Тѣ умрѣха ненадейно въ единъ и сѫщи день — единия въ избата, другия на тавана на кръчмата Добра Смърть. Нѣкога, стария домъ приютяваше всички, които идваха отъ Фландрия да се молятъ на Милостивата Дева. Въ продължение на цѣли два вѣка къмъ Света Богородица бѣха отправяни молитви. Но войнитѣ събориха нейната статуя и параклиса бѣ разрушенъ. Остана запазена само кръчмата.
Хора отъ Вертъ, отъ Тиброда и отъ Тамиза идваха тукъ въ недѣленъ день да пиятъ. Голѣми медни кани придаваха една блѣстяща чистота на цѣлата обстановка. Хладниятъ и свѣтълъ изгледъ вѫтре се допълняше още и съ мълчанието на нѣколцина рѣдки посетители, които важно се опушваха единъ другъ, безъ да разговарятъ. Тѣ държеха между пръститѣ си своитѣ холандски лули и плюваха въ дървени панички. Когато нѣкой отъ тѣхъ почукваше съ дъното на лулата върху огромния стаканъ предъ себе си, Сафтъ, по-младия отъ братята, ставаше и се спущаше въ избата, за да напълни изпразнената чаша. Той я донасяше, сѣдаше отново на мѣстото си и оставаше така тихъ и неподвиженъ. А часовника, който приличаше на тежъкъ погребаленъ ковчегъ, показваше задъ стъклото изписаното съ цифри лице на часоветѣ и продължаваше да отмѣрва своитѣ равни срички.
Освенъ въ недѣлни дни, презъ друго време въ кръчмата не идваше никой, ако не се смѣта, разбира се, старата и неуморна Ми Бергманъ, която почистваше и излъскваше цѣлия домъ съ своята трескава работа.
О, тази кръчма Добра Смърть: зимно време тя стоеше намръщена въ мъглата, край лепкавитѣ като черенъ сапунъ язове; презъ лѣтото пъкъ нейната сива врата се преграждаше отъ незаличимата сѣнка на една тисова алея, която водѣше къмъ стария параклисъ.
Докато родителитѣ бѣха живи, Адриенъ, по-стария отъ братята, искаше да замине и да стане свещеникъ. Той имаше силна и неотклонна воля примѣсена съ дребнава и трайна благочестивость. Но единъ страхъ го задържа: че по-малкия братъ ще спечели постепенно, день следъ день, часъ следъ часъ, сърцето на бащата и накрая ще го измѣсти него, бѫдещия господарь на наследството. Сафтъ пъкъ бѣше единъ каменно-упоритъ чудакъ. Когато стоеше изправенъ на грамаднитѣ си нозе, той изглеждаше като закованъ за земята. А очитѣ му? Тѣ сякашъ бѣха направени отъ дърво.
Следъ смъртьта на бащата, когато двамата братя за пръвъ пѫть сѣднаха сами на масата, Адриенъ, който бѣше заелъ мѣстото на покойния, направи кръстния знакъ и прочете „Отче Нашъ“. Сафтъ прибави „Богородице Дево.“ И после тѣ не си казаха нито дума повече. Следъ свършването на обѣда, Адриенъ избѣга при клисаря. Сафтъ, съ кошница на рамо, се отправи къмъ зеленчуковата градина, която се намираше долу, при завоя на пѫтя. Тѣ съ нищо не измѣниха своитѣ тъмни привички. Сутринь, въ единъ и сѫщи часъ, и двамата тръгваха за църква, всѣки по различенъ пѫть. Връщаха се по отдѣлно. На обѣдъ сѣдаха безмълвни на една и сѫща маса. Следъ това се раздѣляха съ утехата, че нѣма да бѫдатъ повече заедно.
Въ градината на Сафтъ растѣха въ безпорядъкъ зеленчуци и плодове, въпрѣки че той прекарваше тамъ всичкото си следобѣдно време, съ изключение на недѣлнитѣ дни. Мѣстото бѣше широко и обградено съ храсталакъ. Понѣкога, главата на снажния и грубъ градинарь се виждаше да стърчи надъ купъ окапали листа, които той слагаше на раменетѣ си и отнасяше презъ пѫтечкитѣ, за да подържа единъ грамаденъ и червенъ огънь. Когато работѣше съ лопатата, изглеждаше, като че ли убива или погребва нѣщо. Близо до купищата съ торъ, той бѣше издигналъ единъ сайвантъ. По полицитѣ, стоеше почтено наредено цѣло едно семейство отъ лукове и луковици. Подъ единъ капакъ имаше изкопана дупка. Въ нея той криеше хвойнова ракия, купена отъ случайно срѣщнати контрабандисти. Да се напива тукъ, подъ земята, самъ и далечъ отъ всички — това бѣше неговия порокъ. Щомъ угаснѣше слънцето, той се зарейваше изъ полето: сѣчеше млади дръвчета по дължината на пѫтя, къртеше дъски отъ мосчетата. Една нощь, той хвърли въ единъ кладенецъ цѣлъ купъ беладона.
