що за удоволствие може да бъде това. Веднага ми стана доста по-ясно, отколкото ми се искаше. Газехме в калта сред изпаренията, които се вдигаха около нас и оставяха впечатлението, че живеем в облаците. Всичко наоколо беше мокро, лепкаво, хлъзгаво. Релсите, току-що поставени, затъваха в глината и трябваше да ги вадим и да ги поставяме наново, за да ги видим как затъват още веднъж. Всичко трябваше да започваме отначало. Реката нарастваше с всеки изминал ден. Най-сетне все пак успяхме да опънем временен мост и сами бяхме учудени да видим, че издържа; вярно беше, че по него трудно можеха да минат двама наведнъж. Лакомб правеше каквото може, а той не можеше много. Трябваше да го види човек как се бори в дъжда, с картите в ръка, станали почти нечетливи от водата. Защото дъждът проникваше навсякъде. От него оръжията ръждясваха, инструментите се повреждаха; дори докато спяхме, водата се стичаше по телата ни. Половината от мъжете имаха треска. Беше им обещано, че ще си тръгнат преди лошия сезон, и започваха да се оплакват. Колкото до малката жена, тя се чувстваше чудесно и тенът й беше чист като в деня на пристигането й.

— Виждате ли, сержант, всичко е наред. Ще го имате вашия мост!

Аз не бях толкова сигурен.

— При този дъжд човек никога не знае.

— Чудесен дъжд. Нищо не може да освежи мислите ви така добре!

И тя напускаше палатката със смях, без каска. Лакомб реши да се премести на отсрещния бряг; невъзможно беше постоянно да преминава по нестабилния мост. Селото на племето моиз бе съвсем близо сега и, както се досещате, това съседство не ми действаше много успокоително. Обърнах внимание на Лакомб за опасността, но той не искаше и да знае.

— Постоянно съм зает с изчисления от тази страна на реката; и дума не може да става всеки път да минавам по моста.

Тогава реших да разделя лагера на две. Едната половина оставаше на място, със задачата да наглежда местните наемници на пътя: с дъждовете беше зачестило дезертьорството. Другата половина се премести на отсрещния бряг, така че да бди за сигурността на Лакомб и на малката му жена. Наложи се да построим дървени бараки: невъзможно беше да се спи на палатки по време на проливните дъждове. Работата ставаше все по-трудна: на два пъти мостът бе разрушен и реката отнесе лодките ни.

— Сержант — каза ми един ден малката жена — вече започва да ми омръзва. Не се чувствам добре!

— Болна ли сте?

При това изглеждаше великолепно.

— Не, но се отегчавам. Онези от прословутото племе моиз си кротуват като гълъби…

— Толкова по-добре за нас!

— В този край липсват развлечения. Освен това цигарите ми свършват, остана ми само едно червило и знам всичките си плочи наизуст…

Тъжно беше да се каже, но аз също ги знаех наизуст. Грамофонът й не млъкваше никога.

— Така че, сержант, искам да ви помоля за една услуга.

— Услуга? — ужасих се.

— О! Почти нищо. Утре ще ходите при племето. Не отричайте: Жан ми каза. Вземете ме с вас, сержант. Умирам от желание да ги видя!

Напразно протестирах, умолявах — все едно говорех на стена. Тя искаше да види племето, значи — щеше да го види, точка, това е.

— Ако не ме вземете с вас, ще ида сама!

И като нищо щеше да го направи. Селото се намираше само на километър от реката и за малката жена беше лесно да се измъкне, без да забележим. Беше по-добре, ако я заведем с нас. Не взех решението сам. Господ знае, че съвестта ми е спокойна и че не съм отговорен по никакъв начин за онова, което последва! Посъветвах се с Лакомб. Той се опита да я разубеди, но успя не повече от мен.

— Ще видя племето моиз, преди да си замина оттук. Така или иначе. Чуваш ли ме, Жан? Предпочитам да те предупредя.

— Хайде, Фабиани, вземете я. И без глупости, Симон!

На другия ден тя тръгна с нас. С мен бяха двайсет добре въоръжени мъже и не се страхувах от нападение. Впрочем вече два пъти бях идвал в селото и не бе имало произшествия. Но този път се безпокоях. Не се боях от нещо конкретно, но се боях. Може да ми се смеете, но аз вярвам в предчувствията… Във всеки случай, когато стигнахме площада на селото, нямаше нищо подозрително. Хората от племето, събрани на групички пред колибите си, ни гледаха по-скоро с любопитство, отколкото с неприязън. Бяха малобройни, но вероятно голяма част от тях се криеха в гората и ни наблюдаваха през шубрака.

— Това ли са прословутите моиз? — промърмори малката жена. — Откровено казано, разочарована съм!

Поверих я на момчетата и се отправих към колибата на вожда заедно с Ту, преводача. Влязох. Вътре цареше сив полумрак и отначало не видях нищо. Усетих само острата миризма на пот, на животно, на зверилник. После зърнах силуета на вожда. Седеше на земята, неподвижен, точно пред мен. Вече го бях виждал два пъти, но никога в тази му съвършена неподвижност на статуя. Малко по малко очите ми свикнаха с мрака. Вече различавах лицето му, частите на тялото му — слабо и съсухрено тяло на старец, скулесто, диво лице въпреки възрастта и два стърчащи зъба в ъгълчетата на устните. По бузите, по гърдите му бели и подути петна… той не помръдваше. Ще си спомням докато съм жив тази неподвижност на скала, показалите се изпод устната зъби, белите петна от гнусната болест на кожата. Той чакаше, все така мълчаливо. Реших да заговоря пръв и се обърнах към преводача.

— Ти казва на големия вожд, аз и той добри приятели. Ти казва, аз му носи подаръци…

Когато излязох от колибата, видях, че момчетата не бяха помръднали и че малката жена беше сред тях. Приближих. Тя беше пребледняла. В очите й блестяха сълзи.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

— О! Не… Както ви казвах, вашите моиз са кротки като агънца!

Но гласът й потреперваше. Отново ме обзе безпокойство. Въпреки това всичко бе наред. Малката жена бе там. Нищо не се беше случило. А ние бяхме двайсет мъже, готови да стреляме при първото подозрително движение от тяхна страна.

— Тръгваме.

Върнахме се в лагера. Дъждът валеше отново, с нарастваща сила и ние бяхме мокри и замръзнали. Изпратих хората по бараките им: те се намираха на около двеста метра по-нагоре от колибата, в която спяхме ние — Лакомб, малката му жена и аз. Всичко беше минало добре, но аз не успявах да се отърся от безпокойството си. Вероятно се разболявам от треска — мислех аз. Но не се разболях. Пред очите ми все така беше ужасното тяло на стария вожд, лицето му със застинала и заплашителна маска. Същата вечер ние тримата седяхме в колибата. Дъждът плющеше по покрива. Над нас клоните скърцаха от вятъра. От гората идваха пронизителни викове на животни. Лакомб работеше на светлината от лампата, наведен над чертежите си. Малката жена пускаше музика на грамофона си. Пак същата песен, нейната любима: Paris, je t’aime, je t’aime, je t’aime… И все в този дух. Гласът на младия певец сега бе пресипнал, скърцащ, престоят в гората не му се беше отразил добре.

— Париж — прошепна младата жена — Париж…

Тя нервно хапеше края на цигарата си. За пръв път я виждах такава, тъжна и неспокойна.

— Жан, кога си тръгваме?

— Честна дума, малкото ми, трудно е да се каже. Толкова сме закъснели с нашите…

Оглушително пращене прекъсна думите му. Веднага го разпознах, вече два пъти го бях чувал. Лакомб скочи на крака.

— Мостът!

Той се втурна, изчезна в тъмнината.

— Сержант! Какво е това?

Побледняла, малката жена се притискаше в мен.

— Не се бойте…

Внезапно избухнаха гласове, огньове… Миг тишина. После от гората се надигна най-ужасният рев, който някога съм чувал. Беше подигравателен смях, безкраен подигравателен смях, подет в хор от стотици гласове.

— Моят Жан! Страх ме е!

Лицето й бе пред мен, посърнало и бледо. По бузите й бавно се стичаха сълзи. Нямах време да ги избърша. Вратата рязко се отвори и двама мъже се нахвърлиха към мен. Вече бях вдигнал револвера си и щях да стрелям, когато познах Данжар и Ларик. Те бяха от отряда, който бях настанил в съседната барака. Едната ръка на Данжар висеше безжизнено. Дланта кървеше. Червени капки капеха по пода. Дъждът и вятърът нахлуваха през отворената врата… Затворих я, сложих резето.

— Ларик! Говори!

— От племето…

— Говори!

— Нападнаха поста… Нямахме време да се защитим. Данжар е ранен в ръката…

— А другите? Другите! Тези от другия бряг? Те би трябвало да са чули! Говори, дявол да те вземе!

— Мостът съборен…

Изтощен, той се строполи на един стол. Изведнъж гласовете отвън затихнаха. Но тишината, която последва, бе по-страшна и от виковете. Беше по-близо до нас, по-застрашителна.

— Картечница?

— Във всеки случай, не знаят да си служат с нея. Но карабините…

Тишина отвън, в мрака. Щяха ли да ни нападнат? Невъзможно бе да узнаем.

— Угасете лампата. Вземете пушките в ъгъла.

Сега навсякъде беше тъмно.

— Сержант…

Беше гласът на малката жена.

— Може ли… може ли да запаля цигара?

— Да.

Отново тишина. Мислех за другите, там, от другата страна на реката. Бяха ли чули? Но мостът беше съборен. И нямахме лодки! В съзнанието ми отново се появи гледката на стария вожд. Животинската му маска, нечистата му кожа. Защо вече не стреляха по нас? Какво чакаха, за да ни нападнат?

— Данжар!

— Началник?

— Има ли загинали?

— Не знам, началник. Не знам. Онези от племето не обичат да убиват бързо. Предпочитат мъченията.

Забравяше ли за присъствието на малката жена? Тя мълчеше. В тъмното виждах само огънчето на цигарата й. Стоеше близо до вратата. Имаше две врати; една отпред, друга отзад, към реката.

— Страх ли ви е?

— Не.

Но гласът й я предаваше.

— Страх ме е само за Жан. И за другите… Вярно ли е това, което той каза?

— Представяте ли си!

Дращене по предната порта.

— Кой е там?

Отговор не последва. Единствено дъждът по покрива и краткотрайните раздирателни викове на гората. Още веднъж звук от дращене.

— Кой е там? Отговорете!

— Аз Ту.

Преводачът… Отворих вратата. Нещо с човешки вид се промъкна вътре.

