Той се показа на терасата и отново влезе във владение на своята самота: дюните, Океана, хилядите мъртви птици по пясъка, една лодка, ръждата на някаква мрежа, а от време на време и по някой нов знак — скелет на изхвърлен на брега кит, следи от стъпки, броеница рибарски лодки в далекото, там, където островите с гуано[1] мерят своята белота с тази на небето. Кафенето се мъдреше върху колове сред дюните, а пътят минаваше на стотина метра от него и шумът не се чуваше. Към плажа слизаше тясна подвижна стълба, която той вдигаше всяка вечер, откакто двама бандити, избягали от затвора в Лима, го бяха ударили с бутилка, докато спеше, а на сутринта ги бе открил мъртвопияни в бара. Облакъти се на парапета и изпуши първата си цигара, докато гледаше натръшканите по пясъка птици, някои от които още пърхаха. Никой никога не бе успял да му обясни защо те напускат островите в открито море и идват да издъхнат на този плаж на десетина километра северно от Лима — никога не отиват ни по̀ на юг, ни по̀ на север, а все на тази тясна ивица пясък, дълга точно три километра. Може би за тях това беше свещено място — като Бенарес в Индия, където вярващите отиват да предадат Богу дух, — и идваха тук, за да хвърлят тленните си останки, преди наистина да отлетят. Или просто, щом кръвта им започнеше да се смръзва и им останеха сили колкото да прекосят океана, те отлитаха по права линия от островите с гуано, голи, студени скали, докато тук пясъкът беше мек и топъл. Налага се да се примирим: винаги и за всичко има научно обяснение. Очевидно можем да намерим убежище в поезията, да завържем приятелство с Океана, да слушаме гласа му, да продължаваме да вярваме в загадките на природата. Малко поет, малко мечтател… Откриваме пристан в Перу, където всичко свършва, след като сме се били в Испания, във Френската съпротива и в Куба, защото на четирийсет и седем години все пак сме си научили урока и вече не чакаме нищо нито от красивите каузи, нито от жените, и се утешаваме с един красив пейзаж. Пейзажите рядко ни предават… Малко поет, малко меч… всъщност поезията един ден ще бъде научно обяснена и изследвана като най-обикновено явление, свързано със секрецията. Науката победоносно настъпва към човека от всички страни. Ставаме собственик на кафене в дюните на перуанското крайбрежие, с Океана за единствена компания, но за това също си има обяснение: не е ли Океанът представата ни за вечен живот, обещание за задгробен свят и последна утеха? Малко поет… Да се надяваме, че душата не съществува — това е единственият начин да не я изловят. Скоро учените ще изчислят точната й маса, съдържанието и скоростта на възнасяне… Като помислим за всичките милиарди души, излетели от началото на историята, има от какво да ни се доплаче — да се прахосва такъв чудодеен източник на енергия — ако построим диги, за да ги ловим, докато отлитат, ще има с какво да осветяваме цялата земя. Скоро човекът ще бъде безостатъчно използваем. Вече му отнеха най-красивите мечти, за да ги превърнат във войни и затвори. В пясъка някои птици още се държаха на крака — новопристигналите. Те гледаха островите. Далечните острови бяха покрити с гуано: доста печеливша промишленост, щом добивът от един корморан за целия му живот може да изхрани цяло семейство за същия период. След като по този начин изпълнеха мисията си на земята, птиците идваха да умрат тук. В крайна сметка той също можеше да каже, че е изпълнил мисията си: последния път в Сиера Мадре с Кастро. Добивът на идеализъм от една красива душа може да изхрани цял полицейски режим за същия период от време. Малко поет, това е всичко. Скоро ще стигнат до Луната и вече няма да има луна. Хвърли цигарата си в пясъка. Естествено, една голяма любов може да оправи всичко, помисли той насмешливо със силното желание да пукне. Тъй понякога го прихващаше сутрин самотата, лошата самота, онази, която смазва човека, вместо да му помогне да диша. Наведе се над макарата, хвана въжето, спусна стълбата и се прибра да се избръсне, гледайки, както всяка сутрин, лицето си в огледалото с почуда: „Това не съм го искал!“ — рече си той с присмех. С всичките тези сиви коси и бръчки, отсега се виждаше ясно какво щеше да се получи след година-две, нямаше да ви остане нищо друго, освен да намерите спасение в известна изтънченост. Лицето му бе дълго и тясно, с уморени очи и иронична усмивка, която правеше каквото може. Вече не пишеше на никого и не получаваше писма, не познаваше никого — бе скъсал с другите, както винаги когато човек иска да скъса със себе си.
Чуваше се крякането на морските птици — сигурно близо до брега минаваше пасаж риба. Небето бе цялото бяло, в открито море островите вече жълтееха от слънцето и Океанът излизаше от млечната си сивота, а тюлените лаеха до стария срутен вълнолом зад дюните.
Той сложи кафето да се притопли и се върна на терасата. За първи път забеляза в подножието на една дюна, вдясно, човешки скелет, легнал по корем, заспал с лице в пясъка с бутилка в ръка, до сгърчено тяло, облечено само в слип и нашарено от краката до главата в синьо, червено и жълто, и един негър-великан, проснат по гръб с бяла перука ала Луи XV на главата, облечен в синя ливрея и бели копринени панталони до коленете, и с боси крака — последната вълна на карнавала, който идваше да угасне тук, на пясъка, фигуранти, реши той, общината им осигуряваше костюми и им плащаше по петдесет сол[2] на нощ. Обърна глава наляво, към кормораните, които се рееха като сиво-бял стълб дим над рибния пасаж, и я видя. Носеше изумрудена рокля, държеше зелен копринен шал и вървеше към подводните скали, като влачеше шала, с отметната назад глава и разпуснати по голите рамене коси. Водата й стигаше до кръста и тя залиташе понякога, щом Океанът приближеше твърде много, а вълните се разбиваха едва на двайсетина метра от нея и играта ставаше опасна. Той изчака за миг, но тя не спираше и вървеше все напред, а Океанът вече се надигаше с котешко движение, едновременно тежко и гъвкаво — един скок, и щеше да се свърши. Той се спусна по стълбата, изтича към нея, усещайки тук-там по някоя птица под краката си, но повечето бяха мъртви, винаги умираха през нощта. Стори му се, че ще стигне твърде късно, една по-силна вълна, и неприятностите щяха да започнат, щеше да се наложи да звъни в полицията и да отговаря на въпроси. Най-сетне стигна до нея и я стисна за лакътя, тя извърна към него лицето си, а водата за миг покри и двамата. Продължаваше здраво да стиска лакътя й и я задърпа към плажа. Тя се подчини. Той повървя по пясъка, без да се обръща, а след това спря. Поколеба се, преди да я погледне, понякога човек го дебнат лоши изненади. Но не се разочарова. Много изящно и много бледо лице, много сериозни и много големи очи сред капчиците вода, които много им отиваха. Носеше диамантена огърлица на шията, обеци, пръстени и гривни. Все така държеше зеления си копринен шал в ръка. Той се запита какво ли прави тя там, откъде ли бе дошла със златото, диамантите и изумрудите си, на крак в шест часа сутринта по някакъв плаж, изгубена сред купища мъртви птици.
— Трябваше да ме оставите — рече тя на английски.
Шията й бе изненадващо крехка, а чистотата на линията й връщаше на диамантената огърлица цялата тежест на камъните и я лишаваше от нейния блясък. Той още държеше китката й в ръката си.
— Разбирате ли ме? Не говоря испански.
— Още няколко метра, и течението щеше да ви отнесе. Тук то е много силно.
Тя сви рамене. Имаше детинско лице, цялото пространство на което заемаха очите. Любовна мъка, реши той. Винаги е любовна мъка.
— Откъде идват тези птици? — попита тя.
— В открито море има острови. Острови с гуано. Там живеят, а идват да умрат тук.
— Защо?
— Не знам. Хората дават какви ли не обяснения.
— А вие? Защо вие сте дошъл тук?
— Държа ей онова кафене. Тук живея.
Тя гледаше мъртвите птици в краката си.
Той не знаеше дали тя плаче, или по бузите й се стичат капки вода. А тя все така гледаше птиците по пясъка.
— Все пак трябва да има обяснение. Винаги има.
Обърна очи към дюната, където скелетът, намацаният и негърът с дворцовата перука и ливреята спяха в пясъка.
— Карнавал е — рече той.
— Знам.
— Къде сте си оставили обувките?
Тя сведе очи.
— Не знам… Не ми се мисли за това… Защо ме спасихте?
— Така се прави. Елате.
Той я остави за миг сама на терасата и бързо се върна с чаша горещо кафе и коняк. Тя седна на една маса срещу него и с изострено внимание заизучава лицето му, като се задържаше на всяка черта, а той се усмихна и каза:
— Все пак трябва да има обяснение.
— Трябваше да ме оставите — рече тя.
И се разплака. Той докосна рамото й, повече за да успокои себе си, отколкото да помогне на нея.
— Всичко ще се оправи, ще видите.
— Понякога ми идва до гуша. Омръзна ми. Не мога да продължавам така…
— Не ви ли е студено? Не искате ли да се преоблечете?
— Не, благодаря!
Океанът зашумя: нямаше прилив, но по това време прибоят ставаше по-напорист. Тя вдигна очи:
— Сам ли живеете?
— Сам.
— Може ли да остана тук?
— Останете колкото желаете.
— Не мога повече. Не знам вече какво да правя…
Тя хлипаше. Именно в този момент го прихвана онова, което той наричаше своята непобедима глупост, и макар напълно да осъзнаваше всичко, макар да бе свикнал всичко да изтича от ръцете му, нещата стояха така и той нищо не можеше да направи: нещо в него отказваше да се откаже и продължаваше да се хваща на всяка въдица на надеждата. Той тайничко вярваше в едно възможно щастие, скрито в недрата на живота и което внезапно щеше да се появи и да огрее всичко в самия миг на мрака. Някаква божествена глупост живееше в него, една чистосърдечност, която никакъв провал и никой цинизъм не бе успял да убие, такава сила на илюзиите, че го бе отвела от бойните поля на Испания до партизаните във веркор и от Сиера Мадре до Куба и до две или три жени, които винаги идват да ви вдъхнат живот точно в миговете на пълен отказ, когато всичко изглежда най-сетне изгубено. А бе избягал на този перуански бряг, както други изчезват внезапно, или пък завършват дните си в някоя пещера в Хималаите; той пък живееше на брега на Океана, както други на брега на небето: жива метафизика. Едновременно шумна и изпълнена с покой, уталожваща необятност, която ви освобождава от самия вас всеки път щом я погледнете. Безкрайност на една ръка разстояние, която идва да ближе раните ви, и ви помага да се отречете от всичко. Но тя беше толкова млада и го гледаше с такава доверчивост, а той бе видял толкова птици да идват да издъхнат по тези дюни, че мисълта да спаси една, най-красивата от всички, да я закриля, да я запази за себе си тук, на края на света, и така да превърне живота си в успех в самия край на пътя, му върна за миг цялата наивност, която ироничната усмивка и нахаканият вид все още се опитваха да скрият. А за това трябваше толкова малко. Тя вдигна очи към него и рече с детски глас и умолителен поглед, който последните сълзи правеха още по-светъл:
— Бих искала да остана тук, моля ви.
А уж беше свикнал: това бе деветият вал на самотата, най-силният, онзи, който идва от най-далеч, от открито море, който ви събаря, залива ви и ви захвърля на дъното, а след това ви отпуска колкото да изплувате на повърхността с изопнати нагоре ръце, за да се опитате да се вкопчите в първата срещната сламка. Единственото изкушение, което никой никога не е успял да победи, е надеждата. Той тръсна глава, смаян от невероятното упорство на младостта в себе си — наближаваше петдесетте и собственият му случай му се стори безнадежден.
— Останете.
Държеше ръката й в своята. За първи път забеляза, че е напълно гола под роклята си. Отвори уста да я попита откъде идва, коя е, какво прави там, защо иска да умре, защо е съвсем гола под вечерната си рокля с диамантена огърлица на шията и покрити със злато и изумруди ръце, но се усмихна тъжно: това май бе единствената птица, която можеше да му каже защо се хвърля да умре на тази дюна. Трябваше да има някакво обяснение, винаги има, стига човек да не го знае. Науката обяснява света, психологията обяснява съществата, но човек трябва да умее да се отбранява, да не се дава и да не позволява да му изтръгнат и последните трохички илюзия. Плажът, Океанът и бялото небе бързо се оказаха залети от разсеяна светлина, а от невидимото слънце се виждаха единствено сякаш оживелите земни и морски отсенки. Гърдите й ясно прозираха през мократа рокля, в нея се усещаше такава ранимост, а в светлите й, леко разширени и втренчени очи и във всяко нежно движение на рамото й имаше такава невинност, та внезапно ви се струваше, че светът край вас е по-лек, по-лесен за носене и че най-сетне е възможно да го вземете в ръце и да го понесете към по-добра съдба. Никога няма да се промениш, Жак Рение, помисли си той присмехулно в опит да се отбранява срещу нуждата да закриля, която нахлуваше в мишците, в раменете и дланите му.
— Господи — рече тя, — мисля, че ще умра от студ.
— Насам.
Спалнята му бе зад бара и прозорците също гледаха към дюните и Океана. Тя спря за миг пред стъклената стена, а той улови един неин поглед надясно и се обърна: скелетът бе клекнал в подножието на дюната и пиеше от бутилката, негърът с ливреята все така спеше под бялата перука, която се бе свлякла над очите му, а нацапаният със синя, червена и жълта боя мъж седеше със сбити колене и гледаше втренчено чифт дамски сандали на висок ток, които държеше в ръка. Каза нещо и се засмя. Скелетът спря да пие, протегна ръка и вдигна от пясъка един сутиен, поднесе го до устните си, а след това го хвърли в Океана. И сега декламираше с ръка на сърцето.
— Трябваше да ме оставите да умра — каза тя. — Толкова е ужасно.
Тя скри лице в ръцете си. Хълцаше. Той се опита за пореден път да не разбере, да не попита.
— Не знам как стана — каза тя. — Бях на улицата, сред карнавалната тълпа, те ме завлякоха в една кола, докараха ме тук и после… и после…
Така е, помисли той. Винаги има обяснение: дори птиците не падат безпричинно от небето. Така. Той отиде да донесе халат за баня, докато тя се събличаше. Загледа през остъклената стена тримата мъже до дюната. В чекмеджето на нощното си шкафче имаше револвер, но веднага се отказа от идеята: така и така ще си умрат сами, а с повечко късмет, сигурно и по-мъчително. Нацапаният мъж все така държеше сандалите в ръка и изглежда им говореше. Скелетът се смееше. Негърът с ливреята спеше под бялата си перука. Бяха се строполили в подножието на дюната, с лице към океана, сред хиляди мъртви птици. Сигурно бе крещяла и се бе мятала, молила се бе и бе викала за помощ, а той нищо не бе чул. Обикновено сънят му беше лек: едно перване на крило на морска лястовица по покрива бе достатъчно, за да го разбуди. Но вероятно шумът на океана бе задушил гласа й. По изгрев кормораните се виеха по небето с дрезгави викове и понякога като камъни се врязваха в рибните пасажи. Островите в открито море се издигаха право над хоризонта, бели като тебешир. А може би все пак трябваше да ги убие, за да им вземе малко от онова, което те бяха отнели. На колко ли можеше да е тя: на двайсет и една, двайсет и две години? Не бе дошла в Лима сама, сигурно беше с баща или съпруг? Тримата мъже като че ли не бързаха да си ходят. Изглежда не се бояха и от полицията, спокойничко си седяха и обменяха впечатления — последни отломки от един карнавал, който бе изпълнил очакванията им. Когато се върна, тя стоеше по средата на стаята и се бореше с мократа си рокля. Помогна й да се съблече, помогна й и да облече халата и за миг усети как тя трепери и пулсира в ръцете му. Накитите блещукаха по голото й тяло.
— Не трябваше да излизам от хотела — рече тя. — Трябваше да се заключа в стаята.
— Не са ви взели бижутата — отбеляза той.
Трябваше да добави: „Имали сте късмет“, но рече само:
— Искате ли да се обадя на някого?
Тя сякаш не го слушаше.
— Вече не знам какво да правя — рече тя, — не, наистина. Не знам вече… Може би е по-добре да ида на лекар.
— Ще се погрижим за това. Полегнете си. Пъхнете се под одеялото. Треперите.
— Не ми е студено. Позволете ми да остана тук.
Тя се бе изтегнала на леглото и бе придърпала одеялото до брадичката си. Погледна го внимателно.
— Нали не ми се сърдите?
Той се усмихна, седна на леглото и я погали по косите.
— Хайде сега — каза той, — от къде на къде…
Тя сграбчи ръката му и я притисна до бузата, а след това до устните си. Очите й се бяха разширили. Безкрайни, сякаш направени от вода, малко втренчени и с изумрудени отблясъци, като Океана.
— Да знаехте само…
— Не мислете повече за това.
Тя затвори очи и легна, положила буза на дланта си.
— Исках да приключа с това, трябва да приключа. Не мога да живея повече. Не искам повече. Отвращавам се от тялото си.
Тя стоеше все така със затворени очи. Устните й леко трепереха. Той никога не бе виждал толкова чисто лице. След това тя отвори очи и го погледна, сякаш просеше милостиня:
— Не ви ли отвращавам?
Той се наведе и я целуна по устните. Имаше усещането, че под гърдите си има две хванати в плен птици.
Внезапно се сепна. Срам и гняв се смесиха, но човек не може да върви срещу кръвта си. Беше виждал как някои момчета ходят по пясъка да търсят още живи птици, които да довършат с тока на обувката си. Беше напердашил няколко от тях, но ето че самият той се бе поддал на повика на ранената крехкост и сега я довършваше, навеждаше се над гърдите й и нежно полагаше устни върху нейните. Усети ръцете й около раменете си.
— Не ви отвращавам — каза тя тържествено.
Той се опита да се бори. Това бе просто деветият вал на самотата, който се бе сгромолясал върху него, но той отказваше да се остави и да бъде отнесен. Искаше само да постои така още няколко секунди с лице, опряно в шията й, вдъхвайки нейната младост.
— Моля ви — каза тя. — Помогнете ми да забравя. Помогнете ми.
Тя не искаше да го пусне никога вече. Искаше да остане в тази барака, полупразното кафене на края на света. Шепотът й бе толкова настоятелен, а в очите й имаше такава молба и такова обещание в ръцете, които здраво го държаха за раменете, та внезапно изпита усещането, че животът му в последния миг се е превърнал в успех. Държеше я притисната до себе си и от време на време нежно повдигаше главата й в дланите си, докато десетилетията самота внезапно се завръщаха, разбиваха се върху плещите му и го отнасяха заедно с нея към открито море.
— Искам — прошепна тя. — Искам.
Щом вълната се отдръпна, и той отново се оказа на брега, усети, че тя плаче. Остави я да хълца, без да отваря очи и без да вдига челото си, опряно в бузата й и усети едновременно как текат сълзите й и как бие сърцето му до гърдите й. След това чу гласове и шум от стъпки по терасата. Помисли за тримата мъже от дюната и стана с един скок, за да вземе револвера си. Някой вървеше по терасата, в далечината лаеха тюлените, морските птици крякаха между небето и водата, една дошла от дълбините вълна се разби в плажа и заглуши всички гласове, а след това се оттегли и остави след себе си само кратък, тъжен смях и един глас, който каза на английски:
— Ад и проклятие, драги мой, ад и проклятие, това е думата. Започва да ми втръсва. За последен път обикалям света с нея. Светът определено е прекалено населен.
Той открехна вратата. Мъж в смокинг на около петдесет, седеше до масата, облегнат на бастун. Играеше си със зеления шал, който тя бе оставила до чашата си с кафе. Имаше тънък сив мустак, конфети по раменете, треперещи ръце, сини, мокри очи, тен на алкохолик, неопределено изтънчен и покварен вид, дребни, размити черти, които умората още повече размътваше, и боядисана коса, която приличаше на перука; той видя Рение в процепа на вратата и се усмихна иронично, погледна шала, след това отново вдигна очи към него и усмивката му стана по-отчетлива, насмешлива, тъжна и злобна; до него един млад и красив мъж в костюм на тореадор с много черна и гладка коса, бе навел мрачно глава и се подпираше на макарата, като държеше цигара. Малко встрани, на дървената стълба с ръка на парапета стоеше с дамско манто в ръка шофьор в сива униформа и с фуражка. Рение остави револвера на един стол и излезе на терасата.
— Бутилка скоч, моля — рече мъжът в смокинга, слагайки шала на масата, — per favor[3]…
— Барът още не е отворен — рече Рение на английски.
— Ами тогава кафе — каза мъжът. — Кафе, докато чакаме Мадам да се дооблече.
И му хвърли син, тъжен поглед, поизправи се, опрян на бастуна си, с безкръвно лице в бледата светлина и черти, застинали в израз на безпомощна злоба, докато нова вълна разтресе наколната барака.
— Вълните от дълбините, от Океана, силата на природата… Мисля, че сте французин? Ето, че тя се връща по стъпките си. А живяхме във Франция почти две години и това не доведе до нищо, още една надценена репутация. Що се отнася до Италия… Секретарят ми, когото виждате, е много италианец… Но и това не доведе до нищо.
Тореадорът мрачно гледаше в краката си. Англичанинът се обърна към дюната, където скелетът се бе проснал с разперени ръце и лице към небето, мъжът в синьо, жълто и червено, седнал на пясъка и отметнал глава назад, бе залепил гърлото на бутилката до устните си, а негърът с бялата перука и ливреята, нагазил прав във водата, бе разкопчал белия си панталон и пикаеше в океана.
— Сигурен съм, че и те не са довели до нищо — рече англичанинът, сочейки с бастуна си по посока на дюната. — На този свят има подвизи, които не са по силите на човек. На трима души, трябваше да кажа… Надявам се, че не са й откраднали бижутата. Сяло състояние са, а застрахователят не би платил. Биха я обвинили в непредпазливост. Един ден някой ще й избие врата. Апропо, можете ли да ми кажете откъде идват тези мъртви птици? Има хиляди. Чувал съм за слонски гробища, но за птичи гробища… Може би някаква епидемия? Сигурно има някакво обяснение.
Той чу вратата да се отваря зад него, но не помръдна.
— А, ето ви! — рече англичанинът и леко се поклони. — Започнах да се притеснявам, скъпа. От четири часа стоим търпеливо в колата, за да чакаме нещата да станат: в крайна сметка тук сме малко на края на света… Бедите идват бързо.
— Оставете ме. Вървете си. Замълчете. Моля ви, оставете ме. Защо дойдохте?
— Скъпа моя, напълно обясним страх…
— Ненавиждам ви — каза тя, — отвращавате ме. Защо ме следвате. Бяхте обещали…
— Следващия път, скъпа, все пак оставете бижутата в хотела. По-добре ще бъде.
— Защо винаги се опитвате да ме унижите.
— Първият унизен съм аз, скъпа. Поне според общоприетите разбирания. Разбира се, ние стоим над тези неща. The happy few[4]… Но този път наистина стигнахте малко далеч. Не говоря за себе си! Готов съм на всичко, знаете това. Обичам ви. Достатъчно съм го доказал. Но в крайна сметка, можеше да ви се случи нещо… всичко, за което ви моля, е малко… дискриминация.
— А вие сте пиян. Отново сте пиян.
— Единствено от отчаяние, скъпа. Четири часа в колата и всякакви мисли… Ще признаете, че не съм най-щастливият мъж на света.
— Млъкнете. О, Господи, млъкнете!
Тя хлипаше. Рение не я виждаше, но беше сигурен, че търка очи с юмруци: това беше детински плач. Опита се да не мисли и да не разбира. Искаше да чува само лая на тюлените, крясъка на морските птици и грохота на Океана. Стоеше неподвижно между тях с наведени очи и му бе студено. Или просто бе настръхнал.
— Защо ме последвахте? — изкрещя тя. — Трябваше да ме оставите. Една вълна, и край. Омръзна ми. Не мога повече да продължавам така. Трябваше да ме оставите.
— Господине — рече англичанинът разпалено, — как да ви изразя своята благодарност? Нашата благодарност, би трябвало да кажа. Позволете ми от името на всички нас… Ние всички ще ви бъдем вечно признателни… Хайде, скъпа, елате. Уверявам ви, вече не страдам… Колкото до останалото… Ще идем при професор Гузман в Монтевидео. Изглежда, че е постигнал чудодейни резултати. Нали, Марио?
Тореадорът сви рамене.
— Нали, Марио? Велик човек, истински лечител… Науката не е казала последната си дума. Написал е всичко това в своята книга. Нали, Марио?
— О, стига — рече тореадорът.
— Спомни си за онази светска жена, която успявала единствено с жокеи, тежащи точно петдесет и два килограма… Ами онези, дето искала винаги да почукат на вратата по време на…, три къси удара и един дълъг. Човешката душа е неизбродна. Ами жената на банкера, която винаги чакала да изпищи алармата на сейфа, за да успее тя се отприщи, но пък така изпадала в неназовима ситуация, защото това събуждало мъжа й…
— О, стига, Роджър — рече тореадорът. — Не е смешно. Вие сте пиян.
— Ами онази, която постигала интересни резултати само ако притискала страстно револвер до слепоочието си? Професор Гузман всичките ги е излекувал. Разказва за всичко това в книгата си. Всичките са се превърнали в чудесни майки на семейства, скъпа моя. Няма място за обезсърчаване.
Тя мина покрай него, без да го погледне. Шофьорът почтително наметна раменете й с палтото.
— Пък и какво толкова, Месалина също е била такава. Но пак е била императрица.
— Роджър, стига — рече тореадорът.
— Вярно, че тогава психоанализата още не е съществувала. Професор Гузман вероятно щеше и нея да излекува. Хайде, малка моя кралице, не ме гледайте така. Спомни си, Марио, за нацупената млада жена, която нищо не можела да направи, ако до нея не ръмжал лъв в клетка? Ами онази, чийто съпруг винаги трябвало да свири с една ръка „Следобедът на един фавн“? Готов съм на всичко, скъпа моя. Любовта ми няма граници. Ами другата, която винаги отсядала в „Риц“, за да може в подходящия момент да погледне колоната на площад „вандом“? Неизбродима и тайнствена е човешката душа! А онази, младичката, която, след като прекарала медения си месец в Маракеш, не можела да мине без песента на мюезина? И накрая другата, младоженка в Лондон по време на въздушните нападения, която оттогава насетне винаги молела мъжа си да имитира свистене на бомби? Всички те са станали прекрасни майки на семейства, скъпа моя.
Младият мъж с тореадорския костюм се приближи до англичанина и му зашлеви шамар. Англичанинът плачеше.
— Не може да продължава така — рече той.
Тя слизаше по стълбите. Видя я как върви боса в пясъка, сред мъртвите птици. Държеше шала си в ръка. Гледаше профила й, върху който нито човешка ръка, нито дори Божията можеха да добавят нищо повече.
— Хайде, Роджър, успокойте се — рече секретарят.
Англичанинът взе чашата коняк, която тя бе оставила на масата и я изпразни на един дъх. Остави чашата. Извади от портфейла си банкнота и я постави в чинийката. След това погледна втренчено дюните и въздъхна.
— Всички тези мъртви птици — рече той. — Трябва да има обяснение.
Тръгнаха си. На върха на дюната, преди да изчезне, тя се спря, поколеба се и се обърна. Но той вече не беше там. Нямаше никого. Кафенето беше празно.
Висок, строен, с онзи тип елегантност, който толкова добре върби с издължени и изящни ръце с нокти, които сякаш винаги намекват за цял един живот на задушевна близост с творби на изкуството, със страниците на рядко издание или с клавишите на пиано, посланикът, граф Н… бе прекарал цялата си кариера на важни, но студени постове, далеч от онова Средиземно море, което преследваше с неизкоренима и малко мистична страст, все едно между него и това латинско море имаше близка и дълбока връзка. Колегите му от дипломатическия корпус в Истанбул го упрекваха в известна праволинейност, която май не се връзваше особено с вкуса му към италианската светлина и топлина и който той между другото рядко признаваше, а също и в неспособност да се привързва; най-проницателните и най-снизходителните разпознаваха в тези неща белег на прекомерна чувствителност или дори на ранимост, която добрите маниери невинаги успяват да бранят в достатъчна степен. А може би в любовта му към Средиземно море имаше един вид пренос, и той отдаваше на небето, на слънцето, на буйните игри на светлината и водата всичко, което ограниченията на възпитанието, професията, а вероятно и на характера му му пречеха да даде без задръжки на човешките същества или на едно-единствено от тях. На двайсет и три се бе оженил за приятелка от детинството, което за него бе само начин да избегне досега със света на хората навън. За него казваха, че дава рядко срещан пример на дипломат, който е съумял да съхрани личността си от прекаленото обсебване от служебните задължения — между другото той показваше леко презрение към хората, на които, да използваме собствения му израз, „твърде силно им личи какво продават“, и това, обясняваше той на по-големия си син, който в кариерата вървеше по неговите стъпки, прекалено отчетливо разкрива границите на личността, което никога не е в полза нито на човека, нито на професията му. Тази резервираност не му пречеше да има дълбоко влечение към професията си и на петдесет и седем години, на третия си посланически пост, на върха на почестите и баща на четири очарователни деца, той имаше неясното, но тревожно чувство, което не успяваше да обясни, че е пожертвал всичко за нея. Жена му бе съвършената спътница за него и вероятно именно известната ограниченост, в която той тайно я упрекваше, бе особено полезна за кариерата му, поне в най-повърхностните й прояви, които обаче няма как да бъдат подминати, тъй че от двайсет и пет години насам всякаквите там петифури, цветни украси, любезности, ритуални танци, благопристойна ангария и изморителна суета на дипломатическия живот до голяма степен му бяха спестени. Тя изглежда го закриляше с цялата си склонност към акуратност, порядъчност и уважение към общоприетите норми и той би бил стъписан, ако откриеше, че в онова, което приемаше за ограниченост, имаше толкова любов. Бяха на една възраст, а именията на родителите им бяха едно до друго на балтийското крайбрежие; нейните родители бяха уредили този брак, без дори да подозират, че тя от детинство е влюбена в него. Сега тя бе суха жена с изправена стойка, обличаше се с онова равнодушие, което издава себеотрицание, и имаше слабост към черните кадифени панделки около врата, които само привличат вниманието върху онова, което се опитват да скрият. Твърде дългите обеци по особен начин подчертаваха всяко движение на главата й и привнасяха нещо трогателно в пълната липса на женственост у нея. Те си говореха малко, сякаш помежду им имаше нямо споразумение; тя се мъчеше да отгатне и най-дребните му желания и да му спести колкото може повече контакти с хора, а една от основните грижи на живота й бе да не би той да се обърне внезапно и да улови погледа на обожание, който често му отправяше. Той беше убеден, че и двамата са сключили брак по изгода и че да бъде съпруга на посланик е нейна цел и венец на целия й живот на жена. Щеше да бъде изненадан, а вероятно и възмутен, ако знаеше, че тя прекарва с часове по църквите да се моли за него. От началото на брака им никога не го бе забравяла в молитвите си, а те бяха толкова пламенни и изпълнени с молба, сякаш винаги го бе смятала за изложен на скрита опасност. И днес още, на билото на един живот за пример, когато децата бяха големи и сякаш нищо вече не можеше да застраши човека, когото бе обградила с мълчалива и сякаш болезнена нежност, странно потулена дори в близостта на брака, и днес още, след трийсет и пет години съвместен живот, и се случваше да прекара часове наред на колене във френската църква в Пера, с усукана между пръстите дантелена кърпичка, молейки се нито една бомба със закъснител, каквито съдбата често слага в човешкото сърце, да не се взриви в него. Но от каква ли вътрешна опасност можеше да се бои същество, целият живот на което е бил непрестанен ясен слънчев ден и бавен, спокоен цъфтеж на една личност в нейното призвание?
Графът бе прекарал по-голямата част от кариерата си в големи столици и ако му бе останала някаква амбиция, то тя бе един ден да бъде назначен в Рим, в сърцето на онова Средиземноморие, за което продължаваше да копнее с любовен плам. Но изглежда съдбата се бе заинатила да стои на пътя на неговото желание. На няколко пъти за малко да бъде назначен в Атина, а след това в Мадрид, но в последния момент някакво внезапно решение на администрацията го изхвърляше далеч от целта. Макар никога да не си го бе признавала, жена му винаги бе приемала с известно облекчение онова, което граф Н… смяташе за лош обрат на съдбата. Дори няколкото седмици отпуска, които прекарваха всяка година с децата в Капри или в Бордигера я изпълваха с неудобство, характерът й, привикнал на въздържание, темпераментът й, който се чувстваше добре само в разреден въздух, приятно намекващ за липсата на страст, дори твърде бледият й тен, който съвършено пасваше на тежката дискретност на винаги спуснатите завеси, всичко това правеше за нея Средиземноморието джунгла от цветове, миризми и звуци, където тя се движеше с неохота. Намираше нещо неморално в силната светлина — твърде близка до голотата. Страстите и сърцата тук не са прикрити от свенливите воали на студа, на мъгла и дъжд: всичко тук е признание, всичко тръби, всичко излага себе си на показ, всичко се отдава. Средиземноморието й приличаше на огромно непристойно място и тя така и не свикна с мисълта да идва тук с децата си; осмеляваше се да го прави само с две гувернантки и един учител за момчетата, а когато децата играеха на плажа в Лидо, не откъсваше очи от тях, сякаш се боеше, че самите вълни и морето могат да ги достигнат, да им дадат неморален съвет или да ги научат на забранена игра. Ужасяваше се от блясъка и се отнасяше към природата с крайна резервираност, сякаш я смяташе способна да вдигне скандал, винаги бе напрегната, винаги нервна, с контролирана и потискана нервност, която личеше само по по-отчетливото потрепване на обеците й; отдаваше особено внимание на маниерите и приличието и правеше всичко така, сякаш целта на живота й бе да мине незабелязана. Трудно би било човек да си представи по-акуратно възпитание от нейното и увенчано с по-голям успех, и тя щеше да е съвършената съпруга на посланик, ако не беше до известна степен лишена от способността да се усмихва. Усмивките й бяха бегли, насилени, като студено потръпване; тя бе едно от онези същества, на които едновременно им е трудно да кажат нещо и които човек трудно забравя. Бе неуморна в работата си и в грижите, които полагаше за кариерата на своя мъж и възпитанието на техните деца; раздаваше се, без да се пести в посещения на учтивост, благотворителност, приеми и светски тегоби, които мразеше, колкото него, без той да подозира това, но които тя приемаше с готовност, защото бяха единствените прояви на любов и преданост, които можеше да си позволи по отношение на него. Лицето й, с тънки устни и малко остри като на бледа птица черти, носеше отпечатъка на упорита решимост, незнайно каква, на воля, устремена към една-едничка цел, която човек трудно можеше да си представи.
Създаваше впечатление, че крие някаква тайна и че знае нещо, в което никой никога и на никаква цена не бива да се усъмни: това се виждаше по внезапната тревога в погледа й, по сгърчените в нервен жест ръце, по резервираността, която проявяваше, по беглите й ледени усмивки, по съпругите на сътрудниците на съпруга й, които се опитваха да завържат приятелство с нея и които тя веднага заподозираше в желание да нахлуят в личния й свят. Смятаха, че я гризе амбиция и леко се присмиваха на необичайното, ревниво и понякога тревожно внимание, с което бдеше над нещо, което отдавна вече не изглеждаше да изисква толкова усилия: положението на съпруга й и бъдещето на децата. Те имаха четири деца — двама сина и две дъщери: най-големият тъкмо на свой ред бе влязъл в кариерата като аташе в Париж, по-малкият бе в Оксфорд и току-що бе пристигнал в Истанбул, за да прекара там ваканцията, докато подготвя някакъв изпит; а двете дъщери, на шестнайсет и осемнайсет години, живееха с родителите си.