Адриенъ учеше децата отъ черковния хоръ на химни и псалми. Неговитѣ вдървени пръсти дрънкаха по клавишитѣ на едно старо енорийско пияно. Високитѣ ноти той заповѣдваше да се пѣятъ продължително, до изгубване на дъхъ. О, за да изтръгне страдание и тръпка отъ гърлата на малкитѣ деца! Той ги изтезаваше въ името на светиитѣ и на Света Богородица дотогава, докато за награда почнѣше да ги обсипва съ груби милувки. Неговата крива и полуотворена уста, неговитѣ жълти четвъртити зѫби вдъхваха страхъ.
Понѣкога, той се отправяше къмъ края на селото, у една стара и упорита набожница съ увѣхнала плъть, която дразнѣше съ любовнитѣ си излияния. Той й бѣше устроилъ едно дюкянче съ религиозни медали и муски. Двамата заедно, въ присѫтствието на боядисанитѣ порцеланови статуйки, разговаряха до вечерьта върху своето благочестие. Тѣхното прощаване изглеждаше чудовищно въ тъмнината.
Единъ день, Сафтъ не дойде за обѣдъ. Адриенъ се върна самъ. Тѣ свикнаха даже да се избѣгватъ при яденето и да готвятъ всѣки отдѣлно за себе си. Това опечали старата Ми Бергманъ. Адриенъ за оправдание казваше, че двамата не обичали едни и сѫщи ястия.
Въ скоро време тѣ започнаха да отбѣгватъ срещитѣ си и по стълбитѣ. Тѣ тайно се наблюдаваха, дебнѣха се задъ вратитѣ. Преди да излѣзатъ, единия чакаше, докато другия се изгуби. Тѣ си уредиха два килера. Сафтъ слагаше зеленчука въ единъ общъ шкафъ, Адриенъ пъкъ — солената сланина. И всѣки взимаше своята часть, после я криеше.
Една вечерь, когато Адриенъ се завръщаше пиянъ въ кѫщи, търкулна се въ тинята на Шелда. Той заплете нозетѣ си и потъна толкова дълбоко, че нощнитѣ рибари му се притекоха на помощь съ лодки. Измъкнаха го цѣлъ оплесканъ съ каль, съ измърсени рѫце и пълни съ тиня уста. Насмалко щѣлъ да се удави.
Адриенъ се научи за това и реши да се намѣси. Но да разбие мълчанието, макаръ и съ обида, това значеше да признае победата на страната на своя братъ. Впрочемъ, между тѣхъ се простираха такива пространства отъ мълчание, че ако започнѣха да си подхвърлятъ обиди, думитѣ имъ едва ли щѣха да се чуятъ.
Когато Ми Бергманъ дойде въ сѫбота да излъска меднитѣ сѫдове, Адриенъ й пъхна въ рѫката една забележка, която тя трѣбваше да предаде на Сафтъ долу, въ градината. Сафтъ я прочете съ стиснати устни. Разгнѣви се, започна да ругае; искаше му се да изтича при брата си, да го одуши и да го оплюе съ своя бѣсъ. Но изведнъжъ се въздържа: той сѫщо не се решаваше да разбие стенитѣ отъ желѣзо и ледъ, които ги раздѣляха. Сложи писмото въ джоба си. Щѣлъ да отговори сѫщо съ писмо.
Така, въ продължение на цѣли месеци, тѣ си пишеха своята омраза и гнѣвъ, като всѣки търсѣше оная дума, която напълно щѣше да преломи търпението и упорството на другия.
Но и Адриенъ, на свой редъ, бѣ ударенъ по лицето съ камшика на позора. Продавачката на религиозни медали го изпѫди отъ кѫщата си, започна да насъсква хората срещу него, обвиняваше го въ безчестие и крѣщѣше по срѣдъ бѣлъ день отъ прозореца си за да му засвидетелствува своето отвръщение. Повѣриха децата отъ черковния хоръ на грижитѣ на клисаря. Селото се разбунтува. Писмата на Сафтъ се изпълниха съ презрение. Когато Адриенъ разтвори едно отъ тѣхъ, пръститѣ му завонѣха отъ скритата въ него нечистотия.
Ми Бергманъ ги набюдаваше ужасена. Методиченъ и мраченъ, Адриенъ, презъ безкрайно дългитѣ следобѣди се занимаваше съ цепене на дърва. Когато слугинята минаваше край него, той я изглеждаше съ такъвъ остъръ и студенъ погледъ, че тя — единствената душа въ свѣта, която все пакъ го обичаше малко — внезапно изтръпваше предъ страха да не би само, поради жестокостьта си, този човѣкъ да отсѣче нейнитѣ стари и работливи рѫце. Вечерь, при свѣтлината на свещьта, близо до огнището, тя си припомняше славното минало на кръчмата Добра Смърть. Тя бѣше дошла въ нея, още ненавършила петнадесеть години. Четири слугини тичаха изъ кухнята: солѣха кървавица и сланина, режеха хлѣбъ за една цѣла армия отъ поклонници. Тогава Света Богородица живѣеше въ своя параклисъ, срѣдъ цвѣтя и сребро. Върху нейната мантия бѣше извезано житието на Свети Амандъ и Свети Георги. За единъ сезонъ бащата на Адриенъ и Сафтъ спести хиляда фландрийски и триста брабантски екюта[1]. Тя ги бѣ видѣла една вечерь, наредени на масата като златни питки.