— Аз изпратен голям вожд…

Гласът се задавяше от страх. Несъмнено очакваше да му теглим куршума. Не го виждах. Но стисках рамото му с ръка и това рамо трепереше силно.

— Голям шеф казал, той няма убива затворници…

Затворници? Значи имаше надежда.

— Голям шеф остави тръгнат си всички. Той вземе само…

— Какво? Кого?

— Жената.

Никакъв шум в колибата. Малката червена точка не беше мръднала. Голото рамо под ръката ми все така трепереше: без да иска, мъжът издаваше страха си.

— Ти казва голям шеф не прави нищо.

Щеше ли да тръгне? Рамото не се опита да се измъкне.

— Тя убила жена голям шеф.

— Какво?

— Вие решава бързо, много бързо. Ако не, голям шеф измъчва пленници.

Този път червената точка потрепери. Голото рамо се опита да се освободи от ръката ми. Да го оставя?

— Аз пак върна.

Отворих вратата. Сянката се изплъзна навън. Дъждът продължаваше монотонно да се лее по покрива.

— Сержант…

— Да! Вие разбрахте ли нещо от цялата тая история? В какво ви обвиняват?

Червената точка приближи. Сега малката жена беше съвсем близо до мен.

— Сержант, трябва да ви призная нещо. Тази сутрин в селото… Докато бяхте при вожда…

— Е?

— Исках да надникна в една колиба. Видях жена, която умираше. Бяха я наобиколили стари магьосници. Сега разбирам, че е била жената на вожда.

— И?

— И понеже ужасно страдаше, й дадох успокоително. Винаги нося хапчетата с мен. Но тя не успя да го глътне. Изведнъж се вцепени и издъхна пред очите ми…

Тишина. Докато ми говореше, усещах дъха й върху лицето си.

— Стариците ме изтикаха навън, като ме дращеха. Вероятно са разказали на вожда си, че съм отровила жена му.

Отново тишина.

— Това е ужасно!

— Не плачете, ще видим.

— Не плача. Бедният ми Жан! Те ще го измъчват. Него и другите. Сержант…

— Да?

— Дали двамата мъже, които се сбиха заради мен, са между тях?

— Не знам. Да.

Червената точка се отдалечи. Една ръка се положи на рамото ми.

— Нищо ли няма за пиене тук, началник?

Разпознах гласа на Данжар.

— Едва се държа на крака!

— Отвори сандъка. Под стената. Има бутилки…

Колко време съм прекарал така в тъмното, с притиснато до вратата ухо? Не бих могъл да ви кажа. Петнайсет минути, един час. Може би повече. Чувах все така само пукането на клоните, дъжда по покрива; шумоленето на гората. Нервите ми бяха опънати до крайност. Предавах се на тревогата. Бях готов да се втурна, да се хвърля в мрака. Тогава пак чух дращенето. Отворих вратата с един жест. Дъждът ме плисна в лицето…

— Голям вожд казал, започва мъч…

Не му оставих време да довърши. Вдигнах револвера и стрелях веднъж, още веднъж и още веднъж. Точно в този момент гласовете отново нададоха вой в нощта. Но това не беше онзи адски хор отпреди малко. Бяха отделни гласове, остри и несъзвучни песни, дивашки викове на радост. И те бързо се отдалечаваха, потъваха в далечината. Стоях неподвижно, с увиснал в ръката револвер. Гласовете продължаваха да се отдалечават, заглъхваха. После настана тишина. Направих крачка напред и насмалко да се просна върху тялото на преводача. Той лежеше неподвижен в краката ми, превит на две. Опитвах се да мисля. Диваците бяха избягали. Дали бяха убили пленниците? Не! Бях чул стенания, жалби. Но този триумф, тази варварски избухнала радост? Влязох в колибата.

— Заминаха си…

Тогава изведнъж ме обзе едно ужасно подозрение. Втурнах се напред в мрака, с протегнати ръце, опипом…

— Симон, къде сте? Отговорете ми! Симон!

Треперещите ми ръце напипаха лампата. Запалих.

Данжар седеше на един стол. Ларик стоеше прав, облегнат на стената. Малката жена не беше вътре. Вратата, която водеше към реката, бе отворена и пантите й поскърцваха на вятъра. Изтичах навън, все така викайки, без да съзнавам какво правя… Близо до бараката се препънах в нечие тяло. Беше Лакомб. Развързах го.

— Симон?

Аз не отговорих и се втурнах към гъсталака. Клоните раздираха тялото ми, но не усещах болка. Дъждът ме мокреше, но не го осъзнавах. Дълго скитах обезумял в непрогледния мрак и по чудо отново се намерих в лагера. Първото нещо, което видях, бе светлината от нашата колиба. После чух граченето на грамофона.

Paris, je t’aime, je t’aime, je t’aime…

Ларик и Данжар седяха на столовете си напълно пияни.

— Лакомб? Къде е Лакомб?

Данжар безуспешно се опита да стане.

— Той току-що беше тук, началник. Търсеше малката си жена.

Хванах се с всички сили за масата, за да не падна.

— Ти… ти му каза?

— Ами да, началник, казах му. Казах му, че малката жена тръгна да го спасява, него и приятелите му. Че диваците я взеха. И че затова съм пиян, като свиня…

Той млъкна, поклати глава.

— И? — прошепнах.

— И, началник, той изтръгна от ръцете ми револвера и…

Отвън се чу гърмеж. Двамата мъже се стреснаха. Грамофонът заглъхваше в последно, трагично скимтене.

На гръцкия бряг^[33]

I

Никога не се задържаше на един остров повече от месец или два — време достатъчно да опознаеш едно място, а и местните да свикнат с теб. Щом някой имаше неблагоразумието да го попита: „Какво правиш, за да преживяваш, момче?“, той разбираше, че е време да се изнася и колкото по-рано, толкова по-добре. Що за въпрос е това: „Какво правиш, за да преживяваш?“. Някога задавали ли са ви го? Положително ви кара да се съмнявате, че преживяването не е достатъчно и някак изтласква идеята за самия живот на втори план, защото не е достатъчно само да си жив, а и трябва да плащаш за това. „Имам леля в Калифорния“, отговаряше обикновено той. Това беше вярно, с тази разлика, че не получаваше от нея пари, а, напротив — той изпращаше на седемдесет и пет годишната старица, която имаше съвсем малка пенсия, по няколко пъти в годината по една сериозна сума. Обичаше да си дава дълга ваканция през лятото и да я прекарва на отдалечени места. От друга страна, седемдесет и пет не беше никак лоша възраст и се надяваше тя да доживее до сто години.

Едно от много удачните си попадения откри в английска лятна къща в Скиатос, далеч на север, господин Дронер му беше казал, че това е най-добрата колекция шумерски предмети, която може да се намери извън Лувъра. Беше го изгледал с до болка познат на Били тъжен поглед и печално въздъхна: „Естествено, почти невъзможно е да бъде продадена“, след което даде на Били две хиляди долара, а той се почувства твърде минат, но трябва да си доста издигнат в някои среди, да те познават в световен мащаб и да имаш добри връзки, за да можеш да продадеш археологически находки, известни на всички познавачи в света. Господин Дронер познаваше всеки бразилски милионер, всеки богаташ и любител на изкуството в Япония и Хонконг, банкери, които можеха да си позволят да купуват произведения на изкуството и които никога нямаше да могат после да продадат. На това му се вика любов към изкуството заради самото изкуство. Сър Николас Артър Малкомър Дронер беше наистина изключителен човек, от онези англичани, за които в книгите пише, че са най-близо до „загадъчния Ориент“. Живееше в облицована с мрамор къща в Атина, чиято тераса гледаше към Акропола, кръстосваше Егейско море с черната си яхта „Нарцис“. По-голяма и по-луксозна от „Ла Креол“, собственост на богаташа Ниаркос, така че нямаше никаква опасност някой да го попита: „Какво правиш, за да преживяваш?“. Дронер приближаваше шейсетте и дребната му глава, кацнала на дълъг врат, създаваше впечатление, че е костенурка, която все си търси черупката. Най-забележителното нещо у него бе усмивката. Тя бе някак неизменна и Били не познаваше друг човек, така изцяло създаден от усмивка. И Били, който бе започнал да разбира вече малко от археология, от царски гробници и от богове, беше започнал да си мисли, че е виждал подобна усмивка на устните на статуя, за която се знаеше, че струва цяло състояние. Най-близо до тази усмивка бе изражението на фигура на Буда от седемнайсети век, за която господин Дронер му бе казал, че вече е докосната от стила на декадентството и се намира в дома на полковник Хюстън-Фолър на остров Спетсай. Освен това Дронер имаше таланта да говори за отминалите векове, за времето преди християнството, все едно разказваше истории, случили се през собствения му живот; човек имаше усещането, че е присъствал в епохата, която Тутанкамон си е смукал палеца или когато Хубавата Елена е закопчавала прекрасна огърлица около врата си. А може и да е бил, кой може да каже. Митологичен — това бе най-подходящото определение за този човек, пък и кой друг, освен мошеник би могъл да преживява в продължение на петдесет столетия от човешката история.

Защото нямаше по-голям мошеник от господин Дронер, никога никой не го беше разкрил, което го правеше съвсем истински. Носът му бе арогантно извит, с широки ноздри, които обикновено се описват като на лешояд, но в неговия случай — като на аристократ. Очите му бяха поразително сини и много спокойни, на очевидно отпуснат човек, който е в мир със себе си и със света поради това, че никога не е пропускал шансовете си. Не беше трудно да впечатлиш Били, но пък той имаше дарбата да забелязва добрата изработка и бързо разбра, че външният вид на сър Николас Артър Малкомър Дронер е резултат на наистина забележителна шлифовка. Проклетникът я бе постигнал съвсем сам — всяка линия на лицето, усмивката, плавните жестове, атмосферата на човек без възраст, която витаеше около него, и изключително привлекателният глас, целенасочено школуван, постигаха искания ефект. Жена му, близо двайсет години по-млада от него, бе забележителна по свой собствен начин. Вдовица на германски генерал, увиснал на бесилката заради участието си в заговора срещу Хитлер през 1944 година. Лицето й беше много красиво и макар да минаваше четирийсетте, имаше стегнато тяло, пълно с обещания. Най-удивителното в нея беше, че бе успяла да се зарази от усмивката на съпруга си, сякаш те двамата криеха една обща тайна, нещо, което единствени те знаеха — като например личното приятелство с „най-известните хора в света“, а също и че единствено на тях им е доверена тайната на живота и смъртта. Винаги бе заобиколена от всевъзможни по цвят и големина пудели, но в групата им неизменно присъстваше жълто-черен мелез — покрита с белези кучка, при вида на която тутакси възникваше въпросът: какво трябва да е направило такова улично псе, за да заслужи да бъде прието в подобна компания.