От малко повече от година граф Н… бе назначен в Истанбул и обичаше това място, където толкова красиво бяха умирали цивилизации; всъщност той бе постигнал чудесни успехи в Турция и изпитваше към този горд и смел народ искрено приятелство и уважение. От известно време столицата бе преместена в Анкара, която бързо покълваше по волята на Ататюрк, но посолствата се бавеха, та се наложи да им поиздърпат ушите, и възползвайки се от лятото, останаха на Босфора. Графът прекарваше сутрините в канцеларията, а следобед дълго скиташе между джамиите, из суковете, сред търговците на произведения на изкуството и антикварите, с часове съзерцаваше някой скъпоценен камък или галеше с дългите си изящни пръсти, сякаш създадени за този жест, някоя статуетка или маска, като че ли се опитваше да им върне живота. В това отношение, както всички други познавачи, той изпитваше нужда да докосне и да държи в ръка онова, на което се наслаждаваше погледът му, и антикварите с готовност отваряха за него витрините си, а след това го оставяха сам с удоволствието. Но той купуваше малко. Не от скъперничество. Просто дори на най-добрите екземпляри все нещо им липсваше. Той малко трескаво побутваше настрани пръстените, потирите, иконите и камеите — още една статуетка, един емайлиран пейзаж, проблясване на накит — понякога ръката му се сгърчваше от нетърпение, от празнота, от почти физическо желание — нещо го нямаше тук. Дори красотата на творбите на изкуството го отчайваше, защото тя някак немощно намекваше за по-голямо, по-цялостно съвършенство, за което изкуството винаги е било само скромно предчувствие. Понякога, докато пръстите му галеха формите на някоя статуетка, които вдъхновението на твореца й бяха придали, внезапно го обхващаше дълбока тъга и трябваше да положи усилие, за да запази достолепния вид на спокойна увереност, който всички очакваха от него. Именно в такива моменти най-остро изпитваше усещането за пропуснато призвание. А никога не бе и помислял да стане творец. Дори вкусът към изкуството се бе появил късно. Не, това бе нещо в ръцете, в пръстите му, сякаш ръцете му имаха някаква тяхна си мечта, някакво желание, независещо от неговата воля и което той не разбираше. На него, който никога не бе страдал от безсъние, все по-често му се случваше да стои с часове без сън с объркващия физически зов в дланите, сякаш в нощта се раждаше ново сетиво. Накрая започна да се срамува от търговците и разреди посещенията си в сука. Дори заговори за това на жена си на закуска. Закуската бе семейна церемония, отслужвана под син чадър на терасата в Тарабия над Босфора, салонният управител с белите ръкавици тържествено разнасяше прибори за ритуала, а госпожа Н… председателстваше церемонията във възхитителна атмосфера на организираност, в която единствено пчелите понякога внасяха елемент на непредвиденост. Графът бе засегнал темата малко издалеко, тъй като се чувстваше виновен, макар да не знаеше за какво точно, между другото, бе предпочел да заговори за това именно за да се отърве от него, с абсурдното чувство за вина.
— Накрая ще си създам солидна репутация на скъперник тук — рече той. — Прекарвам времето си при истанбулските антиквари, без да купя и една дреболия. Вчера следобед половин час стоях пред една статуетка на Аполон и не успях да се реша. Все ми се струва, че и на най-съвършените вещи им липсва нещо особено важно. А си мислех, че една от чертите на характера ми е снизхождението, чувство, което рядко върви заедно с непримирим вкус относно съвършенството. Накрая оставям търговците с впечатлението, че и статуя на Фидий да ми предложат, пак ще й намеря недостатъци.
— Наистина е по-добре да купувате от тях по нещичко — рече графинята. — Половината клюки, които се въртят из дипломатическия корпус, се раждат в суковете. А понякога те са достатъчни да бележат цяла кариера. Във всеки случай, дори за най-дребния аташе се знае ден по ден какво е купил и колко е платил за него.
— Следващия път, ще купя нещо, каквото и да е — рече графът с развеселен глас. — Но признайте, че е по-добре да ме упрекват, както казват французите, че съм „скъп на парите си“, отколкото че имам лош вкус.
По-голямата му дъщеря гледаше изящните издължени ръце на баща си върху покривката.
— Достатъчно е човек да види ръцете ви, татко, за да си обясни вашето колебание — рече тя. — Видях ви лично онзи ден при Ахмед, как галите замечтано една египетска статуетка. Изглеждахте едновременно омагьосан и тъжен. Държахте не знам колко време фигурката в ръка, но я върнахте във витрината. Никога не съм ви виждала толкова унил. В действителност самият вие сте прекалено артистичен, за да продължите да се задоволявате само със съзерцание. Имате нужда да творите сам. Напълно съм убедена, че сте пропуснали своето призвание…
— Кристел, моля те — кротко рече графинята.
— Искам да кажа, че под обвивката на съвършен дипломат в продължение на трийсет години се крие творец, на когото волята ви е попречила да се прояви, но днес той взема превес. Татко, убедена съм, че сте гениален и че във вас дреме велик художник или велик скулптор, който цял живот е бил вързан и със запушена уста, и затова днес за вас всяко произведение на изкуството е укор и угризение. Прекарали сте живота си да търсите в съзерцанието артистичното задоволство, което само творчеството може да ви донесе. Домът ви постепенно се превръща в музей, но вие се настървявате и продължавате да ровите нетърпеливо при всички антиквари в Истанбул в търсене на онази творба, която е във вас. Всички тези миниатюри, скулптури и дреболийки стоят край вас като свидетелство за провален живот…
— Кристел! — каза строго графинята.
— О, разбира се, всичко е относително. Говоря само за артистичното призвание. Когато сте в суковете, при Ахмед или пред каменното изображение на някое езическо божество, ви мъчи именно желанието да творите. Не можете да се задоволите със сътвореното от друг. Между другото, всичко това е написано по ръцете ви.
Внезапно графът усети тревожно и напрегнато присъствие до себе си: жена си. Някой да говори така безразсъдно за неговата кариера и за поредицата от почести, каквато бе неговият живот, ето това вероятно й бе трудно да допусне или дори да понесе. Той се прокашля дискретно и поднесе салфетката до устните си: не успяваше да си представи човек да влага толкова страст в любовта към почестите, високите постове и достолепието. И през ум не му мина, че онова, което той наричаше „любов към почестите, високите постове и достолепието“ може би бе просто любов. Онова обаче, което знаеше, и то с известна злопаметност бе, че без нея той отдавна щеше да се е отказал от кариерата, за да заживее в някое италианско рибарско селище, да рисува, да вае… Ръката му несъзнателно се сби от странно усещане за нужда, нещо като физическа носталгия в пръстите.
— Намирам по-скоро, че татко има ръце на музикант — намеси се по-малката. — Чудесно ги виждам как докосват клавишите, струните на цигулка или дори на китара…
Една пчела побръмча за миг над покривката между меда и вазата с цветята, по Босфора премина лодка с точно толкова неща, колкото да не наруши леността на окото; чу се хрущене на гуми по чакъла.
— Шофьорът — рече графът.
Той стана, усмихна се на децата, избегна погледа на жена си и се качи в колата. На два-три пъти по време на пътуването погледна ръцете си. Бяха го докоснали живите думи на дъщеря му, красноречивото й и прямо разсъждение. Вярно бе, че от години съзерцанието не му бе достатъчно и че в него се надигаше необичайно, но неустоимо желание да вкуси по-отблизо красотата на света и да я поднесе до устните си като чаша шампанско.
— При Ахмед — рече той.
Сред антикварите, които от дълго време наблюдаваха как граф Н… докосва една след друга безценните дреболии, без никога да намери онова, което търси, естествено бе и Ахмед, не само най-големият търговец в суковете, но също и най-вече голям познавач на човешката природа, към която изпитваше истинска колекционерска страст. Беше закръглен, почти дебел човек с маслинен тен и красиви, сякаш направени от вода морскозелени очи, а върху сивеещата си коса все още носеше фес, макар един неотдавнашен указ на Ататюрк да го бе забранил в Турция. В очите му имаше особена и постоянна искра на изумление, сякаш блещукането на скъпоценните камъни, сред които живееше, им бе придало малко от своя блясък, а месестите му черти носеха непрекъснато изражението на почти коленопреклонно благоговение, което изглежда отразяваше почудата и благодарността на истинския любител пред безкрайните съкровища на човешката душа в нейните безбройни и изумителни проявления. Най-голямото му удоволствие бе да стои в дъното на своя сук и да се любува от сутрин до вечер на една неизчерпаема в своето гъмжило човешка фауна, на нейните дълбоки пукнатини, тайни или видими с просто око, на внезапните разкрития за нейната грозота или красота. Граф Н… бе смятан от истанбулските антиквари за един от най-лошите клиенти, които Аллах някога е пускал наслуки в техните сукове. Но Ахмед никога не се бе поддал на подобна прибързана оценка. Дори напротив, очакваше много от дипломата и грижливо го култивираше. В неговото присъствие изпитваше прелестни моменти на предчувствие, каквито познава всеки колекционер, щом се усети по следите на рядка и скъпоценна вещ, останала дълго време скрита и върху която са се спирали множество погледи, без да разпознаят дълбоката й истинност. Обикновено Ахмед стоеше във вътрешния двор на магазина си, до фонтана, в компанията на един млад племенник, и щом видеше граф Н… да се появява в някое от помещенията на магазина, от лицето му изчезваше всяка следа от изражение, което при него бе сигурен признак за вълнение; ставаше и отиваше да посрещне посланика с изпълнена с достойнство и лишена от всякакво раболепие учтивост. Никаква търговска сделка, била тя и най-изгодната, не му бе носила и четвъртинка от задоволството, което изпитваше, докато гледаше схватката на дипломата със скрития му демон. От цяла година вече Ахмед чакаше с търпението на стар търсач. Боеше се само от едно — да не би щом моментът настъпи, заради случайна разходка или среща, прозрението за скъпоценния бисер, който графът носеше в себе си без да го знае и който опитното око на Ахмед отдавна дебнеше, да се случи другаде, вън от магазина му и далеч от очите му. Това, разбира се, щеше да бъде голяма загуба. И така, той посрещна дипломата с онова мълчание, което винаги пазеше за изтънчените познавачи и което подсказваше дълбоко съпричастие в съзерцанието на красотата. Ходеше от салон в салон и отваряше витрините; откъм градината се чуваше фонтанът, а в един момент, минавайки край прозореца, Ахмед направи знак на племенника си и младежът помилва струните на инструмента, който държеше на коленете си. Графът се обърна към прозореца.
— Племенникът ми — рече Ахмед.
Графът отново бе взел статуетката, на която се бе любувал предишния ден, ръцете му се вълнуваха, докато следваха линиите на скулптурата; Ахмед в почтително мълчание гледаше дискретно как пръстите на посланика оживяват върху камъка, в двора младият музикант бе спрял да свири, като че по силата на инстинктивно уважение към ритуала, който любителят на изкуството отслужваше; чуваше се бълбукането на фонтана. Сигурно дъщеря ми е права, внезапно помисли графът, очите ми се изморяват да тичат по дирята на друг, онова, от което имам нужда, е сам да изтръгна от материята чудото на живота и красотата. Няма друго обяснение за вълнението, което изпитваше едновременно с чувството на силна фрустрация, на раздразнение, на почти болезнена празнота, на необикновена физическа носталгия, която усещаше в пръстите си. Знаеше, че ще прекара още една безсънна нощ с усещането, че ръцете му ще го напуснат, за да заживеят в някой затънтен кът на сука свой личен, тайнствен живот, колеблив и змиеподобен, който той смътно предчувстваше, но който отказваше да осъзнае, и щеше да му се наложи за пореден път да призове цялото си себелюбие, за да забрани на въображението си правото да пресече границата на хлъзгавия, присмехулен свят, които го дебнеше. Прииска му се да се довери на Ахмед, да му заговори за неясното физическо желание, свито в дланите му като насекомо с остри зъби, имаше нужда от съвет, от общение, а Ахмед вероятно можеше да му достави загадъчната материя, която имаше желание да мачка и в която искаше най-сетне да забие пръсти. Но май бе твърде късно, трябваха дълги години чиракуване, подражание и посвещение, за да стане скулптор, как не бе открил истинското си призвание по-рано! Може пък след няколко години, след пенсия… Той се обърна към Ахмед с развеселена усмивка на устни, с онази небрежна елегантност, която умееше да влага и в най-дребния жест.
— Жена ми много ме упреква за тези посещения, в които не купувам нищо — рече той. — Бои се, че ще си създам в суковете сериозна репутация на скъперник. Разбира се, бих могъл да купя каквото и да е…
— Бихте ме обидили, ваше Превъзходителство — каза Ахмед.
— Не знам какво ми става, никога не откривам вещ, която истински да пожелая. Дори тази статуетка, чието съвършенство би признал всеки специалист, ми оставя усещането за нещо приблизително…
Ахмед гледаше като омагьосан как пръстите на дипломата извършват своя ритуал около бронзовия силует.
— Дъщеря ми твърди, че имам пръсти на скулптор и че съм пропилял призванието си.
Ахмед поклати глава пред дързостта на младостта.
— Но защо не опитате, ваше Превъзходителство? — попита той. — Неколцина велики хора на изкуството са се проявявали доста късно… Позволете да ви предложа кафе.
Те преминаха в двора. Младежът се изправи почтително, беше много слаб, а лицето му под черните коси бе белязано от едновременно деликатния и див печат на Монголия. Графът не изглеждаше да го е забелязал, и обърнат към фонтана, пиеше кафето си с леко втренчен поглед, а Ахмед кимна на младежа и той засвири. Графът сякаш се върна на земята и с вдигната чаша с внезапен интерес загледа инструмента.
— Това е лютня, мисля? — попита той.
— Да — отговори кротко Ахмед — и по-точно това е уд. Ал уд е арабска дума.
Графът отпи глътка кафе.
— Ал уд — повтори той с леко дрезгав глас.
Внезапно в ръцете му чашката се чукна в чинийката. Гледаше втренчено инструмента, смръщил вежди и малко сурово. Ахмед се покашля.
— Ал уд — повтори той. — Това е предшественик на европейската лютня. Както виждате, корпусът на инструмента е много по-малък, отколкото на съвременната лютня, а грифът е много по-дълъг. Има само шест струни.
Той се покашля.
— Бил е пренесен в Европа по време на кръстоносните походи.
Графът постави чашата си върху мрамора на фонтана.
— Много е красив — рече той, — по-красив, отколкото струнните инструменти на Запад. Въобще смятам, че струнните инструменти единствени обединяват красотата на звука с тази на формата… всъщност онова, което липсва на произведенията на изкуството е, че не могат да изразят в един звук, в една мелодия творческото вълнение, радостта и любовната нежност на онзи, който ги докосва.
Гласът му стана леко хриплив.
— Ще позволите ли?
И той взе лютнята.
— Това е било предпочитаното забавление на нашите султани — промълви Ахмед.
Графът обхождаше инструмента с пръсти. Издигна се нота — нежна, жална, малко двусмислена, едновременно упрек и молба да продължи. Още веднъж докосна струните и ръката му увисна във въздуха като нота, и също тъй дълго като нея. Младият музикант го погледна умислено.
— Красив звук — рече кратко графът.
— В колекцията си имам няколко, които са от XVI век — каза Ахмед. — Ако ми позволите…
Той изтича в магазина си. Докато го нямаше, графът остана безмълвен, облегнат на оградата на фонтана, гледайки мрачно пред себе си. Очевидно бе, че мисли за особено важни дела, несъмнено за държавни дела. От време на време младият музикант му хвърляше почтителен поглед. Ахмед се върна почти веднага с възхитително изработен инструмент, инкрустиран със седеф и разноцветни камъни.
— В отлично състояние е. Племенникът ми ще ни изсвири нещо.
Младежът взе лютнята и пръстите му събудиха в струните сластен и жаловит глас, който сякаш завинаги щеше да застине във въздуха. Графът изглеждаше живо заинтригуван. Той разгледа инструмента.
— Великолепен е — рече той, — великолепен.
Докосна струните с края на пръстите, но и малко рязко, сякаш изпитваше нужда да пресили широтата на жеста, за да победи своята свенливост.
— Е, драги ми Ахмед, купувам го — заяви той. — Ето това ще успокои страховете на жена ми относно моята репутация. Колко искате за него?
— Ваше Превъзходителство — изрече Ахмед с напълно искрено вълнение, — позволете ми да ви го подаря като спомен от нашата среща…
Известно време любезно се пазариха. В колата графът не спря да гали струните с пръсти. Звукът възхитително отговаряше на жеста. Графът се качи по стълбите, като внимателно носеше инструмента и влезе в салона на жена си. Госпожа Н… четеше.
— Ето я моята придобивка — съобщи графът победоносно. — Струва ми едно малко състояние. Но по този начин репутацията ми вече няма от какво да се бои в истанбулските сукове.
— Господи, но какво ще правите с лютня?
— Ще й се любувам — рече графът. — Ще я държа в кабинета си и ще галя формите й. Това е едновременно музикален инструмент, произведение на изкуството и нещо живо. Красива е като статуя, но има и глас. Чуйте…
— Много е ориенталско — каза госпожа Н…
— Това е бил любимият инструмент на султаните.
Отиде и остави лютнята на работната си маса.
Оттогава му се случваше да прекарва дълги часове в кабинета си, седнал в някое кресло, вгледан в лютнята, запленен и уплашен. Той се бореше срещу едно усещане за празнота, което растеше в ръцете му, едновременно неясна и тиранична жажда, необходимост да докосва, да дава изблик, да меси, и постепенно цялото му същество започваше да иска нещо, той не знаеше точно какво, и да го иска повелително, почти капризно; в крайна сметка ставаше и отиваше да докосне лютнята. Тогава изгубваше всякаква представа за време, заставаше прав пред масата и удряше наслуки струните с несръчни пръсти.
— Татко днес почти два часа сври на лютнята — съобщи Кристел на майка си.
— Ти на това свирене ли му викаш? — рече малката. — Удря все една и съща струна и се чува един и същи тон… Да полудее човек!
— И аз така мисля — заяви Ник. — Чува се из цялата къща, няма къде да се скрия. Освен това намирам този тон за откровено отвратителен… Ще рече човек, мяукане на разгонена котка.
— Никола!
Госпожа Н… остави ядосано вилицата си.
— Моля те да внимаваш какво говориш. Станал си съвършено непоносим.
— Само това са го научили в Оксфорд — рече малката.
— Във всеки случай, откакто той купи този проклет инструмент, тук няма начин да се работи — рече Ник. — Аз имам изпит да стягам. Дори когато не се чува нищо, човек знае, че проклетото мяучене всеки момент ще избие отново, и си губи времето да го чака със страх.
— Нали ви казах, че татко е човек на изкуството, който не познава себе си — каза Кристел.
— Поне наистина да свиреше нещо — избоботи Ник. — Но не, само една нота, и то все същата.
— Трябва да взема уроци — заключи Кристел.
Странна работа, но същия ден графът уведоми жена си за своето желание да взема уроци по лютня.
— Намирам за мъчително да държа в ръцете си инструмент, от който е възможно да се извлича такова богатство от мелодии и да не мога да го правя — каза той. — Да се ограничавам винаги с една нота, е по-скоро монотонно. Децата се оплакват и са прави. Ще помоля Ахмед да ми препоръча някого.
Ахмед бе в малкия вътрешен двор и играеше табла с един съсед, когато графът влезе в магазина му. Нещо в лицето и в поведението му предизвика в иначе преситения гръбнак на антикваря сладостната тръпка на предчувствието. Дипломатът бе много сериозен, дори суров, със следи от гняв в погледа и в гънката на стиснатите устни, държеше бастунчето си в ръка решително и дори малко предизвикателно. Ахмед разпозна в поведението му онзи надменен вид, който дребните служители в посолството обикновено приемат, за да се обърнат към някой, който в крайна сметка е прост продавач в сук, и му костваше сериозно усилие да сдържи усмивката си, когато графът, без да отговори на поздрава му, заговори сухо и рязко.
— Този музикален инструмент, който преди няколко дни купих от вас… как беше…
— Уд, ваше превъзходителство — отвърна Ахмед, — ал уд…
— Точно така, точно така. Ами, представете си, децата са полудели по него… Сигурно ще ви изненадам като ви кажа, че дори жена ми…
Ахмед изчака с вдигната вежда, каменно лице и застинала в пълничката му ръка мухобойка.
— И тъй, всички искат да се научат да свирят на този инструмент. Вкъщи само за това се говори. Обещах им да говоря с вас и да видя дали няма да можете да ни намерите преподавател.
— Преподавател по уд ли, ваше превъзходителство?
Той поклати глава. След това се престори, че мисли дълго. С полузатворени очи той сякаш оглеждаше един след друг хилядите свирачи на уд в Истанбул. Удължаваше удоволствието, малко прекалено тежко, може би, но това бе реваншът му за цялата дълга година чакане и предчувствия. Графът стоеше прав пред него с вдигната глава, с осанка на достойнство и на благородство над всяко подозрение, което уцелваше стария любител на насладите право в сърцето. Това бе един от хубавите моменти в живота. И той безмилостно удължаваше удоволствието.
— Но, моля ви! — възкликна той накрая. — Че къде ми беше главата? Племенникът ми е много талантлив свирач на уд и няма нужда да се казва, ваше превъзходителство, че ще бъде щастлив да бъде на ваше разположение…
От този ден нататък, два или три пъти в седмицата, младият племенник на Ахмед изкачваше стъпалата на вилата в Тарабия. Поздравяваше със сериозен вид съпругата на посланика и някой от прислужниците го отвеждаше в кабинета на графа. Тогава в продължение на един час в къщата се разнасяше звукът на лютнята.
Госпожа в… седеше в малкия салон до кабинета на съпруга си и изчисляваше, че звуците трябва да се чуваха из целия етаж, в стаите на децата и най-вече долу, при прислужниците. През цялото време, докато младият музикант бе там, тя стоеше затворена в своя салон и извиваше кърпичка в ръце си, неспособна да мисли за друго и борейки се безуспешно срещу една увереност, която я преследваше толкова отдавна… Нотите се извисяваха равномерно, мелодични и смели под пръстите на професионалиста, несръчни и колебливи под тези на аматьора. За няколко урока, госпожа Н… остаря с десет години. Тя чакаше неизбежното. Всеки ден намираше убежище в малката френска църква в Пера и дълго се молеше. Беше решена да иде много по-далеч. Беше готова да иде до края на нежността си и на своята отдаденост. Беше готова да стигне до края на унижението в тази битка за честта, защото не за нейната чест ставаше дума — толкова отдавна този въпрос не се поставяше! Тъй че възможно най-дискретно взе предохранителни мерки. И когато най-сетне настъпи страшният ден, тя беше въоръжена.
Това се случи при петото или шесто посещение на младия музикант. Както винаги, въведен от един прислужник, той прекоси малкия салон, като със сериозен вид поздрави съпругата на посланика, която прелистваше списание, а след това влезе в стаите на графа. Госпожа Н… хвърли списанието и зачака. Стоеше много изправена, с вдигната глава, разширени очи и кърпичка в ръце. Урокът, както винаги, се забави няколко минути. След това откъм кабинета се извиси изпълнена с неща мелодия. Без съмнение свиреше младият мъж. След това… Госпожа Н… седеше на дивана вцепенена, със стиснати устни и оплетени около дантелената кърпичка пръсти. Изчака с немигащи очи още минута, а обеците й се заклатиха все по-бързо. Пак тишина. В продължение на няколко секунди тя продължи да се надява и да се бори срещу очевидното. Но с всяка изминала секунда тишината чудовищно се разрастваше наоколо и на нея й се стори, че изпълва дома, слиза по стълбите, отваря всички врати, минава през стените и стига до ушите на децата, а глупави и присмехулни усмивки вече се появяват върху лицата на дебнещите прислужници. Тя бързо стана, заключи вратите на салона и изтича към китайския шкаф в единия ъгъл. Измъкна ключ от джоба си, отвори шкафа и извади една лютня. След това се върна и седна на дивана, постави инструмента на коленете си и удари по струните. От време на време спираше и отчаяно се вслушваше, а след това продължаваше да удря с върха на пръстите ненавистните струни. Беше сигурна, че звуците на лютнята се чуват и в стаите на децата, и в двора, при прислужниците, и на никого не би могло и през ум да мине, че именно под нейната ръка тайно се раждат тези сладострастни и нестройни звуци. Може би, помисли си тя, може би той все пак ще стигне до пенсионна възраст без скандал и дори без светът да се усети… Трябваше да чака само още няколко години. Всеки момент щяха да получат посолствата в Париж или Рим, трябваше само още малко да издържат, да избегнат клюките, слуховете и злите езици… Децата бяха вече големи и във всеки случай на първите съмнения щеше да им е нужно доста време, за да прескочат зидовете на придобитото уважение. Тя продължи да удря струните с пръсти, като спираше за миг, за да се ослуша. След половин час музиката в кабинета на графа зазвуча отново. Госпожа Н… се изправи и отиде да прибере лютнята в шкафа. След това се върна, седна и взе една книга, но буквите се размазваха пред очите й, и тя просто стоеше там, много изправена, с книга в ръка и се опитваше да не плаче.
Когато в Германия на власт дойде фюрерът Адолф Хитлер, в Мюнхен живееше някой си Карл Леви, фабрикант на играчки по професия, жизнерадостен човек, оптимист, който вярваше в човешката природа, в добрите пури, в демокрацията, и макар да бе ариец в много малка степен, не вземаше много насериозно антисемитските изказвания на новия канцлер, убеден, че разумът, мярката и известно вродено чувство за справедливост, въпреки всичко тъй широко разпространено в сърцата на хората, ще надделеят над мимолетните криволици.
На предупрежденията, отправени му от събратята по раса, които го канеха да се присъедини към тях в емиграцията, хер Леви отговаряше с добродушен смях, и удобно настанен в креслото си с пура на устните, припомняше солидните приятелства, които бе завързал в окопите през войната от 1914–1918 година, приятелства с хора, някои от които днес много високопоставени и които в краен случай нямаше да пропуснат да се намесят в негова полза. Предлагаше на разтревожените си гости чашка ликьор, вдигаше своята „за човешката природа“, на която, казваше той, напълно се доверявал, била тя облечена в нацистка или пруска униформа и с тиролска шапка или с работнически каскет на главата. И е факт, че първите години от това управление не бяха нито особено опасни, нито дори мъчителни за приятеля Карл. Да, имаше някои оскърбления и обиди, но, било че „другарствата от окопите“ действително дискретно му бяха помогнали, било че чисто немската му жизнерадостност и будещият му доверие вид бяха забавили за известно време разследванията за него, докато всички, чийто акт за раждане бе несъвършен, поемаха пътя на изгнанието, нашият приятел продължи да си живее мирно и тихо между фабриката за играчки, библиотеката си, пурите и добрата си изба, крепен от своя непоклатим оптимизъм и доверието, което изпитваше към човешкия род. След това дойде войната и нещата малко се влошиха. Един хубав ден грубо му забраниха достъп до собствената му фабриката, а на другата сутрин младежи в униформи се нахвърлиха върху му и се отнесоха към него доста грубо. Господин Карл завъртя няколко телефонни номера наляво-надясно, но „фронтовите приятели“ вече не вдигаха телефона. Той за първи път леко се притесни. Влезе в библиотеката си и обходи с поглед книгите, които покриваха стените. Гледа ги дълго и сериозно: всички тези натрупани съкровища говореха в полза на хората и ги защитаваха, пледираха за тях и умоляваха господин Карл да не губи смелост и надежда. Платон, Монтен, Еразъм, Декарт, Хайне… Трябваше да има доверие в тези видни пионери, трябваше да има търпение, да даде на човечността време да се прояви, да се ориентира в безпорядъка и недоразуменията и да надделее. Французите дори бяха открили добър израз за това: вълкът кожата си мени, нрава си — не. А благородството, справедливостта и разумът щяха и този път да победят, но бе очевидно, че има риск това да отнеме известно време. Не биваше нито да губи доверие, нито да се обезсърчава, но все пак не беше зле да вземе някои предохранителни мерки.
Господин Карл седна в едно кресло и се захвана да размишлява.
Беше закръглен човек с розов тен, закачливи очилца и тънки устни, чиито очертания пазеха следа от всички добри думи, които бяха изричали.
Той дълго гледа книгите си, кутиите с пури, бутилките с добро вино, всички познати и близки предмети, сякаш да им поиска съвет, и постепенно погледът му се оживи, добродушна и хитровата усмивка се разля по лицето му и той вдигна чаша ракия към хилядите томове от библиотеката, сякаш да им засвидетелства своята вярност.
Господин Карл имаше на служба едно почтено семейство от Мюнхен, което се грижеше за него от петнайсетина години. Жената му служеше за икономка и готвачка и приготвяше любимите му ястия, мъжът бе шофьор, градинар и пазач на къщата. Хер Шуц имаше само една страст — четенето. Често след работа, докато жена му плетеше, той с часове стоеше наведен над някоя книга, която хер Карл му бе заел. Любимите му автори бяха Гьоте, Шилер, Хайне, Еразъм и той четеше на глас на жена си най-възвишените и вдъхновени откъси в къщичката в дъното на градината, където живееха. Често, когато господин Карл се чувстваше малко самотен, той канеше приятеля Шуц в библиотеката и там, с пури в уста, те си говореха дълго за безсмъртието на душата, за съществуването на Бог, за хуманизма, за свободата и за всички онези прекрасни неща, които човек намира в книгите, които ги обграждаха и по които те плъзгаха благодарни погледи.
Тъй че в този миг на изпитания хер Карл се обърна към приятеля Шуц и неговата жена. Той взе кутия пури и бутилка шнапс, отиде в къщичката в дъното на градината и изложи плана си на своите приятели.
Още на другия ден хер Шуц и фрау Шуц се захванаха за работа.
Навиха килима на библиотеката, пробиха пода и монтираха стълба, която да слиза в мазето. Старият вход за избата бе зазидан. Голяма част от библиотеката бе пренесена долу, последвана от кутиите с пури, а виното и ликьорите вече си бяха там. Фрау Шуц подреди скривалището възможно най-удобно и след няколко дни, с онова чисто немско чувство за gemuetlich[5] мазето се превърна в малка, приятна, спретната стаичка. Дупката в пода бе грижливо прикрита с добре напасната плочка и закрита с килима. След това хер Карл излезе за последен път на улицата заедно с хер Шуц, подписа някои документи, избърши фиктивна продажба, за да предпази фабриката и дома си от конфискация, а хер Шуц настоя да му връчи насрещни писма, които да позволят на законния собственик да влезе във владение на своето имущество, когато му дойде времето. След това двамата съзаклятници се върнаха у дома и хер Карл с лукава усмивка на уста слезе в скривалището да чака на завет връщането на доброто време.
Два пъти дневно, на обяд и в седем часа, хер Шуц надигаше килима, вадеше плочката и жена му сваляше в мазето засукани, добре приготвени ястия, заедно с бутилка добро вино, а вечер хер Шуц редовно слизаше да си поговори със своя работодател и приятел на някоя възвишена тема, за правата на човека, търпимостта, вечния живот на душата, за благотворното влияние на четенето и образованието, и тясното мазе сякаш се озаряваше от тези благородни и вдъхновени гледни точки.
В началото хер Карл искаше да му носят долу и вестници, а радиото стоеше до него, но след шест месеца, когато новините взеха да стават все по-обезсърчителни и светът започна да изглежда сякаш наистина върби към своята гибел, той накара да махнат радиото, за да не може никакъв отзвук от мимолетните новини да наруши непоклатимото доверие, което се надяваше да запази в човешката природа, и остана в мазето си със скръстени на гърдите ръце и усмивка на устните, твърд в своите убеждения, като отказваше досег с една изтъкана от случайности действителност без бъдеще. Накрая се отказа дори да чете прекалено потискащите вестници и се задоволи да препрочита шедьоврите от своята библиотека, като черпеше от тези опровержения, които извечното противопоставяше на временното състояние на нещата, силата, която му бе нужна, за да запази своята вяра.
Хер Шуц се нанесе заедно с жена си в къщата, която като по чудо бе пощадена от бомбардировките. Във фабриката отначало имаше затруднения, но той притежаваше документ, който доказваше, че е станал законен собственик на бизнеса след бягството на хер Карл в чужбина.
Животът на изкуствена светлина и без чист въздух още повече спомогнаха за пълнотата на хер Карл, а с годините бузите му съвсем изгубиха розовия си цвят, но оптимизмът и вярата му в човечеството си останаха непокътнати. Той поддържаше духа си в мазето, докато чакаше благородството и справедливостта да победят на земята и макар новините, които хер Шуц му носеше от външния свят да бяха много лоши, той отказваше да се обезсърчи.
Няколко години след падането на хитлеристкия режим, един приятел на хер Карл, завърнал се от емиграция, дойде и почука на вратата на представителната сграда на „Шилерицрасе“.
Отвори му висок, посребрен и леко прегърбен мъж, ученолюбив на вид. Той още държеше в ръка една творба на Гьоте. Не, хер Леви вече не живее тук. Не, не знаят какво се е случило с него. Не е оставил следа и всички разследвания след края на войната не дадоха резултат. Grüss Got![6] вратата се затвори. Хер Шуц си влезе и се отправи към библиотеката. Жена му вече бе приготвила подноса. Сега, когато Германия преоткриваше изобилието, тя глезеше хер Карл и му готвеше най-великолепни лакомства. Навиха килима и вдигнаха плочката. Хер Шуц остави тома на Гьоте на масата и слезе с таблата.
Сега хер Карл е изгубил доста от силата си и страда от флебит. Сърцето му също започва да поддава. Трябва му лекар, но не може да изложи семейство Шуц на този риск, те ще бъдат загубени, ако се разбере, че от години крият евреин хуманист в мазето си. Трябва да бъде търпелив и да се пази от съмнения, справедливостта, разумът и естественото благородство скоро ще надделеят. Най-вече не бива да се обезкуражава. Господин Карл, макар и много отпаднал, е съхранил целия си оптимизъм и вярата му в човека е цяла-целеничка. Всеки ден, когато хер Шуц слиза в мазето с лошите новини — окупацията на Англия от Хитлер бе особено тежък удар, — именно хер Карл му дава кураж и го утешава с по някоя добра дума. Той му показва книгите по стените и му припомня, че човечността винаги възтържествува и че именно така са се родили най-големите шедьоври, именно с това доверие и тази вяра. Хер Шуц винаги излиза от мазето изпълнен с утешение.
Фабриката за играчки върви възхитително: през 1950 година хер Шуц успява да я разшири и да удвои печалбите си — той ръководи всичко с голяма вещина.
Всяка сутрин фрау Шуц сваля букет свежи цветя, които поставя на нощното шкафче на хер Карл. Оправя му възглавниците, помага му да се намести и го храни с лъжичка, защото той вече няма сили да се храни сам. Сега едва успява да говори, но често очите му се пълнят със сълзи и признателният му поглед се спира на лицата на тези чудесни хора, които толкова добре съумяха да запазят доверието, което им бе гласувал на тях и на човечеството като цяло; усеща се, че ще умре щастлив, като държи във всяка ръка ръката на преданите си приятели и със задоволството, че е преценил правилно нещата.