Тъкмо тази жена първа се запозна с Били и след като прекараха няколко дни заедно из пустите плажове и сред скалите, бе го завела една вечер на борда на „Нарцис“, където той се почувства също както навярно се е чувствало жълтото улично псе при първата покана да се присъедини към пуделите. Сър Дронер го посрещна радостно, толкова много бил чувал за него, отдавна се интересувал от плувци на дълги разстояния. Били от години не се беше срещал с човек, който да му напомни за миналото — за преплуването на Златния рог, на протока Каталина, четирийсеткилометровото преплуване от Кале до Дувър и обратно… Изведнъж домакинът се изкашля леко смутен и Били тутакси разбра, че човекът се опитва да премълчи „тъжния край на кариерата на един златен медалист“, както гласеше едно заглавие в „Лос Анджелис Таймс“ по повод скандала с незаконното пренасяне на наркотици, в който се беше забъркал младеж, години наред олицетворявал красотата и младостта и дори американската мечта.

Когато се срещнаха, по него време Били преживяваше, като свиреше на китара на партита по яхтите в пристанището на Хидра, а петстотинте долара, които господин Дронер му връчи тогава, както и сумите, които получи от него впоследствие, го накараха да се почувства така, сякаш неочаквано дяволът бе отговорил на молитвите, тайно отправяни към Всевишния. Именно при третото му посещение на известната яхта сър Дронер подхвана деликатно темата.

— Предполагам, не четеш вестници?

Били се засмя.

— Някой е откраднал три вази от епохата на цар Минос от вилата на Ван Хуч, тук, на остров Хидра. Много странна работа. Това е една от онези къщи, които са достъпни само по море и бунгалото на пазача е сред скалите. Човекът е категоричен — цяла нощ е ловил риба и никаква лодка не е доближавала брега. Излиза, че някой е преплувал петте мили до къщата, покатерил се е по скалите, взел е вазите и след това е изплувал обратния път. Общо десет мили. Почти немислимо постижение. Освен, разбира се, ако не го е чакала някъде лодка… както знаеш… Искам да кажа, че трябва да познаваш острова, протокът е много тесен и в подводните рифове от другата страна се разбиха толкова много злощастни кораби… Преди една година откриха там една асирийска галера… По-склонен съм да мисля, че човекът е прекосил разстоянието с плуване…

Той си отчупи от току-що изпечения бял хляб и започна да къса малки залъчета с дългите си пръсти, на един от които се виждаше красив пръстен. Били бе видимо изплашен. Една хапка от лобстър заседна в гърлото му.

— Мисля, че трябва да върнете предметите — кротко отбеляза господин Дронер. — Надявам се, че не са повредени. Мога да уредя да бъдат върнати тихомълком на моя приятел полковник Ван Хуч. Нещо повече, това си е истински спортен подвиг. Бих искал да предложа награда. Три хиляди долара.

— Вземи си още от лобстъра, скъпи — мило се обърна към Били госпожа Дронер.

Така започна всичко.

Караджоглу беше невероятно тлъст човек. Докато се носеше бавно и полека, под ризата му се подрусваха гърди, резултат от катастрофалното объркване във функциите на жлезите му. Очевидно за да подчертае мъжествеността си, носеше силно почернени мустаци и пура. Тя не слизаше от устата му и стърчеше право напред като горда демонстрация на ерекция. Очите му бяха тъжни и в тях лесно можеше да се прочете, че жена му си ляга с почти всеки турист. Опиташ ли се да му се усмихнеш, Глу-Глу, както го наричахме, тутакси добиваше обиден вид — не бива да показваш, че знаеш колко шавлива е жена му. В такива моменти той неизменно затваряше очи.

Любимите му теми бяха пиратите и изнасилванията, черната борса и съпротивата срещу немците по време на войната… някога. Беше удушил с ръце един немски постови — вдигаше дебелите си малки длани и показваше как точно го е направил, въртеше драматично очи, а в това време мустаците му щръкваха от вълнение. Тогава бил млад и слаб — герой от съпротивата; като се загледа в пухкавите му дребни длани, човек почти може да чуе смеха на немския войник, който е усещал душенето като гъделичкане. Той е турчин от клана Караим и над леглото му виси стара гравюра, на която се виждат едновремешните турски пирати от XVIII век — братята Барбероса на палубата на ветроходен кораб.

Пансионът се състоеше от десет стаи и по някаква причина, която Глу-Глу не можеше да обясни, се наричаше „Светата риба“. Това име идваше вероятно от някакво дълбоко недоразумение в превода от турски на английски; мозайката в охра и синьо изобразяваше главата на Дева Мария. Съчетанието между име и образ бе твърде конфузно, да не кажем почти мистериозно; човек започваше да се чуди за пропаданията в историята и за това защо ли този епизод е пропуснат в Светото писание, и какво ли, по дяволите, се е случило между Мария и рибата. Е, добре е все пак, че има за какво да мислиш, че все още си способен да се изненадваш. Започваш да си мислиш, че имаш свой собствен Исус Христос, чисто нов и чист, такъв, какъвто никой още не е имал през изминалите две хиляди години — защото си съхранил способността си да се изненадваш, способността си да се смееш. Смехът е единственото, което си заслужава, и докато можеш да гледаш света през смях, все още не си съвсем загубен.

Терасата беше надвиснала над самата вода, а каменната настилка под краката бе винаги прохладна, независимо колко е горещ денят. Рибарските лодки, тук ги наричат каици, се събират при залез-слънце, подобно на търсещи храна пеперуди — петнайсет-двайсет лодки, които обикновено влачат огромна ръждива на цвят мрежа, стиснала в челюстите си, така да се каже, улова от попас, дамос или както ги наричат тук, но на мен всичките ми приличаха на калифорнийска пясъчна писия. Морето придобива теменужен цвят на залез-слънце, след това внезапно избухва в червено, а лодките скупчват все по-близо носовете си, сякаш за да изкълват и погълнат уловената риба. От време на време откъм Азия се задава виолетова на цвят буря, която увисва над морската шир, трещи и пука, а когато утихне, червеното като домат слънце се усмихва и стопля света, сетне, натежало, се спуска над върховете на близо тристате на брой източноправославни черкви на острова. И точно тогава може да се чуе песента им, не на черквите, а на гърците вътре в тях; често се питам защо на толкова малко пространство трябва да има близо триста черкви, една добра сграда би била достатъчна, стига да работи както трябва.

Гърция. Родното място на митологията — царе, които никога не са съществували, богове, които никога не умират и между които семейните връзки са преплетени по всевъзможен начин. Екскурзоводите гърци успяват да те убедят, че проядено парче скала е останало от някакъв действително съществувал свят.

Госпожа Караджоглу се мислеше за древногръцка богиня на любовта и като такава трудно можеш да вирееш на малък остров само с неколцина мъже, които да поддържат репутацията ти. Били никога не беше лягал над тяло с толкова много задни части и гърди. Нейната представа за митологична страст бе да се претърколи върху теб с всичките си деветдесет килограма обезумяла плът, разчорлена коса и раздрусан от тлъстини корем, така че започваш да се тревожиш дали ще може да получиш някога пениса си обратно. Освен това тя имаше един от онези идиотски навици да натиква едната си цица в устата ти и ти лежиш притиснат, с пълна уста, докато гръцката богиня те наблюдава от небесата и само повтаря:

— Хубаво ли е, мили? Добре ли ти е?

— Ммм — простенваш и много скоро започваш да си мечтаеш за хубаво парче американско говеждо филе, защото не е възможно да намериш добра говежда пържола в цяла Гърция, която държи на агнешкото.

В дъното на тясната улица, от двете страни на която се издигат варосани, обвити в лози сгради, а също и две прихлупени черкви, се вижда къс синьо небе; след края на улицата започва стръмен скалист склон, който се спуска рязко и свършва във вълните до самото пристанище. На отсрещния бряг се виждат вятърни мелници, под тях — ветроходни лодки, магарета, натоварени с грънци, потропват копита. От прозорците висят проснати да съхнат рибарски мрежи, така че докато си вървиш, на главата ти може да падне гърчещо се раче — което, естествено, отнасяш до морето и го пускаш в негови си води, отговаряйки на мълчаливите му молитви, нищо че раците нямат черкви. Улицата е сляпа и ако стаята ти има прозорци към морето, можеш да прекараш часове в съзерцание, стига някое от копелетата на плоския покрив над теб да не те замери с нещо. Въпрос на време е и това да се случи — след месеци, седмици или дни, никой не може да каже със сигурност.

Все още няма битки в континенталната част, само случайни убийства тук и там, такива, за които четем: куршум в нечий тил, след който започва война. Първата от милион и половина жертви. Ала колонията от чужденци, почти само англичани, не се тревожеха излишно. Те всички бяха от онези, които спокойно си играеха бридж вече петдесет години, докато останалият свят се менеше с такава скорост, че бе направо страшно. Англичаните участваха в битки все по-рядко. Странни екземпляри от колониален тип, „типични английски ексцентрици“, както ги наричаха. Няма значение какво правят или как се държат, но колкото по-малко се приспособяват, толкова „по-типични“ изглеждат. Вилите им бяха разположени на отсрещната страна на острова.

Пансионът се намираше на четири мили и Били беше преплувал разстоянието през нощта. По пътя нямаше течения и единствената опасност идваше само от нещо, което може да ти се случи, когато си твърде далеч от брега сред чистите морски води — най-неочаквано те обзема чувството, че не желаеш изобщо да се връщаш на брега. Но това е номер на морето — то те привлича все по-далеч и по-далеч от брега и след това, без значение колко добър плувец си, настъпва момент, когато се озоваваш прекалено далеч. И когато се обърнеш назад към тъмните сенки на острова, очертал се на фона на звездното небе, те напушва смях, защото си даваш сметка, че най-сетне си успял да се подлъжеш и си стигнал на място, от което е невъзможно да се върнеш на брега. Плувците на дълги разстояния поне веднъж в живота си изпадат в подобна ситуация и някои от тях наистина не се завръщат. Това няма нищо общо със самоубийството, просто се опияняваш от морето, от звездите и от нощта и плуваш още и още в пространството, докато изведнъж разбираш, че си твърде далеч. Били го бе преживял на два пъти, но и в двата случая случайно минаващи рибарски лодки го прибираха, което си беше чист късмет. Това никога не можеш да го обясниш на някой, който не е плувал на дълги, наистина дълги разстояния. След девет-десет мили започваш да не чувстваш тялото си, материята изчезва и ти остава единствено някакво своеобразно безсмъртие, което върви с океана, с нощта и със звездите.

Беше време, когато той можеше да изпревари с плуване всекиго. Беше се изправял срещу египтянина Али Саид в бурните студени води на Ламанша — сто двайсет и пет килограмова грамада груба сила, и Били помнеше как стигна брега и стъпи на него, намазан обилно с черно защитно масло, изпреварил египтянина с две мили. Али Саид излезе от водата и се разплака. После турците платиха пътя му до Истанбул, за да го видят как губи от един от членовете на националния им отбор от мустакати плувци, но и тогава Били излезе първи и взе заслужените с труд десет хиляди долара. Беше време, когато в Калифорния го наричаха „Златния делфин“, но избухна войната и той получи куршум във врата и с това приключи кариерата си на плувец. Приключи и времето на тлъстите парични награди. Последва времето на пиянските запои, пушенето и лошата компания. Веднъж дори го заловиха да пренася двайсет килограма канабис в пластмасова опаковка, привързана за гърба.

Всички гърци, които познаваше, имаха имена като Фидий, Аристотел, Сократ, Аполон, подобно на имената под мраморните статуи в местните музеи. Приятно е да знаеш, че тъкмо Сократ ти е продал половин килограм маслини и сирене, които можеш да изядеш в компанията на Аполон, да споделиш бутилка рецина с рибарите Дионисий и Демостен. Макар приятелите ти обикновено да не са много наясно какъв е историческият произход на имената им — на богове или на някои от основателите на Гръцката демократическа партия, сигурни са, че са свързани или с боговете, или с демокрацията. По това време не можеха да се похвалят нито с едното, нито с другото. Най-добрите образци на архитектурата бяха в американските музеи, а Атина бе управлявана от полковници; и ако човек е ранобуден, понякога може да стане свидетел на това как полицаи, придружени от цивилни, хлопат рано призори на нечия врата. Въпреки всичко в страната продължават да прииждат чуждестранни туристи, защото, както е известно, единственото, което може да спре туристите, е тифът. Може да срещнеш да щъкат напред-назад едри свещеници, облечени от главата до петите в черно, с дълги бради и бледи лица — те обитават манастира на близкия хълм, към който има и сиропиталище. Поповете носят също овесени на врата големи сребърни кръстове, край тях пристъпват сирачета с остригани до голо глави, за които се грижат. Един ден обаче полковниците в Атина научиха, че нещо се мъти в този манастир, и изпратиха военен камион, на който натовариха поне двайсет и двама попове и ги отведоха неизвестно къде. Англичаните и германците незабавно напуснаха острова. Доста необичайна гледка е да видиш как отплава лодка, пълна с хомосексуалисти и видимо смутен гръцки капитан на носа.

Боговете вече ги няма, няма я и демокрацията, но притежатели на кораби все още има и всички знаят техните имена. Барон Фон Кърланд, собственик на най-хубавата къща на острова, каза веднъж на Били с една от типичните си тънки усмивки, която го оприличаваше толкова много на змия, нищо че змиите не се усмихват:

— Днес от гръцката митология останаха само корабите. И техните собственици.

Сред тях бяха имената на Ниаркос, Мавралено, Амбрикос, Онасис. Един ден в пристанището пристигна най-красивата черна яхта, която Били беше виждал. Толкова бе хубава, че седя цял ден на кея, за да й се наслаждава. Плавателният съд сякаш идваше от приказките, сякаш със свой собствен живот, който имаше твърде малко общо с реалността. Един местен пияница, известен като Петро — и обикновено така подгизнал от рецина, че ако му предложиш огънче за цигарата, имаш чувството, че може да пламне от алкохолните изпарения, с които е обвит — приближи до Били и като се чешеше от въшките, приклекна до него. Двамата дълго съзерцаваха черната красавица. Трите й мачти сякаш засенчваха хълмовете отсреща. Йосиф, синът на местния шивач, който плуваше край кея, неочаквано се развика и енергично започна да плюе и да ругае, като същевременно размахваше юмрук към борда на яхтата. Беше попаднал в поток от мръсотия, излята от плавателния съд, и момчето им посочи фекалии, които се носеха по повърхността. Петро го изгледа строго.

— Днешните младежи нямат уважение към нищо — рече той с дрезгавия си глас. Сетне се обърна към момчето. — Не разбираш ли, глупако, че това лайно там може да е от задника на самия Ниаркос?

Като повечето пияници в Гърция, Петро не излизаше от таверните. Говореше сравнително добър английски и след дълги години, прекарани в забавление на туристи с единствената цел да пие на тяхна сметка, постепенно се бе превърнал в „местната забележителност“. В него имаше нещо тъжно, което много допадаше на Били. Тук трудно можеше да срещнеш истински тъжни хора. Негодниците никога не са тъжни.

Дните се нижеха един след друг, слънцето сменяше поредната звездна нощ, пропита със златиста ведрост, с чудна, пречистваща мека топлина — само нощта знае как да утеши неспокойните, обърканите и загубените. Не че Били се чувстваше загубен или объркан. Просто бе някак тревожен. Всъщност да си жив означава да си тревожен. Без изобщо да ти е ясно за какво е всичко това. Единствено дългите плувни преходи навътре в морето нощем правят изключение от тази тревожност — когато си сред милиардите искри, играещи върху тъмните води, сред сребристия плясък на вълните, сред водата, която е едновременно и топла, и прохладна. Топла на повърхността и почти студена в дълбочина, когато се гмурваш към подводния остров на четири мили източно от пристанището, при тленните останки на Деметриос, търговец, пречукан преди много години. Можеш да влезеш направо през люка в капитанската кабина и да се срещнеш с рибите, нейните нови обитатели.

Грета имаше връзка с един дребен евреин от Бруклин — счетоводител, успял да се отскубне от системата, на име Пейте Мейеровиц, който живееше тук в пансион. Всяка вечер след залез-слънце Грета се потопяваше в митологичния си образ; впрочем това обясняваше защо лягаше с всеки срещнат. Плажът „Караманли“ бе пълен с митологични духове. До този плаж можеше да се стигне единствено с лодка и Грета галопираше чисто гола, раздрусаните й задни части и гърди се мятаха в някакъв езически танц, който в нейното съзнание бе вдъхновен от гръцката античност. Мейеровиц, с лавров лист върху доста окосмения си член, седеше с кръстосани крака и свиреше на флейта, най-слаботелесния счетоводител с очила, който сте виждали. Били, който често отиваше с плуване до „Караманли“, за да спи там на пясъка, вметваше тъжно, че германците са били твърде жестоки с евреите. Тогава Мейеровиц му казваше да си гледа работата и че не е негова вината, задето не може да изглежда като Били — с тяло на гръцки бог — че почита живота на езичниците и по дяволите демокрацията. Обичаше да говори за сатири, така както само един счетоводител е способен. Говореше за силата на живота с многозначително изражение в очите, над които висяха зачервени клепачи, вечно зачервени. Не можеше да не харесаш този човек, защото в него имаше някаква мечта — златна, красива мечта за нещо наистина различно. Единственото, което обаче бе в състояние да направи за постигането й, бе да чука тази дебелана.

Един ден Били отиде да поплува под вода за своята минута и половина бездиханно съзерцание — потопеше ли глава, дори най-грозните танкери придобиваха мистична красота. И тогава попадна на човешко тяло, което се полюшваше над палубата, оплетено в мрежа от ръждясали усукани вериги. Мъжът бе с дълги руси коси — единствената част от тялото му, която заедно с русата брада изглеждаше като жива — раздвижвани от всяко полюшване във водата. Мъжествените черти на лицето бяха подпухнали, но все още запазени, също както и отворените сини очи, които гледаха втренчено Бил. Единствено вечността делеше удавения от плувеца. Бил излезе на повърхността, за да си поеме въздух, след което се гмурна отново, макар че мисълта за тази близост с удавник го изпълни с някакъв примитивен, почти суеверен страх. Но имаше нещо в лицето и очите на този човек, което го привлече неудържимо. После се насочи обратно към брега и заговори веднага с първия срещнат, сякаш носеше поръчение от покойния и бързаше да го изпълни, за да не го разочарова. Няколко дни по-късно, докато крачеше по една от тесните улички, огласяна от тропота на магарешки копита, видя на стената до магазин за тютюн плакат, под който се тълпяха група шумни туристи („две седмици в люлката на цивилизацията само за осемдесет долара“), избираха картички. Той нито можеше да чете, нито разбираше гръцки, но на плаката под лицето на онзи същия удавник с неотклонния поглед, който бе срещнал наскоро във водата, бе изписано число — 30 000 драхми. Убиец, контрабандист на наркотици, гангстер или пък ставаше дума за политика или за някаква несправедливост?

Били си тръгна, като си подсвиркваше, нещо, което правеше винаги когато бе тъжен или разтревожен, а щом тревожният въпрос се оформеше в главата му и не му даваше мира, взимаше китарата си и започваше да пее. Мнозина го наричаха Щастливеца. Прозвището наистина го развеселяваше.

В „Зепоноз“ никой не говореше за политика, а онези, които знаеха малко английски, никога не отиваха по-далеч от това да казват, че мразят политиката. Чудно защо, но това бяха все най-богатите в селото. Били попита Петро виждал ли е плаката и кой е този човек, какво е направил, та правителството го е оценило на трийсет хиляди драхми. Голият до кръста Петро седеше на кея до него и наблюдаваше яхтите с поглед на специалист, правейки се на пропаднал сатир, на зарязан от хората Нептун или на Зорба Гърка, който чака фотоапаратите на туристите — поза, която всъщност го хранеше и му купуваше питиетата. Това бе и смисълът на татуирания върху покритите му с бели косми гърди червен каик. Петро имаше лице на Дон Кихот и тяло на Санчо Панса — две комични фигури, чиито приключения лично следеше на страниците на „Маями Нюз“. Бе вързал червена кърпа на врата си и нахлупил шапка със златистата емблема на яхтклуба в Ню Йорк, със златна котва отдолу.

— Кой е човекът на плаката, Петро?

Петро се изплю във водата.

— Велик мъж — гласеше отговорът му.

— Как така?

— Ей така. Велик мъж, не е ли достатъчно?

— Какво му е великото?

— Беше голям поет.

— Стига бе, няма поет, който да струва трийсет хиляди.

— Толкова струва той за армията. А и много повече, ако питаш мен.

— Чел ли си стиховете му?

— Не е писал такива неща.

— Да знаеш, много си тъп.

— Свободата — въздъхна Петро — е най-голямото стихотворение, което обаче още не е написано. Поне засега, но цената за това ще са хиляди загинали. Само че всеки, който не е поет по душа, ще ти каже, че не си заслужава.

— Я стига — процеди Били.