Вече пет часа бяхме над Атлантика и през цялото това време Карлос практически не спря да говори. Самолетът беше „Боинг“, специално нает от синдиката, за да ни закара в Рим, ние бяхме единствените пътници, вероятността да има микрофони на борда бе малка, но от крайната откровеност, с която Карлос разказваше пред нас последните четирийсет години синдикални борби, без да се поколебае пътьом да ни разкрие някоя останала неясна точка от историята на американското работническо движение — не знаех, например, че екзекуцията на един от братята Анастасия на бръснарския стол в „Шератон“ и „изчезването“ на Супи Фирек, са пряко свързани с усилията на федералните власти да разбият единството на работниците по крайбрежието, — понякога ме побиваха тръпки по гърба; има неща, които е по-предпазливо човек да не знае. Карлос много бе пил, но алкохолът нямаше пръст в нехайството и словоохотливостта, с които се отпускаше в изповеди. Дори не съм сигурен, че се обръщаше към нас: на моменти имах чувството, че мисли на глас под напора на вълнението, което видимо растеше с приближаването на самолета към Рим. Разбира се, срещата, която ни очакваше скоро, не оставяше никого от нас безразличен, но у Карлос усещахме вътрешен кипеж, близък до страха, и за нас, които го познавахме добре, имаше нещо наистина впечатляващо в нотките на смирение и почти на обожание, които прозираха, щом заговореше за легендарната фигура на Майк Сарфати, гигантът от Хобокен, който един ден се бе възправил на морския бряг в Ню Йорк, за да извърши дело, за което никой от бележитите пионери на американското работническо движение вероятно никога не бе дори мечтал. Трябваше да се чуе как Карлос произнася това име: снижаваше глас и почти разнежена усмивка смекчаваше тежкото месесто лице, което над четирийсетте години, прекарани в социални борби, бяха белязали със сурово изражение.
— Беше решаваща епоха — решаваща: това е думата. Синдикатът тъкмо бе направил завой. Всички бяха против нас. Пресата ни влачеше в калта, политиците се опитваха да ни нахлузят примката, ФБР си пъхаше носа в нашите дела, а докерите се бяха разцепили: бяхме фиксирали членския внос за синдиката на двайсет процента от заплатата, тъй че всеки се опитваше да докопа касата и да създаде единството в своя полза. Само в пристанището на Ню Йорк има седем централи, които се борят за баницата. А на Майк му стигна една година, за да въведе ред. И не правеше това като големите клечки в Чикаго, разните му Капоне, Гузик и Музика, които се задоволяваха да плащат добре на своите хора и да им дават нареждания по телефона: не, той сам си вършеше работата. Един ден, когато на някой му хрумне идеята да претърси дъното на Хъдсън срещу Хобокен, ще открие стотина бурета с цимент в тинята, а Майк винаги присъстваше, когато натъпкваха човека в цимента. Някои от хората даже още бяха живи и се мятаха. Майк обичаше те да се бунтуват — така, щом ги поставеха в цимента, те застиваха в интересни пози. Майк казваше, че така са малко като хората в Помпей, когато ги открили в лавата две хиляди години след случката, и наричаше това „работа за бъдните времена“. Ако някой от тях станеше прекалено буен, Майк винаги се опитваше да го вразуми: „Какво си се разкрещял? — казваше му той. — Ще бъдеш част от нашето артистично наследство.“ Накрая дори бе станал много взискателен. Трябваше му специален, бързостягащ цимент, който да се втвърди веднага, та да може да види резултата още щом работата приключи. В Хобокен обикновено се задоволяват да напъхат човека в бурето с цимента, след като вече са го пречукали, заковават бъчвата, мятат я във водата и готово. Но с Майк бе много по-различно, много по-лично. Искаше циментът да бъде нанесен върху човека на много тънък и добре прилепващ навсякъде пласт, за да може да види ясния отпечатък на изражението на лицето и цялата стойка, като на статуя. Както вече казах, хората малко се гърчеха по време на операцията и това понякога водеше до забавен резултат. Но най-често бяха с ръка на сърцето и отворена уста в момент на красива реч и клетва, че съвсем не са се опитвали да конкурират синдиката, че те са за работническото единство и са невинни като агънца, а това дразнеше Майк, защото така всички правеха еднакви физиономии и еднакви жестове, и щом ги отлееха от цимент, всички си приличаха, а Майк смяташе, че това не си е работа. „Пълна свинщина“ — обясняваше ни той. Всичко, което пък ние искахме, бе да хвърлим колкото може по-бързо човека в бурето, бурето във водата и повече да не мислим за това. Не, че рискувахме кой знае какво. Доковете се охраняваха добре от момчетата от централата и полицията никога не си пъхаше носа там — това бяха вътрешни работи на синдиката и не я засягаха. Но не обичахме самата работа: човек, облечен от глава до пети в цимент крещи, а вече съвсем е побелял и се втвърдява, и черната дупка на устата продължава да издава звуци — за това наистина си трябваше здрав стомах. Понякога Майк вземаше чук и длето и довършваше нещата. Спомням си особено за Биг Бил Шугър, гъркът от Сан Франциско, който искаше да запази западната част независима и отказваше да се присъедини — същият номер, който година по-рано бе направил Лу Дибиц по доковете на Чикаго, знаете с какъв резултат. Само че, за разлика от Лу, Биг Бил Шугър бе много силен в своя район, подкрепяха го всички местни величия и той внимаваше. Даже ужасно много внимаваше. Разбира се, той не искаше да дели работниците, беше за работническо единство и така нататък, но в своя полза, нали се сещате. За да дойде и да преговаря с Майк за положението, той искаше заложници: братът на Майк, който тогава бе натоварен с връзките с политическите среди, плюс още двама синдикални лидери. Изпратихме му ги. Той дойде в Хобокен. Само че още щом се събрахме, се видя, че Майк изобщо не се интересува от разговора. Гледаше замечтано Биг Бил Шугър и не чуваше нито дума. Трябва да кажа, че този грък бе забележително сложен: метър и деветдесет, с красива муцуна, която разтупкваше сърцата на момичетата, което всъщност му бе донесло и прякора[7]. Все пак здравата се надприказвахме седем часа, сложихме на масата работническото единство и необходимостта да се борим срещу отцепниците и обществените предатели, които не желаят да се ограничат със защита на професионалните интереси, а се опитват да превърнат движението в политическо, а през цялото това време Майк не изпускаше Биг Бил Шугър от очи. По време на една почивка на заседанието той дойде и ми каза простичко: „Е, няма никакъв смисъл да се преговаря с този мръсник, давайте.“ За малко да отворя уста и да му припомня за брат му и другите двама заложници, но веднага усетих, че няма смисъл, Майк знаеше какво прави, пък и бе вярно, че най-висшите интереси на синдиката бяха заложени на карта. Продължихме да се надприказваме проформа и след края на работата, когато Биг Бил Шугър излезе от хангара, ги опаткахме — него, адвоката му и двама работници делегати от Оукланд. Същата вечер Майк лично дойде да надзирава операцията и когато гъркът бе изцяло покрит с цимент, вместо да го хвърли в Хъдсън, той за миг се замисли, усмихна се, а сетне каза: „Оставете го настрана. Трябва да се втвърди. Поне три дни.“ Оставихме Биг Бил Шугър в хангара под надзора на един боец и се върнахме след три дни. Майк го огледа хубавичко, опипа цимента, пооглади го още малко — тук-там по някой удар с длето и чук — и най-накрая сякаш остана доволен. Изправи се, погледа го още малко и рече: „Добре, сложете го в колата ми.“ Не разбрахме веднага и той повтори: „Сложете го в колата ми. До шофьора.“ Спогледахме се, но нямаше сега да седнем да спорим с Майк. Отнесохме Биг Бил Шугър в кадилака, наместихме го до шофьора, седнахме всички в колата и зачакахме. „вкъщи“ — каза Майк. Добре, пристигаме на „Парк Авеню“, спираме пред дома, изваждаме Биг Бил Шугър от колата, портиерът ни се усмихва с фуражка в ръка. „Много хубава статуя имате, господин Сарфати — казва той почтително. — Поне се вижда какво е. Не като ония съвременни щуротии с по три лица и седем ръце.“ „Да — казва Майк през смях. — Това е класика. Гръцка, по-точно.“ Поставяме Биг Бил Шугър в асансьора, качваме се, Майк отваря вратата, влизаме и поглеждаме към шефа. „в хола“, казва той. Влизаме в хола, поставяме Биг Бил Шугър до една стена и чакаме. Майк оглежда стените внимателно, размишлява известно време, след това посочва с ръка. „Ей там — казва той. — Над камината.“ Не разбрахме веднага, но Майк махна картината, която беше там, една голяма такава, разбойници, нападащи дилижанс. Ами хубаво, рекохме си, няма да седнем да спорим сега. И след това вдигнахме Биг Бил Шугър над камината и го оставихме там. С Майк човек най-вече не трябваше да се напъва да разбира. След това, разбира се, дълго си говорихме помежду си, за да се опитаме да разберем защо Майк толкова настоява да държи Биг Бил Шугър над камината си, на стената в своя хол. Всеки имаше какви ли не идеи по въпроса, но знае ли човек. Това, разбира се, беше голяма победа за синдиката. Биг Бил Шугър беше опасен тип и работническото единство на морския бряг бе спасено, а Спац Марковиц бе на мнение, че Майк иска да запази Биг Бил Шугър на стената си като трофей, за да му напомня за победата, която бе спечелил. Във всеки случай го държа над камината години наред, чак до присъдата му за данъчна измама, когато го тикнаха в затвора, преди да го депортират. Да, само това откриха за него, пък и то бе нагласена от политическите синдикати работа. В този момент той предаде статуята в Музея на американския фолклор в Бруклин. Все още е там. Трябва да кажем, че Майк си плати цената — откриха брат му в една боклукчийска кофа някъде по кейовете на Оукланд — но Майк не бе човек, който ще се пазари, щом става въпрос за интересите на синдиката. Той самичък изгради работническото единство по кейовете, което не им попречи да му отнемат паспорта и преди седем години да го депортират в Италия, един вид като затвор за него, все едно е най-обикновен Лъки Лучано. Това е, приятели, човекът, когото ще видите само след час: титан. Да, титан — няма друга дума.
Бяхме трима — Дими Куниц бе телохранител на Карлос и единственото му занимание, извън физиологичните функции, бе по пет часа на ден да стреля по мишени със своя колт. Това бе начинът му на съществуване. Когато не стреляше, той чакаше. Не знаеше какво точно чака. Деня, когато щяха да го открият мъртъв в „Либи’с“ с три куршума в гърба, вероятно. Суифти Завракос, дребен сивокос човечец, чието лице приличаше на постоянна изложба на изключително разнообразни нервни тикове — той бе нашият адвокат съветник и истинска жива енциклопедия на синдикалната история: можеше да изброи наизуст имената на всички пионери, печалбите на всеки и дори калибъра на оръжието, което използваха. Колкото до мен, бях завършил Харвард, бях прекарал няколко години в големите фирми за „връзки с обществеността“ и сега бях там най-вече, за да следя за привидностите и да се занимая с диалектическото представяне на действията ни; опитвах се да променя колкото може повече нашия не особено благоприятен имидж, както и обществения произход, понякога повече от скромен, на нашите ръководители, и не особено сериозното внимание, което те бяха отделяли на въпроса за формата в разгара на неспирните борби, без да забравяме клеветническата пропаганда, която проникнати от подривни елементи синдикати бяха успели да насадят в общественото мнение. Щяхме да се срещнем със Сарфати в Рим по две причини: първо, защото заповедта за депортацията му току-що бе касирана от върховния съд заради някакъв формален пропуск, и освен това, защото работническото движение бе в повратен момент от своята история. Синдикатът ни искаше да сложи ръка на всички транспортни средства: сухоземни, въздушни, речни и железопътни. Беше голяма хапка. Синдикатите васали на политическите партии се опълчваха срещу нашите усилия и се опитваха да ни попречат да излезем от пристанищата: започваше да става горещо. Имахме нужда да ни оглави не само борец от класа, но и човек, чието име щеше да прокънти в ушите на нашите бойци като гаранция за победа. Този човек бе Майк Сарфати. Той пръв бе разбрал, вероятно инстинктивно, че традиционният американски капитализъм започва да запада и че истинският извор на богатство и мощ вече не са работодателите, а работническата класа. Геният на Майк се състоеше в това, че бе осъзнал каква отживелица е синдикализмът по чикагски и че закрилата на работещите предлага безкрайно по-големи възможности, отколкото пионерите като Бъгс Моран, Лу Бухалтер и Франки Костело бяха налагали някога на търговците. Стигнал бе дотам да загуби изцяло интерес към трафика на наркотици, проституцията и игралните автомати, за да насочи всичките си усилия към работническата класа, въпреки, между другото бързо потушена, съпротивата на консервативните елементи в синдиката, неспособни да се приспособят към новите исторически условия. Големите работодатели и федералните власти бяха успели временно да прекратят неговата дейност като го депортираха, но сега вестта за завръщането му начело на синдикалната борба за работническо единство щеше да всее паника в редиците на нашите конкуренти.
Пристигнахме в Рим в късния следобед. На летището ни чакаше един кадилак с шофьор в ливрея на волана и секретарка италианка на средна възраст, която говореше за Майк с развълнувано потрепване в гласа. Работел страшно много. Подготвял завръщането си в Ню Йорк. От шест седмици, така да се каже, не бил излизал от вилата си… Карлос одобри с кратко кимване.
— Човек никога не е достатъчно предпазлив — рече той. — Поне добре го пазят, нали?
— О, напълно — увери го секретарката. — Аз лично следя никой да не идва да го притеснява. Мислеше, че ще е готов навреме, но от Ню Йорк го припират да се върне незабавно и се налага да пришпорва нещата. Разбира се, това е велико събитие в неговия живот. Но той много се радва да ви види. Запознал се е с вас в една епоха, в която още е бил във фигуративното, ако съм разбрала добре. Да, господин Сарфати много обича да говори за артистичния си дебют — дърдореше секретарката. — Изглежда, че едно от творенията му е в Музея на американския фолклор в Бруклин. Една статуя, озаглавена „Биг Бил Шугър“…
Карлос хвана пурата си точно навреме. Лицето на Суифти Завракос се сгърчи в поредица страховити нервни тикове. Сигурно и аз съм направил странна физиономия, само Шими Куниц не показа ни най-малко вълнение: той изглеждаше, сякаш дори не знае, че е там. Той винаги изглеждаше толкова отсъстващ, че в крайна сметка всички спираха да го виждат.
— Говорил ви е за това, така ли? — попита Карлос.
— О, но разбира се — рече жената с широка усмивка. — Често се надсмива над първите си усилия. Не че се отрича от тях, дори ги намира за доста забавни. „Контесо, казва ми той — винаги ме нарича контеса, не знам защо, — контесо, в началото бях много фигуративен — един вид американски примитив, нещо като баба Моузес[8], истински наивист. Биг Бил Шугър бе може би най-доброто, което съм правил в този жанр. — Прекрасен екземпляр на онова, което там наричаме «американа» — човек, превит на две, с ръце на корема, там, където го е уцелил куршумът, и с шапка, която започва да се свлича над очите, — но нещата не стигаха далеч. Все още не се бях открил, разбира се, едва започвах да се ориентирам в себе си. Ако някой ден минете през Бруклин, все пак трябва да видите това. Ще установите, че оттогава съм изминал много път.“ Но мисля, че по-добре от мен познавате творбата на господин Сарфати…
Карлос се бе съвзел от изненадата.
— Да, госпожо — рече той разпалено. — Познаваме създадената от Майк творба и сме убедени, че той ще направи още по-големи неща. Позволете да ви кажа, че работите за един велик човек, за един голям американец, чието завръщане нетърпеливо очакват всички работници и чието име някой ден ще бъде познато на всички…
— О, но аз изобщо не се съмнявам! — възкликна секретарката. — Миланският Алто вече му посвети много хвалебствена статия и мога да ви уверя, че от две години той само работи и че сега вече се чувства готов да се върне в Щатите.
Карлос отривисто кимна и премълча. Никога не е било лесно да се разбере какво точно правят очите на Суифти Завракос с всички тези тикове, но ми се стори, че ми хвърля разтревожени погледи. И трябва да кажа, че не ми беше спокойно — нещо не беше в ред, някъде имаше някакво недоразумение — изпитвах смътен страх, някакво предчувствие, което се превръщаше в ужас.
Кадилакът караше с пълна скорост през селата край Рим, където виждахме разрушени акведукти и кипариси. След това навлезе в един парк и спря пред вилата, която изглеждаше изцяло построена от стъкло и имаше странна, несиметрична форма, нещо като наклонен триъгълник. Бях ходил няколко пъти в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, но трябва да призная, че щом влязох вътре, шокът беше съвсем истински: трудно бе човек да си представи, че тук живее един от най-големите борци на американския синдикализъм. Пред погледа ми минаха всички снимки, които го изобразяваха прав на кея в Хобокен, сред мъжествения пейзаж на кранове, вериги, булдозери, контейнери и стомана, която бе неговият естествен елемент. Сега бях в нещо като оранжерия, сред мебели с изчанчени форми, сякаш излезли от някакъв кошмар, под осветен таван, чиито цветове непрестанно се сменяха и откъдето висяха метални предмети, които непрекъснато се въртяха и мърдаха; циментови блокове, от които стърчаха тръби, тръбички и стоманени остриета, извисяваха застрашителните си грамади във всеки ъгъл, а по стените картини — всъщност, предполагам, че бяха картини, защото имаха рамки — хвърляха в лицето петна от зловещи цветове и преплетени като змии линии и предизвикваха у човек желание да крещи. Обърнах се към Карлос. Той стоеше с отворена уста, оцъклени очи и килната назад шапка. Мисля, че се страхуваше. Колкото до Суифти Завракос, той май бе получил такъв шок, че тиковете му бяха спрели, лицето му бе застинало в израз на стъписване и чертите му бяха напълно отчетливи, та изпитах чувството, че го виждам за първи път. Самият Шими Куниц бе излязъл от своя унес и се оглеждаше на всички страни с ръка в джоба, сякаш очакваше някой да стреля по него.
— Ама какво е това? — излая Карлос.
Сочеше с пръст нещо като многоцветен октопод, който сякаш отваряше пипала да ни удуши.
— Това е кресло на Бузони — рече един глас.
Майк Сарфати стоеше на прага. Внезапно пред очите ми преминаха образите от трийсет години история на нюйоркското пристанище, от безмилостните борби на морския бряг, които бяха превърнали нашия синдикат в една от най-динамичните и най-организирани сили на работническото движение и скоро щяха напълно да освободят американския трудещ се от хватката на идеологиите и политиката, за да поставят закрилата на интересите му на чисто професионална основа. Двете хиляди тона развалено месо в нарочно повредените хладилници на пристанището, чиято смрад се издигаше по-високо от Емпайър Стейт Билдинг, телата на Франки Шор, на Бени Стигман, на Роки Фиш и други обществени предатели, които се бяха опитали да организират прочистването на Съюза от подривните политически елементи, окачени на куките за месо на входа на кланиците, изгореното със сярна киселина лице на Сам Берг в деня след прословутата му статия, разобличаваща „престъпния синдикат, който сложи ръка на работническото движение“, и атентатите срещу Уолтър Ройтер и Мийни, за няколко светкавични мига минаха през паметта ми, докато гледах героя на тази победоносна епопея, който сега стоеше пред мен. Носеше работнически комбинезон и сякаш идваше от някой строеж. Мислех, че е по-възрастен, а май не бе на повече от петдесетина години. Мощни ръце, рамене на борец и възхитително грубо лице, с черти, сякаш изсечени с брадва. Но веднага ме слиса обсебеният, изтерзан израз на очите му. Изглеждаше не само угрижен, но и сякаш обладан — на моменти дори по лицето му пробягваха смайване и почуда, които в известна степен придаваха на тази хубава римска маска почти изгубен, объркан вид. Докато ни говореше, се усещаше, че мисли за друго. Все пак изглеждаше щастлив да види Карлос. А той пък се беше просълзил. Те дълго се прегръщаха, гледаха се приятелски и се тупаха по раменете. Сервитьор във фрак влезе с поднос с напитки и ги остави на масичката. Карлос глътна своето мартини, и се огледа наоколо с очевидно отвращение.
— Какво е това? — попита той, като сочеше обвинително с пръст към стената.
— Това е Уолс — отвърна Майк.
— Какво представлява?
— Той е абстрактен експресионист.
— Той е какво?
— Абстрактен експресионист.
Карлос се изхили. Устните му се сбиха около пурата и той прие изражение на обида и възмущение.
— Ще дам хиляда долара на първия човек, който успее да ми каже какво представлява това — каза той.
Майк сякаш се подразни.
— Не си свикнал.
Карлос бе седнал тежко в креслото си и се оглеждаше враждебно наоколо. Сарфати следеше погледа му.
— Това е Мирт — рече той.
— Едно петгодишно дете би направило същото — каза Карлос. — А това какво е?
— Сулаж.
Карлос подъвка пурата си.
— Ами, аз ще ви кажа какво е това — заяви той накрая. — Има си име за това. Това е декаданс.
Той се огледа победоносно.
— Декаданс. В Европа всички са загнили, това е добре известно. Напълно са деградирали. Комунистите трябва само да се наведат и да оберат плодовете. Казвам ви: тяхната нравственост е пропаднала. Гнила работа. Не бива да оставяме войската си дори да спира тук: заразно е. Ами това… Какъв е този боклук?
Той посочи с пурата си безформено парче цимент, настръхнало от огромни криви игли и ръждясали пирони, което стоеше по средата на салона. Майк мълчеше. Ноздрите му се бяха свили и той гледаше Карлос втренчено. Очите му бяха сиви, много светли и не беше приятно да стоиш срещу този поглед. Внезапно забелязах, че стиска юмруци. За миг зърнах Майк Сарфати от легендата, краля на доковете в Хобокен, мъжа, който бе накарал Костело, Лучано, петимата братя Анастасия и дори самия Дърти Спимак да отстъпят, човека, който в продължение на петнайсет години бе единствен господар, след Господ, на нюйоркските кейове.
— Онзи, който го е направил, е абсолютен откачалник — заяви твърдо Карлос. — Трябва да го затворят.
— Това е едно от последните ми произведения — рече Майк. — Аз съм го правил.
Настъпи мъртвешка тишина. Очите на Карлос изхвръкнаха от орбитите. По лицето на Суифти Завракос преминаваха истински волтови дъги и човек имаше чувството, че чертите му се опитват да се разбягат.
— Аз съм го правил — повтори Майк.
Изглеждаше наистина бесен. Втренчи се в Карлос със зоркостта на дебнещо животно. Карлос сякаш се поколеба. Взе кърпичката от малкото си джобче и си попи челото. Но инстинктът за самосъхранение бе най-силен.
— А, добре. Щом си го правил ти…
Той хвърли на „скулптурата“ погнусен поглед, а след това очевидно реши да я забрави.
— Дошли сме при теб да говорим по работа, Майк — рече той.
Майк не го слушаше. Гледаше гордо настръхналата от гвоздеи и игли циментова грамада и когато заговори, то бе със странна мекота — с някакъв захлас в гласа, — и отново по чертите на лицето му премина онзи израз на почуда, почти на наивност.
— Отпечатаха репродукция в Алто — каза той. — На корицата. Това е най-доброто списание за изкуство тук. Казват, че съм успял да загатна четвъртото измерение — пространствено-времевото измерение, нали разбирате — Айнщайн и прочие. Не бях помислил за това, разбира се: човек никога не знае точно какво прави и винаги остава по малко загадка. Подсъзнанието, точно така. Доста шум се вдигна. Тъй като финансирам списанието, се появиха какви ли не брожения. Но тези момчета са неподкупни. Те не могат да бъдат купени. Имат свои принципи. Това е най-напредничавата ми творба, но долу имам и други произведения. В ателието ми са.
— Дошли сме да говорим за бизнес, Майк — повтори Карлос с приглушен глас.
Имах усещането, че се бои да стане от креслото. Но Майк вече беше до вратата.
— Идвате ли? — извика той нетърпеливо.
— Да, Майк — каза Карлос. — Да, идваме.
Прекосихме екзотична градина със свободно разхождащи се пауни и фламинго между каменни чудовища, които Майк от време на време пътьом погалваше.
— Това е голо тяло от Мур — говореше той. — Това е Бранко. Вижте, малко е демоде, естествено. Купих ги преди вече три години. Те бяха пионери, предвестници и водят право към мен. Всички критици тук казват същото.
Карлос ми хвърли отчаян поглед. На другия край на градината имаше остъклен павилион, чийто алуминиев покрив започваше от земята и описваше висока гърбица, преди отново да докосне земята.
— Това е Фисони — рече Майк. — Най-добрият италиански архитект по мое мнение. Той е комунист. Но нали знаете, тукашният комунизъм няма нищо общо с онзи у нас. Той не е подривен. Случва се единствено в главите. Много е интелектуален. Почти всички най-добри художници и скулптори тук са комунисти.
Карлос сякаш изстена. Не смееше да каже нищо, но бързо насочи пръст към гърба на Майк, а след това си докосна главата. Влязохме в павилиона. Вътре, около циментово корито стояха контейнери, кофи, торби с гипс и всякакви инструменти, човек би помислил, че е на строеж. И навсякъде имаше „творби“ на Майк. Какво представляваха и каква стойност имаха те, и до днес не знам и вероятно никога няма да разбера. Виждах само, че бяха странни циментови форми, от които стърчаха парчета желязо и изкривени тръби.
— Не прилича на нищо, което вече сте виждали, нали? — рече гордо Майк. — Критиците от Алто казват, че става въпрос за изцяло нови форми. Ситуират ме на върховата точка на спациализма[9] — бас хващам, че в Америка дори не знаят какво е това.
— Не, Майк — рече меко Карлос, както се говори на болен, — не, у нас още не знаят какво е това.
— Е, скоро ще научат — рече Майк със задоволство. — Всичките ми творби — а те са точно трийсет — утре потеглят за Ню Йорк. Ще бъдат изложени в галерия „Майерсън“.
Никога няма да забравя лицето на Карлос, когато Майк млъкна. Отначало израз на неверие, а след това на паника, докато се обръщаше към нас, сякаш да се увери, че слухът не го е подвел и че наистина е чул онова, което му се е сторило, че чува. Но това, което вероятно е прочел по нашите физиономии — или поне по моята и по тази на Шими Куниц, защото тиковете, които пробягваха по лицето на Суифти Завракос, пречеха да се види какво става по него, — несъмнено бе затвърдило страховете му, защото изражението на смайване и паника бе внезапно заменено от плашещо спокойствие.
— И ще покажеш това в Ню Йорк, така ли Майк? — попита той.
— Да — рече Майк Сарфати. — И ви обещавам, че то ще предизвика сензация.
— А, това е сигурно — рече добродушно Карлос.
Трябва да призная, че в онзи момент наистина се възхищавах на начина, по който владееше себе си. Защото не бе трудно да си представи човек какво щеше да стане, ако Майк Сарфати, човекът, който олицетворяваше надеждите и амбициите на нашите бойци, се върнеше в Ню Йорк в един особено драматичен момент от историята на синдиката не за да наложи с железен юмрук своя закон на конкуренцията, а за да организира изложба на абстрактно изкуство в една галерия в Манхатън. Огромен пристъп на смях, истинска вълна на присмех и подигравки — легендарният герой, на когото разчитахме, за да постигнем единство на трудещите се от единия до другия край на Щатите в наша полза, щеше да се превърне в обект на най-големия кикот, който някога е разтърсвал работническото движение. Да, и до днес се възхищавам на спокойствието на Карлос. Само дето малко се потеше, беше извадил нова пура, беше я запалил и сега спокойно гледаше Майк, благо и с ръце в джобовете.
— Каталогът вече е отпечатан. Направих тираж пет хиляди бройки.
— Ах, така ли! — рече Карлос.
— Трябва да го разпратим на всички наши приятели — каза Майк.
— Разбира се, ще се погрижим.
— Вестниците също трябва да заговорят. Това е въпрос на престиж, много е важно. Всъщност, онова, което синдикатът би трябвало да направи сега, е да изгради един Дом на културата в Хобокен.
Карлос изглежда се стресна.
— Един… какво?
— Дом на културата. Руснаците навсякъде строят такива за трудещите се. Грешим, като критикуваме комунистите малко на сляпо. Направили са и добри неща и ние трябва да подражаваме на най-доброто, което са сторили. Всъщност, момчето, което написа предговора на каталога ми, Дзукарели, е комунист. Това не му пречи да е най-добрият критик на изкуство днес.
— Комунист, а? — измърмори Карлос.
— Да. На него дължа много. Той много ме насърчаваше. Без него никога нямаше и да помисля да направя тази изложба в Ню Йорк.
— Виж ти — рече Карлос.
— Той наистина ми помогна много да се ориентирам в онова, което правя. И много хубаво го казва в предговора, ето виж: „Една наистина спациална скулптура трябва да пресъздаде айнщайновото понятие за време-пространството, като непрестанно променя своите дадености пред очите на онзи, който я гледа, чрез своеобразна сдържана трансформация на материята, като по този начин направи препратка към пълното отсъствие на непроменлива непоклатимост. Именно по този начин творчеството на Сарфати, отказвайки се от застиналостта, разкрива марксисткия исторически релативизъм и решително се ситуира в областта на прогресивното изкуство, като представлява истинска победа на пластичната напредничавост над реакционните елементи на артистичната стагнация, които се опитват, напротив, да вкаменят формите, като ги фиксират завинаги, и да им попречат те неустоимо да вървят напред към нови социалистически случвания…“
Изтрих капчиците студена пот, които избиваха по челото ми: имах усещането, че присъствам на нещо като церемония по влизане на червея в плода. Ясно бе, че вече е невъзможно Майк да бъде спасен и да бъде излекуван навреме: вероятно щяха да бъдат необходими много месеци лечение, при условие, че той се съгласеше да се подложи на такова. Единственото нещо, което сега имаше значение, бе синдикатът. Трябваше на всяка цена да съхраним легендата за титана от Хобокен и завинаги да запазим почтеното му име, за да може той да продължи да служи на каузата на работническото единство, и трябваше да го опазим от подигравката, която можеше да помете всички нас и да наклони неудържимо везните в полза на нашите врагове. Беше един от онези исторически моменти, в които величието на каузата надделява внезапно над всички други съображения и в които значимостта на преследваната цел оправдава всички средства. Трябваше да разберем дали моралната ни сила е все така непокътната и дали все още сме толкова силни и толкова твърди в убежденията си, или годините на благоденствие и лесен живот бяха загризали нашата воля. Но един поглед към възмутеното, потресено лице на Карлос, по което вече започваше да се очертава израз на непоклатима решителност, ме успокои напълно: усетих, че решението на стария боец вече е взето. Видях как направи кратък жест с глава към Шими Каниц. Майк стоеше прав до ръба на циментовото корито, откъдето последната му, несъмнено недовършена творба издигаше настръхнал от бодлива тел чукан. Изражението на лицето му бе прочувствено: смесица от мегаломания и безкрайно удивление.
— Не знаех, че нося това в себе си — рече той.
— Аз също — каза Карлос. — Сигурно си го прихванал тук.
— Искам всичките ми приятели да дойдат да го видят. Искам да се гордеят с мен.
— Да, Майк — рече Карлос. — Да, синко. Името ти ще остане такова, каквото винаги е било. Ще направя, каквото е необходимо за това.
— Често ни обвиняват, че сме недодялани — рече Майк, — но ще видят те. Не можем да остави монопола на културата на Европа…
Карлос и Шими Куниц стреляха почти едновременно. Майк силно отметна глава назад, разпери ръце, изправи се в целия си ръст и остана за миг така, в същата поза, която е запазил и в статуята си, издигаща се днес в почетния двор на седалището на синдиката в Хобокен. След това падна напред. Чух странен шум и бързо обърнах глава. Карлос плачеше. Сълзите се стичаха по месестото му лице, на което жалостта, гневът, срамът и объркването придаваха маска на трагично величие.
— Видяха му сметката — прошепна той. — Видяха сметката на най-добрия между нас. Обичах го като син. Но така поне не страда. А и единственото, което има значение, е синдикатът и единството на трудещите се, за което е работил цял живот. Така името на Майк Сарфати, пионерът на синдикалната независимост, ще пребъде колкото и морският бряг в Хобокен — и именно там ще сложим неговата статуя. Трябва само да го оставим да изсъхне в някой от контейнерите, тъй като ще тръгне утре. Ще пристигне добре втвърден. Ще кажем, че се е върнал с нас. Помогнете ми.
Той хвърли сакото си и се залови за работа. Помогнахме, колкото можахме, и малко грубоватата статуя, на която днес всеки може да се наслади в Хобокен, започна да се очертава в цимента. От време на време Карлос спираше, бършеше очи и хвърляше изпълнен с ненавист поглед на безформените блокове, които ни заобикаляха.
— Декаданс — мърмореше той с въздишка. — Декаданс, това е то.
— Вашият Ван Гог е фалшификат.
С… седеше зад бюрото под последната си придобивка: един Рембранд, който бе спечелил след ожесточена борба на търга в Ню Йорк, където най-големите световни музеи накрая се признаха за победени. Грохнал в едно кресло, Барета, със сивата си вратовръзка с черна перла, с изцяло белите си коси, с дискретната елегантност на безупречно скроения си костюм и с монокъла, безуспешно борещ се с пълнотата и средиземноморската подвижност на налетите му черти, извади кърпичката от горното си джобче и попи чело.
— Единствен вие тръбите това под път и над път. За миг имаше някои съмнения… Не отричам. Поех този риск. Но днес нещата са ясни: портретът е истински. Маниерът е неоспорим и се разпознава във всяка мазка на четката…
С… отегчено си играеше с ножчето за писма от слонова кост.
— Е, къде е проблемът, в такъв случай? Смятайте се за щастлив, че притежавате този шедьовър.
— Всичко, което искам от вас, е да не се произнасяте. Не хвърляйте тежката си дума на везните.
С… се усмихна леко.
— Имах представител на търга… Но се въздържах.
— Търговците ви следват като овце. Боят се да не ви раздразнят. Пък и нека бъдем откровени: най-големите от тях вие ги контролирате финансово…
— Хората преувеличават — рече С… — Просто взех някои мерки да си осигуря известно предимство в търговете…
Погледът на Барета бе почти умоляващ.
— Не виждам какво ви изправи срещу мен в този случай.
— Драги ми приятелю, да бъдем сериозни. Не купих Ван Гог и така мнението на експертите, които се усъмниха в неговата автентичност, доби известна тежест. Но ако пък го бях купил, щеше да се изплъзне на вас. В такъв случай? Какво точно искате да направя?
— Хвърлихте срещу тази картина всички утвърдени имена — рече Барета. — В течение съм на всичко: влагате цялата си влиятелност, за да докажете, че става въпрос за фалшификат. А вашата влиятелност е много, много силна. Една ваша дума би била достатъчна…
С… хвърли ножчето за писма от слонова кост на масата и стана.
— Съжалявам, драги мой. Безкрайно съжалявам. Това е въпрос на принцип, който вие би трябвало пръв да разберете. Няма да стана съучастник в измама дори само като се въздържа от мнение. Имате много хубава колекция и трябва само да си признаете, че сте сбъркали. Не правя компромиси с въпроса за автентичността. В свят, в който ментета и фалшиви ценности властват навсякъде, единствената сигурност, която ни е останала, е тази на шедьоврите. Трябва да защитим обществото си срещу всякакъв вид фалшификати. За мен произведенията на изкуството са свещени, а автентичността е религия… вашият Ван Гог е фалшив. Този трагичен гений е преживял достатъчно предателства приживе и ние можем, ние трябва да го защитим поне от посмъртните измами.
— Това ли е последната ви дума?
— Изненадан съм, че човек с вашата достопочтеност може да ме моли да се превърна в съучастник в такава операция…
— Платил съм за нея триста хиляди долара — каза Барета.
С… махна презрително.
— Знам, знам… Нарочно надухте цената на търга: защото ако го бяхте получили за парче хляб… Това наистина е съшито с бели конци.
— Във всеки случай, откакто казахте няколко нелицеприятни думи, притеснените гримаси, с които хората гледат платното ми… все пак трябва да разберете…
— Разбирам — рече С…, — но не одобрявам. Изгорете платното, този жест ще повдигне не само престижа на колекцията ви, но и репутацията ви на мъж на честта. И още веднъж, не става въпрос за вас, а за Ван Гог.