Били зададе същия въпрос и на дебелия хотелиер, който се разхождаше из пансиона си с одеждите на готвач и приличаше на привидение. Човекът го дръпна настрани и му прошепна, че онзи, за когото дават награда от трийсет хиляди драхми, е лидер на съпротивата срещу полковниците, че бил предаден от изменник, заловен и изпратен в концентрационен лагер на Дервос, но избягал оттам — истински подвиг, защото Дервос е гола скала, охранявана от военните, и няма човек, успял да се измъкне оттам.

Господин Караджоглу бе толкова развълнуван, че само размахваше късите си дебели ръчички и измъкна през главата си бялата престилка, с която готвеше — отдолу се показа голото му до кръста тяло. За разлика от черната коса и мустаци, надолу той нямаше никакви косми, човек би помислил, че ги е оскубал заради готвенето. Били така и не можа да разбере на какво се дължи вълнението му: на героизма на мъжа от плаката или на сумата, която се предлагаше като награда за главата му.

На следващата сутрин преплува отново разстоянието до онази скала и се гмурна. Спря пред главата, оценена на трийсет хиляди драхми, и се замисли за това, че никой няма да ги получи. Даде си сметка, че вероятно заради дългия престой във водата лицето наистина се беше променило. Стори му се, че сега то имаше гордо изражение като онези фигури, които слагат на носа на корабите. Освободи тялото от скалите и го завлече до мястото, където знаеше, че минават подводни течения, движещи се към открито море. Там го пусна, за да може водата да го отнесе.

На следващата сутрин северната страна на острова беше оградена от кордон на военната полиция, за да посрещне кораб, натоварен с няколкостотин затворници. От върха на старата крепостна кула, издигната преди близо седем века от френски рицари, Били наблюдаваше какво става долу. Затворниците седяха на палубата и чакаха. Най-сетне корабът се отдели от пристанището и туристите отново бяха допуснати да снимат старата кула, да скачат от скалите във водата и смехът и гласовете им — немски, английски, френски — ехтяха сред напечените скали и белите стени на крепостта. Били забеляза, че вече не среща някои познати лица по калдъръмените улици, а в същото време се появиха нови жени в черно, потънали в сълзи. Петро така се напи, че се наложи няколко приятели да го изнесат от таверната. В задушните черкви се тълпяха богомолци и пееха толкова сърцераздирателно, че отстрани изглеждаше, че черквите ще полетят към небесата, носени от молитвите.

От върха на крепостта се виждаше остров Дервос, отделен на петнайсет мили от селото. Били бе преплувал това разстояние и добре помнеше как близо два часа се въртя под отвесните скали, обиталище на хиляди птици, свили гнездата си сред тях. Най-сетне намери място сред вкаменената черна лава, където да стъпи, недалеч от развалините на стара турска крепост и дузината къщи на местните рибари, един от които го закара обратно на брега. Никой не му повярва, че е стигнал толкова далеч, и Петро го нарече най-големия лъжец на земята, да не говорим колко му се подиграваха в таверната. Странно е колко малко знаят хората, които живеят до морето, за плуването; а и още по-малко се интересуват от това. Нищо не му пречеше да им каже, че е преплувал разстоянието на няколко етапа, но макар те всички да знаеха къде точно са разположени седемте високи подводни скали, за които им говореше, мисълта, че човек може да плува толкова много без видима причина, без да му плащат, беше нещо, което никой от тях нямаше да повярва. Целият им живот бе преминал във физически труд, подчинен на единствената задача да оцелеят и да издържат семействата си. Само луд човек можеше да се подложи на такъв разход на енергия, да рискува живота си без основателна причина. За тях зовът на откритото море бе празна фраза. Били се смееше заедно с тях и се остави да бъде залят от шегата. По-добре е да те мислят за глупак, отколкото за луд. Още повече че той бе имал далеч по-опасни преживявания край бреговете на Бая Калифорния — там нямаше къде да стъпиш, къде да си отдъхнеш, и то все в компанията на акули. При едно от тези плувания той бе носил на гърба си три килограма маково семе. Какво стана с Чадо и Тамиз, които плуваха тогава с него, така и не стана ясно, защото моторниците, които се очакваше да ги пресрещнат малко след границата, не се появиха. По-късно, когато се опитваше да разбере какво в погледа на удавника го бе накарало да отиде отново на мястото, си даде сметка, че може да го формулира единствено като „нещо гръцко“, нещо, за което всички тук говореха. Викаха му „съдба“. Петро, съвзел се най-сетне от двудневно пиянско вцепенение, дойде при него на кея и двамата се загледаха в залеза. В този час на деня небето бе като разтворена рана, от която в притъмняващия ултрамарин на водата струи кръв. Беше изключително приятно да си седиш на камъните и да подръпваш струните, докато синьото и червеното постепенно станат драматични — все едно нещо, започнало като обикновено сбиване между небето и морето, внезапно се е превърнало в масово клане.

— Нали ми каза веднъж, че си преплувал разстоянието от тук до Дервос? — обади се по едно време Петро.

— Имаше такова нещо.

— Не ти вярвам.

Били мълчеше.

— Защо ще ме лъжеш, аз съм най-добрият ти приятел тук? — Гласът на гърка потрепваше от фалшиво вълнение. На края на едното му ухо висеше златна обеца, а под гъстите вежди в очите му просветваха искри, които човек не можеше да определи по никакъв друг начин, освен като жизненост. Странно е как благородно може да изглежда лицето на един иначе голям мошеник, мислеше си Били и отново удари струните.

— Забрави.

— Изплува ли дотам? — извиси глас Петро.

— Що се интересуваш?

— Никой не може да плува толкова дълго. И как излезе на брега? Няма пътеки там. Скалите са като стена. Високи са близо трийсетина метра…

— Има пътека.

Петро се изплю във водата.

— Знам за тази пътека. Само те проверявам. Значи наистина си бил там.

Пръстите на Били най-сетне налучкаха мелодията на „Ездачи в небето“. „Не ми казвай нищо, само ме обичай все така.“ Неясно защо в съзнанието му изникна онова изражение в очите, оценено на трийсет хиляди драхми. Свобода, премина като светкавица в ума му. Трийсет хиляди драхми за свобода. Засмя се.

— Какво има? — излая в ухото му Петро.

— Нищо.

Петро го изгледа със смесица от лукавство и презрение.

— Един турист тук е чул да се хвалиш за онова плуване. Самият той е бил плувец някога. В олимпийския отбор на англичаните.

Пръстите на Били се отпуснаха върху струните.

— Как се казва?

— Откъде да знам — презрително сви устни Петро. — Чух само, че е готов да заложи хиляда драхми, че не можеш да го повториш.

— Кажи му да ги направи две хиляди.

Лицето на Петро замръзна, по него се четеше едновременно уважение и съмнение. Той притвори едното си око и остана само да свети другото.

— Сигурен ли си, че ще можеш?

— Не съм убеден, че ще успея и да се върна — отвърна с равен глас Били. — Ще стигна до първата коралова бариера. Теб какво те засяга?

— Как какво? — простена вече Петро. — Двама-трима приятели сме готови да заложим на теб. Онзи прие. Май беше готов да приеме всичко. От него мирише на богатство.

— Мирише на пари — поправи го Били.

Петро сниши гласа си, както се полага, когато говориш за големи суми.

— Искаме да заложим пет хиляди драхми, че ще успееш, а той дава две хиляди, ако загубиш.

— Ако загубя, ще трябва да платя — рече Били. — А това ще стане само ако отлетя.

— Къде ще отлиташ?

— Американски израз. Значи да умра.

Петро стоеше неподвижен. В очите му можеше да прочетеш хилядолетния опит в обмисляне на мошеничества и на осъществени мошеничества, пресмятането на шансовете за успех. Стара цивилизация са това гърците.

— Естествено ще трябва да докажеш, че си бил там.

— Най-лесната работа — отбеляза небрежно Били. — Хората от селото ще го потвърдят.

— Там вече не живее никой — мрачно отбеляза Петро. — Изселиха ги на съседен остров. Остана само концентрационният лагер. Затвор на политически. Вдигнали са казарми и го охраняват от всички страни… С изключение на страната с отвесните скали. Англичанинът ще ти даде малък фотоапарат. Ще трябва само да направиш една-две снимки, донесеш ли ги, ще спечелим облога. Какво ще кажеш?

Личеше, че гъркът е изплашен. Усещаше се в гласа му. Сякаш не му стигаше въздух. Освен това плюеше сърдито във водата след всяка втора дума. Хората често стават гневни, когато са изплашени. В онези дни много гърци бяха изплашени. Лицата им неочаквано ставаха мрачни, заговореха ли туристите за политика, да не говорим, ако някой подхвърлеше случайно думата „полковници“, или „демокрация“, или „свобода“ и още други думи от политиката, които чужденците спокойно бръщолевеха, защото те бяха част от нещо друго. Все едно дали разбираха какво точно означава думата. Хлапето не даваше пукната пара за политиката, тя беше сред нещата, от които бягаше чрез плуването, сред непотребната смет и мръсотия, които неизменно заварваш на сушата. Неслучайно стана плувец маратонец. Истината е, че не можеш да избягаш напълно, но след като веднъж си бил част от океана и морето, започваш да си мислиш, че сушата и всички благини, свързани с нея, вече не са част от твоя свят, а принадлежат на някаква чужда планета и ти неизбежно се превръщаш в нещо като извънземно. Но все пак му домъчня и в същото време му стана приятно, че стар пияница като Петро, с вид на пират, изведнъж се е изплашил. Дори взе да се оглежда, за да се увери, че никой не ги подслушва. На кея бяха сами.

— Кой е този човек?

— Англичанин — някак утешително уточни Петро, сякаш самата дума гарантираше надеждност, сигурност и благоразумие. — Английски джентълмен.

В първия момент той си помисли дали не става дума за Дронер. Не бяха се чували от много седмици вече. Беше заминал на дълго морско пътешествие.

— Слушай, Петро, по-добре да ми разкажеш цялата истина, защото нали знаеш, че момчетата, дето пазят Деврос, носят автомати.

Петро се изплю яростно във водата. Този човек произвеждаше най-много слюнка от всички лъжци, които Били познаваше. Петро се загледа в младежа, потънал в мрачно мълчание. Да се довериш някому е най-сериозното решение, което може да вземеш в този живот. Правиш го веднъж или два пъти в живота си, но пак се иска много дълго обмисляне.

— Много малко знам — предаде се той за пореден път. — Туристът каза, че е спортист. Имал желание да построи тук игрище за голф. — Преглътна отново. — Журналист е.

Били пак кимна: сега вече нещата се поизясниха. Онзи искаше да отиде до забранения остров, за да направи снимки на концентрационния лагер. Нещо, което никой не беше успял да направи досега. Преди време американски журналист бе прелетял над лагера и бе свършил във водата — бяха простреляли крилете на летателния апарат. Моторници кръжаха около скалистия остров, дори рибарите бяха предупредени да търсят риба другаде. Нищо чудно, че водите на острова се бяха превърнали в убежище за рибата. Всичко зависи от това как гледаш на нещата, за кого те е грижа — за хората или за рибата.

— Най-добре да поговоря лично с него — обади се по едно време Били.

Таверната „Зографос“ беше най-голямата кръчма на брега и бе толкова дълбока, че вътре горещината не може да те стигне, при това трите големи вентилатора на тавана работеха непрестанно и гонеха мухите. Заведението беше почти изцяло в скалата, издълбано още преди двеста години, по времето, когато островът бил във владение на френски пирати, които се криели тук и нападали турски кораби. Преди това избили местните земевладелци — турски паши; в местния музей могат да се открият писмени документи, в които са описани и имената им, и делата им. Онези от тях, които турците успявали да заловят, бивали набучвани на кол, нещо като турския еквивалент на разпъването на кръст. В единия край на заведението се намираше барът с деликатеси и мястото, където човек можеше да получи парче топла пица — това бе любимият кът на немци, американци, англичани и холандски хипита.

Зографос беше висок здравеняк, бивш „евзон“, както наричаха войниците от националната гвардия, които караулеха пред кралския дворец. Можете да ги видите в Атина пред празния дворец на цар Константин — грамадни мъже, подбирани специално заради високия им ръст, с бели поли и червени кърпи около врата. Движеха се като механизирани кукли, подобно на патрулите и пред Бъкингамския дворец. Кралят отдавна не е в Гърция, но евзоните все така караулят заради туристите. Бизнес. Хомосексуалистите се тълпяха да съзерцават яките гръцки мъже с поли, да се наслаждават на мускулестите им бедра. Почти всеки месец по някой припада или умира от инфаркт. По неизвестни за никого причини Зографос и господин Караджоглу, собственик на пансиона „Светата риба“, изпитваха един към друг жестока ненавист. Най-вероятно, защото и двамата поддържаха бюфет с деликатеси.

Срещата тук бе определена за пет следобед, малко преди слънцето да започне да се спуска към хоризонта. В таверната по това време почти нямаше посетители. Туристите бяха все още навън и се радваха на прохладата в края на деня, съзерцаваха яхтите и момичетата, които се разхождаха по брега, демонстрирайки прелестите си. Всеки ден във вестниците имаше снимки на разголени хубавици, за да види светът, че режимът на полковниците не е против бикините.

Били откри веднага своя човек сред неколцината, които пиеха турско кафе и узо.

Той се отличаваше от останалите и лицето му привличаше погледа. Разбъркана и доста прошарена руса коса, обветрено лице със силен бронзов загар. Брадичката бе здрава и личеше, че може да понася доста удари. Брадичките по принцип са доста подвеждащи и се случва да видиш лице със силна долна челюст, а после да се окаже, че зад нея не стои нищо. Този случай не беше такъв. Веждите бяха сключени и разперени в другия край, така че напомняха криле — гъсти, с медни нишки. Очите, носът и устните потвърждаваха впечатлението от брадичката. Били имаше достатъчно опит, за да разпознава авантюристите, и докато наблюдаваше отдалеч журналиста, си помисли, че едва ли му е лесно с такова лице, защото никога не оставаш незабелязан. Ако така силно се набиваш на очи, трябва да можеш да посрещаш предизвикателствата.

Доближи и седна.

— Какво ще пиеш? — попита мъжът.

Гласът напомни на Били нещо или някой, когото не можеше да си спомни. Не мина много и внезапно му просветна. Такъв бе гласът на баща му. Дълбок, вибриращ, в който се долавяше ненужна гръмотевична заплаха дори когато казваше: „Подай ми солта“. Съдържаше неопределен гняв, който сякаш беше насочен към целия свят, към живота по принцип. Бащата на Били, треньор по плуване в Университета в Калифорния, започна да тренира сина си, когато бе едва петгодишен, и тъкмо той го бе направил маратонец.

— Името ми е Джоунс — представи се мъжът и на лицето му се изписа подобие на усмивка, сякаш чертите му отказваха да направят по-сериозно усилие. — Но това не е малкото ми име, което хората обикновено мислят. Това е фамилията ми. Джон Джоунс. Някаква привидна оригиналност. Спортен журналист съм.

— Приятно ми е — отговори Били и двамата потънаха в мълчание, което обикновено означава, че първоначалната информация е достатъчна, а следващото е твърде трудно, за да бъде изречено.

Вътре достигаше приглушеният звук от разгъването и прибирането на платната на лодките отвън, прокашлянето на оцветената в червено и зелено лодка, която играеше роля на транспорт между плажовете на острова, до които нямаше сухопътен достъп. Звуците бяха толкова слаби, че човек можеше да ги сбърка с жуженето на муха.

Непознатият въртеше английска цигара между пръстите си, като не изпускаше Били от погледа си на експерт, сякаш се чудеше коя част от него е най-подходящо да купи.

— Не съм чувал някой да е успял да преплува разстоянието досега — рече той. — Не вярвам, че и ти можеш. Един приятел… Готов е да заложи, от което и ти ще спечелиш, разбира се… Лично аз съм от хората, на които им викат Тома Неверни. Обичам да развенчавам митовете. Гръцките легенди например… Предпочитам реалностите. Цял живот виждам как се развенчава славата на героите. Ти може наистина да успееш. Давам хиляда долара. Но ще се наложи да докажеш, че си стъпил на онзи остров. Ще искам да направиш снимки.

— Предлагаш ми хиляда долара, за да стигна дотам с плуване, да изкатеря скалите и да снимам концентрационния лагер, така ли? — изреди Били. — Това може да ми коства пет години затвор, което е твърде голям риск за хиляда долара.

— Ами забрави тогава.

— Няма да мога. Парите ми трябват.

Мъжът отпи от узото си с очевидно отвращение от алкохола.

— Ще си помислиш, значи?

— Не съм казал такова нещо. Предлагам ти възможност да се измъкнеш. Даваш ми сега веднага хилядата долара и обещавам да не те изпея на полицията.

Мъжът отпи за пореден път и най-неочаквано сякаш узото му хареса или по-скоро търсеше подкрепа в алкохола. Бледосините му очи някак изсветляха още повече, но това, което се четеше в тях, беше всичко друго, но не и страх. Ясно бе, че обичаше силните изживявания. Начинът, по който върхът на розовия му език облизваше устните му, все едно бе език на влечуго, след всяко докосване до питието бе сигурен знак, че се наслаждава на вълнението. Очевидно се грижеше добре за косата си, а пътят по средата сякаш се целеше право в челото на Били.

— Тук сме само двамата, синко. — Ново облизване на устните. И кимване. — Ние с теб сме двама пътници, всеки по своя пътека. Правиш го и ще си единственият плувец, изминал толкова дълго разстояние. Спечелваш и вечна слава. Не се опитвай да заплашваш господин Джоунс, синко. Този Джоунс не е като някои от другите Джоунс, които вероятно познаваш. Много специален е. Много различен. Уникален.

— За какво са ти снимките? — попита Били.

— За да ги публикувам в някои списания. Ясна снимка на най-страховития лагер, създаден от режима на полковниците. На това му се вика сензация, синко.

Странен навик има този да те нарича „синко“, помисли си Били, сякаш ти прави услуга с това обръщение. Но само след миг усещаш, че се държи с теб като с момче за поръчки.

— Имаш ли журналистическа карта?

Имаше. Джон Алекзандър Джоунс, на снимката приличаше на някой важен служител и джентълмен. Виждаше се и надпис: „За специални поръчения в Близкия изток, Нигерия, Судан. Важи една година“.

— Това майтап ли е?

Онзи кимна сериозно.

— Напълно. Документи да искаш от мен, момче. Паспорти, свидетелства за раждане. Смъртни актове. Мога да ти направя съвършени документи. Само кажи какви.

Били остави чашата си.

— Ще ти струва пет хиляди долара, като искам половината предварително, защото може и да не успея да се върна.

— Казаха ми, че вече си преплувал разстоянието.

— Така е. Не съм убеден, че ще успея да се покатеря по скалите и да направя снимките. На всяка крачка са заложили автомати. Патрулират. Преди няколко седмици някакви журналисти се опитаха да прелетят от турския бряг, с надеждата, че ще направят малко снимки, но изчезнаха и никой нищо не чу нито за тях, нито за самолета им.

— Любопитството май убива котките — отбеляза Джоунс. — Но мога да ти помогна за тая работа там. Разполагам с малко вътрешна информация. Има една малка пещера, от която ще успееш да се изкачиш по скалата до върха или поне малко под него.

Петро, помисли си Били. Старият мошеник е продал информацията. Не можеше да повярва, но не виждаше кой друг би могъл да изпее това на чужденеца.

II

Терасата висеше на повече от двайсет метра над водите на Егейско море. Мрамор, колони, амфори и обичайните статуи, които неизменно свързваме с луксозните вили в Гърция. Класически пример за хармония и баланс на пропорции. Сградата бе обгърната в зеленина, с розови и червени декоративни растения — истински триумф на градинарското изкуство върху тази неплодородна и скалиста земя. Къщата бе собственост на някакъв англичанин и по незнайна причина над входа бе гравиран и след това покрит със златен бронз надпис „Мир“. Нямаше нищо лошо в думата или в надписа, но на нея това й се струваше някак прекалено показно. Мебелировката бе от оригинални образци, а картините изключително скъпи. Как бе успял господин Джоунс да се добере до тази вила? — защото знаеше, че му е дадена почти без пари. Това хвърляше известна сянка върху убежденията й. Излизаше, че милионерите, които според нейните представи са експлоататори, биха могли да имат вкус към свободата и да ненавиждат потисниците.

Егейско море и небето над него очевидно никога не бяха чували за мъгли, за приглушени светлосенки на мястото, където се сливат водата и земята, за размити граници между вода и въздух. Това тук бе класическо море, ако класическо означава точност и ясни очертания. Почти можеше да преброи вълните, а хоризонтът представляваше една категорично отсечена линия.

Господин Джоунс стоеше с долепен до очите бинокъл, а под тънките руси мустаци се виждаше извитата в доволна, дори иронична усмивка уста.