Лицето на Барета се вкамени. С… разчете по него едно изражение, което му бе познато: онова, което неизменно се появяваше по лицата на съперниците му в бизнеса, щом ги отстранеше от пазара. Ха така, рече си той с ирония, ето как човек си създава приятели… Но тази история слагаше на карта едно от редките неща, които наистина му лежаха на сърце и докосваше една от най-истинските му потребности: нуждата от неподправеност. Той никога не губеше време да си задава въпроси и не се бе питал откъде идва у него тази носталгия. Вероятно от пълната липса на илюзии: знаеше, че не може да има доверие никому, че дължи всичко на необикновения си финансов успех, на придобитата власт и на парите, че живее сред кадифено, удобно лицемерие, което държеше настрана светската шумотевица, но не успяваше да заглуши изцяло коварните подмятания. „Не му стига най-добрата частна колекция на Ел Греко… Ами трябва да си оспорва и Рембранд с американските музеи. Не е зле като за голтак от Измир, който е крал от сергиите и е продавал непристойни картички на пристанището… въпреки уверения вид, който си придава, той е натъпкан с комплекси, и цялото преследване на шедьоври е само заради усилието да забрави своя произход.“ Може и да бяха прави. Толкова отдавна бе изгубил себе си от поглед — самият той не знаеше на какъв език мисли сега: на английски, на турски или на арменски, — че едно непоклатимо в своята истинност произведение на изкуството му вдъхваше онова благоговение, което единствено абсолютната сигурност може да събуди у една тревожна душа. Два замъка във Франция, най-разкошни домове в Ню Йорк и Лондон, безупречен вкус, най-ласкателните отличия, британски паспорт — и въпреки всичко бе достатъчна и само следата от напевен акцент, която бе запазил на седемте езика, които говореше свободно и типа физика, който е прието да наричаме „левантински“, но който откриваме също и при скулптурите от най-древните времена на изкуството, от Шумер до Египет и от Ашур до Иран, за да се появят съмнения, че е обладан от смътно усещане за обществена непълноценност — вече не смееха да кажат „расова“, — и тъй като търговският му флот бе толкова могъщ, колкото този на древните гърци, и понеже в салоните му картините от Тициан и Веласкес висяха редом с единствения оригинален Вермеер, открит след фалшификатите на Ван Мегерен, шушукаха, че човек скоро няма да може да закачи у дома си картина на майстор, без да изглежда като парвеню. С… познаваше всички тези, всъщност поуморени стрели, които свистяха зад гърба му, и ги приемаше като дължими почести: приемите му бяха прекалено добри, за да му откаже парижкото общество своите доносници. Същите тези, които най-напористо търсеха компанията му, за да прекарат изгодно приятна почивка на борда на яхтата му или в именията му на носа в Антиб, най-естествено бяха и първите, които се присмиваха на крещящия лукс, от който първи се бяха възползвали, а когато остатъците от свян или просто ловкостта им пречеха да практикуват твърде открито тези оздравителни психологически упражнения, те съумяваха да вмъкнат в думите си точно толкова ирония, колкото да се разграничат от него между две покани за вечеря. Защото С… продължаваше да ги кани: наясно бе и с угодничествата им, и със собствената си объркана суета, която се ласкаеше да ги вижда как се въртят около него. Наричаше ги „моите фалшификати“ и когато ги виждаше събрани около масата или ги гледаше през прозореца на вилата си как карат водни ски след бързите моторници, които им бе предоставил, той се поусмихваше и с признателност вдигаше поглед към някой рядък екземпляр от колекцията си, чиято успокоителна автентичност нищо не можеше да засегне или да постави под съмнение.
В кампанията си срещу Ван Гог на Барета той не бе вложил никаква лична вражда: за да стои сега начело на най-големия хранителен тръст в Италия, човекът бе тръгнал от една бакалничка в Неапол и му бе по-скоро симпатичен. Той разбираше необходимостта му да прикрие петната от горгонзола и салам по стените с картини от майстори, единствения герб, с който парите все още могат да се надяват да се окичат. Но Ван Гог беше фалшификат. Барета чудесно знаеше това. И тъй като в упорството си да докаже автентичността му той купуваше експерти или тяхното мълчание, попадаше в полето на чистата власт и с това бе заслужил един урок от страна на онези, които още стояха на стража около правилата на играта.
— На бюрото ми стои експертизата на Фалкенхаймер, рече С… Не бях наясно какво да правя с нея, но след като ви изслушах… Утре ще я разпратя по вестниците. Драги ми приятелю, не е достатъчно човек да може да си купи скъпи картини: всички имаме пари. Трябва също да засвидетелстваме на произведенията на изкуството ако не истинско благоговение, то поне най-обикновено уважение… в края на краищата това са предмети на култ.
Барета бавно се надигна от креслото си. Той свеждаше чело и стискаше юмруци. С… наблюдаваше с наслада безпощадния, убийствен израз на лицето му: той го подмладяваше. Припомняше му времената, когато се налагаше с яростна борба да изтръгва всяка сделка от някой конкурент — времена, в които все още имаше конкуренти.
— Ще ви го върна — изръмжа италианецът. — Разчитайте на мен. Изминали сме почти еднакъв път в живота. Ще видите, че на улицата в Неапол човек учи също толкова калташки номера, както по улиците на Измир.
И изхвръкна от кабинета. С… не се чувстваше неуязвим, но не виждаше какъв удар човек, пък бил той и най-богатият, може още да му нанесе. Запали пура, докато мислено правеше преглед на сделките си с онази бързина, на която дължеше богатството си, за да се увери, че всички дупки са добре запушени и напълно непромокаеми. След взаимното споразумение по конфликта, който го бе изправил срещу американския фиск, и установяването в Панама на седалището на плавателната му империя, вече нищо и никой не можеше да го застраши. Въпреки това остана леко угнетен от разговора си с Барета — все същата тайна неувереност, която живееше в него. Остави пурата си в пепелника, стана и отиде при жена си в синия салон. Тревогата му никога не се стопяваше напълно, но когато хванеше ръката на Алфиера в своята или когато докоснеше с устни косите й, изпитваше чувство, което по липса на по-добро определение наричаше „увереност“: единственият миг на пълно доверие, в което не се усъмняваше, докато му се наслаждаваше.
— Ето ви най-сетне — рече тя.
Той се приведе над челото й.
— Един досадник ме забави… Е, как мина?
— Разбира се, майка ми ни повлече по модните шивачи, но баща ми се опъна. Накрая отидохме в Морския музей. Голяма скука.
— Човек трябва да умее да скучае по малко — каза той. — Иначе нещата губят от вкуса си…
Родителите на Алфиера бяха дошли от Италия да я видят. Тримесечен престой: С… любезно, но твърдо им бе запазил апартамент в „Риц“.
Беше срещнал младата си жена в Рим преди две години, по време на един обяд в ливанското посолство.
Тя тъкмо бе пристигнала от семейното им имение в Сицилия, където бе отраснала и което напускаше за първи път, и винаги придружавана от майка си, бе хвърлила в смут иначе извънредно преситеното римско общество. По онова време бе едва на осемнайсет, а красотата й бе рядка в истинския смисъл на думата. Човек би рекъл, че природата я е създала, за да утвърди своето величие и да върне на мястото му всичко, което човек е сътворил. Под черни коси, които сякаш не получаваха, а отдаваха на светлината своя блясък, челото, очите и устните със своята хармония сякаш хвърляха предизвикателство към изкуството, а носът, чието изящество не изключваше нито характер, нито твърдост, придаваше на лицето капка лекота, която го спасяваше от онази студенина, която често върви с прекомерно изтънчената хармония, каквато единствено природата във великите си мигове на вдъхновение или в загадъчната игра на случайностите успява да достигне или може би да избегне. Шедьовър, това бе единодушното мнение на всички, които гледаха лицето на Алфиера.
Въпреки всички почести, комплименти, въздишки и увлечения, които предизвикваше, девойката беше скромна и смирена и сестрите от метоха, където бе възпитана, вероятно бяха отчасти отговорни за това. Винаги изглеждаше притеснена и изненадана от ласкателния ромон, който я следваше навсякъде, а под жарките погледи, чиято прекалена настойчивост дори най-дискретните мъже не смогваха да потушат, тя бледнееше, извръщаше се и забързваше крачка, а изражението на лицето й издаваше такава липса на самоувереност и дори объркване, доста изненадващи у едно глезено дете, та бе трудно човек да си представи толкова очарователно и същевременно толкова неосъзнаващо своята красота същество.
С… бе двайсет и две години по-възрастен от Алфиера, но нито майката на девойката, нито баща й, един от онези херцози, от които гъмжи Южна Италия и чийто обеднял герб означаваше само няколко изгризани от козите останки от латифундия, не намираха нищо ненормално в тази възрастова разлика; напротив, крайната стеснителност на девойката и липсата на доверие в себе си, които никакви почести и никакъв захласнат от възхита поглед не успяваха да изцерят, всичко сякаш насочваше към съюз с опитен и силен мъж, а репутацията на С… в това отношение не бе от вчера. Самата Алфиера приемаше ухажването му с очевидно удоволствие и дори с признателност. Минаха без годеж и сватбата бе отпразнувана три седмици след първата им среща. Никой не очакваше С… да се „задоми“ толкова бързо и този „авантюрист“, както го наричаха незнайно защо, този „пират“, вечно закачен на телефонната жица, която го свързваше с всички борси по света, да може за едно мигване да се превърне в такъв грижовен и всеотдаен съпруг, който посвещава повече време на жена си, отколкото на сделките или колекциите си. С… бе влюбен, искрено и дълбоко, но онези, които се ласкаеха, че го познават добре и които се наричаха негови добри приятели, а го критикуваха повече от другите, не пропускаха да подметнат, че любовта вероятно не е единственото обяснение за победоносния вид, който бе възприел след сватбата си и че в сърцето на този влюбен в изкуството човек вирее една не толкова чиста радост: че е задигнал от другите един шедьовър, по-съвършен и по-ценен от всичките му платна на Веласкес и Греко. Семейството се настани в Париж, в бившата резиденция на посланиците на Испания в квартал „Маре“. В продължение на шест месеца С… изостави сделките, приятелите и картините си; корабите му продължаваха да браздят океаните, а представителите му в четирите посоки на света не пропускаха да му телеграфират отчети за онова, което са открили и за големите търгове, които се подготвят, но бе явно, че нищо извън Алфиера не можеше да го докосне и щастието му бе такова, че сякаш принизяваше света до ранга на далечен и безинтересен спътник.
— Изглеждате разтревожен.
— Знам. Никога не е приятно да удряш човек, който не те е засегнал лично, по най-чувствителното място — суетата… А точно това ще направя.
— И защо?
Гласът на С… леко се извиси и както винаги, когато бе раздразнен, следата от напевен акцент стана по-осезаема.
— Въпрос на принцип, скъпа моя. Със силата на милионите се опитват да изградят мълчалива конспирация около един фалшификат и ако не сложим ред в нещата, скоро никой вече няма да си дава труд да различава истинското от фалшивото и дори най-възхитителните колекции няма да струват нищо…
Той не можа да сдържи разпален жест към един пейзаж от Кайро на Белини над камината. Младата жена изглеждаше смутена. Тя наведе очи и израз на притеснение, почти на тъга, хвърли сянка върху лицето й. Тя плахо сложи длан на лакътя на съпруга си.
— Не бъдете прекалено строг…
— Понякога се налага.
Около месец след точката, сложена на спора за „непознатия Ван Гог“ с публикуването в цялата преса на смазващия доклад на група експерти под ръководството на Фалкенхаймер, С… откри в пощенската си кутия една снимка без никакви обяснения. Той я погледна разсеяно. Беше лице на съвсем млада девойка, чиято най-забележителна черта бе особено неприятният нос, подобен на клюн на хищна птица. Той хвърли снимката в едно кошче с книжа и забрави за нея. На другия ден дойде ново копие на снимката, а през последвалата седмица всеки път, когато секретарят му носеше пощата, той откриваше отвратителното клюнесто лице, което го гледаше. Най-сетне, когато една сутрин отвори плика, той откри бележка, напечатана на машина и прикрепена към пратката. Текстът казваше просто: „Шедьовърът на вашата колекция е фалшификат.“ С… сви рамене — не виждаше с какво тази снимка може да го заинтригува и какво общо има с колекцията му. Тъкмо щеше да я хвърли, когато го облъхна внезапно подозрение: очите, рисунъкът на устните и нещо в овала на лицето бегло му напомняше Алфиера. Беше смешно: всъщност нямаше никаква действителна прилика, само далечно сходство. Разгледа плика: беше изпратен от Италия. Той си спомни, че в Сицилия жена му има безчет братовчедки, които той издържаше от години. С… реши да й спомене за това. Сложи снимката в джоба си и я забрави. Чак по време на вечерята — бе поканил сватовете си, които на другия ден си тръгваха — си спомни за беглата прилика. Извади снимката и я протегна на жена си.
— Вижте, скъпа. Открих това в пощата си тази сутрин. Трудно е човек да си представи по-нелеп носов израстък…
Лицето на Алфиера съвсем пребеля. Устните й се разтрепериха, сълзи изпълниха очите й и тя хвърли към баща си умолителен поглед. Херцогът, който се бореше с рибата си, за малко да се задави. Бузите му се издуха и станаха кървавочервени. Очите му изхвръкнаха от орбитите, а грижливо боядисаният му гъст и черен мустак, който щеше да е много по-уместен на лицето на някой карабинер, отколкото върху това на един пряк потомък на краля на Двете Сицилии[10], навири връхчетата си, готов за нападение; той изръмжа ядно няколко пъти, вдигна салфетка към устните си и беше толкова видимо изплашен, че главният сервитьор се наведе загрижено към него. Херцогинята, която тъкмо бе изказала категорично мнение относно последното изпълнение на Калас в Операта, застина с отворена уста и вдигната във въздуха вилица. Под бухналите рижи коси прекомерно напудреното й лице се сгърчи и затърси чертите си сред възглавничките тлъстина. С… внезапно с почуда установи, че носът на тъща му, без да е толкова гротесков като онзи от снимката, не бе лишен от прилика с него: беше спрял по-рано, но определено вървеше в същата посока. Втренчи се в него с неволно внимание, а след това не се въздържа и отмести поглед с известно безпокойство към лицето на жена си: но не, в прелестните й черти, за негово голямо щастие, нямаше никаква прилика с тези на майка й. Той остави ножа и вилицата, наведе се и взе ръката на Алфиера в своята.
— Какво има, скъпа?
— Щях да се задавя, това е — разпалено рече херцогът. — Човек никога не внимава достатъчно с рибата. Съжалявам, детето ми, че така те изплаших…
— Мъж с вашето положение трябва да стои над това — рече херцогинята без видима връзка и без С… да успее да разбере дали тя говори за рибената кост или продължава разговор, чиято нишка май му бе убягнала.
— Много ви завиждат и в тези безпочвени клюки… Няма и една вярна дума!
— Майко, моля ви — рече Алфиера с угаснал глас.
Херцогът издаде серия джафкания, на които би завидял и породист булдог. Келнерът и двамата прислужници сновяха около тях с безразличие, което трудно прикриваше живия им интерес. С… отбеляза, че нито жена му, нито тъстовете му бяха погледнали снимката. Напротив, много усърдно отвръщаха очи от поставената върху покривката вещ. Алфиера седеше сковано, тя бе хвърлила салфетката си и сякаш бе готова да стане от масата, гледаше съпруга си с широко отворени очи и безмълвна молба, а когато той стисна ръката й в своята, избухна в плач. С… махна на слугите да ги оставят сами. Стана, приближи до жена си и се наведе над нея.
— Скъпа, не виждам с какво тази смехотворна снимка…
При думата „смехотворна“ Алфиера цяла се вкамени и С… стъписан откри по лицето с величествената красота изражение на преследвано животно. Когато поиска да я прегърне, тя внезапно се изтръгна от обятията му и побягна.
— Нормално е мъж с вашето положение да има врагове — рече херцогът. — Самият аз…
— Нали двамата сте щастливи, това е най-важното — каза жена му.
— Алфиера винаги е била много чувствителна — рече херцогът. — Утре няма да й личи…
— Трябва да я извините, тя е тъй млада…
С… стана от масата и се опита да влезе при жена си, но намери вратата на спалнята й заключена и чу хлипове. Всеки път щом почукаше на вратата, хлиповете се усилваха. След като напразно я моли да му отвори, той се оттегли в кабинета си. Напълно бе забравил за снимката и се чудеше какво ли може да е хвърлило Алфиера в това състояние. Чувстваше смут, смътна заплаха и пълна обърканост. Сигурно бе стоял петнайсетина минути, когато телефонът звънна. Секретарят му съобщи, че господин Барета иска да говори с него.
— Кажете му, че ме няма.
— Настоява. Твърди, че е важно. Нещо за някаква снимка.
— Прехвърлете ми го.
Гласът на Барета от другата страна бе добродушен, но С… твърде бе свикнал да преценява бързо събеседниците си, та да не усети оттенък на изпълнена почти с ненавист насмешка.
— Какво искате от мен?
— Получихте ли снимката, драги ми приятелю?
— Каква снимка?
— Ами на жена ви, по дяволите! Адски трудно ми беше да я открия. Семейството добре се е погрижило. Никога не са снимали дъщеря си преди операцията. Тази, която ви изпратих, е направена в метоха на Палермо от сестрите; това е групова снимка, която специално накарах да увеличат… Просто ви връщам жеста. Носът й е изцяло преправен от един милански хирург, когато е била на шестнайсет. Виждате, че не само моят Ван Гог е фалшификат: шедьовърът на вашата колекция също. Сега имате доказателството пред очи.
Чу се груб смях, след това изщракване, Барета бе затворил телефона.
С… остана напълно неподвижен зад бюрото си. Балък! Старата дума от измирския уличен език, обидна дума, която турските и арменските търговци използват, за да назобат онези, които са наивни, лековерни и доверчиви, и като такива заслужават да бъдат безмилостно използвани, отекна с цялата си присмехулна сила в тишината на кабинета му. Балък! Беше се оставил да го изпързаля семейство осиромашали сицилианци и не се бе намерил никой измежду всички, които наричаха себе си негови приятели, който да му разкрие измамата. Сигурно здравата се смеят зад гърба му, особено щастливи да видят как пада в клопката, как обожава произведението на един фалшификатор, той, който има репутацията на човек с остро око и който никога не прави компромиси по въпросите на автентичността… Шедьовърът на вашата колекция е фалшификат… Пред него един етюд за „разпятието“ в Толедо за миг му се надсмя с бледите си жълти и дълбоки зелени тонове, след това се замъгли, изчезна и го остави сам в изпълнения с презрение и враждебност свят, който никога не го бе приемал напълно и виждаше в него само парвеню, прекалено е свикал да бъде използван, та да се налага да се церемонят с него. Алфиера! Единственото човешко същество, в което бе имал пълно доверие, единствената човешка връзка в живота му, на която се бе осланял… тя бе послужила за съучастник и инструмент на дебнещите го измамници, бе скрила от него истинското си лице и за две години нежна близост нито веднъж не бе разчупила мълчаливата конспирация и не му бе поднесла дори милостта на признанието… опита се да се стегне и да се издигне над тези дребнавости: време беше най-сетне да забрави скритите рани и да се отърве веднъж завинаги от ваксаджийчето, което бе просило по улиците, бе спало под сергиите и когото всеки можеше да оскърбява и унижава… Чу лек шум и отвори очи: Алфиера стоеше на вратата. Той стана. Бе изучил обичаите и добрите маниери, познаваше слабостите на човешката природа и бе способен да ги опрощава. Стана и се опита да си сложи отново маската на снизходителна ирония, която умееше тъй добре да носи, да се върне към образа на толерантен светски мъж, какъвто умееше да бъде с такава лекота, но когато се опита да се усмихне, цялото му лице се изкриви, опита се да се скрие и в безстрастието, но устните му трепереха.
— Защо не ми казахте?
— Родителите ми…
Той чу с недоумение как собственият му глас остро, почти хистерично изкрещява, сякаш някъде много далеч:
— Родителите ви са непочтени хора…
Тя плачеше с ръка на дръжката на вратата, не смееше да влезе, а стоеше изцяло обърната към него с израз на трогателна молба. Прииска му се да иде при нея, да я вземе в обятията си, да й каже… Знаеше, че трябва да покаже благородство и разбиране, че нараненото самолюбие не биваше да вземе връх пред тези разтърсвани от ридания рамена и пред подобна мъка. И, разбира се, той би простил на Алфиера, но не Алфиера бе пред него, това бе друга жена, непозната, която дори не познаваше и която ловкостта на един фалшификатор завинаги бе скрила от погледа му. Неустоима сила го подтикваше да възстановява върху това прелестно лице отвратителния клюн на хищна птица със зейнали, лакоми ноздри; тършуваше по чертите й с остър поглед и търсеше онази подробност или следа, която да разкрие измамата, белегът, който да издаде ръката на мошеника. Нещо твърдо и безжалостно трепна в сърцето му. Алфиера скри лице в ръцете си.
— О, моля ви, не ме гледайте така…
— Успокойте се. Все пак разбирате, че при тези обстоятелства…
С… срещна известни трудности да получи развод. Мотивът, който отначало изтъкна и който предизвика фурор във вестниците: фалшифициране и използване на фалшификат, скандализира съда и го накара да отхвърли иска на първа инстанция, и чак след тайно споразумение със семейството на Алфиера — точната цифра никога не бе огласена — той успя да утоли нуждата си от автентичност. Днес той живее доста усамотено и се е посветил изяло на колекцията си, която продължава да се увеличава. Току-що се сдоби със „Синята мадона“ на Рафаел на търга в Базел.
Валеше сняг, вятърът хвърляше снежинки в очите и слепяше клепачите, и докторът едва намери фургона. Циркът се готвеше отново да поеме на път и макар спектакълът да бе едва приключил, момчетата от цирка и казаците ездачи вече се занимаваха с въжетата на голямата шатра, докато аплодисментите и последните акорди на оркестъра още отекваха вътре. Един акробат в трико, наметнат с шлифер, се промъкваше между локвите разтопен сняг; някакъв клоун махаше носа и перуката си, седнал на волана на своя фолксваген, а дресьорът в тържествена червена униформа и покрити с медали гърди тичаше насам-натам с отворен чадър в ръка и крещеше: „Цезар! Цезар!“, което вдъхна на доктора доста странното усещане, че той е изгубил в тъмнината някой от своите лъвове. Фургонът стоеше под едно дърво малко встрани, а на вратата имаше визитна картичка: „Игнац Малер, драматичен артист.“ Докторът изкачи трите стъпала и почука.
— Влезте — извика пресипнал глас.
Докторът бутна вратата, фургонът бе уютно обзаведен: диван, кресло, масичка с цветя във ваза и две златни рибки в аквариум и жакардови пердета с мотиви от антични сцени. На нощното шкафче светеше лампа, а един мъж се бе излегнал на дивана сред множеството възглавници. Носеше пижама, яркочервен халат и жълти ориенталски чехли и стискаше между зъбите си дебела пура. Беше лилипут. Имаше бледо, сбръчкано лице без определена възраст с едновременно кукленски и похабени черти. Джуджето поздрави лекаря с кратко кимване, подъвка изгасналата си пура и се загледа пред себе си със злобно и малко сковано внимание: лекарят проследи погледа му и скоро се наложи да положи известно усилие, за да не издаде изненадата си и да запази онзи спокоен и улегнал вид, който хората очакват от човек с неговата професия. Едно причудливо същество седеше на земята до запалената печка, облегнато на стената на фургона, а главата му сякаш поддържаше тавана като кариатида. Беше великан. Лекарят прецени, че сигурно е висок поне два метра от хълбоците до корена на косата — косата бе яркорижа, а за дължината на сгънатите крака, чиито колене стигаха почти до брадичката на тази особа — по-добре беше да не мисли за нея. Великанът носеше лилав фрак с копринени ревери, а един цилиндър, също виолетов, бе поставен до краката му: най-вероятно цилиндърът бе предназначен да подчертава още повече чудовищния му ръст за изумление на публиката. Вълнен шал обгръщаше врата му, устата във вид на подкова разцепваше лицето от едното ухо до другото, а под тъжните вежди на Пиеро очите му бяха благи и с изненадващо дълги мигли, той изглежда страдаше от силна хрема. Кихна мъчително и подскочи в спазъм, като докосна тавана с глава, а това мигновено потопи изтегнатото на леглото джудже в състояние на бурно вълнение.
— Леко, нещастнико! — извика то, — ще ме разорите! Разбира се, вие сте застрахован, но ако проявите непредпазливост, ще откажат да платят!
То се обърна към доктора.
— Тези великани имат особено крехки глави — обясни то. — Като жирафите. А пък точно този е много кекав. Искам да го прегледате, докторе. Боя се от пневмония…
Той се изсекна.
— Между другото, зарази и мен с хремата си: този окаяник се прави на уличен котарак всяка нощ, а с това време… Тези чудовища действително се срещат твърде рядко и е почти невъзможно човек да ги замени. Бих искал и мен да прегледате, докторе. Не съм добре, хич не съм добре…
— Ами — рече докторът, — ще започнем с вас, ако искате, тъй и тъй сте легнал…
— Позволете първо да се представя — рече болният — Игнац Малер, драматичен артист, на вашите услуги. Не знам какво ми е. В последните няколко дни целият ми организъм се раздрънка. Не мога повече, не, наистина, не мога повече…
— Ще видим тази работа — добродушно рече лекарят.
Докато преслушваше пациента, той прецени, че е висок около осемдесет-осемдесет и пет сантиметра от петите до главата. Като изключим това, беше в чудесно здраве и съвсем нормално устроен. Хрема и нищо повече, дори не беше грип. Докторът тъкмо му мереше кръвното — също нормално, — когато великанът, след като изпусна няколко тежки въздишки, рече плачливо със силен италиански акцент:
— Ако позволите, Игнац, ще изляза за миг, че ми изтръпнаха краката…
— Категорично ви забранявам — изкрещя диво хер Малер. — Струвахте ми майка си и баща си, само застраховката ви ме разорява, да не говорим за разходите по поддръжката…
— Много съм ви признателен за всичко, което направихте за мен — каза великанът с леко тремоло в гласа.
— Ами тогава стойте мирно, вместо да си играете на Ромео с онова създание… О, хайде, хайде, напълно съм в течение. (Целият цирк говори за това. Тези природни феномени — каза той, като се обръщаше към лекаря — изискват нечувани грижи, вече изгубих двама, всъщност последният замина с жена ми. Не ме питайте какво правят заедно, защото на всичкото отгоре са развратни като смоци… Сега представят номера си в цирка „Кни“, в Швейцария — една скандална конкуренция — оскърбление към добрите нрави, между другото, просто отвратително…
— Аз нямам нищо общо — рече великанът с изтормозен глас. — Дори не познавах предшественика си…
— Всичките са негодници — заяви хер Малер — и чалнати… Жена ми, докторе, беше точно осемдесет и пет сантиметра, нали се сещате… Хората ме отвращават, докторе, напълно ме отвращават. Те са дълбоко порочни. Какво удоволствие могат да изпитват от това да гледат как едно джудже и един великан се показват заедно, много искам да знам. А точно това искат. Нищо не ги забавлява повече. Пък човек трябва да си печели хляба. Резултат: принуден съм навсякъде да влача тая върлина и да треперя при мисълта, че може да му се случи нещо, което отново ще срине моя номер и ще ме осъди на мизерия. Поне да имаха някаква професионална съвест… Но не, смятат, че всичко им е позволено. Погледнете го този, знаете ли как пипна хрема? Знаете ли защо иска да излиза на снега с риск да ме разори?
— Но моля ви, Игнац — рече великанът с умолителен глас.
— Влюбен е! Да, докторе, колкото и смешно да ви се струва, той е влюбен! Ах! Ах! Ах! Бедни ми друже, на какво се надявате? Вие сте повече от чудовищен — Вие сте смешен! У вас няма нищо човешко.
— Обичам я — рече великанът.
— Чухте ли го, докторе? Чухте ли го? Признава си. Иска да ме напусне, това е истината. След всичко, което направих за него — не говоря за приятелство, забележете, това не съм искал никога, от никого…
— Изпитвам силно приятелско чувство към вас, Игнац, наистина — увери го великанът.
— Не искам от вас чак толкова. Искам само да ви попреча да направите някоя глупост. Да не мислите, че тя ви обича за хубавите ви очи? Иска да ви получи за едното нищо, това иска. Това е идея на баща й, откакто тяхната боа-удушвач умря, номерът им вече не струва пукнат грош. Разчитат на вас, за да заместите боата, а бащата — особа без никакъв морал, алкохолик — ви подхвърли дъщеря си в краката, за да заемете място в тяхната менажерия между дресираната мечка и маймуната-колоездач. Това е, тъпчо нещастен, причината тя да ви съблазнява. Но ще ги завлека на съд, ще ги разоря, имам си надлежен договор и няма да се оставя да ме преметнат. Хората ме отвращават, докторе, феноменално ме отвращават. Те са просто чудовищни. Чудовищни, това е думата. Всъщност, ако наистина искате моето мнение, те още не съществуват: трябва някой да ги измисли. Хората, докторе, ха-ха, оставете ме да се посмея. Искам да ги видя: може някой ден и да се получи, но засега виждам само някакви уродливи създания — да, докторе, уродливи, морално и интелектуално, няма друга дума. Трябва да чуете как се смеят, когато партньорът ми ме взема на ръце и ми дава биберон — те са вулгарни, докторе, жестоки като зверове и никой никога не ще ме накара да мисля обратното. Нищо ли не откривате?
— Изглеждате в цветущо здраве — рече докторът.
— Е, трябва да има нещо, което не е наред, нали?
— Просто хрема — рече докторът малко притеснено.
Хер Малер въздъхна.
— Родителите ми бяха такива, и баба и дядо също. Въпрос на наследственост. Има ли нещо ново в тази област, докторе, от научна гледна точка, искам да кажа? Не може ли да се присади нещо и ли да се направи друго? Казват, че е от жлезите.
— Всичко е от жлезите — изрече великанът с назидателен тон.
— Вие пък какво знаете? — изкрещя джуджето. — През живота си не сте прочел и една книга. Пълен невежа. Колкото по-висок, толкова по-тъп. Ама дръпнете се от печката, нещастник такъв! Знаете, че температурните промени не ви се отразяват добре! Много се тревожа за кръвообращението му, докторе: сърцето му май бие твърде бавно, най-малкото усилие го изморява, а този климат не му понася. Първият великан, който имах — един югославянин, когото открих в Черна гора преди войната, припадаше всеки път, когато имаше сексуални контакти, а знаете ги жените какви са… любопитни! На всичкото отгоре, законите не са добре направени: нищо не е предвидено за тях, смятат ги за нормални човешки същества, които се радват на всички права. Например правото да ме напусне, ако му се прище…
— Знаете, че изобщо нямам такова намерение — възпротиви се великанът. — Много съм привързан към вас. Много съм ви признателен за всичко, което сте направили за мен.
— Гледам си интереса, това е всичко. Ако си мислите, че е лесно да ви заменя…
— Изобщо не знам какво бих правил без вас — заяви великанът. — Преди да ви срещна, бях нищо. Вие променихте живота ми. Показахте ми света…
— Прегледайте го, докторе. Всяка вечер вдига по малко температура, изпражненията му ме притесняват: напълно са обезцветени. Пикае на всеки десет минути. Нещо не е наред. Той е изключително чувствителен. Разбира се, застраховал съм го, но си признавам, че съм свикнал с него. От доста време сме заедно. Няма да крия от вас, че съм се поболял от страх. Представете си, че умре, докторе, край на моя номер! Пък и в чисто човешки план, все пак трябва да се грижа за него. В състоянието, в което е… Ох! Не ми говорете за природата!
— Дълбоко съм трогнат от онова, което казахте — заяви разпалено великанът. — Можете да разчитате на мен. Ще издържа, само на двайсет и три съм. Обикновено великаните изкарват до трийсет, понякога дори по-дълго. Зависи от ръста и от условията на живот. Обещавам ви да направя всичко по моите сили.
— Тогава стойте мирно. Престанете да се правите на Ромео.
Лекарят се почувства леко замаян. Внезапно му се стори, че самият той е или прекалено висок, или прекалено нисък и дори, че има нещо ненормално в самия факт, че е човек. Преслуша внимателно великана: силна хрема, нищо повече.
— Силна хрема — рече той, — нищо повече.
Хер Малер откъсна пурата от устните си и се разсмя.
— Ха! Ха! Ха! Силна хрема, нищо повече! Чувате ли това, Себастиен? Само от това сме болни и вие, и аз — хрема! Всичко останало си е съвсем добре! Ха! Ха! Ха!
Великанът също се засмя, фургонът потрепери. Докторът прибра стетоскопа си.
— Все пак ми се ще да мине през снимка — заяви хер Малер, щом веселието му утихна. — Може да му открият нещо. Според вас няма нищо на дробовете, така ли? Нали знаете, те бързо се увреждат. Югославянинът, когото имах, го отнесе един обикновен цирей на задника на двайсетата му година. Казват, че мръсникът, който замина с жена ми — между другото, французин, — страда от охтика. Ще ви бъда признателен да го прегледате внимателно. Може да го пипне къде ли не. Във всеки случай, има нещо, което е фатално за тях: да се влюбят. Емоциите направо ги убиват. Това е добре познато, нали, докторе? Кажете му го.
— Уверявам ви, Игнац, че към тази девойка имам най-чисти чувства.
— Ха! Ха! Ха! Всичките сте еднакви. Предшественикът ви казваше същото, говорейки за жена ми. Заминаха заедно, а сега е охтичав. Между другото, той не я открадна. Всъщност, иска ми се да знам как се оправят. Жена ми беше едва осемдесет и пет сантиметра, а негодникът близо три метра и можеше да ходи само подпрян на патерици. Какво ли не бих дал да разбера как се справят — чисто професионално любопитство, кълна се…
Вратата се отвори и едно около дванайсетгодишно момиченце влезе във фургона. Носеше барета и светлорусите й коси падаха на плитки върху вдигнатата яка на палтото. Затвори вратата след себе си и хвърли строг поглед към джуджето, което незабавно се надигна на леглото си. Момиченцето се извърна от него и приближи до великана. Той силно поруменя и започна да се поти. Хер Малер скръсти ръце на гърдите, захапа пурата си и се изсмя подигравателно.
— Точно така — извика той, — чувствайте се у дома си, не се притеснявайте!
Момиченцето не му обърна ни най-малко внимание. То вдигна очи към великана. Той се усмихна и усмивката му бе толкова стеснителна и детинска, че докторът усети как сърцето му се сви.
— Не дойде, както ми беше обещал, Себастиен — каза момичето.
— Тя иска смъртта му! — изхлипа джуджето.
— Малко съм хремав, госпожице Ева — измърмори великанът.
— Снощи стояха два часа навън да се държат за ръка под лунната светлина! — изкрещя хер Малер. — (Целият цирк шушука! Той дори не беше с палто! Тя ще ме разори!
— Дадох му вълнено одеяло — каза момичето. — Между другото, дори не беше студено.
— Знам чудесно целта на тези интриги — извика хер Малер. — Зад всичко това стои баща ти! Изгубихте боата, дресираните кучета вече не ви стигат, затова сега искате великана за менажерията си. Нямам никакво намерение да се оставя да ме окрадете. Имам си надлежни договори. Ще предупредя полицията. Ще ви влача по съдилищата, кълна се!
— Себастиен е свободен да върши каквото пожелае — каза момичето. — Нали, Себастиен?
— Точно така е, госпожице Ева — каза великанът. — Напълно свободен съм да правя каквото си искам.
Момиченцето бе вдигнало към него замечтаните си сини очи.
— Ти си красив, Себастиен, — каза тя сериозно — Знаеш ли, обичам те.
Великанът се усмихна и сведе поглед. Момиченцето постави мъничката си ръка в огромната му лапа.
— Вижте ги само — зави хер Малер. — Срама нямат! Тя идва тук да мърсува! Какъв свят, докторе, какъв отвратителен свят! Ама направете нещо, де, обяснете й, тя ще го убие!
— Себастиен не се бои — рече момиченцето. — А вие нямате право да се държите с него като с предмет.
— Той ми струва по петдесет марки на ден само за витамини — извика хер Малер. — Вие нямате средства да го поддържате, аз ви го казвам. Знаете ли колко яде на ден? Пет кила месо и това само за протеините!
— Човек не живее за единия хляб — заяви внезапно Себастиен.
— Докторе, обяснете на тази въртиопашка, че това същество е неспособно да издържи и най-малкото вълнение, и да го остави на мира.
— Извинете ме — рече докторът, — но това наистина излиза малко от моите компетенции.
— Знам — каза хер Малер. — И затова го накарах да мине преглед и при ветеринар. Трябват му специални грижи: няма да издържи и две седмици, ако ме напусне.
— Нямам намерение да ви напускам, Игнац, — рече Себастиен. — Но не можете да ми попречите да се виждам с приятелите си.
— Време е да разберете, хер Малер — каза момиченцето, — че Себастиен е човешко същество.
— Човешко същество! — извика хер Малер. — Чухте ли това, докторе? А аз, дали и аз съм човешко същество! Докторе…
— Извинете ме — каза докторът, — но наистина трябва да тръгвам. Ще ви напиша рецепта.
Момиченцето гледаше захласнато лицето на великана. Себастиен бе свел очи. Безкрайното му лице с издадена брадичка и вежди като на Пиеро, изразяваше щастие. Докторът не се сдържа и хвърли крадешком поглед към крехката ръчичка, положена върху огромната длан. Себастиен срамежливо чоплеше с нокът ръба на виолетовия цилиндър.
— Трябва да дойдеш с мен. Татко иска да говори с теб.
— Ще дойда с удоволствие — каза великанът.
Той се наведе напред, буквално се сгъна на две, протегна ръка и сложи длан на дръжката на вратата. Хер Малер гледаше какво прави вцепенен от ужас.
— Категорично ви забранявам! — извика той. — Ще хванете пневмония! Ако си покажете носа навън, не отговарям за нищо!
— Той е тиранин — каза момиченцето. — Не го слушай, Себастиен. Имаш право да живееш като всички останали.
— Като всички останали! — провикна се отчаяно хер Малер и вдигна очи към небето.
Великанът тъкмо се измъкваше от фургона. Вече бе успял да провре единия си крак навън и се опитваше да извади и другия, без да събори нещо. Момиченцето го следваше, като държеше цилиндъра му в ръка. Преди да излезе, хвърли победоносен поглед към джуджето.
— Успокойте се, ще се грижа за него — каза тя. — Татко ви изпраща приятелски поздрав.
Тя излезе и затвори вратата.
— Не е честно, това е отвратително! — извика хер Малер. Има мигове, в които ме е срам, че съм човек…
Докторът предписа малко аспирин.
— Всичките са ги изплюскали! — обяснява Адриан.
На пусия върху покрива, над спящото в нозете им селце, те напразно дебнаха цяла нощ песен на петел или вой на куче.
— Кучетата ли? — изписка Панаит. — Мислиш, че са изплюскали и всички кучета?
И се разсмя дебелашки, пръскайки слюнка наоколо, та нацапа цялата тиха нощ.
— Млък! — изкомандва Копф.
Тримата румънци мълчат. Старият Мишел Кристиану припряно стиска юмруци, а къщата на Федор започва да излиза от сянката като плячка от бърлога. Съдбата на битката, която ще се разрази, му е безразлична. Той се присъедини към германеца, за да разчисти лични сметки — съседът Федор бе направил дете на дъщеря му. „Това е тъжно, мисли си Копф, тъжно! Да се налага да умра с малоумници и простаци. Както и да е… важна е Каузата, а не онези, които и служат!“ Той нервно намества монокъла на измореното си око: „осанка… блясък!“ Ботушите му са грижливо лъснати, копчетата на куртката му блестят в нощта, той си е облякъл най-красивата униформа, празничната: днес отива на Смърт. Само да можеше да спре нервното потрепване на устните си, заекването и бясното желание да уринира… Но това са само подробности. Той се чувства вдъхновен, готов на всичко и изцяло на висотата на своята роля. След няколко минути гневът на фюрера ще превърне в пепел селцето Плевци. То е красиво селце, закътано в подкарпатската гора, наглед мирно и невинно… Боровете миришат приятно и леко шумолят, а капаците на прозорците му са червени и галят окото сред цялата тази зеленина, а в покривите често са изрязани капандури във форма на сърце. Но човек не бива да вярва на външния вид. Това село е подло, предателско, играе подмолно — село на измамници. Не се ли осмелиха жителите му да се разбунтуват при първия гръм на руските оръдия, не си ли позволиха да нападнат местното подразделение на СС и да го разгонят като стадо? Безсрамието им не стигна ли дотам да завземат петролните кладенци в момента, в който добронамерени хора се канеха да ги запалят, за да попречат те да попаднат в ръцете на врага? Но на тия проклети кладенци пак ще си им дойде пак редът. След няколко минути под заповедите на Копф здравата част от населението — градоначалникът и директорът на рафинериите, и собственикът на местния патриотичен вестник „Напред“, и полицейският комисар, и още неколцина сигурни елементи, специално излезли от затвора за целта, здравата част от населението, съвзела се от изненадата, ще премине към действие. Те са малобройни, но добре въоръжени. И целта им е проста. Да подпалят кладенците. А след това да избягат. Панаит е обърнал към Копф своето кръгло, стъписано лице. Устата му е винаги отворена и се виждат беззъбите, облени със слюнка венци. „Като разлигавена месечина“, установява Копф отвратен.
— Тръгваме ли? — изквичава Панаит.
Пръчката динамит не му дава мира, защото е предназначена за щастливия му ненавистен враг, Федор, любовникът на Мария Кристиану. А пък на Панаит здравата му се ще дяволската Мария! Но колкото и да пуска лиги, и то най-добрите си лиги, по нея, тя му обръща внимание колкото на гол охлюв.
— Не е дошло времето! — казва сухо Копф.
Той леко се навежда от покрива. Мъничкото селце, сгушено в склона на едно бърдо, с изправените като стражи кули на кладенците си, постепенно се очертава с избледняването на луната и смъртта на звездите. От съседния покрив размахва ръце един силует: това е Малеску, директор на рафинериите ДРУОНА (пълното име е Дружество за Обществен Напредък). Върху още три-четири покрива Копф по-скоро отгатва, отколкото вижда и други силуети. „Може би ще умрем.“ Но животът му принадлежи на Фюрера. Колкото до тези трима румънски простаци, тази кир от низша раса, техният живот не струва нищо. Той е евтин като пустееща земя.
— Това ще го научи как да се върти около момите! — избоботи Адриан и плю.
— Да, ще го научи! — скимти и Панаит.
Той се разплака и лигите му потекоха. Дори в сълзите му има нещо лигаво и недостойно. Старият Мишел Кристиану не казва нищо. Само притиска още по-силно четинестата си буза до приклада на пушката: възрастта го е научила на мъдрост и въздържаност. „Ето, че се канят да разрешат долните си свади — мисли си Копф — и да утолят уродливите си копелдашки омрази…“ Лицето му е свирепо, капки пот мокрят челото му, и целият е сгърчен със стиснати зъби около своя монокъл. „И като си помисля, че по-късно ще издигнат паметници на тези заслепени простаци и че ще изсекат имената им в мрамора, редом с моето…“
Погледна часовника си.
— Б… без д… десет! — обяви той.
— Ако тя продължи да вие така, ще събуди Федор! — рече Адриан.
От няколко секунди чуват как под покрива Мария пищи. Затворили са я в къщата, за да й попречат да изтича при Федор. Тя и огромният й корем стоят в кухнята и вият: сигурно се опитва да събуди любовника си.
— Ще я успокоя — решава Адриан.
— Не, не! — пуска лиги Панаит. — Остави на мен!
Той изпълзява по покрива и слиза през люка. Пада тежко в кухнята и се удря. Става и зяпва Мария с ококорени очи. Мария е клекнала до вратата. Прегърнала е корема си като кошниците, които носи в пералнята.
— Не го докосвай! — пищи тя. — Федор ще те убие, ако го докоснеш!
Старата Кристиану също започва да пищи. Тя приема един съпруг да бие жена си, баща дъщеря си или брат сестра си… Това си е в семейството. Но не приема удари, идващи от чужд човек… Тя пищи.
— Млъквайте! — заповядва Панаит.
Силно възбуден, той протяга ръце към фустите на Мария. Но Мария буквално отлита пред него. Панаит е много изненадан. Накрая я приклещва и започва да рови из фустите й, като пуска лиги. Но получава ужасен ритник в задника и се обръща с вик.
— Остави я! — заповядва Адриан.
— Аз съм приятел — пуска лиги Панаит. — Човек не се отнася така с приятел!
Връща се на покрива с натежало сърце. В кухнята Адриан започва да удря методично. Не, че се сърди на сестра си. Той обича сестра си. Но цели копелето. Проклетата издънка на Федор… Когато най-сетне се връща на покрива, Мария пищи по-слабо, но все още пищи.
— Аз ще я укротя — заявява твърдо стария Кристиану: възрастта го е научила на мъдрост и въздържаност. Слиза през капандурата, взема една метла и започва да удря. Мария пищи. Стрина Кристиану мълчи: всичко е наред. Един брат може да бие сестра си, или пък баща дъщеря си… Това е то семейството! Но тя гледа мъжа си със страх: старият налага здравата, а тя няма друга метла. Тряс, тряс, тряс… Прас! Метлата се чупи. Старецът плюе и се връща на покрива. Панаит го посреща покрит с лиги и много възбуден.
— Много ми се иска и аз да я ударя веднъж-дваж! — примолва се той. — Все пак съм й годеник!
Старецът му лупва един плесник. Панаит заскимтява.
— П… пригответе се! — командва Копф.
Сенките са се разбягали. Луната е приела цвета на небето. Внезапно пропява петел и някакво куче започва да вие.
— В… внимание!
Той слуша как кучето вие посред бледата зора. Като в светкавица вижда фигурата на Фюрера, произнасящ последната си реч в Спортната палата в Берлин… „На пионерите на новия свят, поздрав и почитания!“ Секундите тичат по циферблата с луда скорост… Сърцето му тупти с все сила… „по пътя към благородството и величието, все по-далеч и по-нагоре! Зиг Хайл!“ Дали гласът на фюрера го насърчава, или онова куче все така вие в бледата зора? Вече не вижда нищо… „Монокълът“. С трепереща ръка тършува около себе си… Последен поглед към черните, застинали по съседните покриви силуети… „Н… н… на добър час, д… другари! Н… н… на добър час и л… л… лека смърт!“
— Х… х… хайде!
Той вдига шашката…
— Не може човек да се отнася така към един приятел — пуска лиги Панаит.
Ужасният гръм ги оглушава, а въздушната струя от експлозията ги скупчва един върху друг.
— Господи, Боже мой! — пищи Панаит — Господи, Боже мой!
Взривовете следват от единия до другия край на селото: приятелите на реда — здравата част от населението — са влезли в действие. Вцепенен, Панаит се прилепя към комина и не мърда, прегърбен и скимтящ с увиснал език.
— Ела тук, г… глупако! — командва Копф.
— Оставете ме на мира! — хлипа Панаит.
Очите му са се качили на челото. Той пуска невероятно много лиги, сякаш е мъртвопиян. Копф му забива един ритник в задника. Не е това моментът да оставят този урод да спихне като пукнат балон, пълен с лиги. Сега имат нужда от него.
— В… вземай п… пушката!
— Оставете ме на мира! — лигави се Панаит.
Чак си показва зъбите. Страхът го е направил почти опасен. Копф го сграбчва за яката и опира револвера в тила му.
— У… у… усещаш ли?
Студеният допир на оръжието вкаменява Панаит. Той остава за миг безсилен и отпуснат между ръцете на Копф. А пък този започва да го бута към ръба на покрива, като на всяка крачка го рита по задника… Двамата Кристиану са с гръб към тях. Протегнали врат, те гледат обезглавената къща отсреща. През дупката се издига черен дим. Но човек никога не знае, стените си стоят и може Федор да не е съвсем мъртъв. Панаит трепери с цялата си лой и се мъчи да се отскубне от хватката на Копф, въпреки револвера, който смразява тила му. Дори е спрял да пуска лиги. Челюстите му са сгърчен и сякаш парализирани.
— В… вземи си п… п… пушката!
Панаит се брани. Той също вие с животински глас и затворена уста. Сега почти отвсякъде в селото избликват изстрели: здравата част от населението среща съпротива.
— Ето го! — внезапно извиква Адриан.
Но старият Кристиану вече е стрелял: възрастта и опитът са го научили никога да не губи време в празни приказки. Адриан също стреля. Копф вдига глава, а Панаит се възползва от случая, за да се отскубне от хватката му и да скочи в празното. Това е падане от височината на два етажа, но той се приземява на четири крака, като маймуна… Федор излиза от пушека отсреща с картечница в ръка. Врагът на реда върви бавно и тежко. Сигурно е ранен… в къщата Мария отново се разпищява. Врагът на реда трябва да е чул гласа й, защото се опитва да тича със залитане.
— Е… е… ето ти! — виква в този миг Копф към Панаит.
И стреля по него. Куршумът уцелва задника на Панаит. Той подскача във въздуха, издава зловещ вой и хуква да бяга. Не знае накъде бяга. Не вижда нищо. Не мисли за нищо. Ужасът на ранено животно опустошава вътрешностите му и той търчи право напред, тъкмо срещу врага на реда. Стига до него с набедена глава, като бик и двамата се отърколват на земята.
— Убий го, Панаит!
Но Панаит мисли само как да избяга. Опитва се да се измъкне и да се отдалечи… На Адриан му писва. Хваща една граната, захапва я и я хвърля. Толкова по-зле за Панаит. Както казват в тази страна — и в другата страна също, — не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Гранатата прави добър омлет — врагът на реда и Панаит са приятелски проснати на шосето.
— Добра работа, синко! — казва старият Кристиану, без да повишава глас: възрастта го е научила на въздържаност.
— Д… долу, б… бързо! — заповяда Копф.
Но двамата Кристиану не му обръщат никакво внимание. Не обръщат внимание и на Панаит, който лежи до врага на реда на шосето с последните си лиги на уста. Накрая старият Кристиану отбелязва добродушно:
— Панаит никога повече няма да се пуска лиги!
И поглежда през рамо към Копф. А той с револвер в ръка се опитва да вдигне капандурата, за да слезе. Двамата Кристиану гледат с интерес какво прави той. Изчакват търпеливо да го вдигне наполовина, защото ръждивите панти заяждат и трябва да се вдигне с две ръце. Те чакат и двете ръце на Копф да бъдат заети с люка. Не са се наговорили какво ще правят. Дори не се споглеждат. Съглашението им е напълно инстинктивно и не се гради нито върху празни приказки, нито върху дълги разсъждения и сметки, а върху няколко елементарни и здрави чувства, които те, като добри румънски селяни, няма как да не изпитват. Възползваха се от Копф, за да разчистят лични сметки. Сега е свършено. Честта е спасена. Раздадено е правосъдие. И те нямат никакво намерение да бъдат въвлечени в онова, което ще последва. Искат да се оттеглят с оръжията и багажа си, докато още е време. Може да опитат дори да минат на добрата страна, на правилната страна, на страната на дръжката на ножа. Ненавиждат този фриц, нападател, който се меси и се опитва да ги командва и който се държи в тяхното село — селото на прадедите им! — като в победена страна. Този тиранин, убиец на мирни селяни… Но трябва да бъдат предпазливи. Тъй че изчакват и двете ръце на Копф да бъдат заети с люка ръждясалите панти.
— Помогнете м… ми! — казва Копф.
Те не помръдват. Но го насърчават с поглед. Копф оставя револвера и хваща капандурата с две ръце. Капандурата се противи. „Б… б… боклук!“ Той не се бои. Но бърза да се бие. Държи да гледа врага в л… л… лицето, да марширува с песен на уста под к… к… куршумите, според най-добрата тра… тра… традиция. Иска да се опие от о… о… опасността, от блясъка на б… б… битката, иска да тича в а… а… атака с л… л… лека стъпка и викове З… Зиг! Х… Хайл! и да усеща до л… лакътя си лакътя на б… бойните другари. Той има с… среща. И б… бърза да стигне навреме. Там долу го чака прекрасната му п… победа или прекрасната му смърт!
Но той изпуска срещата. Изпуска я по най-окаян начин. Капандурата най-сетне се отваря. Отваря се тъкмо навреме, за да поеме тялото на Копф, който се строполява с два куршума, забити право в тила. Милият човек не усеща нищо неприятно. А също и нищо приятно. Общо взето не изпитва нищо. Дори не си дава сметка, че смъртта му не е точно онази, която бе желал. Дълбоко й липсва величие. Защото последната му мисъл съвсем не е за Ф… Ф… фюрера, нито за в… в… велика Германия, за п… победата, за К… Каузата или нещо п… п… подобно. Н… не. Тя е за б… боклука. Той мисли: „Този б… боклук, капандурата, се отваря най-… сетне“. А след това не мисли вече за нищо. В крайна сметка умира като р… рибя о… опашка.
През 1932 година посетих Москва със съдружника ми Ракусен. Тъкмо бяхме претърпели на нюйоркската борса катастрофални загуби — цял един живот в тежък труд бе сведен до нулата за двайсет и четири часа — и лекарите ни бяха предписали пълна промяна на обстановката и няколко месеца простичък и спокоен живот, далеч от „Уолстрийт“ и нейната треска. Решихме да отидем в СССР. Държа да уточня тук нещо важно: взехме това решение с онзи искрен ентусиазъм и топла симпатия към постиженията на СССР, каквито само напълно разорени на фондовата борса на „Уолстрийт“ брокери могат да разберат истински. В пряк и преносен смисъл имахме нужда от нови ценности…
Беше януари. Москва бе в снежната си дреха. Тъкмо бяхме посетили Музея на Революцията и на излизане решихме веднага да хванем шейна и да се приберем направо в хотел „Метропол“, където бяхме отседнали. Пътуването ни до СССР се извършваше чрез „Интурист“ и от две седмици екскурзоводът ни влачеше безжалостно от музей на музей и от театър на театър.
— Всичко това отдавна го имаме в Щатите — рече Ракусен, докато слизаше по стълбите.
Всеки път, когато екскурзоводът ни показваше някое място, Ракусен се чувстваше длъжен да каже: „Имаме същото в Щатите“, и обикновено добавяше: „Но по-добро“. Каза го в Кремъл, каза го в Музея на Революцията, каза го и в Мавзолея на Ленин и накрая екскурзоводът започна да ни гледа накриво: честно казано, мисля си, че неуместните забележки на Ракусен не бяха без връзка с онова, което щеше да ни се случи. Заваля и ние затропахме с крака и замахахме разпалено на всички преминаващи шейни. Накрая един извозчик спря и ние се настанихме удобно. Ракусен извика: хотел „Метропол“, шейната се плъзна и тогава забелязах, че кочияшът не е на седалката си.
— Ракусен — извиках, — кочияшът е останал някъде назад.
Но Ракусен не ми отговори. Лицето му изразяваше безпределно стъписване. Проследих погледа му и видях, че мястото на кочияша е заето от един гълъб. Само по себе си в това нямаше нищо особено, по улиците имаше много гълъби, които кълвяха от конските фъшкии, изумлението идваше от поведението на гълъба. Той несъмнено заместваше кочияша. Вярно, че не държеше поводите, но до него имаше камбанка, прикрепена към седалката и с висяща от нея връвчица. От време на време той я хващаше с човка и я дърпаше: един път, и конят завиваше наляво, два пъти, и завиваше надясно.
— Добре е дресирал коня си — рекох с одрезгавял глас.
Ракусен ме изпепели с поглед, но не каза нищо. То и нямаше нищо за казване: през живота си бях видял доста невероятни неща, наскоро бях видял как „Марс Ойл“, всеобщо смятана за несъмнена величина, се срива за двайсет и четири часа, но гълъб с разрешително за обществен транспорт по улиците на голяма европейска столица, това бе безпрецедентно преживяване в живота ми на американски бизнесмен.
— Е — опитах се да се пошегувам, — ето едно нещо, което още нямаме в Щатите!
Но Ракусен не бе в настроение да се задълбава в постиженията на великата Съветска Република в областта на транспорта. Както често се случва с примитивните умове, всичко, което не можеше да разбере, го докарваше до бяс.
— Искам да сляза! — изкрещя той.
Погледнах гълъба. Той подскачаше на седалката и пляскаше с криле, за да се сгрее, както всички руски извозчици. Не изглеждаше никак впечатляващ като за пионер на социализма. Всъщност, да си кажем правичката, рядко съм виждал толкова неугледен гълъб, толкова мръсен и толкова недостоен да вози американски туристи по улиците на една столица.
— Искам да сляза — повтори Ракусен.
Гълъбът го погледна косо, изтопурка до камбанката и дръпна три пъти връвчицата. Конят спря. Лявото ми коляно започна да трепери нервно, което при мен е израз на силна вътрешна възбуда. Повдигнах одеялото и се приготвих да сляза, но Ракусен явно внезапно бе променил мнението си.
— Искам да разнищя тази работа — заяви той, като остана седнал и скръсти ръце на гърдите. — Отказвам да се оставя да ме будалкат. Ако мислят, че могат така да обиждат един американски гражданин — лъжат се!
Изобщо не разбирах защо се смята обиден и му го казах. Тъкмо си разменяхме горчиви думи, когато усетих, че на тротоара се е събрала навалица и че гражданите стоят и ни гледат с недоумение.
— Дори не поглеждат гълъба — рече той унило. — Гледат нас.
— Ракусен, стари приятелю — рекох и сложих ръка на рамото му, — да спрем да се държим като пощурели селяни! В крайна сметка сме чужденци в тази страна. Тези хора сигурно по-добре от нас знаят какво е нормално у тях и какво не. Да не забравяме, че тази страна е преживяла велика революция. Винаги са ни информирали слабо за СССР. Тук сега наистина строят нов свят. Напълно е възможно с нови методи да са постигнали в областта на дресурата на гълъби неща, които ние в старите, одремани във вековната си рутина страни, дори не сме сънували. Да приемем, че този гълъб е пионер и да приключим с това. Да бъдем широкоскроени, Ракусен, да се издигнем на висотата на обстоятелствата — търпимост, Ракусен, и благородство. Защо да не приемем, че от гледна точка на рационалното използване на работната ръка в (Патите все още трябва много да учим?
— Рационално използване на работната ръка, дръжки! — грубо каза Ракусен.
Аз не се оставях да ме разубедят.
— Извозчик — викнах аз с най-добрия си руски акцент, — извозчик, напред! Нека звънне колокольчик! Ай, да тройка! Волга, волга!
— Млък! — изсъска Ракусен, — или ще ви извия врата! И внезапно се разплака.
— Унизиха ме! — ридаеше той на гърдите ми. — О, как ме унизиха! Къде е мама? Искам мама!
— Тук съм, Ракусен, стари приятелю — извиках. — Можете изцяло да разчитате на мен.
През това време зяпачите на тротоара ни гледаха с подчертано внимание. Гълъбът пръв се измори от зрелището. Той рязко дръпна връвчицата, конят тръгна и шейна бързо се плъзна по снега. От време на време гълъбът се обръщаше и ни хвърляше мръсен поглед. Ракусен продължаваше да хлипа, а аз започвах да усещам странно стягане около черепа, което при мен не предвещава нищо добро. Шейната спря пред сграда, украсена със съветското знаме. Гълъбът скочи от седалката, изтопурка вътре и се върна с един милиционер.
— Другарю — възкликнах аз, — поставяме се изцяло под ваша защита. Ние сме двама мирни американски туристи и току-що с нас се отнесоха извънредно недостойно. Този извозчик…
— Защо този мръсен гълъб ни довлече в участъка? — прекъсна ме Ракусен.
Милиционерът сби рамене.
— Били сте в шейната му цял час и изглежда не сте знаели къде искате да идете — обясни ни той на чудесен английски. — Освен това маниерите ви му се сторили странни и дори твърди, че сте го гледали заплашително. Изплашили сте го, другари. Този извозчик не е свикнал с туристи и техните странни маниери. Трябва да го извините.
— И той ви обясни всичко това? — попита мрачно Ракусен.
— Да.
— Значи говори руски?
Милиционерът изглеждаше искрено шокиран.
— Другари туристи — рече той, — мога да ви уверя, че 95% от нашето население говори и пише на родния си език доста правилно.
— Включително гълъбите?
— Другари туристи — каза милиционерът доста разпалено, — никога не съм бил в Съединените щати, но мога да ви уверя, че при нас благата на образованието са достъпни за всички, без разлика в расата.
— В Съединените щати — изврещя Ракусен — имаме гълъби, които излизат от Харвард и лично познавам дузина от тях, които заседават в Сената!
Той се втурна навън. Последвах го. Гълъбът все така бе там с шейната си и вероятно чакаше да му платим. Погледнах го и тогава ми хрумна онази фатална идея. Там, точно до участъка, имаше магазин на „Универсмаг“. Втурнах се вътре и победоносно излязох оттам с две бутилки водка.
— Ракусен, стари приятелю — извиках, сочейки обвинително гълъба, — открих ключа на загадката. Тази птица не съществува! Това е халюцинация, това е прокълнатият плод на прекалената трезвеност, на която ни осъдиха нашите лекари: пълните ни с отрова организми не могат да издържат на тази диета! Да пийнем! И гълъбът ще се стопи във въздуха като лош сън.
— Да пийнем! — извика възторжено Ракусен.
Гълъбът упорито ни обръщаше гръб.
— Аха! — извиках. — Размеква се. Знае, че миговете му са преброени.
Пихме. На четвъртината на бутилката гълъбът беше още тук.
— Да проявим упорство — извиках. — Кураж, Ракусен, ще му видим сметката до последното перце!
На третината на бутилката гълъбът се обърна и ни погледна втренчено. Разбрах неговия поглед.
— Не-не! — изпелтечих. — Никаква милост!
На половината бутилка гълъбът въздъхна, а на трите четвърти каза на американски със силен акцент от Бронкс:
— Другари туристи, ето че сте в чужда страна, вие сте двама представители на вашата голяма и красива страна и вместо с коректно и изтънчено поведение да ни представите красива картина на родината си, вие се наливате насред улицата като животни. Граждани, дълбоко съм отвратен!
… Пиша тези редове от моя клуб. Почти двайсет години изминаха от ужасното приключение, което за нас бе началото на един нов живот. Ракусен е кацнал на полилея до мен и според своя си навик ми пречи да работя. Сестра, сестра, може ли да кажете на тази проклета птица да остави крилата ми на мира? Опитвам се да пиша.
Сгърчената свещ изхриптява. Внезапно пламъкът се задавя в локвичка лой. След това денят бавно влиза. Плъзва се между решетките, стича се по стената и цопва в единия ъгъл. Спотайва се там и наблюдава. Звонар му се усмихва и денят му отвръща: някакъв розовеещ, стеснителен, едва различим проблясък.
Македонецът хърка на рамото му: те спят притиснати един до друг, за да се топлят. Сега е достатъчно светло, за да се видят графитите по стените и Звонар ги препрочита всяка сутрин: няма нищо по-добро за ускоряване на движението на кръвта от възмущението. Поздравявам те, Човеко, вечен пионер на самия Себе си! Здравко Андрич, студент по филология в Белградския университет. Човекът все още е само предчувствие за себе си: един ден той ще се сътвори, Павел Павлович, студент по право, от Сараево. И още един горд цитат от френския поет Анри Мишо на същата тема: Онзи, когото едно малко камъче преобръща, вървеше от вече двеста хиляди години, когато чу викове на омраза и презрение, които си мислеха, че го плашат. Между другото, по-долу друга ръка бе надраскала: Югославските патриоти, автори на тези благородни мисли, бяха разстреляни от германците тази сутрин.
Но германците само подсигуриха щафетата, мисли си Звонар. Просто пренесоха факела още малко по-напред. Те само продължиха делото на бележитите ни пионери. Самият той бе добавил един ред графити вместо заключение: Делото човек: доста мръсна история, в която всички са компрометирани. Беше по-силно от него: има стени, които човек незабавно иска да опикае. Преди да се присъедини към партизанския отряд на Тито, той бе журналист в Белград, имаше жена и три деца и му бе дотегнало от шест седмици да чака последното си утро, без дори някой криминален роман, който да го разведри.
Внезапно македонецът изревава на рамото му като ранено животно. Пак е сънувал хубави сънища, помисли Звонар. Хваща го за лакътя и силно го разтърсва. Спящият се събужда със скок.
— Тя пак дойде и ми се оплези — мънка той. — Ето така…
И изважда безкраен, подут език. С овчата си кожа, чорлавите коси и брада, с бичия си врат и великанските длани, той изглежда като митологично чудовище, попаднало в действителността. Македонецът не е „политически“: той наистина е убил някого — една старица, но не за някаква идея, а само да я ограби. В крайна сметка, той е чиста душа.
— Интересно, че все ти се плези…
— Не е интересно, удуших я…
— Аха, ясно — казва Звонар.
Той се прозява.
— Значи, в деня, когато ти покаже задника си, ще ти е простила…
Той гледа към вратата: има усещането, че някой крачи из коридора. Сигурно е от нервите, мисли си той.
— Да изиграем ли една?
Македонецът се усмихва: знае, че е непобедим. Откакто са тук, Звонар не е успял да го бие нито веднъж. Сигурно при него е по-топло — мисли си Звонар. Това е игра, стара, колкото света: човек трябва да си преброи въшките и да намери повече от партньора. Започват да се пощят.
— Пет — обявява веднага македонецът като свали картите.
Почесва се с веща ръка и веднага добавя:
— Три и две прави десет. Пас.
Чака доверчиво. Звонар се пощи прилежно: нищо. Сваля ризата си и я проучва внимателно: пак нищо.
— Измели са се — установява той.
Македонецът изглежда уплашен.
— Я потърси хубаво…
Известно време Звонар търси — нито една въшка.
А се бе дръгнал цяла нощ. Двамата мъже се споглеждат и македонецът свежда очи.
— Да, ясно, добре, разбрах — казва Звонар. — За тази сутрин е.
— Не бива да бъдеш суеверен — плахо възразява македонецът.
Звонар изважда от джоба си едно писмо, което държи готово от шест седмици и му го подава.
— Това е за жена ми. Да не забравиш.
— Може би ще се върнат?
— Хайде сега — казва Звонар, — откъде могат да знаят предварително? Да нямат предчувствия. (Шесто чувство? Някой ден трябва да хвърлят светлина върху тези работи.
— Свикнали са — обяснява македонецът. — От доста време са тук, видели са какво ли не… въшките винаги се омитат в точния момент, това го знаят всички.
— Народна мъдрост, така да се каже — изрича Звонар.
Македонецът се опитва да поправи нещата.
— Но понякога грешат — казва той. — Всеки може да сбърка.
В коридора някой върви. Ключът изскърцва в ключалката. Двама надзиратели влизат, следвани от един есесовски подофицер и от свещеник. Свещеникът носи огромен сребърен кръст на гърдите, а подофицерът носи списък в ръка.
— Звонар, журналист?
— Аз съм.
Македонецът върти уплашено очи. Кръсти се.
— Исусе-Марийо! — пелтечи той.
Самият Звонар е впечатлен. Все пак е хубаво да можеш да напуснеш земята с усещане за нещо загадъчно. Ако въшките могат да разчитат бъдещето, ако съществува загадъчна сила, която да ги предупреждава и да ги спасява навреме, значи всяка надежда е позволена. Той има чувството, че е присъствал на чудо, което почти доказва, или във всеки случай поне прави по-вероятно съществуването на Бог… (Цял живот е бил атеист, но все пак има признаци, които не лъжат, и очевидни неща, които трябва приемем. Нищо не струва колкото едно свръхестествено прозрение преди смъртта. Той поглежда свещеника и избухва в смях.
— Готов съм — казва.
Представителят на Протектората на Сърбия е седнал зад работната маса в огромния кабинет на кралския дворец в Белград, а срещу него, в поза мирно и с кутре по шева на панталона, стои верният му ординарец чех, добрият войник Швейк. Масата е отрупана с бутилки бира, „Пилзен за познавачи“, по петдесет пфенига бутилката. По земята — други бутилки, но празни. Пет часа сутринта е. Протекторът на Сърбия гледа бледото зазоряване с погнуса, победения ден, прегладнелия ден, сръбския ден, който се влачи в нозете му, въпреки ранния утринен час. Човек би рекъл, че той вече е тук, за да му донесе жалбите, молбите за помилване, да хленчи и да мрънка… Протекторът на Сърбия му бие един ритник, но денят си стои, дори става по-видим, по-светъл, по-нагъл. Само дето не се настанява на бюрото му и не рови из книжата му. Протекторът на Сърбия е бесен. Денят му напомня, че е прекарал нощта в пиене и че Докладът му, неговият прословут, капитален Доклад още не е дори започнат…
— Прочети го пак, Швейк! — нарежда той.
— Jawohl[11]! — казва преданият добър войник Швейк.
— „Имам честта да призова вниманието на висшите компетентни власти… имам честта да докладвам.“
И спира.
— Това ли е всичко?
— Jawohl!
— Пий тогава.
И те пият. Протекторът на Сърбия е пиян, крайно пиян. А това дело е нечувано деликатно и трудно. То е обсебило ума му и го мъчи, но упорито отказва да бъде изразено с думи.
— Швейк!
— Jawohl!
— Тази сутрин ще екзекутират един от заложниците… И кого са избрали? Известен журналист, опасен памфлетист, на всичкото отгоре опитен в подривната дейност… Щом революционната му душа се възкачи, какво ще направи тя?
— Jawohl?
— Точно така: ще прави пропаганда срещу нас! Ще издава вестник! Ще публикува срещу нас огнени статии, истински призиви за размирици и ще разбуни всички души срещу нас, Швейк!
— Срещу нас, jawohl! — повтаря със задоволство добрият войник Швейк.
— Ще ни наклепа, ще ни издаде и ще вдигне срещу нас нечувани сили! Ние сме безумци, Швейк, безумци! Изпращаме горе милиони вражески души и им осигуряваме средствата за транспорт! Организираме пета колона от силни, закалени, непоколебими души, които често имат здрава религиозна опора, и е изцяло насочена срещу нас! Масов бунт! Единен фронт от добре въоръжени, добре обучени, добре оборудвани души!
— Jawohl!
— Пиши: „Имам честта да ви уведомя, че екзекуцията на всеки политически затворник само освобождава съвършения и непоклатимо враждебен спрямо националсоциализма революционен елемент, по-точно казано, душата… И какво правят тези души, щом пристигнат горе? Те се организират. Заговорничат. Издават вестници, разпространяват позиви, правят събрания, съставят милиции, стягат срещу нас решителен блок, опитен в политическата борба, подкрепян от евреите и християните, и този блок ние сме го създали със собствените си ръце и го увеличаваме ежедневно.“ Точка.
— Jawohl!
— Пий тогава.
И те пият.
„Имам честта да попитам най-висшата компетентна власт: е ли полицията ни горе добре организирана? Какви са разпорежданията за нейната работа и личният й състав? Местните власти добронамерени ли са по наш адрес? Съществуват ли горе затвори и концентрационни лагери за души с достатъчно кадри за осигуряване на реда? Позволявам си да отговоря: Ба!“
— Bitte?
— Нищо не е направено! Нищо не е било предвидено! Нищо не е било организирано. Нищо. А пък ние имаме нужда от подкрепа там, горе. Имаме нужда от приятели. Сигурни… Сговорчиви… Защото когато ни дойде времето, ние няма да влезем там начело на победоносната ни армия и защитени от танкове или на борда на самолети! Ние… Ще влезем там… сами!
Гласът му се скърши.
— Сами — изфъфли той. — Аз ще вляза там… сам!
— Сам! — повтаря предано добрият войник Швейк. — Jawohl!
Протекторът на Сърбия опразва една бутилка бира.