Джойс не го харесваше. И не защото беше наемник. Няма как да не си наемник при такава задача, дори каузата да е „благородна“. Неговата репутация на професионалист, както и забележителният брой успешни акции зад гърба му вероятно се дължаха на факта, че е напълно свободен от задължения към работно място, свободен от финансови грижи, свободен от грижата да изкарва пари, за да оцелява. За да постигнеш такава степен на професионализъм, трябва да си джентълмен и независим откъм финансови средства, както и да си сигурен, че рано или късно ще ти платят за свършеното. Онова, което никак не допадаше на Джойс в държането на този човек, бе иронията, която непрестанно се излъчваше от него, и той не се стараеше да я крие, все едно колко опасни или драматични са обстоятелствата. Външно имаше поведението и излъчването на англичанин, който с годините добива все по-изискан вид, независимо от леко отпуснатата кожа и избледнялото синьо на очите. Гласът е одрезгавял, сякаш е бил уличен продавач. Лицето, прозрачните очи и розовият тен не предполагат човек, живял повечето време на открито. Очакваш да срещнеш подобно лице в бар в някой краен квартал, а не в точка на света, където оцеляването е въпрос на рефлекс и бърза реакция.

— Голямо шоу — промърмори под нос мъжът. — Мисля, че ще успее.

— Какво ще стане, ако се провали?

— Партньорът ми ще намери друг начин. Ако има дума, която той да не понася, е „невъзможно“. Кажи му, че нещо е невъзможно, и лицето му пребледнява. Често съм се питал защо. Според мен е свързано с оцеляването.

Той свали бинокъла и при вида на червените кръгове, които бяха останали по кожата около прозрачните като стъкло очи, стомахът на Джойс се сви. Тази прозрачност подсказваше или крайно отчаяние, или проблеми с кръвоносните съдове. Обикновено дългогодишното пиянство води до такъв резултат, но май този случай не беше такъв.

— Чуе ли, че нещо е неосъществимо — продължаваше той — се чувства смъртен като всички останали. Твърде неприятно усещане за някой, който е привързан твърде силно към гръцките богове и към безсмъртието.

Вече повече от две седмици бяха заедно и на нея доста й бе омръзнало да слуша ентусиазираните описания за партньора на господин Джоунс, който очевидно бе вездесъщ, планираше всяка операция до най-дребния детайл, справяше се с всичко, но така и не се беше появил.

— Слушай — подхвана тя — от Европейската асоциация за спасяване изсипаха трийсет и пет хиляди долара в този проект. Но не ни дадоха субсидия от Фондация „Форд“. Парите, които изразходваме, са предоставени от хиляди хора, които правят всичко възможно, за да ни издържат. Не изгарям от желание да се срещна с твоя митичен партньор, но когато моментът настъпи, ще е добре той да е на линия.

— Ще бъде — подчертано заяви Джоунс. — Той е от хората, които винаги се нагърбват с най-големия риск.

Едва сега, след толкова време, Джойс си даде сметка какво най-много я дразни в начина на изразяване на Джоунс. Това беше неговата театралност. Очевидно бе работил върху гласа си, нарочно търсеше ефекта на дрезгавост и тъй като всичко, което казваше, бе прекалено премислено и претеглено, се налагаше впечатлението за липса на искреност.

Резултатите обаче бяха красноречиви: през последните години тези двамата бяха реализирали някои от най-успешните спасителни операции.

— Не можем сто процента да сме сигурни в този младеж. Може да се опита да се измъкне, затова е много важно партньорът ми да има пълна свобода на действие. Елементарна предпазна мярка.

Беше прав, естествено. Тя се усмихна.

— От колко време работите заедно?

— От години. Първата ни обща задача бе да измъкнем много важна политическа фигура от окупирана Европа…

Лицето му се изкриви.

— Казвам го с известно съжаление. Кара ме да се чувствам стар. А има и още нещо, което не ми дава мира.

Вдигна отново бинокъла към очите си, но не достатъчно бързо. Тя вече бе доловила признаци на тревога в тях.

— Става въпрос за статистика. За теорията на вероятностите. Досега не сме претърпели провал… Според теорията на вероятностите вече е време да се провалим. Наука, скъпа. Какво да се прави. Тъкмо за това не бива да изпуснем и най-дребната подробност.

— Много се надявам, че подобно нещо няма да се случи.

Устните под бинокъла се разтегнаха в усмивка.

— Благодаря за доверието, скъпа — промърмори господин Джоунс.

Водата беше толкова чиста, че имаше усещането за движение в пространство, където гравитацията не действа, няма жива душа и сякаш си в някаква тайнствена вселена от корали и бял пясък, която не ти се ще да напуснеш. Не ти се иска да се разделиш с лекотата. От няколко дни правеше преходи от по двайсетина мили, за да влезе в най-подходящо физическо състояние. По хладнокръвието и самоувереността щеше да разбере, че е достигнал най-добрата форма.

Беше се насочил по обратния път към малката пещера в скалите, където бе оставил дрехите си. Миниатюрно вулканично образувание. Мястото бе труднодостъпно и никой не смееше да го доближи. Слизаше дотук по тясна и стръмна пътека, която едва ли беше използвана от времето на турските пирати и войната. Тук-там се виждаха още следи от сигналните огньове, които били палени, за да ориентират в безлунните нощи лодките, натоварени с оръжие за патриотите. Не били рядкост случаите, в които изменници палели огньове, за да привлекат турски части, които след това смазвали бунтовете. Стъпи на пясъка и засвири с уста мелодия, за да провери състоянието на дишането си след петчасово плуване. Погледна часовника си — седемнайсет мили за четири часа и трийсет и девет минути. Не беше зле. Малко бяха маратонците, способни на такова постижение, можеше да ги преброи на пръстите на едната си ръка: Али Реза, турчин от Измир, Джони Галадо от Акапулко и може би Дик Корбе от Каталина. Според Били, след като самият той спря да се състезава, Дик бе най-добрият. Отпусна се на земята и се опита да си спомни останалите плувци, които бе познавал: Дон Зарек от Сан Франциско, Блеър Смит, който изчезна безследно при прекосяването на разстоянието между Санта Барбара и остров Света Каталина, и Питър Конър. Той пък се отказа от плуването, за да започне да продава употребявани коли в Лос Анджелис. Толкова старателно се опитва да те убеди, че най-сетне е намерил истинското си призвание, че на раздяла си мислиш дали няма да се обеси на следващия ден.

— Ставай!

Били се извърна и видя трима мъже зад гърба си. Единият държеше автомат с къса цев под мишницата на дясната си ръка, а в лявата стискаше пура. Този до него държеше карабина, а третият беше невъоръжен, но яките, загорели от слънцето ръце му бяха напълно достатъчни.

Били не беше виждал такива едри длани — в тях имаше нещо митологично.

Младежът се изправи. Не познаваше тези хора или поне не се сещаше да ги е срещал някога. Напомняха образите от статуите и барелефите. Такива фигури изникват в съзнанието ти, когато стане дума за демокрация, за Акропола, за Троя, Ахил, Херкулес.

Лицето на онзи с автомата бе силно обгоряло от слънцето, носът — къс и извит, беше си пуснал мустаци, а очите му бяха бледозелени. По-ниският, с американската карабина, насочена към стомаха на Били, имаше лице на убиец — тънки устни, сплескан нос, а очите под гъстите вежди святкаха с такава ярост, че бе истинско чудо, че пръстът му не е натиснал още спусъка. Третият — гол до кръста гигант, с навити до коленете дънки и моряшка шапка върху русите коси. По лицето му се виждаха два пресечени белега, които се срещаха на носа, все едно някой бе прокарал ножа си само два пъти, но достатъчно дълбоко.

— Хайде говори — рече той.

Акцентът му определено беше гръцки, но очевидно дълго беше живял в Америка.

— Какво ви интересува?

Белязаният тупна крак в пясъка.

— Част от нещата вече ги знаем — рече гигантът. — Господин Джоунс ни е известен. Следваме всяка негова стъпка, откакто е стъпил на този остров. Искаме да знаем кой е другият — шефът. Как се казва?

— Нямам представа за какво говорите — отговори Били.

Видя как карабината направи кръг и върхът на цевта удари брадичката му. Загуби равновесие и падна на колене. Всичко се завъртя пред очите му и той се подпря на дланите си.

— Ставай.

Били се изправи. Белязаният не го изпускаше от поглед.

— Слушай, сладък — подхвана той отново. — Знам, че можеш да плуваш. Знам и колко си добър. В моята област съм сто пъти по-добър от теб. Убивам по-добре, отколкото ти плуваш. И не обичам червените. Не сме обикновена полиция. Ние сме политическа полиция. Даваме ти точно две минути, за да ни кажеш какво знаеш. Къде е шефът? Кой дава нарежданията? Името на затворника, когото се опитват да открият в лагера? Това ни интересува. Платили са ти хиляда долара, за да доплуваш до острова и да се свържеш със затворника. Петро ни каза всичко…

Момичетата често казваха на Били, че има най-невинното изражение на света.

— Кой е този господин Джоунс? Много добре познавам Петро, но никога не съм говорил с него за такива неща. Не се интересувам от политика, а за гръцката политика не давам и пет пари.

— Няма да е лошо да започнеш да се интересуваш, и то по-бързо — го посъветва белязаният. — Защото Петро е мъртъв. Умря, защото не се интересуваше от гръцката политика. Само че ние се интересуваме. Защото сме политически. Искаме да чуем какво знаеш за мръсните планове на твоя приятел.

Били поклати глава и се усмихна.

— Добър американски говориш, човече.

Белязаният поклати глава.

— Бил съм в Америка. Служих в армията там. Върнах се в Гърция, защото държавата ми има нужда от мен. Знам всички номера и се включих в политическата полиция…

Другият, с бръснатата глава, каза нещо сърдито на гръцки. Били с изненада установи колко много думи разбра. „Губим си времето с този. Да му отрежем топките.“

Белязаният кимна.

Гологлавият измъкна голям нож от колана си на кръста. Третият, с бледозелените очи, издърдори нещо, но беше толкова бързо, че този път Били не успя да схване за какво става дума.

Оставаше му да направи едно-единствено нещо и беше твърдо решен да действа. Щеше да умре, но в морето, както винаги бе мечтал. Светкавичен скок назад и щеше да е във водата, нищо че щяха да прострелят тила му. Само че не му дадоха шанс. Плешивият седеше зад него и с едно мощно движение го метна към скалите. За части от секундата Били успя да види само пълнителя на карабината.

— Последен шанс, момче. Говори. Как се казва затворникът? Защо се интересуват точно от него? Той ли е шефът? Той ли предвожда армията на съпротивата?

Били си спомни лицето на удавника. Чертите изникнаха в съзнанието му с такава яснота, че все едно човекът застана пред него. Това бяха черти на горд и благороден мъж. Странно е да видиш рус грък, помисли си той. Хубаво е да знаеш, че има и такива хора. Би бил чудесен образец за глава на носа на някой кораб. Ще го нарекат „Свобода“…

— Ставай, момче.