— Колкото и да сме били победоносни, страшни и могъщи… и да сме притежавали Европа от край до край… Там ще влезем сами… всички… дори най-великите от нас… Фюрерът… шът! шът!
— Шът! Jawohl!
— Шът! Фюрерът ще влезе там сам!
— Шът!
— Шът! В този ден — когато той се представи — няма да имаме достатъчно приятели горе! Ще имаме нужда от опора… ще имаме нужда от закрила!
Навежда се напред:
— А пък — шепне той — кого изпращаме да подготви терена. Кого? Най-яростните си врагове: душите! Душите на екзекутираните, на умрелите от глад, на умрелите от отчаяние… Те са там. Те ни чакат. Правят заговори. Организират се. Въоръжават се. Готови са… Завзели са всички стратегически пунктове… Разпределят се по позициите…
И изведнъж изкрещява:
— Спукана ни е работата! Отбележи това, Швейк!
— Jawohl! — казва със задоволство добрият войник Швейк. — Спукана ни е работата!
Михалич отваря очи. Погледът му се плъзва по отсрещната стена, пада на пода и застива върху един плъх, който тъкмо прекосява килията. Прекосява я с достойнство, без да бърза. Дори по пътя поспира и хвърля на Михалич мръсен, откровено ругателен поглед. Михалич се навежда, хваща обувката си…
— Оставете на мира този плъх! — изрича един глас. — Тук сме в неговия дом!
Михалич се изправя изненадан. На отсрещния, до този ден незает нар, седи един господин. Приличен господин, доста възрастен и спретнат, носи пенсне, яка с пречупени ъгли и папийонка. Не си е съблякъл пардесюто и държи шапката си в ръка. Михалич се чеше по гърба и поглежда с меланхолия натрапника.
— Отбележете, че вдигах колкото може по-малко шум тази нощ. Честно да си кажа, скъпи ми господине, влязох във вашата килия на пръсти!
Той говори с уверен глас и небрежно, като човек, свикнал да го слушат.
— Кой сте вие? — пита Михалич сурово, за да прикрие липсата на увереност.
— Аз съм — казва господинът, — аз съм железопътната връзка Молинек-Клиши. На вашите услуги.
И повдига шапката си. Чалнат, мисли Михалич с известен страх. И отново хваща обувката си, за всеки случай…
— Аз съм очевидно много важна особа — казва господинът, без излишна скромност. — Като си помисля за цялото продоволствие за италианския фронт, което минава през мен… Знаете ли, че само през последната седмица ме пресичаха по пет немски военни конвои дневно, натоварени с оръдия и войска? Съзнанието за важната роля, която играех в битката за Европа, не ми даваше да мигна нощем! Имам една много хубава гара разпределителна — продължава господинът замечтано, сякаш говори за някакви свои лични прелести. — Пресича ме и една река. В единия ми край има тунел. А в другия — висящ мост…
Михалич го гледа с професионален интерес.
— Пет конвоя дневно — избоботва той. — Никога ли не са пробвали да ви вдигнат във въздуха?
— Четири пъти — отвръща железопътната връзка Молинек-Клиши гордо и намества пенснето на носа си. — Но тази работа я вършеха аматьори. Понесох съвсем незначителни щети. Малко закъснение и немските конвои продължаваха към фронта. Тогава реших да взема лично нещата в ръце. Съставих план. Осигурих си материали. Надзиравах началото на работите. Под носа на почитаемите власти на Протектората. В качеството ви на кмет на Молинек-Клиши ви вземаме за заложник. Отговаряте с главата си за този важен железопътен възел…
— И?
— И синът ми, за щастие, все още е свободен. Той е опитен инженер, образованието му ми струва доста пари…
Поглежда часовника си.
— Работата трябваше да бъде свършена тази сутрин в три часа… Тоест точно преди два часа. Италианският фронт напразно ще чака подкрепленията… колкото до мен, не мисля, че ще чакам дълго!
Шум от ботуши в коридора… ключът се превърта в ключалката. Господинът става, намества пенснето си и си слага шапката.
— Железопътната свръзка Молинек-Клиши се сбогува с вас, другарю!
— Швейк!
— Jawohl!
— Виждам всички онези души! Те са навсякъде! Гъмжат! Пъплят! Крещят! На сръбски… На полски… На френски… На руски… На идиш! Долу фашизма! Долу палачите! Долу безсърдечните, безмилостните, безбожниците! Долу…
Той приписка пръст към гърдите си.
— Долу Протектора на Сърбия! Нека ни го дадат! Нека ни хвърлят душата му! Ще я затворим в някоя смрадлива килия! Ще я оставим да гладува. Ще я изтезаваме. Ще я накараме да си изгуби разума… Швейк?
— Jawohl!
— Нали още не съм умрял, а? Нали още съм тук? Не е започнало още, нали? Или пък… Швейк!
— Jawohl! — казва верният Швейк. — Още не сте мъртъв, но се започна.
— Чувам всички души… Свобода, Равенство! Братството! Справедливост! Човечност! Те прииждат отвсякъде, спират движението и имат надмощие над силите на реда… Катерят се по газовите фенери и по обществените паметници… Право-на-живот! Право-на-мир! Право-д-мисля, да-говоря, да-крещя! Право да бъда гърбав, пелтек, негър, евреин, човек! Право да бъда кестеняв! Право да бъда червен, зелен, жълт, черен! Искаме естествена смърт за децата си! Навсякъде са, изтръгват паветата, палят фашисткия Дом на културата, разкъсват полицейските кордони, преобръщат трамваите! Една душа с Железен кръст е стъпкана и захвърлена в канавката. Всички облаци са покрити с афиши: „Напред, свободни души!“ и „За общ фронт на душите, съединявайте се!“ Швейк!
— Bitte?
— Нещата вървят на зле! Те окупираха електроцентралата и радиоретранслатора. Никой не може да им се опре. Папата разпространи изявление за симпатия! А къде са националсоциалистическите души, Швейк!
— Имам честта да ви уведомя: такива няма! Jawohl!
— Това е потоп! Те отнасят всичко по пътя си! Имат и сензационни съюзници! Свети Петър се е покатерил на един облак и произнася реч! Хвърля им ключа от рая! „вход свободен за всички, без разлика в расата!“ — прогърмява той. Вдигат го триумфално на ръце. Тълпата крещи над топлината на кандилата: „Гос-под-с-нас! Гос-под-с-нас!“ Швейк, мислиш ли, че наистина Господ… а?
— Jawohl!
— Шът! Чувам приятен шум от ботуши… Душите на враговете на реда изглежда се колебаят… Спират…
— Каква е тази песен? Това е Horst Wessel Lied[12]! Това са нашите войски, Швейк и те идват насам! Това са душите на нашите мъртви войници! Легионът на антиболшевишките души! Напредват, набивайки крак и лакът до лакът. Каква осанка! Боже Господи, каква осанка! Блестят! Искрят! Щиковете, ботушите, токите на коланите… Но… Но къде са началниците, Швейк?
— Долу — казва студено добрият войник Швейк.
Той гледа господаря си с известна надежда. Протекторът на Сърбия прави усилие, за да стане.
— Няма нито миг за губене! — фъфли той.
Той хвърля куртката си и се опитва да си махне тирантите.
— Трябва да ги поведем в битката — хълца той. — Трябва да осигурим началник на юначните ни пионери… Швейк, помогни ми!
— С удоволствие — казва Швейк. — Jawohl!
Той се покатерва върху масата. Прави примка и здраво затяга тирантите на полилея. След това помага на господаря си да се качи на масата и предано го подкрепя.
— Никакво колебание, напред? — плете език Протекторът на Сърбия, докато преданият Швейк му нахлузва примката на шията. — Смелост… Инициатива… Sieg Heil! Поемам командването!
Преданият Швейк услужливо го блъсва. Той подскача и се люлее. Изглежда шокът го отрезвява малко от малко. Той започва да се мята. Добрият войник Швейк наблюдава с интерес неговите действия. Но тялото продължава да се люлее и от това равномерно движение му се завива свят. Хваща го за краката и държи здраво, докато онзи спре да рита. След това му обръща гръб.
Моят приятел, доктор Рей, се бе настанил срещу мен в едно от онези добри стари клубни кресла в „Будли’с“, където толкова знаменити англичани са живели достойно. Седяхме си край огъня, но малко встрани, точно колкото топлината да е приятна.
— Е, какво, нищо ли? — попита той загрижено.
— Нищо — признах си. — От две седмици съм пред стена.
Бях дошъл при този стар приятел, за да ми предпише някое от онези нови „чудодейни лекарства“, които стимулират енергията, оптимизма и способността да се концентрираме. Наближаваше декември и бях обещал на директора на голям младежки вестник коледна приказка, някоя от онези градивни истории, които младата ми публика имаше право да очаква от мен.
— Обикновено винаги намирам по някоя красива, нежна и топла история с наближаването на Коледа — обясних му унило. — Идват ми съвсем естествено, когато вечерите станат дълги, а витрините се изпълнят с играчки. Но изглежда този път вдъхновението ме е изоставило и сега стоя пред стена…
Очите на добрия доктор станаха замечтани:
— Всъщност мисля, че сте открили чудесен сюжет…
— Как така?
— Тази стена… Няма да ви напиша рецепта, още повече, че не практикувам професията си в „Будли’с“, и ако искате проклетите си хапчета, елате при мен в кабинета ми, това ще ви струва пет гвинеи. Но мога да ви разкажа една истинска история, чийто сюжет е една стена, стената, би трябвало да кажа, в пряк и преносен смисъл. Случи се в един от онези мразовити дни на Свети Силвестър[13], в които сърцата на хората са стегнати от почти непоносимата нужда от приятелство, топлина и тайнство. Ето, с две думи, за какво става въпрос. В началото на кариерата си бях прикрепен към Скотланд Ярд като съдебен лекар и често ме изтръгваха от леглото посред нощ, за да се надвеся над някой окаяник, чийто сън нищо повече нямаше да смути. И тъй, в едно декемврийско мръсно и жълтеникаво зазоряване — едно от най-добрите лондонски постижения — ме извикаха да съставя смъртен акт в една от ужасните мебелирани квартири на „Ърлс Коурт“, чиято скръб и грозота не е нужно да ви разяснявам. Намирах се пред тялото на млад студент — двайсетинагодишен, — който се бе обесил същата нощ в една от онези мизерни стаи, в които човек се топли като слага монети от един шилинг в апарата за газ. Бях седнал пред масичката насред ледената стая, за да напиша смъртния акт, когато погледът ми бе привлечен от няколко изписани с нервен почерк листи. Погледнах ги бегло, а след това се залових да ги чета с внезапно внимание. Бедният младеж ни бе оставил обяснение за своята постъпка. Той очевидно се бе поддал на силна криза на самота. Нямаше семейство, нито приятели, нито пари, беше Коледа и цялото му същество се стремеше към нежност, любов, щастие и… И тук историята се завързва — мисля, че така се казва на френски. В съседната стая живеела девойка, която той не познавал, но бил срещал по стълбите, и чиято „ангелска красота“ — стилът издава крайната му младост — го била впечатлила дълбоко. Докато той се борел срещу обезсърчението и тъгата, чул през стената в стаята на своята съседка някои шумове, поскърцвания и въздишки, които в писмото си определяше като „характерни“, и чиято конкретна природа била твърде лесна за разгадаване. Вероятно тези шумове са продължили през цялото време, докато е пишел, защото горкото момче ги бе описало подробно, сякаш да се отърве от тях чрез гнева и презрението, а почеркът му издаваше твърде метежното състояние на духа му. Трябва да кажа, че като за млад англичанин писмото му бе доста смело и той не ни бе спестил нито една подробност, изпълнен с ядна и отчаяна ирония. Бил слушал — пишеше той — в продължение на цял час истинско сластно хриптене и тласъците и скърцането на леглото, които няма нужда да описвам, на всички ни се е налагало, залепили ухо до стената, да търпим подобно отвратително боричкане. Стенанията от наслада на „ангелската му съседка“ изглежда го бяха ранили в сърцето, най-вече в състоянието на самота, униние и отвращение от всичко, в което се намирал, а си признаваше също и че бил тайно влюбен в непознатата. „Беше тъй красива, че не се осмелих да я заговоря“, пишеше той. Хвърляше няколко традиционни за възрастта и за положението си на млад, благовъзпитан англичанин анатеми върху „недостойния свят, от който ми се повдига и в който оттук нататък отказвам да живея“. Накратко, ясно се виждаше какво се бе случило в ума на този очевидно свръхчувствителен и много чист младеж, отчайващо сам, разкъсван от нуждата от топлота, а и несъмнено влюбен в тайнствения „ангел“, когото срамежливостта му му бе попречила да заговори и чийто напълно земен глас е чувал сега през стената, знаете под каква форма. И тъй, той бе изтръгнал шнура на пердето и бе извършил непоправимото. Привърших с четенето на листите, подписах смъртния акт и се заслушах за миг, преди да изляза. Но стената мълчеше. Вероятно любовната игра отдавна бе приключила и бе последвал здрав сън. Човешката природа има своите граници. Прибрах писалката в джоба, взех лекарската си чанта — наричам я с френското име мьоранвил — и се наканих да сляза заедно с полицая и хазяйката, неразсънена и в много лошо настроение, когато внезапно ме обхвана — как да го нарека? — едно любопитство. Естествено, не пропуснах да си намеря основателни и благовъзпитани извинения. В крайна сметка, младата жена и партньорът й в насладите бяха отделени само с една тънка стена — знаем колко тънка — от стаята, където се бе разиграла драмата. Може би можеха да ни кажат нещо или да допълнят някоя нова подробност. Но не крия от вас, че основната движеща сила на постъпката ми бе известно любопитство — нездраво или цинично, ако предпочитате — исках да хвърля поглед върху „ангелското същество“, чиито викове и въздишки бяха предизвикали толкова трагични последици. Накратко, почуках на вратата. Никакъв отговор. Рекох си, че съучастникът й сигурно още е в обятията й и си представих двамата, изплашени под одеялото. Свих рамене и тръгнах да слизам, когато хазяйката, след като почука два-три пъти по вратата и извика „Мис Джоунс! Мис Джоунс!“, извади връзка ключове и отвори. Чух вик и хазяйката изхвръкна от стаята с изкривено лице. Влязох и дръпнах завесите. Един поглед върху леглото ми стигна, за да разбера, че младият студент напълно бе сгрешил относно природата на стоновете, подскоците и въздишките, отгласът от които бе стигнал до него през стената и които го бяха подтикнали да извърши отчаяната си постъпка. Видях върху възглавницата една руса глава и лице, чиято мила красота всички страдания и всички белези на отравянето с арсеник не бяха успели да отнемат. Малката бе мъртва от няколко часа, а агонията й сигурно е била дълга и бурна. На масата имаше писмо, което не оставяше ни най-малко съмнение относно мотивите на самоубийството й. Изглежда бе остър случай на самота… и пълно омерзение от живота.
Доктор Рей млъкна и ме погледна приятелски. От възмущение се бях надигнал в креслото си и стоях вкаменен с неизказан протест по устните.
— Да, стената — промълви докторът замислено. — Това е достоен за внимание сюжет и готово заглавие за вашата коледна приказка, защото ето, че в сърцата хорски идва времето на тайнствата.
Селцето Тушаг се намира на десетина километра от Марсилия по пътя към Екс[14]. В средата на главния площад стои бронзова статуя. Представлява мъж с гордо отметната назад глава, с едната ръка на кръста, другата положена върху дръжката на бастун и с единия крак изнесен напред, по маниера на победителите. От пръв поглед се познава, че този мъж е прекосил някоя смятана за непрекосима пустиня и се кани да премери сили с никога неизкачван досега връх. На табелката се чете: „Албер Мезиг, виден пионер на географията, покорител на девствени земи (1860-18…), от съгражданите му от Тушаг“.
В селото няма музей, но една стая в общината е отделена за реликвите на изследователя. Там са най-вече над хиляда пощенски картички, които Мезиг е изпращал на съселяните си от всички кътчета на света. Това са много обикновени наглед картички, отпечатани в средата на века в Марсилия от издателство „Братя Сюлим“, и посветени на „чудесата на света“, които бившият чирак-бръснар от Тушаг изглежда особено е харесвал и е носел винаги със себе си по време на своите пътешествия. Но ако картичките изглеждат невзрачни, а марките са изтръгнати от колекционери, то посланията, изпълнени с надраскани набързо при най-необикновени обстоятелства чужди имена, остават пронизващо интересни: „На Сезар Бирует, вино, сирена, площад «Пти Постийон», привет. На Килиманджаро всичко е спокойно. Тук навсякъде са вечни снегове. С почит и уважение. Албер Мезиг.“ Или пък: „На Жозеф Тантиньол, собственик, дом «Тантиньол», безистен «Тантиньол». 80° северна ширина. Хвана ни ужасна вихрушка. Дали ще бъдем пощадени, или трагичната съдба на Ларус и неговите другари ще бъде и наша? Приемете преданите ми чувства. Албер Мезиг.“ Една от тези картички дори е адресирана до смъртния враг на изследователя, подлия съперник, който му оспорваше сърцето на една госпожица от Тушаг, Мариус Пишардон, бръснар от улица Оливие: „Учтиви поздрави от Конго. Тук гъмжи от боа-удушвачки и мисля за теб.“ все пак, справедливо би било да отбележим, че същият този бръснар, Пишардон, един ден убеждава общинските съветници в Тушаг да издигнат статуя на знаменития им съгражданин. Което за пореден път доказва, че истинското величие може да се намери място и в най-посредствените души.
Но повечето картички носят адрес: „Госпожица Аделин Писон, бакалия «Писон», безистен «Мимоза»“. За туристите, които се интересуват от любовни истории — особено, когато са малко тъжни, — четенето на тези картички представлява истинска наслада. „Аделин, току-що издълбах името ти в трона на Далай Лама (нещо като живо божество на тибетското население с будистко вероизповедание). Моите почитания на скъпата ти майка. Надявам се, че ревматизмът й е по-добре. Твой Албер.“ А върху друга картичка с две години по-късна дата: „Горещи целувки от езерото Чад (голямо, пресъхващо езеро в сърцето на черна Африка. Крокодили. Негърки с подноси. Лов на слонове, на антилопи, на диви свине. Основни култури: няма). Тукашните туземци силно препоръчват масло от маниока за ревматизма. Кажи го на скъпата ти майка.“ Той никога не забравя ревматизма на майка й, дори при най-драматични обстоятелства. „Изгубени сме в арабската пустиня. Пиша името ти по пясъка. Обичам пустинята: толкова място има да изписвам името ти. Много сме жадни, но духът е бодър: спасението идва винаги в последния момент, всички пътешественици са единодушни по този въпрос. Надявам се, че скъпата ти майка не страда много от влагата.“ Друга картичка казва: „Из джунглите на Амазония комарите бръмчат. Току-що дадох името ти на една река и на една пеперуда. Пишардон сигурно се опитва да ми открадне клиентелата.“ И още: „в открито море. Аделин, ти ми обеща да бъдеш моя за цял живот, когато стана прочут. От висотата на бушуващите вълни ти казвам: доскоро!“ Но всички тези картички отдавна са събрани в томче и публикувани като: „Пътешествия и приключения на Албер Мезиг“ и се причисляват, съвсем основателно, към бисерите на провансалската литература.
Онова, обаче, което е по-малко известно, е истинският живот и странният край на видния жител на Тушаг. Всички знаят, че е напуснал родното село на двайсет години заради едно местно момиче, което си мечтаело да се омъжи за велик изследовател. Но изглежда никой никъде не го е срещал. Името му не фигурира в списъците на нито едно географско дружество. Тогавашните вестници не го споменават. Той така и никога не се върнал в родното село, където статуята му го чакала напразно. Вярно, марсилските моряци твърдели, че са виждали господин с описанието на „пионера на географията“, който често ги разпитвал за техните пътешествия. Черпел ги пастис[15] и им давал пощенска картичка с думите: „Бихте ли изпратили това от Мексико, моля?“ Но не с бръщолевенията на моряците може да се пише историята на един велик човек. Враговете му — всички лъвове имат бълхи — обичат да се прехласват пред, честно казано, загадъчните думи от една картичка, адресирана от Мезиг до госпожица Писон седем години след заминаването му на голямото приключение: „Значи са ми вдигнали паметник. Спукана ми е работата, вече никога не ще мога да се върна. Аделин, осъществих мечтата ти за слава, но на каква цена?“ все пак остава фактът, че до 1913 година никой не може да каже какво се е случило с онзи, на когото качеството на написаната от него проза по-късно донася прозвището „провансалския бард“. Хората от Тушаг твърдят, че загинал от недостиг на кислород, изкачвайки връх Еверест, тази хипотеза е изразена също от професор Корню в предговора към първото издание на „Пътешествия и приключения“.
Но през 1913 година публикацията „Спомени от стара Марсилия“ от комисаря Пюжол хвърля нова светлина върху провансалския бард и неговата жестока съдба: четвъртък, 10 юни, отбелязва полицаят. Днес почина от сърдечна криза Албер, бръснарят от старото пристанище, който ми оправя брадата и мустаците повече от двайсет години. Открих горкият човечец в неговата мансарда, с гледащите към кея прозорци. В ръката си държеше писмо, чийто смисъл, признавам си, ми убягва изцяло. „Скъпи господин Мезиг Албер — се казваше в писмото, — получих картичката ви от Рио де Жанейро, Бразилия, за която благодаря. Продължавайте, ако ви харесва, но от двайсет години името е Аделин Пишардон, защото е свързана със законни връзки с господин Пишардон, Мариюс, известния бръснар, и дори вече седем пъти зачевах от делата му. Вследствие на това имам честта да смятам предложението ви за брак от 2.6.1885 г., направено пред свидетели, за невалидно и нищожно. За последното исках да ви уведомя по-рано до поискване, както обикновено, но господин Пишардон всеки път казва не, първо, защото много обича вашите картички и те му носят голямо развлечение и второ, сега притежава голяма колекция пощенски марки, благодарение на вашите грижи. Все пак със съжаление ви уведомявам, че му липсва розовата от петдесет сантима от Мадагаскар, заради което той все мрънка и се оплаква и ми вгорчава живота. Сигурна съм, че не го дразните нарочно, както той смята, и че от ваша страна това е само пропуск. Вследствие ви моля да направите необходимото незабавно.“ Беше се подписала: „вечно ваша, Пишардон, Аделин“ и така бе принизила вечността до истинските й измерения.
Когато преди няколко години Френският институт в Хаити ме покани да изнеса литературна лекция по избрана от мен тема, не се поколебах нито за миг: избрах героизма. Тази тема ми е близка: проучвал съм го в библиотеката си в продължение на дълги часове. Опасността, смелостта и духът на саможертвата, така да се каже, нямаха вече тайни от мен, и когато пристигнах в Порт-о-Пренс, наистина бях готов да дам най-доброто от себе си.
Публиката в Порт-о-Пренс е една от най-изтънчените и култивираните и когато, скромно облечен и с лентичката на академичните палми на ревера, се качих на естрадата, направих всичко по своите сили. Между другото, сред присъстващите имаше много красиви жени и не бях недоволен, че тъкмо бях преминал малко лечение за отслабване, по време на което бях успял да сваля двайсетина килограма.
Говорих за Сент-Екзюпери, Малро, Ричард Хилари и, Бога ми, доста сръчно успях, без да споменавам личния си опит като пътник на големите авиокомпании, да подметна няколко многозначителни, макар и дискретни „ние“. Акустиката беше великолепна, осветлението ме хващаше в три четвърти фас, както се полага, и докато с твърд глас обяснявах как случайната среща със смъртта може да вдъхне на живота целия му смисъл, се уверих, че има добра посещаемост от посолството ни и се опитах да преценя броя на красивите жени в публиката.
Но внезапно усетих по лицето си тежък поглед. Идваше от първия ред, където седеше един господин, по-черен от тъмнината в залата, и чиито внимателни очи не ме изпускаха нито за миг. Доста се подразних от тази настойчивост, още повече, че в израза на лицето му май схванах известен присмех. Но не позволих да ме обърка и завърших лекцията си с това как един модерен герой, изправен пред смъртна опасност, преоткрива в този върховен час позабравените непреходни ценности и как такова преживяване може да оплоди едно дело и един живот.
Щом слязох от естрадата, господинът, който ме бе слушал с такова внимание, пръв дойде да ме поздрави.
— Доктор Бонбон — представи се той. — Много хубава лекция. Човек усеща у вас голям личен опит в тази област.
Казах му, че действително лично познавам Жюл Роа и че имаме един издател.
— Апропо — рече той, — бях натоварен от неколцина ваши читатели да направя престоя ви в Хаити приятен. Помислих, че вероятно ще ви бъде забавно да половувате акули в рифа на Ирокезите. Силните емоции явно не ви отблъскват…
И наистина, идеята съвсем не ми бе неприятна. За един човек на литературата е важно да има своя легенда. За бъдещите биографи в това отношение можеше да бъде интересно, че съм ходил на лов за акули на Карибите. Тъй че охотно приех предложението, което тъй добронамерено ми бе отправил любезният доктор. Видях се закопчан за седалка и борещ се с последни сили с гигантска риба, увиснала на въдицата ми… Трябваше да повторя лекцията си в Кап Аитиен на другия ден следобед, и решихме да тръгнем в шест сутринта. В уговорения час се озовахме на моторницата на доктора и се стрелнахме към открито море по водите, които никакъв страх от клишета не може да ми попречи да нарека изумрудени. Докторът пушеше къса лула и ме гледаше невинно.
— Апропо — рече той, — няма да е лошо да проверите вашият „Кусто“.
— Моят… какво?
— Не е лошо да опитате кислородния си апарат — обясни докторът. — Ще слезете на кораловия риф на около пет метра от борда, а кислородните бутилки ви дават поне двайсет минути самостоятелност. Ще ви обясня как се борави с подводната пушка. Много е просто.
Внезапно ме загледа внимателно.
— Какво има? — попита той меко. — Нещо не е наред ли?
Наложи се да седна. Още няколко мига се опитах да се боря срещу очевидното. Но моряците вече монтираха апарата, а докторът с пушка в ръка услужливо ми даваше технически обяснения. Никакво съмнение вече не бе възможно. Не ставаше въпрос за въдичарство. Тези хора имаха намерение да ме накарат да сляза в гъмжащото от акули Карибско море и да ме оставят сам с пушка в ръка сред тези гнусни зверове! Отворих уста да възразя…
— Знаете ли — рече докторът възмутително сладко, — не мога да ви опиша каква наслада ни донесе вълнуващата ви лекция. Цял Хаити ще говори за нея, нагърбвам се с това…
Погледнахме се. Не отговорих и се изправих срещу него. Има мигове в живота, в които човек трябва да защитава своята прехрана. Единственото нещо, което имах в този долен свят, бе репутацията ми на лектор, и ако трябваше да се оставя да ме разкъсат акулите, за да я съхраня, бях готов на това. Опитаха маската, стоеше ми добре. Гледах мрачно зелените талази. Да умра толкова глупаво, без дори да съм стигнал стохиляден тираж…
— Сложете сега оловния пояс. Той ще ви помогне да се спуснете по-лесно…
Въпреки привидното му добродушие, внезапно открих у него сатанинско излъчване. Оставих се да ме опашат.
— Тези момчета ще слязат с вас — допълни той, като сочеше четиримата великолепни здравеняци, които се суетяха около мен.
„А! — помислих с облекчение. — Телохранители.“
Почувствах се по-добре.
— Те са гоначи — обясни докторът, — ще избързат напред от двете ви страни, за да погнат акулите към вас. За вас остава само да ги отстреляте.
Не ми стигна смелост дори да възразя. Всъщност, изведнъж всичко ми бе станало все едно. Сложиха ми огромни плавници на краката, пояса, маската, лепнаха ми пушката в ръцете и мило ми помогнаха да прескоча борда.
Направих „пльок!“.
След това прекарах първите няколко минути, въртейки се около себе си като пумпал в усилието да се пазя от всички страни едновременно. Мисля, че постигнах изненадваща скорост на въртене. Но бързо се изтощих и се наложи да се отпусна на пясъка сред зелена мъгла, където в продължение на няколко секунди не виждах нищо. След това отдясно зърнах коралов риф и започнах да се придвижвам рачешката натам с намерение да се пазя поне отзад. В същия миг видях как една дълга и тясна риба изплува от дупка в скалата и застива на няколко сантиметра от носа ми. Изпищях, но това не бе акула.
Беше баракуда.
Никога през живота си не бях виждал баракуда, но тази я разпознах веднага. Съществуват знаци, които не лъжат, и всичките бяха налични. Не помня последвалите секунди, всичко, което мога да кажа, е, че обратно на онова, което бях казал в лекцията си, в момент на смъртна опасност героят изобщо не открива непреходните ценности в живота. Изобщо не прави това, само туй мога да кажа. Когато отворих очи, баракудата си бе тръгнала. Бях сам.
Направих усилие да се издигна на повърхността и щях да успея, когато видях черна сянка с почти чудовищни размери, която се спускаше над главата ми в моята посока. Изхлипах, стиснах пушката, затворих очи и натиснах спусъка. Пушката ми се изтръгна с такава сила, че ръцете ми за малко да я последват.
За две секунди се оказах на повърхността, енергично размахвайки ръце. За щастие, корабът бе съвсем близо до лявата ми страна, но зави към мен отчайващо бавно, докато аз се опитвах да залепя колена до брадичката си. Корабът приближи и с неочаквана за човек на моята възраст ловкост почти веднага се озовах на палубата.
— Ами пушката ви?
Поех си дъх. След това обясних на доктора какво ми се бе случило. Бях улучил една акула, а тя бе дръпнала въжето и така бе изтръгнала пушката от ръцете ми. Черните плувци също се върнаха на кораба. Единият от тях носеше моята пушка. Той обясни нещо на доктора на креолски. Той пък ме погледна развеселен.
— Май — рече той — харпунът ви е уцелил корпуса на моторницата.
Тази цинична особа намекваше, че в безумния си страх бях взел лодката, която бе минала над главата ми, за акула. „Да, да — помислих — опитай да го докажеш“.
— Ясно видях една акула да минава между главата ми и лодката — заявих. — Изпуснах я. Случва се. Надявам се другия път да се справя по-добре.
Вечерта в Кап Аитиен, спокойно обясних на директора на нашия институт, че същата сутрин съм ловил акули при Ирокезите.
— При Ирокезите ли? — рече той. — От незапомнени времена при Ирокезите никога не е имало акули. Те не пресичат рифовете.
Когато се качих на трибуната, за моя изненада — бяхме на един час път със самолет от Порт-о-Пренс, — доктор Бонбон спокойно седеше на първия ред. Сигурно нарочно бе хванал самолета, за да чуе за втори път лекцията ми за героизма. Изгледахме се. Но ако тази сатанинска особа мислеше, че ще ме обърка и притесни, значи не ме познаваше. Има нещо, което никой не може да ми отрече, и това е силата на духа, тъй че той можеше да ме гледа с колкото си иска ирония, аз бях решен да се издигна за пореден път на висотата на темата си.
— Госпожи и господа — започнах аз, — когато в своята самота съвременният герой се сблъска със смъртна опасност, първото нещо, което открива тогава…
Доктор Бонбон ме гледаше с известно възхищение.
По пътя Хамбург-Нойгерн преди войната имаше градче, което се наричаше Патерностеркирхен. Областта някога бе прочута със стъкларската си промишленост и на главния площад, пред двореца на градоначалника, туристите идваха да се любуват на прословутия фонтан на Духача, представящ легендарния Йохан Крул, майстор, който се бил заклел да издуха душата си в стъклено изделие от Патерностеркирхен, за да може производството, което бе донесло престижа на областта да бъде достойно представено и в рая. Статуята на почтения Йохан в момента, когато извършва своя подвиг, както и дворецът на градоначалника, любопитно здание от XIII век, в който се пазеха мостри от всички стъклени продукти, издухвани някога в Патерностеркирхен, изчезнаха едновременно с останалата част от градчето по време на последния световен конфликт след една погрешна бомбардировка.
Беше четири следобед и площадът на Духача бе празен. На запад едно жълто, издуто слънце плавно потъваше в черен прахоляк, който се носеше над развалините на бившия жилищен квартал, където екипите за разчистване довършваха събарянето на стените на „Скола Канторум“, позната някога в цяла Германия с това, че е дала началото на няколко от най-прочутите хорове в областта. „Скола“ бе създадена от собствениците на стъкларските цехове в града през 1760 г. и от най-ранна възраст децата на работниците идваха тук да упражняват дишането си под наставленията на кюрето. Преваляваше сняг — снежинките падаха бавно и сякаш се колебаеха, преди да докоснат земята. Площадът остана пуст доста време; кокалесто куче го прекоси бързо, следвайки своята си мисъл, с прилепен до земята нос; един гарван се спусна боязливо, клъвна нещо и мигом отлетя. Мъж и младо момиче изникнаха от пущинака, точно на мястото, където някога започваха множество приятни улички. Мъжът носеше куфар в ръка, беше възрастен, нисичък, гологлав, облечен в овехтяло пардесю. Около врата си носеше оръфан, плътно овързан шал, но въпреки това се опитваше колкото може повече да свие глава в раменете си, вероятно за да намали повърхността, изложена на студ. Сива четина покриваше кръглото му сбръчкано лице с плахи очи. Изглеждаше напълно слисан. Държеше за ръка младо русокосо момиче, което гледаше втренчено напред със странно застинала по устните усмивка. Носеше прекалено къса за възрастта си и дори неприлична пола, както и панделка като на малко момиченце в косите: човек би рекъл, че е пораснала, без да се усети. Въпреки това трябва бе към двайсетгодишна. Беше гримирана дебело и несръчно: зле разнесени петна охра преливаха по скулите, червилото придаваше на устните несиметрична форма. Усещаше се работата на измръзнали пръсти. Носеше мъжки обувки върху вълнени чорапи, проядено от молците кожухче с твърде къси ръкави и надупчени ръкавици. Двойката направи няколко крачки и спря на добре разчистеното място, където бе площадът, точно пред някогашната статуя на добрия Йохан, и където сега се виждаха само следи, оставени по влажната пръст от гумите на камионите, които се отправяха към магистралата за Хамбург. Снежинките бавно кацаха по косите и раменете им, беше рехав и неуспешен сняг, който не смогваше да постигне целта си, а само подчертаваше всичката сивота на света.
— Къде сме? — попита девойката. — Открихте ли статуята?
Спътникът и плъзна поглед по площада, след това въздъхна.
— Да — рече той. — Тя е точно пред нас, там, където й е мястото.
— Красива ли е?
— Много красива.
— Значи сте доволен?
— Да.
Той остави куфарчето на земята.
— Ще седнем за миг — рече той. — Камионите минават оттук и все някой ще се съгласи да ни вземе. Разбира се, можехме да вървим направо по магистралата, но не исках да мина край селото, без отново да видя статуята на Йохан Крул. Толкова пъти съм играл тук, когато бях малък.
— Добре, погледайте я — каза девойката. — Не бързаме.
Седнаха на куфарчето и за миг останаха допрени един до друг, без да говорят. Имаха онзи спокоен вид на хора, които са си у дома, като всички, които са отникъде. Девойката все се усмихваше, а човечецът сякаш броеше снежинките. Понякога излизаше от унеса си и шумно удряше гърдите си с ръце, а след това се успокояваше. Това упражнение изглежда за известно време му даваше цялата топлина, от която се нуждаеше. Девойката не помръдваше. Изглежда нямаше нужда от топлина. Спътникът й събу дясната си обувка и кривейки лице, силно заразтрива крака си. От време на време пълен с отломки камион преминаваше през площада и тогава човечецът ставаше с един скок и трескаво махаше с ръце, но камионите не спираха. Тогава си сядаше спокойно и продължаваше усърдно да разтрива премръзналия си крак. Камионите оставяха след себе си облаци прах и мръсотия и трябваше да мине известно време, преди окото да успее да различи бяла снежинка.
— Още ли вали? — попита девойката.
— Охо! Скоро земята няма да се вижда.
— Толкова по-добре.
— Моля?
— Казах: толкова по-добре.
Човечецът тъжно проследи с поглед кекавата снежинка, която се носеше пред него, протегна ръка към нея и сви юмрука си около вледенената сълза.
— Сигурно е красиво — рече девойката. — Много обичам снега. Искаше ми се да видя и статуята.
Той не отговори, извади от джоба си шишенце с шнапс, издърпа тапата със зъби и отпи скъпернически. След това се огледа плахо и бързо поднесе гърлото на шишенцето към устните си.
— Замириса на алкохол — рече девойката. Човечецът бързо прибра стъкленицата в джоба си.
— От един минувач е — рече той, — сигурно е пил. Но какво искаш, утре е Коледа.
— Сложете ми малко пудра — рече девойката. — Имам чувството, че лицето ми е цялото синьо.
— От студа е — рече спътникът й и въздъхна.
Пороби в джоба си, откри пудриерата, отбори я и доближи пухчето до лицето на девойката. Пухчето два или три пъти падна от вкочанените му пръсти.
— Ето — рече той накрая.
— Той погледна ли ме?
— Моля? — изненада се човечецът. — Кой? А, разбира се — усети се той. — Всички минувачи те гледат, разбира се. Ти си много красива.
— Все ми е едно. Но не бива да изглеждам като луда. Винаги съм била много добре вчесана и добре облечена. Родителите ми много държаха на това.
Внезапно гарваните се вдигнаха от едно пустеещо място, покръжиха над безлюдния площад и се отдалечиха с грак. Девойката вдигна леко глава и се усмихна.
— Чувате ли? Много обичам вика на гарваните. Човек веднага вижда пейзажа.
— Да — рече човечецът.
Огледа се страхливо наоколо, издърпа бързешком шишенцето с шнапс от джоба си и отпи.
— Коледен пейзаж — каза девойката, като все така се усмихваше с вдигнати нагоре очи. — Представям си го много добре, все едно го виждам. Пушека над комините в здрача, продавача, тикащ натоварената с елхички количка, веселите и добре заредени магазини, белите снежинки пред светналите прозорци.
Спътникът й свали бутилката и си избърса устните.
— Да — рече той с леко пресипналия си глас. — Да, точно така е. Има и снежен човек с цилиндър и лула. Сигурно децата са го направили. Ние винаги правехме за Коледа.
— Ако трябва отново да прогледна, искам да е по Коледа. Тогава всичко е толкова бяло, толкова чисто.
Старецът загледа унило една локва кал в краката си.
— Да.
— Забележете, аз не бързам. Добре съм си и така.
Дребното човече изведнъж се оживи и заразмахва вдигнатите си нагоре ръце.
— Не, не — възпротиви се той. — Не бива да казваш това. Точно това ти пречи да виждаш… На психологична основа е… всички доктори бяха единодушни, че лечението може да бъде дълго, може да бъде и трудно, но със сигурност ще оздравееш. Но ако продължиш да се противиш, дори професор Щерн няма да може да ти помогне. Знам какво си видяла, какво са те принудили да видиш…
Той жестикулираше и дърдореше, седнал на куфарчето, и двата края на шала му също се вълнуваха.
— Изпитала си голям шок. Но това са били войници, военновременни зверове… Не всички хора са такива. Трябва да вярваш в хората. Ти не си истински сляпа. Не виждаш, защото не искаш да виждаш… всички лекари казаха, че е нервен шок… Ако вложиш малко добра воля и не се противиш, ако искаш да виждаш, доктор Щерн със сигурност ще те излекува, може би за следващата Коледа. Но трябва да имаш доверие!
— Миришете на алкохол — каза девойката.
Мъжът млъкна, пъхна ръце в ръкавите на пардесюто си и сви глава между раменете. Притисна се малко по-силно към девойката и отново замълчаха, седнали на куфарчето, докато снегът продължаваше своя колеблив валс около тях.
Един камион се измъкна от развалините на „Скола Канторум“ и прекоси площада. Дребният мъж за пореден път стана, за да го спре, но не показа признаци на надежда, когато камионът забави ход, нито на разочарование, когато се отдалечи. Камионът бе натоварен с отпадъци и остави след себе си червеникав прахоляк. Той изцапа лицето на девойката и тя разтърка очи, а спътникът й извади от джоба си много чиста кърпа и деликатно и грижливо заизтрива клепачите и челото й, сякаш искаше да заличи от тях всяка следа от нечистотия.
— Не спря ли? — попита девойката.
— Сигурно не ни е видял.
Малко по малко ги обгръщаше нощ, а небето замени снежинките си със звезди. Последните гарвани се разлетяха със сънени крясъци, а луната изгря, за да оправи малко нещата и да смекчи мрака. Мина още един камион: фаровете втренчено изгледаха двойката, а след това се извърнаха равнодушно.
— Ще се наложи да вървим — рече човечецът. — Сигурно не отиват в нашата посока, а все пак не можем да ги помолим да променят маршрута си.
Девойката се изправи и зачака. Спътникът й се засуети около куфара.
— Сегичка, сегичка.
Погледна крадешком девойката, бързо извади от куфара друга, по-голяма бутилка, и пак отпи. В куфара имаше играчки, кукли, плюшени мечета, перука на ангел, шарени топки. Имаше и костюм на Дядо Коледа: червена, обточена с бяло роба, шапка с помпон и бяла брада. Дребният мъж затвори куфара, хвана девойката за ръка и тръгнаха към магистралата. Снегът бе намокрил асфалта и пътят в краката им блестеше. Скоро стигнаха до стълб, който показваше посоката към Хамбург и разстоянието — шейсет и пет километра. Човечецът хвърли поглед към стълба и ускори крачка.
— Почти сме пристигнали — рече той със задоволство.
Фаровете на един камион се появиха на пътя и се облещиха сред монотонно бръмчене. Мъжът подскочи, вдигна ръце и бурно замаха. Отначало камионът ги подмина, след това спря и бавно върна на заден. Мъжът заситни към вратата.
— Отиваме в Хамбург — извика той.
Лицето на шофьора не се виждаше в дъното на кабината. Само тъмният силует и ръцете под дежурната лампичка, трепкаща по волана. Човекът сякаш ги огледа за миг, а след това едната ръка се отдели от волана и им направи знак да се качат. Девойката се облегна назад, плъзна ръце в ръкавите на кожухчето и заспа още преди камионът да потегли. Спътникът й се намести до нея с куфара на коленете. Наистина бе дребен и краката му, обути в огромни напукани и кални калеври, се поклащаха, без да стигат до пода. В светлината на дежурната лампичка безкръвното му кръгло лице изглеждаше детско въпреки бръчките и сивата четина по бузите и брадата. Тялото му следваше движението на камиона, но много внимаваше да не бутне девойката и да не я събуди. Шумът на двигателя и топлината в кабината явно го замайваха и заедно с действието на умората и на алкохола, изглежда го опиха. Той заговори словоохотливо на шофьора. Казвал се Адолф Канинхен, от Хановер, амбулантен търговец, продавал играчки, и ако шофьорът имал деца, щял да си направи удоволствието да му покаже стоката си… Шофьорът нямаше вид да го слуша, а от лицето му лъщеше само едно петно. От време на време хвърляше поглед към заспалата в своя ъгъл девойка. За беда, бърбореше дребният мъж, работата не вървяла кой знае колко. Много разчитал на празниците и вложил доста пари в коледни стоки и в костюм за себе си, но напразно се бил влачил с часове по улиците с червената шапка и бялата брада, не успявали дори да се нахранят до насита. Може пък в Хамбург, все пак голям град, да им потръгне. Да, отивали в Хамбург, заради момичето. Тя е… Как да каже? Тя е болна. Родителите и били убити, а на всичкото отгоре и на малката й се случила беда. О! Той не държал да влиза в подробности, човек не може наистина да се сърди на войниците за онова, което са. Но в крайна сметка това било голям шок за момичето: внезапно изгубила зрението си. По-точно, както казал лекарят, ставало въпрос за психологическа слепота. Тя била затворила очите си за цвета, това е. Много сложен случай. Не била истински сляпа, но все едно, защото не можела да вижда. Естествено, тя просто отказвала да вижда, но лекарите казват, че резултатът бил същият. И изобщо не ставало дума за симулация. Форма на истерия, лекарите така му викат. Тя не искала повече нищо да вижда. Те казвали, че се била приютила в слепотата. Много трудно се лекувало, трябвало много деликатност, топлота и постоянство… Шофьорът още веднъж обърна проблясващото петно на лицето си към младото момиче и я гледа по-дълго, а след това се обърна към пътя. Да, малката била пукнато стъкло, крехка работа. Бомбардировките, гледката на развалините, а и онези нещастни войници… О, разбира се, те сигурно не са знаели какво правят, било е война и те са мислели, че действат правилно. Само че, ето, оттогава малката затворила очи за всичко. Тоест затворила ги вътре в себе си, а иначе ги държала отворени, даже били много красиви, съвсем сини — ох, трудно било да се обясни. Всичко това било много психологическо. Лечимо било, разбира се, медицината толкова била напреднала, човек само трябвало да се огледа, прекрасно било, особено в Германия, имаме велики учени, истински пионери на един нов свят, дори враговете ни са съгласни с това. Само че истинският специалист, казвали лекарите, бил само един. Професор Щерн от Хамбург. Той бил човек без прецедент, истински феномен на земята. Всички лекари били единодушни. Лекувал даже срещу нищо, ако случаят бил интересен. А случаят на малката бил твърде интересен, в това нямало съмнение. Много рядък, нещо изключително. Точно онова, което било нужно за професор Щерн, който всичко правел чрез психологията. Говорел мило на болния — любезността в тия работи е от основно значение, и за това, като за всичко друго — а след това си водел бележки, и след няколко месеца — готово, болният бил излекуван. За беда, траело твърде дълго. Трябвало да се пипа полека. Нали разбирате, малката е пукнато стъкло, трябва да я държим в памук. Тъй че внимавам какво й говоря, винаги рисувам всичко в приятни цветове. Никакви развалини, никакви войници, само малки сладки къщички, червени керемидки, овощни градини и почтени хора навсякъде. Слагам по малко розова вода във всичко, нали разбирате. Между другото, това много ми идва отръки, аз съм оптимист по природа. Доверявам се на хората. Винаги казвам: доверявайте се на хората, и те ще ви го върнат стократно. Онова, което ме тревожи, е, че лечението е толкова дълго, но се надявам, че хората в Хамбург са лакоми за играчки. В Германия не липсват дечурлига, липсват по-скоро родители, което обяснява, че играчките ми не се продават добре. Е, оставам си оптимист. Ние, хората, още не сме стигнали, сега тъкмо тръгваме, достатъчно е да вървим напред и някой ден наистина ще станем личности. Имам вяра в бъдещето. Малката не ми е дъщеря, нито племенница, нищо такова, чужд човек е, ако искате, доколкото човек може да приема ближния си за чужд човек…
Седнал с куфара на коленете, той ръкомахате, а дребното му лице бе съвсем синьо на светлината на дежурната лампа. Погледът на шофьора още веднъж се плъзна към момичето, спря за миг върху начервените бузи, полуотворените в спящата си усмивка устни, розовата панделка в русите коси. Човечецът продължаваше да бръщолеви, но все по-силно се поклащаше и брадичката му опираше в гърдите… Спирачките изскърцаха. Дребният мъж бе заспал, сгънат на две върху своя куфар. Движението го изхвърли напред, с нос в предното стъкло и той извика.
— Какво става, Господи, Боже мой?
— Слизай.
— Не отивате ли по-нататък?
— Слизай, казах.
Човечецът се засуети.
— Е, няма нищо, няма нищо… Благодаря ви и…
Той скочи на шосето, остави куфара и вдигна ръце да помогне на момичето да слезе. Но шофьорът се наведе, тресна вратата под носа му и потегли. Мъжът остана сам на пътя, с все още протегнати ръце и отворена уста. Погледа как бързо се отдалечават червените светлини на камиона в нощта, след това изкрещя, хвана куфара и се затича. Сега валеше истински и силуетът му окаяно махаше с ръце и се мяташе сред белите снежинки. Той потича, след това задъхан намали крачка, спря, седна на пътя и заплака. Снегът мило валсираше около него, кацаше по косата и се провираше във врата му. Той спря да ридае, но дълго хълца и се наложи да се удари по гърдите, за да опита да се овладее. Най-сетне дълбоко въздъхна, избърса очите си с края на шала, взе куфарчето и тръгна отново. Вървеше повече от половин час, когато внезапно видя пред себе си познат силует. Нададе радостен вик и затича към него. Младото момиче стоеше без да мърда по средата на шосето и изглежда го чакаше. Тя се усмихна и протегна ръка, а тежките снежинки бавно се топяха между пръстите й. Мъжът обви раменете й с ръка.
— Извинявай — избъбри той. — За миг изгубих доверие… Толкова се изплаших! Представях си най-лошото… Мислех, че няма да те видя повече.
Красивата розова панделка бе раздърпана. Гримът бе размазан, червилото бе разплескано по бузите и по врата. Ципът на полата бе отпран. Тя неловко придърпваше единия си чорап, който все се свличаше.
— Пък и човек никога не знае, той можеше да те нарани…
— Не бива човек винаги да си представя най-лошото — рече девойката.
Човечецът енергично закима.
— Вярно, вярно — призна той.
Вдигна ръка и хвана една снежинка.
— Само да можеше да видиш това — възкликна той. — Този път е истински сняг! Утре няма да се вижда нищо друго. Всичко ще бъде бяло и ново, съвсем чисто. Хайде, да тръгваме.
Почти веднага стигнаха до километричен камък и мъжът, проточил шия, разчете: „Хамбург, сто и двайсет километра“. Той припряно свали очилата си, а очите и устата му се отвориха неистово в израз на отчаяние. Горкият шофьор ги бе возил шейсет километра в грешна посока. Той изобщо не е отивал в Хамбург. Горкият, сигурно не е разбрал ясно какво му се говори.
— Хайде — рече той весело, — сега вече изобщо не е далеч.
Хвана я за ръка и продължиха да вървят в бялата нощ, която ги галеше по лицата.
Когато най-сетне реших да изоставя цивилизацията и нейните лъжливи ценности и да се оттегля на остров в Тихия океан, сред коралови рифове, на брега на синя лагуна, възможно най-далеч от меркантилния, изцяло обърнат към материалните блага свят, го направих по причини, които ще изненадат само твърде закоравелите души.
Жадувах невинност. Изпитвах нужда да избягам от атмосферата на неистово състезание и на борба за печалба, в която липсата на всякакви скрупули се бе превърнала в правило и където за една деликатна природа и артистична душа като моята ставаше все по-трудно да си набави няколкото материални придобивки, необходими за покоя на ума.
Да, имах нужда най-вече от безкористност. Всички, които ме познават, знаят колко ценя това качество, първото и дори май единственото, което изисквам от своите приятели. Мечтаех да се чувствам обграден от простички и услужливи същества със сърца, напълно неспособни на мерзки сметки, и които да мога за всичко да помоля, като в замяна им дам приятелството си, без да се боя, че отношенията ни ще бъдат помрачени от долно печалбарство.
И тъй, приключих всички лични дела, с които се занимавах, и в началото на лятото пристигнах в Таити.
Бях разочарован от Папеете.
Градът е прелестен, но навсякъде се отгатва пръстът на цивилизацията, всичко има цена или заплата, слугата там е наемник, а не приятел и очаква да му се плати в края на месеца, изразът „изкарвам си хляба“ се повтаря с мъчително упорство, а както вече казах, парите бяха едно от нещата, от които бях решил да избягам колкото може по-далеч.
Затова реших да ида да живея на един изгубен остров от Маркизите, Таратора, който бях избрал наслуки по картата и където корабът на перлената компания на Океания пускаше котва три пъти годишно.
Още щом стъпих на острова, усетих, че мечтите ми най-сетне се сбъдват.
Цялата хиляди пъти описвана, но все така зашеметяваща, щом човек най-сетне я види със собствените си очи, красота на полинезийския пейзаж се разкри пред мен от първата стъпка, която направих по плажа: главоломният порой на палмите от планината към морето, невъзмутимият покой на лагуната, пазена от вси страни от рифовете, селцето със сламените колибки, чиято лекота сякаш сама по себе си бе израз на безгрижие и откъдето вече тичаха с протегнати към мен ръце хора, от които, веднага усетих това, можех да получа всичко с приятелство и благина.
Защото, както най-често е при мен, най-чувствителен бях именно към качеството на човешките същества.
Намирах на едно място население от няколкостотин души, което изглежда изобщо не бе докоснато от сметките на нашия дребнав капитализъм и бе толкова равнодушно към паричните въпроси, че успях да се настаня в най-добрата колиба от селото и да се обградя с всички неотложни неща от живота, да си имам мой рибар, мой градинар и мой готвач, без да си развързвам кесията, на базата на най-просто и трогателно приятелство и братство, и сред взаимно уважение.
Дължах това на чистите души на обитателите и на прелестната им невинност, но също и на особеното благоразположение на Таратонга към мен.
Таратонга бе възрастна, около петдесетгодишна жена, дъщеря на вожд, чиято власт някога се бе простирала върху повече от двайсет острова от архипелага. Населението на острова я бе обградило със синовна обич и още с пристигането си разгърнах всички усилия, за да си осигуря нейното приятелство. Направих го съвсем естествено, без да се опитвам да преправям онова, което съм, и дори напротив, отворих й душата си. Изложих й причините, които ме бяха подтикнали да дойда на нейния остров, ужасът ми от грозния меркантилизъм и отвратителния материализъм, разкъсващата ми нужда от преоткриване на ценностите на безкористието и невинността, вън от които човечността не може да оцелее, и й разкрих своята радост и признателност, че най-сетне съм открил всичко това у нейния народ. Таратонга ми каза, че напълно ме разбира и че самата пая има само една цел в живота си: да попречи на парите да омърсят душите на нейните хора. Разбрах намека и тържествено я уверих, че нито стотинка няма да излезе от джоба ми за целия ми престой в Таити. Оттеглих се у дома и през няколкото седмици, които последваха, направих каквото можах, за да изпълня наставлението, което ми бе дадено тъй дискретно. Дори взех всичките пари, които имах, и ги закопах в едно ъгълче на колибата.
Бях на острова от три месеца, когато едно момченце ми донесе подарък от онази, която вече можех да наричам моята приятелка Таратонга.
Беше орехов сладкиш, приготвен специално за мен, но онова, което мигновено ме впечатли, беше платното, в което сладкишът бе увит.
Беше грубо чувалено зебло, но изрисувано с необикновени цветове, които смътно ми напомниха за нещо, но отначало не се сетих какво.
Разгледах платното по-внимателно и сърцето ми бясно подскочи в гърдите.
Наложи се да седна.
Взех платното на коленете си и грижливо го разгънах. Беше правоъгълник трийсет на петдесет сантиметра, а боята бе напукана и на места изтрита.
За миг застинах, втренчен с невярващ поглед в платното. Но нямаше съмнение.
Пред себе си имах картина на Гоген.
Не съм особен познавач на живописта, но в наши дни има имена, чийто маниер всеки може да разпознае без колебание. Още веднъж развих платното с трепереща ръка и се наведох над него. Представляваше късче от таитянската планина и къпещи се жени на брега на едно вирче, а цветовете, силуетите и самият мотив бяха до такава степен разпознаваеми, че въпреки лошото състояние на платното, бе невъзможно човек да сбърка.
Отдясно, от страната на черния дроб, усетих щипване, което при мен винаги върви заедно с поривите на сърцето.
Творба на Гоген в този малък, забутан остров! И Таратонга, която я е използвала, за да увие един сладкиш! Картина, която, продадена в Париж, сигурно щеше да струва пет милиона! Колко ли други платна бе използвала тя, за да увива разни неща или пък да запушва дупки? Каква невероятна загуба за човечеството!
Скочих и хукнах при Таратонга, за да й благодаря за сладкиша.
Намерих я да пуши лулата си пред своята къща срещу лагуната. Беше едра жена с посивели коси и въпреки голите си гърди, дори в тази поза тя запазваше възхитително достойнство.
— Таратонга — рекох й аз, — изядох сладкиша ти. Беше чудесен. Благодаря.
Изглеждаше доволна.
— Днес ще ти направя пак.
Отворих уста, но не рекох нищо. Това беше моментът да проявя такт. Нямах право да оставям у тази жена впечатлението, че е дивачка, която си служи с творбите на един от най-големите световни гении, за да опакова разни неща. Признавам си, че страдам от прекомерна чувствителност, но на всяка цена исках да избегна това.
Трябваше да си мълча, за да получа нов сладкиш, убит в платно на Гоген. Единственото нещо, което няма цена, е приятелството.
Върнах се в колибата си и зачаках.
Следобеда пристигна още един сладкиш, опакован в платно на Гоген. То бе в още по-окаян вид от предишното. Сякаш някой бе чегъртал платното с нож. За малко да хукна при Таратонга. Но се въздържах. Трябваше да действам предпазливо. На другия ден отидох да я видя и простичко й казах, че сладкишът й е най-вкусното нещо, което някога съм ял.
Тя се усмихна снизходително и натъпка лулата си.
През следващата седмица получих от Таратонга три сладкиша, увити в платна на Гоген. Преживях изключителни мигове. Душата ми пееше — няма друга дума, за да опиша часовете на силно артистично вълнение, които изживявах.
След това сладкишът продължи да идва, но без опаковка.
Напълно си изгубих съня. Дали не бяха останали други платна или Таратонга просто бе забравила да го увие? Почувствах се обиден и дори леко възмутен. Трябва да се признае, че въпреки всичките им качества, туземците от Тататора имат и някои сериозни недостатъци, сред които известно лекомислие, та човек никога не може да разчита изцяло на тях. Взех няколко хапчета, за да се успокоя, и се опитах да открия начин да говоря с Таратонга, без да привлека вниманието й върху нейното невежество. В крайна сметка се спрях на откровеността. Посетих отново моята приятелка.
— Таратонга — рекох й, — ти много пъти ми изпраща сладкиши. Бяха чудесни. Освен това бяха увити в парчета зебло, които много ме заинтригуваха. Обичам веселите цветове. Откъде ги имаш? Имаш ли още?
— О, тези ли… — рече Таратонга равнодушно — дядо ми имаше цяла купчина.
— Дяла… купчина? — изпелтечих.
— Да, имаше ги от някакъв французин, който живял на острова и който се забавлявал да маца парчета зебло с бои. Сигурно са останали още.
— Много ли? — избъбрих.
— О, не знам. Можеш да ги видиш. Ела.
Отведе ме в един хамбар, пълен със сушена риба и копра. На земята, покрити с пясък, лежаха дузина платна на Гоген. Всичките бяха рисувани на чували и бяха много пострадали, но няколко от тях все още бяха в добро състояние. Пребелях, а краката едва ме държаха. „Господи — помислих си, — каква непоправима загуба щеше да бъде за човечеството, ако не бях минал оттук!“ Ставаше въпрос за трийсетина милиона:
— Вземи ги, ако искаш — каза Таратонга.
Тогава в душата ми се разрази ужасна борба. Познавах безкористността на тези прекрасни създания и не исках да посея на острова и в умовете на обитателите му онези меркантилни понятия за цена и стойност, които вече погребаха толкова райски кътчета по земята. Но всички предразсъдъци на нашата цивилизация, които въпреки всичко притежавах здраво закотвени в мен, ми пречеха да приема подобен дар, без да предложа нещо в замяна. С едно движение изтръгнах прекрасния златен часовник, който имах и го подадох на Таратонга.
— Нека и аз ти поднеса един подарък — помолих я аз.
— Тук нямаме нужда да знаем колко е часът — рече тя. — Трябва само да погледнем слънцето.
Тогава взех мъчително решение.
— Таратонга — каза й, — за беда съм принуден да се върна във Франция. Хуманитарни причини ме заставят да го направя. Тъкмо след седмица корабът минава оттук и ще ви напусна. Приемам подаръка ти. Но при условие, че ми позволиш да направя нещо за теб и твоите хора. Имам малко пари. Все пак се нуждаете от инструменти и лекарства.
— Както искаш — рече тя с безразличие.
Оставих на приятелката ми седем хиляди франка.
След това сграбчих платната и изтърчах в колибата си. Прекарах цяла седмица в безпокойство, докато чаках кораба. Не знаех от какво точно се боя. Но бързах да замина оттам. Онова, което характеризира някои артистични натури е, че егоистичното съзерцание на красотата не им е достатъчна, и те изпитват във висша степен нуждата да споделят тази радост със своите ближни. Бързах да се върна във Франция, да ида при търговците на картини и да им предложа моите съкровища. Бяха за стотина милиона. Единственото, което ме дразнеше бе, че държавата със сигурност щеше да ми вземе трийсет или четирийсет процента от получената сума. Защото нашата цивилизация нахлува точно по този начин в най-съкровената област на света, тази на красотата.
В Таити се наложи да чакам две седмици кораб за Франция. Говорех колкото може по-малко за моя атол и за Таратонга. Не исках сянката на някоя търгашка ръка да падне върху моя рай. Но собственикът на хотела, където бях отседнал, познаваше добре острова и Таратонга.
— Изумително момиче — рече той една вечер.
Премълчах. Намирах думата „момиче“, употребена за едно от най-благородните създания, които познавах, за дълбоко оскърбителна.
— Разбира се, тя ви показа картините си, нали? — попита моят домакин.
Надигнах се.
— Моля?
— Тя рисува и то доста добре, честна дума. Прекара три години в Художествената академия в Париж преди двайсетина години. И когато цената на копрата стана каквато я знаете, заради синтетичните материи, тя се върна на острова. Прави доста изненадващи имитации на Гоген. Има редовен договор с Австралия. Купуват платната й за по двайсет хиляди франка едното. Тя от това и живее… Какво ви е, старче? Май не ви е добре?
— Нищо ми няма — изфъфлих.
Не знам откъде намерих сили да стана, да се кача в стаята си и да се хвърля на леглото. Останах така, смазан и обхванат от дълбоко, непоклатимо омерзение. Светът отново ме бе предал. В големите столици или в най-малкия атол на Тихия океан, най-низки сметки осакатяват човешките души. Наистина ми оставаше само да се оттегля на пуст остров и да живея сам със себе си, ако исках най-сетне да утоля раздиращото си желание за чистота.
Ла Пас е на пет хиляди метра надморска височина — човек не може да избяга по-високо, без да спре да диша. Има лами, индианци, безводни плата, вечни снегове, мъртви градове и орли — в тропическите долини бродят търсачи на злато и на гигантски пеперуди.
Шьоненбаум бе мечтал за Ла Пас, столицата на Боливия, почти всяка нощ от двете години, които прекара в концентрационния лагер в Торенберг, Германия, и когато американските войски отвориха вратите на онова, което напомняше отвъдното, той се бори за боливийска виза с онази неизтощимост, каквато само истинските мечтатели умеят да вложат в действията си. Шьоненбаум бе шивач по професия, шивач от Лодз, Полша, наследник на дълга традиция, илюстрация на която бяха пет поколения еврейски шивачи. Той се установи в Ла Пас и след няколко години усърдна работа, успя най-сетне да заработи за себе си и скоро позна относително охолство под наименованието: „Шьоненбаум, парижки шивач“. Поръчките валяха и скоро му се наложи да търси помощник. Не беше лесно: индианците от високите плата на Андите дават на света изненадващо малък брой „парижки шивачи“ и тънката игла не приляга добре на техните пръсти. Шьоненбаум трябваше да прекара прекалено много време, за да ги обучи на азбуката на занаята, за да бъде такова едно сътрудничество рентабилно. След няколко опита той бе принуден да се примири да работи сам, въпреки многото работа, която се трупаше. Но една неочаквана среща го извади от затруднението по начин, в който не можа да се въздържи да не види ръката на Провидението, което винаги се бе показвало благосклонно към него, нали бе един от малкото оцелели от тристате хиляди поклонници на неговата религия в Лодз.
Шьоненбаум живееше във високата част на града и стадата лами още призори минаваха под неговите прозорци. Заради някакъв правилник на загрижената да придаде на столицата модерен облик власт улиците на Да Пас са забранени за тези животни, но тъй като те представляват единственото средство за транспорт по планинските пътеки и склонове, където пътищата се бавят, гледката на ламите, които призори напускат предградията под товара си от сандъци и чували, е и вероятно още дълго ще остане добре позната на посетителите на страната.
Всяка сутрин, когато тръгваше към магазинчето, Шьоненбаум срещаше тези стада, а между другото много обичаше ламите, без дори да знае защо, може би просто защото в Германия нямаше лами. Двама или трима индианци водеха към далечните села на Андите кервани от по двайсет-трийсет животни, способни да носят товари, които често се равняваха на няколко пъти собственото им тегло.
Един ден, слънцето едва-що се бе вдигнало, докато слизаше към Ла Пас, Шьоненбаум срещна един от тези кервани, чиято гледка винаги го караше да се усмихва приветливо. Той забави крачка и протегна ръка да погали едно от преминаващите животни. Никога не галеше нито куче, нито котка, които изобилстват в Германия, и никога не слушаше птиците, които пеят и в Германия. Сигурно е, че престоят му в концентрационните лагери го бе направил малко резервиран спрямо германците. Тъкмо докосваше хълбока на животното, когато погледът му спря на индианеца, който вървеше до тях. Мъжът ситнеше с боси нозе и тояга в ръка и отначало Шьоненбаум не му обърна никакво внимание, а погледът му за малко да отмине това лице завинаги. Беше жълтеникаво, изпосталяло лице и изглеждаше похабено и сякаш каменисто, като одялано от вековна физическа мизерия. Но нещо познато, вече виждано, нещо плашещо, нещо кошмарно помръдна внезапно в сърцето на Шьоненбаум и събуди у него бурен кипеж, а паметта все още отказваше да му помогне. Тази беззъба уста, големите кафяви и меки очи, които гледаха към света като незарастваща рана, тъжният нос и изражението на постоянен укор — наполовина въпрос, наполовина обвинение, — което витаеше по лицето на вървящия до своята лама мъж, буквално връхлетяха шивача, когато беше вече с гръб. Той извика глухо и се обърна.
— Глукман! — извика той. — Какво правиш тук?
Инстинктивно бе заговорил на идиш и повиканият мъж отскочи настрани, сякаш огън го беше опарил. След това хукна край пътя, последван от Шьоненбаум, който подскачаше след него с пъргавина, която не подозираше у себе си, докато ламите надменно продължаваха по пътя си с отмерена крачка. Той настигна мъжа на завоя, сложи ръка на рамото му и го принуди да спре. Глукман — нямаше никакво съмнение. Не ставаше въпрос само за прилика на чертите, а най-вече за изражението на страдание и ням въпрос, които бе невъзможно да не разпознае. Той стоеше приклещен там, опрял гръб в червената скала и със зейнала с голите си венци уста.
— Това си ти — извика Шьоненбаум, все така на идиш. — Казвам ти, че си ти!
Глукман разтърси глава като обезумял.
— Не съм аз! — извика и той на идиш. — Казвам се Педро и не те познавам.
— А къде се научи да говориш на идиш? — извика победоносно Шьоненбаум. — В Киндергартена[16] на Ла Пас ли?
Устата на Глукман зина още повече. Той хвърли объркан поглед към своите лами, сякаш да ги повика на помощ. Шьоненбаум го пусна.
— Но от какво те е страх, нещастнико? — попита той. — Аз съм приятел. Кого се опитваш да измамиш?
— Казвам се Педро — изписка Глукман с остър и умоляващ глас, все така на идиш.
— Напълно мишуге[17] — рече Шьоненбаум с жал. — Значи се казваш Педро… Ами това…
Той хвана ръката на Глукман и погледна пръстите й: нито един нокът.
— Ами това? Индианците ли ти изтръгнаха ноктите из корен?
Глукман още по-силно се притисна до скалата. Устата му бавно се затвори и сълзи се застичаха по бузите му.
— Нали няма да ме издадеш? — изпелтечи той.
— Да те издам ли? — повтори Шьоненбаум. — На кого да те издам? За какво да те издам?
Внезапно разбра и нещо страшно го стисна за гърлото. Челото му се покри с пот. Обхвана го ужас — отвратителен ужас, който изведнъж пръсна по цялата земя невъобразими заплахи. След това се съвзе.
— Но това свърши! — извика той. — Свърши преди петнайсет години, свърши!
По дългата и мършава шия на Глукман адамовата ябълка подскочи в спазъм, лукав тик мина бързо по лицето му и веднага изчезна.
— Винаги казват така! Не вярвам на обещания.
Шьоненбаум пое въздух: бяха на пет хиляди метра надморска височина. Но знаеше, че надморската височина няма нищо общо.
— Глукман — рече той тържествено, — винаги си бил глупак, но направи все пак малко усилие! Това свърши! Няма вече Хитлер, няма вече СС, няма газови камери, имаме си дори собствена страна, Израел, имаме войска, правосъдие, правителство! Свърши! Вече няма нужда да се крием!
— Ха-ха-ха! — изсмя се Глукман без следа от веселие. — Не се връзвам!
— На какво не се връзваш? — извика Шьоненбаум.
— Израел! — заяви Глукман. — Това не съществува.
— Как така не съществува? — прогърмя Шьоненбаум и тропна с крак. — Съществува! Не си ли чел вестници?
— Ха! — каза просто Глукман с безкрайно лукав вид.
— Но дори тук, в Ла Пас, има израелски консул! Човек може да получи виза! Можем да отидем там!
— Не се връзвам! — заяви Глукман. — Това пак е някой номер на германците.
Шьоненбаум настръхна. Онова, което го плашеше най-вече, бе дяволитият и всезнаещ вид на Глукман.
Ами ако е прав? — помисли той внезапно. Германците бяха напълно способни да направят подобен номер. Явете се еди-къде си с документи, удостоверяващи, че сте евреин, и ние ще ви извозим безплатно до Израел; човек се явява, оставя се да го натоварят и се оказва в лагер за изтребление. Господи, помисли си, но какви си ги въобразявам? Той изтри чело и се опита да се усмихне. Тогава забеляза, че Глукман говори, и то все така с онзи хитър и осведомен вид.
— Израел, това е хитрина, за да ни съберат всички на едно място, тези, дето успяхме да се скрием, а след това да ни прекарат през газа… Хитра работа. Германците ги умеят тези неща. Искат да ни примамят всички там, всички до последния, и след това наведнъж… Познавам ги.
— Имаме си наша еврейска държава — каза меко Шьоненбаум, както човек говори на дете. — Президентът се казва Бен Гурион. Има армия. Имаме представителство в Обединените нации. Казвам ти, свърши се.
— Не се връзвам — заяви Глукман.
Шьоненбаум го прегърна през раменете.
— Ела. Ще живееш при мен. Ще отидем на лекар. Трябваха му два дни, за да се ориентира в несвързаните приказки на жертвата: от освобождаването си, което приписваше на временно разногласие между антисемитите, Глукман се криеше по високите плата на Андите, убеден, че нещата ще се наредят всеки момент, но че като се прави на водач на стадо от Сиера, може и да успее да се скрие от Гестапо. Всеки път, когато Шьоненбаум се опиташе да му обясни, че вече няма Гестапо, че Хитлер е мъртъв, а Германия окупирана, той само вдигаше рамене и приемаше лукавия си вид; той знаел по-добре и нямало да се остави да го хванат в капана; а когато на Шьоненбаум не му достигаха аргументи и започнеше да му показва снимки от Израел, от училищата, от войската, от изпълнените с доверие и решителност младежи, Глукман често подхващаше молитва за мъртвите — оплакваше невинните жертви, които хитрината на враговете бе успяла да събере заедно, което щеше да направи тяхното изтребление по-лесно, като по времето на варшавското гето.