Гласът бе почти нежен. Белязаният беше свалил карабината. Горилата с голите гърди се смееше весело. Третият — в тъмните дрехи, също се усмихваше.

Иззад скалите се подаде мършавата дребна фигура на Петро.

— Какво, по дяволите… — започна Били.

Приятелят му вече тичаше към него с бутилка рецина в ръка.

— Пий. Казах им. Казах им, че си добър американец. Той обича свободата. Можеш да имаш доверие на младите американци, вярвайте на Петро. Искаха да те подложат на изпитание. Сега вече се убедиха. Разбраха, че Петро надушва свободните хора. Истински свободен. Пий, приятелю.

— Ти, копеле проклето! — изръмжа Били и отпи. — Ами ако им бях казал всичко, което знам? Какво щяхте на направите, ако ви бях казал?

Белязаният се ухили широко.

— Щяхме да те пречукаме.

Били надигна отново шишето.

Сетне всички поеха нагоре по скалите, тупаха се до безкрай по раменете, бъбреха един през друг на нещо средно между английски и гръцки, като не спираха да се катерят по почти вертикалната стена, където през 1915 година много турски войници бяха загинали от куршумите на патриоти. Беше нещо като да си пробиваш път през трънливи храсталаци, които се впиват в краката ти от всички страни. Белязаният пееше химн в прослава на Америка, където по думите му имало повече свобода на глава от населението, отколкото в целия останал свят. Виждаше се, че мисли на гръцки, но изговаряше мислите си на някакъв собствен английски. „Всеки американец гази в свобода.“ „Пие свободата с пълни шепи.“ „Сърцето ми бие свободно.“ „И в Уайоминг можеш да чуеш гръмотевиците на свободата.“ Имаше нещо неудържимо и вдъхновено в техния възторг, нещо от несломимия дух и неукротимото сърце на човека. Онзи с орловия нос и най-чорлавите вежди, които Били беше виждал някога, с тънката заплашителна уста, беше най-мълчалив, но пък щедро се усмихваше и без никакво притеснение показваше изпочупените си и пожълтели зъби. Достатъчно беше да го погледнеш и да се увериш, че той е сред най-полезните на съпротивата. Нямаше полицай или информатор, който да си представи, че такъв грозник може да е на страната на нещо толкова красиво като свободата. Също като с жените. Винаги бъркаш, когато съдиш единствено по тяхната красота. Петро се катереше близо до Били. Беше бос и от него се носеше миризма на козе сирене. Тяло на джудже с глава, която те кара да си мислиш едновременно за Сократ и за Нептун. Гледаш тази благородна глава и като знаеш, че човекът, на чиито рамене стои, е крадец и мошеник, си мислиш, че вероятно я е откраднал от някого.

— Моля те, не ми се сърди.

— Не ми говори, копеле!

— Казах им. Момчето е златно. Красиво. Може да му имате сто процента доверие. Те обаче искаха да се уверят сами. Така им е наредено.

— Млъквай. Тровиш ми въздуха. Има закон срещу замърсяването на въздуха.

— Сърцето ми се къса — захленчи Петро. — Искаха да са сигурни. Предателите са на всяка крачка.

Стигнаха малката бяла черква — седем- или осемстотин такива черкви имаше из острова. Около нея беше голо и пусто и малката бяла сграда сякаш не беше построена от човешка ръка, а бе долетяла от небето и кацнала на ръба на пропастта. Без значение накъде си се запътил и колко далеч отиваш, стигнеш ли някоя от тези малки бели сгради, осеяли пейзажа като разпръснато стадо овце, имаш чувството, че си пристигнал. Каза им, че остава тук, и те само кимнаха. По-добре бе да не ги виждат да влизат заедно в селото — полицията беше навсякъде, да не говорим за платените информатори. На раздяла Белязаният отпусна тежката си длан на рамото на Били и каза лаконично, че Ди Маджо е велик мъж и сигурно би се гордял със сънародник като Били. Приятно е да срещнеш, макар и двайсет години по-късно, човек, който брани честта на Америка, брани старата й слава, така както светлината от звездите продължава да идва към нас, дори след като те вече са угаснали. Били влезе в черквата, гола и прохладна, просна се на пода и затвори очи, опитвайки се да си представи онзи Били, „хлапето, което не дава пукната пара за нищо“, както го описа веднъж „Лос Анджелис Таймс“, да рискува живота си за думата „свобода“, дума, която според него губеше смисъла си, щом излезеш от морето. Единственият отговор, който успяваше да си даде, бе в дивия яростен поглед на онзи удавник.

Беше заспал на каменните плочи и сънуваше топлина и мекота, сън за женски устни, притиснати в неговите. Като всеки самотник, такива сънища често го спохождаха, но този път усещането за реалност бе много по-силно от друг път и той протегна ръце, усетил в дланите си нечии рамене и кръст. Събуди се, но сънят сякаш продължаваше. Над него се бе надвесило усмихнатото лице на момиче, чиято дълга руса коса се спускаше, и това не беше вече безучастното, загадъчно лице на непозната, която крачи при залез-слънце покрай водата в Перетрас, а нежно привидение от плът и кръв, с усмивка, която бе нещо средно между красота и отговор на всички въпроси, които си си задавал през целия си живот.

— Не мога да повярвам — промълви той.

Тя се засмя.

— Ами събуди се и ще видиш, че ще изчезна.

Били се опита да я привлече в прегръдките си, но тя отметна назад глава.

— Не. Не се опитвай. Само ще развалиш съня. Винаги когато го правиш, се събуждаш.

— Често ли се будиш?

— Един или два пъти. След това е тежко.

— Аз съм друг случай.

— Предполагам.

— Моля те, стой настрани. Свали си ръцете.

Той я пусна и разтърси длани.

— Това е обикновено най-приятният момент, който преживявам във всяка черква — рече той. — Има няколкостотин черкви на този остров и затова според мен тук има бъдеще.

Тя очевидно не го слушаше. Измъкна карта изпод блузата си, а лицето, очите и гласът й се промениха. Чертите й също се изостриха и златистите блясъци в очите й изчезнаха. Виждал беше това изражение по лицата на плувци, които се готвят да се гмурнат — в тях остава само решителността на тяло и дух, обсебени от мисълта за победа.

— Тук съм донесла карта на Дервос и на концентрационния лагер. Мащабът е различен, естествено, но не това е важното сега. Когато стигнеш там, ще трябва да направиш десетина-двайсет снимки и да се върнеш. А ние ще се погрижим за теб.

Младата жена носеше високи ботуши и дънки. В ботуша й бяха затъкнати молив, очила и цигари. Под покрива на черквата прелитаха лястовици.

— Как се забърка в такава ра?

— Защо? Имам ли вид на човек, който не дава пет пари за нищо?

— Нямам това предвид. Но защо точно Гърция?

— Защото тук ситуацията е най-нетърпима, а и под самия ни нос. Не в Китай, Русия или Африка, а точно в Гърция, която е член на Европейската общност и…

Тя поклати глава безпомощно.

— Не се тревожи. Не съм тук по политически убеждения. Просто съм роден свободен. Но истината е, че не знам защо го правя. Парите са добро извинение, но не това е причината. Просто видях лицето на един мъж и… Всъщност, забрави. Казват, че на онзи бряг от едната страна на острова няма къде да стъпиш, а от другата е осеяно с картечници. А и никой не може да измине разстоянието дотам и обратно без почивка. Дори аз.

Тя извади пакета цигари от ботуша си и погледът й попадна на дулото на оръжието. Направи му впечатление как изражението й бързо се промени. Независимо от русата коса и сините очи, то съвсем потъмня. Вече дълбоко се съмняваше, че го е целунала, че меките й крайници са се притискали до неговите. Той се усмихна широко.

— Какво има?

— Събуждам се — рече той. — Картата ти е съвсем реална. Също и оръжието ти. Защо го носиш?

— Защото зная как да си служа с него.

— Често ли си го използвала?

— Да речем, че обикновено подбирам случаите. Тренирали са ме от съвсем малка. Баща ми е Амброуз дьо Уолен.

Той придаде уважителен израз на лицето си. За първи път чуваше това име. Но беше сигурен, че баща й не е случаен човек. По лицето на момичето се четеше гордост, но това нищо не значеше. Всичко зависи от теб. Сам избираш от какво да се гордееш.

Семейство Зографос бяха каменоделци. Пет поколения наред. Каменоделци са били и дедите им. Високите склонове на планината се издигаха над къщата им и шестият Зографос имаше чувството, че на неговите плещи лежи отговорността за останалите. Много гърци, свързани със земята, имаха подобно чувство. Големи късове гранит, късове дърво, едри тежки длани и когато гледаш нещо толкова дълго отблизо, започваш да му вярваш. Дворът им бе пълен с гранит и когато слънцето бе силно, към седем вечерта там бе горещо като в пещ. Човек усещаше сърцето си като сварено яйце. Мъжете спяха в бараката за сечива и чакаха сигнал. Този сигнал чакаше и капитан Георгиус. Ставаше нощем, излизаше навън и обръщаше лице към звездите отгоре, сякаш щеше да види сигнала като небесен знак, и цъкаше с език.

— Още нищо. Може би имат неприятности.

Изваждаше цигара от джоба на жилетката и бавно я запалваше.

Това е проблемът със свободата, че не можеш да я ръководиш така, както се ръководи концентрационен лагер. Има нещо артистично в нея… никакъв знак все още.

Отново се взря в звездите над главата си, сякаш чакаше внезапната поява на ново съзвездие, което да му подскаже, че денят ще бъде ясен.

Допълнителна информация

$id = 9238

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Бурята

Преводач: Росица Алексова; Теодора Давидова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: френски; английски

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: френска

Печатница: „Унискорп“ ООД

Излязла от печат: 23.08.2011

Редактор: Милка Рускова

Художник: Anna Simeonoff

Коректор: Милка Белчева

ISBN: 978-954-330-278-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10812

Ромен Гари
Бурята

Предговор

Бурята^[3]

Изморен скитник^[4]

I

II

Човешка география^[7]

Десет години по-късно, или най-старата история на света^[17]

Сержант Гнама^[23]

Една малка жена^[29]

На гръцкия бряг^[33]

I

II

Ромен ГариБурята

Предговор

Бурята[3]

Изморен скитник[4]

I

II

Човешка география[7]

Десет години по-късно, или най-старата история на света[17]

Сержант Гнама[23]

Една малка жена[29]

На гръцкия бряг[33]

I

II

Ромен Гари
Бурята

Бурята^[3]

Изморен скитник^[4]

Човешка география^[7]

Десет години по-късно, или най-старата история на света^[17]

Сержант Гнама^[23]

Една малка жена^[29]

На гръцкия бряг^[33]