Шьоненбаум отдавна знаеше, че Глукман е слабоумен или по-точно, че умът му не бе устоял на неназовимите мъки, които бе изтърпял, тъй както тялото. В лагера той бе любимата жертва на Хауптман Шулце, комендант на СС, грижливо подбран от властите садистичен главорез, който съумя да се покаже на висотата на доверието, което му бяха гласували. По някаква тайнствена причина той бе превърнал горкия Глукман в своя черна овца и никой от лагерниците, а те все пак добре познаваха тази материя, не си представяше, че Глукман ще успее да се измъкне от ръцете му жив. И той по професия беше шивач като Шьоненбаум. Макар пръстите му да бяха позагубили навика да боравят с иглата, бързо си върна достатъчно ловкост да се захване за работа, и магазинът „Парижки шивач“ най-сетне насмогна на поръчките, които валяха. Глукман не говореше никога и с никого, работеше в един тъмен ъгъл, седнал на земята зад тезгяха и скрит от погледите на посетителите, и излизаше само нощем, за да види ламите, чиито четинести хълбоци галеше дълго и нежно, а в погледа му винаги гореше ужас, разбиране и проницателност, често подчертавана от хитрата и всезнаеща усмивка, която понякога се плъзваше по устните му. На два пъти се бе опитал да избяга: първия път, когато Шьоненбаум бе отбелязал пътьом, че това е денят на шестнайсетата годишнина от падането на хитлеристка Германия, а втория път, когато един пиян индианец бе закрещял на улицата, че „голям вожд ще слезе от планината и ще вземе нещата в свои ръце“.
Чак на шестия месец от срещата им, по време на седмицата на Йон Кипур, в поведението на Глукман най-сетне се усети осезаема промяна. Изглеждаше по-самоуверен, почти в покой, сякаш отърсен от нещо. Вече не се криеше, за да работи и когато една сутрин Шьоненбаум влезе в магазина, чу нещо почти невероятно: Глукман пееше. Или по-точно мрънкаше тихо стара еврейска песен от руските земи. Хвърли бърз поглед към приятеля си, поднесе конеца до устните си, навлажни го, вдяна го в иглата и продължи да мрънка своята тъжна и нежна песен. Шьоненбаум за миг изпита надежда: може би отвратителният спомен най-сетне щеше да се изтрие. Обикновено след вечерята Глукман веднага си лягаше на дюшека, който бе сложил в задната стаичка. Всъщност спеше много малко, стоеше с часове сгърчен в своя ъгъл, гледаше втренчено стената и придаваше дори на най-познатите предмети най-страховити качества, а всеки шум приемаше като вик на агония. Но една вечер, след като бяха затворили, Шьоненбаум се върна непредвидено в магазина, за да търси някакъв забравен ключ и изненада приятеля си скришом да реди студена храна в една кошница. Шивачът откри ключа си и излезе, но вместо да се върне у дома, изчака на улицата, скрит под арката на една порта. Видя Глукман да се измъква навън с кошницата с храна под ръка, а когато малко по-късно се върна, кошницата беше празна, а лицето му бе лукаво и доволно, все едно бе сключил чудесна сделка. Шивачът много се изкушаваше да попита помощника си каква е целта на тези нощни разходки, но познаваше притворната му природа, и се боеше да не го изплаши, та реши, че е за предпочитане да не му задава въпроси. Той търпеливо го издебна на улицата след работа и когато видя потайния силует да излиза от магазина и да се промъква в загадъчна посока, той го последва.
Глукман вървеше бързо плътно край стените, а понякога се връщаше назад, сякаш да заблуди евентуалните си преследвачи. Всички тези предпазни мерки разпалваха до крайност любопитството на шивача. Той притичваше от арка на арка и се криеше всеки път щом помощникът му се обърнеше. Бе се стъмнило и Шьоненбаум на няколко пъти едва не изгуби следите на своя приятел. Въпреки пълнотата си и малко умореното си сърце, той все пак успяваше да го настигне. В крайна сметка Глукман влезе в един двор на улица „Революсион“. Шивачът изчака за миг, а след това на пръсти изприпка след него. Озова се в един от големите дворове на водачите на кервани от големия пазар в Естунсион, откъдето ламите всяка сутрин тръгваха с товара си към планината. Неколцина индианци спяха по земята на купчинки слама сред миризма на фъшкии. Ламите източваха шии над сандъците и сергиите. Втори изход насреща водеше към тясна и зле осветена уличка. Глукман бе изчезнал. Шивачът изчака за миг, а след това се накани да се върне. В желанието да обърка следите си Глукман бе избрал най-дългия път. Шьоненбаум реши да се върне направо у дома, като прекоси пазара. Едва бе влязъл в тесния безистен, който водеше към него, когато вниманието му бе привлечено от светлината на ацетиленова лампа, която се процеждаше през прозорчето на едно мазе. Хвърли разсеян поглед към светлината и видя Глукман. Той стоеше пред една маса, вадеше продуктите и ги редеше пред един мъж, който седеше на табуретка с гръб към прозорчето. Така Глукман постави на масата една наденица, бутилка бира, червени чушки и хляб. Мъжът, чието лице Шьоненбаум все още не виждаше, му каза няколко думи и Глукман бързо затършува из кошницата, откри една пура и я сложи на покривката. Наложи се шивачът да направи усилие, за да откъсне поглед от лицето на своя приятел — то бе страшно. Усмихваше се, а ококорените, втренчени, горящи очи, придаваха на тази усмивка нещо безумно. В този миг мъжът се обърна и Шьоненбаум разпозна есесовеца Шулце, палача от лагера „Торенберг“. За секунда шивачът се вкопчи в надеждата, че е станал жертва на халюцинация или че не е видял добре, но ако имаше лице, което нямаше как да забрави, то бе именно лицето на този урод. Спомни си, че Шулце бе изчезнал след войната, ту казваха, че е умрял, ту, че се крие в Южна Америка. Сега той го виждаше пред себе си: тежък и арогантен като бизон под късо подстригани коси и с подигравателна усмивка на устните. Но тук имаше нещо по-страшно от присъствието на чудовището и това бе присъствието на Глукман. По силата на каква угнетителна заблуда можеше той да бъде тук, пред онзи, чиято предпочитана жертва беше някога, пред човека, тъй свирепо настървен срещу него повече от година — какъв бе механизмът на тази лудост, че го подтикваше да храни своя мъчител всяка вечер, вместо да го убие или да го предаде на полицията? Шьоненбаум усети как умът му се замъглява: онова, което виждаше, по ужаса си минаваше всички граници на поносимостта. Опита се да изкрещи, но само отвори уста и размаха ръце. Гласът му отказа да му служи и той остана там, гледайки с изхвръкнали очи как жертвата отваря бутилката бира и пълни чашата на своя палач. Сигурно така бе останал доста време изцяло вън от съзнание — абсурдът на сцената, която се разиграваше пред очите му, му бе отнел изцяло чувството за реалност. Чак когато чу до себе си приглушено възклицание, той успя да се отърси и видя Глукман сред лунната светлина. Двамата мъже се гледаха за миг, единият с възмутено неразбиране, другият с хитра и почти жестока усмивка на едно лице, върху което очите горяха с пламъка на победоносно безумие. След това Шьоненбаум чу собствения си глас и едва го разпозна.
— Той те измъчваше всеки ден повече от година! Изтезава те, разпна те! И вместо да извикаш полицията, ти му носиш храна всяка вечер? Възможно ли е това? Сънувам ли? Как може да правиш това?
По лицето на жертвата изражението на дълбоко лукавство стана още по-силно, и от дълбините на времето се надигна един хилядолетен глас, който смрази сърцето на шивача и накара косите му да настръхнат: — Той ми обеща, че следващият път ще бъде по-мил!
Аеродрумът в Ийст Хемптън, Кънектикът, беше окичен с цветовете на свободния свят и бе трудно човек да не се почувства развълнуван от победоносната тръпка, която пробягваше по небето и сякаш вибрираше с цялата гордост и радост на едно човечество, което наистина бе дало най-доброто от себе си. Носени във въздуха от огромни, кръгли балони, изписвани от самолети с бял дим в синевата и плющящи под вятъра на високи пилони, лозунгите с приветствия и насърчения за добре дошли, истински викове на доверие и патриотичен плам, заливаха пионерите на новата човешка граница с ободрителна топлина и изобилстваха особено нагъсто край Триумфалния път и около почетната трибуна, издигната на красивия белопясъчен плаж. „Слава на нашите бележити пионери“, „Гордеем се с вас“, „Напред към нови мирни завоевания“, „Ще следваме вашия път“, „Науката води стъпките ни“, „Край на ограниченията пред човека“. И макар да беше ясно, че става въпрос за официална Церемония, целяща да накара сърцата да укрепнат и да повдигнат духа на населението в момент, когато децата им щяха да се впуснат в голямото приключение, все пак хубаво бе в тези трудни часове да се усети с какво единодушие и оптимизъм една велика страна стоеше зад тях.
Тълпата бе изпълнила аеродрума от ранно утро, президентският самолет закъсняваше и го очакваха всеки момент. Продавачите на риба, на червеи и на мухи бяха разположили навсякъде своите сергии, а в близост до площадката бяха сложени преносими басейнчета. След големите бейзболни мачове, на които бе присъствал в младостта си и от които бе запазил прекрасен спомен, Хорейшо Маклър не бе виждал такава тълпа: дори изправен върху трибуната с цялата си височина и протегнал врат, не можеше да види нейния край. Разбира се, семействата държаха да изпратят пионерите до базата за отпътуване, но се бе наложило Една да си остане у дома: организмът й бе претърпял сериозно изпитание и лекарят бе препоръчал да избягва нови вълнения. Хорейшо Маклър въздъхна: беше много прибързан към жена си. Но изглежда всичко показваше, че тя еволюира в същата посока като него, може би малко по-бавно — Една винаги е била малко мудна, — тъй че раздялата им бе само временна. Пък и не ставаше въпрос за окончателна емиграция — проявата имаше най-вече символичен характер — и нищо не пречеше на семействата, поне в непосредствено бъдеще, да се събират всяка сутрин на брега на водата, да се молят заедно и да се насърчават взаимно. Хорейшо Маклър изпита доста противоречиви чувства, когато научи, че е бил преценен като достоен да застане начело на изпреварващия ешелон с най-напредналите елементи на нацията: разбира се, известна гордост, но и силен смут, и въпреки усиления тренинг, който бе преминал в (Центъра за превъзпитание, където помагаха на пионерите да се приспособят към новите психологически условия, през по-голямата част от времето той тънеше в безмерно изумление, което вече дори не се опитваше да крие. Беше много горещо. Хорейшо Маклър здраво държеше сина си за краката: малкият се бе настанил удобно на раменете му, за да може да вижда. Когато познатото усещане за задушаване се върна и заедно с него една тревога, която бързо се превърна в паника, Хорейшо Маклър слезе от трибуната, проправи си път до първия басейн и се потопи заедно с Били, това бе истинска наслада и бе отлично за нервите, но басейните бяха твърде малки и претъпкани с народ: не успяваха да ги произвеждат достатъчно бързо, за да задоволят нарастващите нужди на населението. А не можеше да се каже, че фабрикантите не правеха всичко възможно — заводите работеха денонощно, защото за страната това бе буквално въпрос на живот и смърт. Но нещата се бяха развили по-бързо от предвиденото — все по-бързият ход на Историята — и сега трябваше да се навакса голямото закъснение. Говореше се, че руснаците са много по-добре оборудвани и са значително напред в надпреварата с времето: ако трябваше да се вярва на техните статистики, при тях вече имало басейн за петдесет обитатели. Имаше моменти, в които Хорейшо Маклър се чувстваше истински притеснен, надяваше се, че няма да започнат отначало старите грешки, руснаците вече се бяха оказали първите в космоса, а ето че сега изпреварваха свободния свят в производството на стоки от първа необходимост. Общо взето му бе достатъчно да се топне в басейна, за да усети как веднага изчезва тревогата му и се заменя от чувство на блаженство, един вид физическа еуфория, която слага край на всички грижи. Но и тук имаше проблем: можеше да остане под вода най-много половин час, а след това тревогата се връщаше, и той започваше да се задушава. Вече не знаеше на кой свят е. Животът ставаше особено сложен, но както сам бе казал в прощалната си реч пред сътрудниците си, когато подаде оставка като държавен секретар в Департамента по отбраната, трябваше да държат фронта и да не се поддават на съмнения и обезсърчение. Синът му, например, вече се чувстваше напълно свободно под водата: у дома практически нямаше начин да го извадят от семейния басейн. И тъй, Хорейшо Маклър още веднъж си проправи път до оставения на разположение на пионерите басейн и прекара двайсетина много приятни минути. Когато излезе оттам въпреки протестите на Били, внезапно се озова до Стенли Дженкинс, който бе тук със своето семейство. Отправи му кратък приятелски поздрав и се измъкна възможно най-бързо. Дженкинс бяха техни съседи, но някога чудесните отношения между двете семейства се бяха поразвалили в последно време. Например, даже предния ден, докато Хорейшо Маклър мързелуваше на тревата, госпожа Дженкинс бе ухапала жена му. Разбира се, не беше по нейна вина, горката, и мъжът й веднага дойде и се извини, но все пак бе много притеснително и тъжно. Още повече, че Една в момента мутираше и кожата й бе особено чувствителна; господин Дженкинс би трябвало все пак да внимава, да надзирава по-добре жена си или да я държи вързана. Категорично бе забранил на Били да си играе със сина им, но малкият изобщо не го слушаше. Малкият Дженкинс, разбира се, бе тук, убит около баща си, и Били веднага започна да нервничи.
— Тате, остави ме да сляза. Искам да си поиграя с Буд.
— Не можеш да си играеш с него, Били. Вече двайсет пъти ти го казах.
— Защо?
— Добре знаеш, че е отровен. Последния път, когато те убоде, ти лежа цяла седмица.
— Той не го направи нарочно.
— Вероятно, но трябва да бъдеш предпазлив. Трябва да си намериш другари за игра, които да приличат на теб.
Един самолет се спусна то небето и Хорейшо Маклър побърза да се качи пак на трибуната. Когато успя отново да заеме мястото си, самолетът вече беше спрял и официалните лица се бяха отправили към Триумфалния път. Президентът на Съединените щати вървеше начело и Хорейшо Маклър усети как пулсът му се учести: стори му се дори, че кръвта му се стопля, което всеки път предизвикваше неприятен световъртеж, но в усещането за топлина все пак имаше нещо поощряващо и дори вълнуващо. Президентът, доста млад човек, тъкмо бе избран от нацията с впечатляващо мнозинство, много повече заради външния си вид, отколкото заради политическата си програма: имаше две ръце, два крака, лице, в което носът, очите и устата заемаха точно същото място като по време на биологичната стагнация, но онова, което събуждаше у населението носталгична разнеженост и бе осигурило неговия избор, бе кожата му. Речта щеше да започне. Военният оркестър засвири националния химн. Всички се изправиха. Хорейшо Маклър махна шапката си, притисна я до сърцето си и също стана с цената на немалко усилие: носеше на гърба си повече от сто килограма.
— Тате — извика Били, — този кой е? Какво казва? А защо сме тук?
Хорейшо Маклър въздъхна: децата бяха отглеждани в почти пълно невежество по отношение на историята на страната си. Зарече се да иде да говори с директора на Аквариума и да го нахока. Младите поколения бяха призвани да живеят в много по-различен свят от този, който познаваха техните родители, и от първостепенно значение бе да им се набият в главите някои елементарни понятия, извън които нямаше да има човешки живот, достоен за това име.
— Ами, Били, виждаш ли онзи господин, който стои прав на краката си и има две ръце и меко лице като по картинките в учебниците по история, които ти показват в училище? Това е президентът на Съединените щати. Някога всички хора са били като него, но учените направили важни открития и благодарение на благотворните лъчения, които оплодили атмосферата и земната кора, човешкият вид излязъл от периода на биологична стагнация и ускорената еволюция му позволила да направи няколко скока напред — това се нарича мутация — което ни е позволило да се променим, да започнем да се различаваме един от друг и да приемем нови форми…
— Тате, гладен съм.
Хорейшо Маклър меланхолично отбеляза, че онова, което говореше, нямаше никакво значение за Били, не просто понеже беше само на десет години, а най-вече, защото принадлежеше към едно поколение, което бе мутирало толкова бързо — все същата акселерация на Историята, — че наистина бе много трудно да се общува с него.
— Тате, гладен съм!
Хорейшо Маклър порови из джоба си и откри малкото пакетче сурово месо, което жена му бе приготвила.
— Искам мухи — рече Били.
Хорейшо Маклър въздъхна. Така и не свикна напълно с мисълта, че синът му се храни с мухи. В това очевидно нямаше нищо странно, но Хорейшо, той сам признаваше това, все още имаше доста насадени представи и предразсъдъци, от които не успяваше да се отърве. Така например, упорстваше да носи панталон и сако и дори нещо като обувки и шапка, което ужасно му пречеше и го правеше да изглежда ексцентрично, което напълно осъзнаваше. Но факт е, че се чувстваше по-малко тревожен, когато носеше панталон и неговият психологически съветник изрично му бе препоръчал да го носи колкото може по-дълго, или поне докато не се откаже да се гледа в огледало, зловещ навик и мъчителен във всяко отношение, от който лекарят не успяваше да го излекува и който на няколко пъти го бе довеждал до нервна депресия. Приближи до сергията на един амбулантен търговец и купи фунийка мухи. Били ги грабна веднага. Самият Хорейшо Маклър започна да огладнява, не бе ял нищо от предния ден. Но не обичаше да се храни на обществено място: малко го беше срам. Хранителният му режим ставаше все по-сложен. Това е то недостатъкът, когато организмът ти е в разгара на еволюцията и на една епоха на биологична акселерация. Бе му се наложило да се откаже от някои любими храни, които вече не му понасяха, но към които хранеше смътна носталгия. Хорейшо Маклър не беше точно консерватор, но все пак имаше неясното чувство, че нещата напредват твърде бързо. А можеше да се смята за щастливец: като си помислеше за начина на хранене на някои други пионери, които бяха на трибуната, кожата му настръхваше. Бяха заплатили скъпо добрите дела на науката, но в крайна сметка си струваше. И най-вече човек не биваше да се поддава на песимизма и да мисли за отрицателните страни. Добре беше да си припомни, че преди само две поколения в началото на атомната ера, когато Съединените щати и Русия още опипваха почвата от научна гледна точка и взривяваха едва стомегатонни бомби, хората се бояха да не би човешкият род да се обезличи в еднотипност и анонимност. Бяха наистина далеч от истината. Напротив, беше се получила възхитителна индивидуализация. Можеше дори да се каже, че вече никой не приличаше на никого. Трябваше само да погледне останалите пионери на трибуната, които внимателно слушаха речта на Президента, преди да се впуснат по Триумфалния път, който той щеше да открие, за да види каква зашеметяваща разнородност очакваше човешкия род, застанал на ръба на новия свят: Стенли Кубалик, например, със стърчащия си най-малко на десет сантиметра анус и красивите си розови щипки, или пастор Бликфорд с шестте си ръце и прозрачния хранопровод, или Матю Уилбифорс с неговите зелени люспи, за да се почувства спокоен. Даже някои твърдяха, че ако човечеството продължи да се променя със скоростта от последните десет години или дори само по силата на вече приетото лъчение, от традиционния вид щеше да остане само празен дрешник и човечеството, сред пъпкуването на своите нови форми, щеше да се върне под земята, под водата, щеше да излети в небесата или да се качи по дърветата, където вече чакаха напредналите елементи, което очевидно щеше да доведе Запада до опасно положение, защото конвенционалните оръжия щяха да се окажат напълно негодни. Във вестниците вече се говореше, че китайците на пожар работят, за да приспособят оръжията към новите биологични форми. Всъщност всички очакваха Президентът да засегне тази тема в речта си при откриването. Хорейшо Маклър въздъхна. Всичко беше трудно. Той бе направил всичко по силите си да се изправи пред този проблем, когато бе държавен секретар в Министерството на отбраната, но много го бяха критикували и го бяха обвинили, че е бавен, а никой не можеше да каже, че заместникът му бе постигнал повече от него. Беше убеден, че еволюцията поставя пред Съединените щати ужасни проблеми заради скоростта, с която протичаше — тя не им оставяше време да се приспособят и безмилостно ги тласкаше напред, — а сега, когато и диференциацията усложняваше нещата, понякога човек наистина имаше от какво да изгуби ума и дума. Ако поне семействата еволюираха заедно и в хармония, би могло да се съхранят основните американски ценности в промяната, нелепо бе да искат да запазят начина си на живот, обречен от прогреса, но ставаше все по-ясно, че понякога диференциацията се проявява безжалостно в самото лоно на семействата и без да имаме пълна вяра в клюките, които тръбяха тревога, въпреки цензурата, публична тайна бе, че някои двойки вече не можеха да имат нормални сексуални отношения и че опираха до наистина невероятни партньори, за да помогнат на еволюцията да прескочи билото и да позволят на човешкия род да продължи въпреки всичко, под една или друга форма. Самият Хорейшо Маклър бе присъствал на трагичния конфликт, който бе противопоставил в семейството на братовчедката Бет родители и деца, тъй като последните понякога отказваха да слязат от дърветата със седмици и скандализираха всички съседи с отказа си да прикрият някои свои срамни части, станали под напора на еволюцията яркочервени, а пасторът бе отказал да ги пуска в църквата, защото те упорито държаха молитвениците с опашка, с което бяха възмутили конгрегацията, макар някои гласове да тръбяха, че няма значение как държат книгата, стига да я носят със себе си по дърветата. Хорейшо Маклър, по времето, когато изпълняваше своите функции, непрестанно бе настройвал населението срещу лъжливо успокоителните слухове, които се въртяха, за да попречи на американското обществено мнение да изпадне в тиха дрямка и да забрави опасността, която го дебне. Казваха, например, че в Съветска Русия еволюционният процес е още по-бърз, отколкото в свободния свят, и че една трета от руските войници са се превърнали в нещо като скариди, и следователно не могат да използват съществуващото въоръжение, а нови оръжия, отчитащи тази промяна, още не са разработени, което даваше възможност в лагера на демократите да си отдъхнат и да приспособят военния си потенциал в съответствие с новите биологични структури без външен натиск и на бодра глава.
— Тате, искам още мухи.
— Достатъчно яде. Ще ти стане лошо. Остави ме да слушам. Това е важно.
И наистина, Президентът бе стигнал до най-сериозната точка от речта си. Започващата година, каза той, вероятно ще да се окаже решителна. Разбира се, американската ударна сила бе непокътната и по нищо не отстъпваше на руската ударна сила. Но не трябва да крият от себе си факта, че под ускорения напор на еволюционните фактори, има голям риск това оръжие да стане ненужно: скоро човешкият материал ще да се окаже негоден. Средствата за разрушение са достигнали непозната до тогава степен на съвършенство, но онези, които трябваше да боравят с тях, толкова бързо променяха физическия си характер, че възможността на нацията да защити своята сигурност от ден на ден намаляваше. Трябваше да се каже откровено: много бяха гласовете, които съветваха да се удари врага без забавяне, докато видът все още бе запазил конвенционалния си характер, докато притежаваше ръце, способни да боравят с усъвършенствани оръдия и достатъчна интелигентност, за да замисли, да предприеме и да доведе до добър край подобна операция, но имаше и такива, които се надяваха, че с изчезването на ръцете и на интелигентността, може би щеше да стане възможно да се избегне конфликтът. Внезапно Хорейшо Маклър изпита странно усещане: чувстваше, че всичко това вече не го засяга. Думите на Президента, чийто смисъл отначало така добре бе схванал и които толкова точно отговаряха на неговата загриженост, сега сякаш се сливаха в поредица от, разбира се, познати звуци, но чиято нишка той не успяваше да следи ясно. Сигурно прекалено дълго бе стоял на открито — усещането за задушаване се върна, а с него и нарастващата, близка до паника, тревога. Всъщност всичко, което той искаше сега, бе да го оставят на мира, да му позволят кротко да си стои на дъното на семейния басейн с близките си — пък и отговорност на правителството бе да охранява целостта на новата граница на свободния свят, а задача на възпитателите — американската младеж да не се покрие изцяло с люспи, преди да се пропие от необходимите за оцеляването им принципи на демократичните институции в новия елемент. Хорейшо Маклър унило се запита кой ли точно е неговият елемент. У него оставаше известна привързаност към цветята, светлината и вида на предците му. От друга страна, чувстваше се добре само ако усещаше малко прясна тиня под корема си, и обожаваше да плува. Психиатърът му правеше всичко възможно, за да му помогне да се приспособи, но двойственият му характер упорстваше и на моменти той се чувстваше напълно объркан. Начело на Департамента по Отбраната, той се бе обградил с учени с авторитетни трудове за ефекта на радиацията върху гените, бившите му сътрудници често му идваха на посещение в Центъра за превъзпитание, където пионерите получаваха интензивен психологически тренинг, и всички твърдяха, че става въпрос за преходен период, и че щом прехвърлел билото на онова, което наричаха „биологично колебание“, щял да се почувства съвсем на място в новия си елемент. Но той не беше толкова сигурен в това. Получаваше истински кризи на ужас, когато го караха да излезе от басейна и се озоваваше на открито, и не по-малко сковаващ ужас, когато го оставеха прекалено дълго във водата. Изпадаше в истински бяс, когато психиатърът му или приятелите му твърдяха, че във външния му вид няма нищо отвратително, той знаеше отлично за какво става дума. Срам го беше от набръчканата му глава, от кръглите, втренчени очи и му се случваше да прибира главата си в черупката и да отказва да яде и пие. Изпитваше най-вече ужас, когато по негов адрес заговореха за мъчениците на науката, както тъкмо правеше Президентът, и той дори ясно го чу как произнася неговото име, говорейки за „моя скъп приятел Хорейшо Маклър, велик служител на нашата страна“. Всичко, което искаше от тях, бе да забравят за него, да го оставят на мира и да не привличат вниманието върху него. Отначало дори се бе уплашил да не би заради външния му вид да го призоват пред анкетната комисия за антиамерикански действия и чудесно си спомняше, че първия път, когато заговори за това с жена си, тя бе прекарала нощта в плач, а на сутринта неприятностите бяха започнали. Във всеки случай той държеше да се оттегли от функциите си и бе настоял да бъде незабавно приет в Белия дом. Президентът по всяка вероятност бе предупреден, защото не показа никаква изненада от външния му вид. Хорейшо Маклър спокойно и достойно му изложи положението: той не можеше повече да остане в правителството, в настоящия си стадий на еволюция не се чувстваше вече представител на американския народ и бе дошъл да връчи своята оставка. Нямаше намерение да прави никакво политическо завещание, защото искаше да остави развързани ръцете на своя заместник и напълно се доверяваше на своя Президент. Но все пак си позволи да изрази едно пожелание: като се има предвид страховитата скорост, с която конвенционалният човешки материал излизаше от употреба, трябва да се вземе капитално решение, ако не искаме равновесието на силите да се промени катастрофално и неизлечимо в полза на руснаците. Разбира се, те еволюираха в същата насока като нас, но бяха напълно способни да започнат изненадващо нападение докато конвенционалният им човешки потенциал все още бе приспособен към съществуващите оръжия… Да бъде разбрано правилно: той не проповядва превантивна война, а просто моли да се помисли за най-лошото и да се засилят мерките за сигурност до крайна степен, докато човешкият интелект, мозък и ръце все още могат да бъдат използвани… Президентът се показа разтърсен, грабна телефона с трепереща ръка и свика сътрудниците си, помоли ги за най-голяма дискретност и след това накара своя държавен секретар да им повтори онова, което току-що бе казал на него. Хорейшо Маклър още веднъж много спокойно изложи своята позиция. Бяха го изслушали мълчаливо, гледайки колегата си с ужас, който дори не успяваха да скрият.
— Във всеки случай — бе заключил Хорейшо Маклър, — се смятам длъжен, господин Президент, за голямо мое съжаление, да ви връча оставката си, и ви моля да я приемете незабавно. С настоящия си външен вид, не мога да се чувствам представител на американския народ с неговата динамичност и решимост. Една костенурка, господин Президент — о, моля ви, нека погледнем нещата в очите — не може да остане начело на Департамент по отбраната на Съединените щати в съдбоносен момент от историята на страната, когато всичко трябва да бъде мобилизирано, за да се спечели надпреварата във въоръжаването, ако искаме да съхраним свободите си. Във великолепната си реч при откриването говорихте за новата американска граница, която очаква своите пионери. След като съдбата изглежда ме е избрала да бъда сред тях, държа да ви заявя следното: дали телата ни ще са покрити с люспи, козина или пера, нашите въздушни, сухопътни или морски сили навсякъде ще отбраняват новите ни граници с непоклатима решимост. Важно е най-вече Съединените щати да стъпят в новия елемент преди руснаците, вместо да се налага да ги гонят по-късно… Президентът и съветниците му го изслушаха мълчаливо и когато той най-сетне стана, за да си тръгне, те го наобиколиха със сълзи на очи и дълго стискаха ръката му, а Президентът му каза, че е велик служител на страната си и велик американец, че трябва да пести силите си и да не се претоварва и че не бива да се притеснява, руснаците също имат големи затруднения…
— Не знам дали знаете — попита Хорейшо Маклър, — че пасажи от розови скариди, простиращи се по на няколко километра са се появили край Флорида?
Президентът изглеждаше слисан. Не, не, не знаел, специалните служби нищо не са му били казали, щял да се осведоми…
И че вчера са уловили в Калифорния — да, в американски териториални води — риба от невиждан дотогава вид? Непременно трябва да бъде разпитана от ФБР…
Хорейшо Маклър внезапно почувства, че е казал достатъчно и че наистина е развълнувал Президента — той бе силно пребледнял, — и се отправи към вратата с вдигната глава. Държеше да върви изправен вертикално на задните си лапи и да излезе достойно и дори небрежно, въпреки смазващата тежест, която влачеше на гърба си — и този път това не бе само тежестта на неговите отговорности. Президентът го изпрати до стълбището и нареди да го откарат у тях със собствената му кола; а Хорейшо Маклър откри вкъщи Една, обляна в сълзи, на нея естествено й бе трудно да се приспособи към положението. След това в едно специализирано заведение той премина специален тренинг, на който подлагаха пионерите на новата американска граница, и сега стоеше на линията за заминаване, сред другарите си по приключение, и слушаше Президента, който тъкмо приключваше речта си със забележителен замах.
— Когато предците ви са слезли от палубата на Мейфлауър и са стъпили на американския континент, дори най-дръзките от тях не са можели да си представят какъв изумителен етап от човешката история започва и каква ера на открития, завоевания и съзидание се отваря пред тях… И тъй, приключението, което очаква вас, е още по-изумително… вие ще осигурите оцеляването, пребъдването и решителната победа във водните дълбини на моралните и духовни ценности, които нашите предци са ви завещали. Напред, герои на новата човешка граница! Слаба на нашите бележити пионери!
Огромен вик се надигна от тълпата и отекна националният химн, Президентът направи крачка напред и сряза опънатата през Триумфалния път лента. Тръпка премина през пионерите; размърдаха се лапи, щипки, антени, пипала, опашки и плавници и Хорейшо Маклър, бутан от всички страни, първо инстинктивно прибра глава в черупката, след това изпъна шия и даде последни указания на Били.
— Стой до мен, Били. Когато влезем във водата, не се отдалечавай много. И най-вече не влизай в тинята. Стой, където има пясък. Помни какво те учиха в Аквариума, сине. Бъди предпазлив, отначало няма да е лесно.
— Напред, всички вие, които отнасяте със себе си. Надеждата и вярата на нашата цивилизация! Вяра в сърцата! Не изпитвайте съмнения! Помнете, че науката води стъпките ви и че макар геният на нашия вид да е подложен на жестоки изпитания, той ще победи и враговете на човека ще го открият на дъното на Океана, все така привързан към безсмъртните си ценности и все така изпълнен с решителност! Напред към нови мирни завоевания! Слава на нашите пионери!
Хорейшо Маклър получи силен удар по главата и се обърна възмутено към съседа си.
— Не можете ли да внимавате, идиот такъв? — изкрещя той с бяс, в който цялото му дълго търпение и объркване пред всичко, което му се случваше, внезапно се бе отприщило. И какво смятате да правите, глупако нещастен, с глупавия си стик за голф в състоянието, в което сте и на дъното на морето, мога ли да ви запитам?
Стенли Кубалик, който инатливо влачеше между щипките си стик за голф, му хвърли презрителен поглед.
— Психоаналитикът ми ме посъветва да отнеса със себе си в новия елемент някакъв любим предмет, за да не се чувствам прекалено чужд, поне в началото. Пречи ли ви? Да кажем, че нося стик за голф по сантиментални причини. В крайна сметка Президентът каза, че трябва да бъдем верни на традиционните си ценности, нали? Трябва да се хванем за нещо сигурно. И не аз съм виновен, че пречите на всички да се придвижват, бавна дърта костенурка, такава!
— Господа, господа, да не се караме — извика пастор Бикфорд, който тичаше странишком и куцукаше: две от лапите му държаха по една Библия, отпечатана върху пластмаса специално за пионерите. Нека останем сплотени, приятели! Не сме ли запазили всички ние същите мозъци? Колкото и причудливи да са формите на нашите крайници, не сме ли запазили същите ръце? Не ни ли служат все още гласните струни? Какво по-явно доказателство ни трябва, че Божието Провидение все така бди над всички нас? Имаме да изпълняваме свещена мисия…
— Кога ще престанете, пасторе, да ми навирате хранопровода си в очите! — издудна Хорейшо Маклър.
— О, моля за извинение.
— Всъщност, изглежда, че ръцете, и по-точно пръстите, вече изчезват при младите — рече един вид паяк, който тичаше до Хорейшо Маклър и в който той едва разпозна бившия си научен съветник Майк Капровиц.
— Това са тревожни и неоснователни слухове — извика пастор Бикфорд. — Важното е да съхраним непокътната вярата си в човека… Не е важна черупката, каквато и да е тя, а душата, тя е божественото дихание, което я населява…
— Пък и никъде не е казано, че изчезването на ръцете и на интелекта означава край на свободния свят — заяви един розов рак, който влачеше в щипките си неръждаем портрет на Ейбрахам Линкълн и си проправяше път между пионерите с пълна липса на грижа за ближния. Виждали сме какво ли не!
Хорейшо Маклър се канеше да му отвърти една остра приказка, когато внезапно усети под корема си великолепна свежест, която веднага го укроти: беше стигнал до водата. За миг поплува лениво. Разбира се, Били бе изчезнал. Хорейшо Маклър се огледа наоколо с известна боязън: имаше значително количество причудливи и доста съмнителни форми. Руските напреднали форми като нищо можеха да отвлекат малкия, за да му промият мозъка. От друга страна, бе малко вероятно да са толкова предприемчиви, че да рискуват така близо до американските брегове. Издигна се на повърхността и мързеливо лапна няколко мухи. В главата му бе настъпила благотворна празнота, той бавно се отпусна в тинята и се предаде на една приятна и отморителна жега.
— Все пак не му давайте да яде мухи — рече докторът, докато излизаше от стаята на болния. — Не е много препоръчително. И не го оставяйте във ваната повече от десет минути. Ако го оставим да прави каквото си иска, никога няма да се оправим. Ако се обадят от Белия дом, обяснете им, че болният е в разгара на кризата и че не е възможно да се произнесем за крайната форма, която всичко това ще приеме, нито кога…
— Такъв велик човек — рече медицинската сестра с въздишка. — И имаше такива отговорности… Какво да кажем на жена му?
— Кажете, че организъм му е много отслабнал, но имаме надежда. Няма да се стабилизира поне две седмици. Тези внезапни мутации почти винаги са катастрофални от психична гледна точка. Апропо, помолете доктор Щайн да ми запази минутка за днес. Появиха ми се нови люспи отляво и мисля, че трябва да вземем някои мерки. Кажете му, че петдесет и шести се променя много трудно, има асиметрия в плавниците и, по мое мнение, преждевременно втвърдяване на черупката, вероятно ще се наложи операция.
— Каква епоха! — измърмори медицинската сестра.
— Да — рече лекарят. — Свършено е с хрисимото човечество.