А днесъ тя е останала сама и само веднъжъ презъ седмицата пали огънь въ старото огнище. Господи, нима бѣ възможно това? По стенитѣ на кухнята пълзѣха влажни петна. Шкафоветѣ зѣеха празни. Плочкитѣ по пода бѣха разкъртени и пукнати. Презъ хартията на прозореца, която запушваше дупкитѣ на счупенитѣ стъкла, свободно минаваше вѣтъра. И господаритѣ Адриенъ и Сафтъ бродѣха срѣдъ обширния мъртавъ домъ като две бѣсни кучета.
Една недѣля, старитѣ посетители не дойдоха въ кръчмата Добра Смърть. Тѣ изпратиха да взематъ лулитѣ имъ. Меднитѣ кани потъмнѣха и отъ този день само ударитѣ на часовника раздвижваха мълчанието на пуститѣ и еднообразно бѣли стени. Така бѣше съкратена и последната неохотна работа, която срѣщаше лице съ лице двамата братя.
Тѣ стигнаха до тамъ, че започнаха да ненавиждатъ шума отъ работата си. Когато Адриенъ сѣчеше дърва, Сафтъ, само за да заглуши трѣсъка отъ ударитѣ на брадвата, почваше да кове гвоздеи по стенитѣ. Да слушатъ стѫпкитѣ или кашлицата си, да чувствуватъ тукъ тамъ своето живо присѫтствие — това ги дразнѣше особено нощемъ, когато тѣ хъркаха въ своитѣ близки, една до друга прилепени стаи. Единия отиваше да спи на тавана, а другия слизаше въ избата.
Една сутринь Адриенъ забрави да отвори капацитѣ на прозорцитѣ. Като излизаше, Сафтъ помисли: такава ще изглежда кѫщата ако Адриенъ умре. Когато пъкъ Адриенъ се завръщаше, презъ ума му мина сѫщата мисъль, досежно неговия братъ.
Старата Ми Бергманъ се разболѣ и легна въ едно кресло. Двамата братя разбраха, че тя бѣ единствената, която крепѣше още развалинитѣ отъ тѣхното домакинство. Тѣхната вражда изгубваше своя зритель и своя необходимъ свидетель. Тѣ трѣбваше или да заговорятъ, или да се убиятъ.
Сафтъ размѣси между зеленчука нѣколко листа бученишъ. Адриенъ скри арсеникъ на дъното на захарницата.
Това стана въ единъ и сѫщи день, при единъ и сѫщи обѣдъ. После и двамата, смътно предугаждащи взаимното си престѫпление, но упорити до край въ своето мълчание, се отправиха да умратъ, всѣки въ своя кѫтъ — единия горе, другия долу, въ двата противоположни краища на кръчмата Добра Смърть.
Къмъ полунощь, една блуждаеща мълния се пръсна съ страшенъ трѣсъкъ въ тишината: хората бѣха готови да се закълнатъ, че тя е разбила селото на две. Всѣки помисли покрива си за пронизанъ. По прозорцитѣ се показаха глави. Гюстъ Леръ, дърводѣлеца и Тисъ Блокаръ, плетача на столове, първи видѣха блѣсъка на върхътъ на камбанарията. И се почувствуваха възгордени за това.
Босъ и по риза, звънаря се промъкна въ църквата. Той се изкачи по каменната стълба съ две грамадни кофи вода въ рѫцетѣ си. Но, стигналъ на площадката предъ звукоотражателя, той не можа да намѣри въ тъмнината следващитѣ нагоре стѫпала. Цѣлъ животъ този човѣкъ се спираше все на срѣдъ пѫть. Следъ него вървѣше гробаря. Той събори кофитѣ. Тогава двамата се скараха въ мрака. Но изведнъжъ, страхътъ отъ пожара, който бѣснѣеше невидимъ надъ тѣхъ, ги примири въ бѣгство. Тѣ се претърколиха надолу и запречиха стълбата за ония, които бѣха почнали да се изкачватъ.
Въ гробището се трупаше тълпа: тъпчеха възвишенията, блъскаха кръстоветѣ. Надлъжъ по улицитѣ се притичваха семейства. Женитѣ стискаха децата си въ рѫце, а мѫжетѣ размахваха вили и лопати, сякашъ искаха да убиятъ чудовището, което вилнѣеше горе на кулата.
Къмъ рѣката откарваха празни бъчви, но водата бѣше твърде далече, поради отливъ. Рибаритѣ изпадаха въ отчаяние, когато, напротивъ, основния учитель съвсемъ спокойно обясняваше свѣткавицата предъ вратата на църквата.
Ами камбанарията? Тя бѣ останала отъ незапомнени времена. Никой не бѣше виждалъ нейното изграждане. Западнитѣ дъждове я бѣха покрили съ дребенъ мъхъ, който приличаше на зеленъ скрежъ; нейнитѣ четири циферблата издигаха гордо своитѣ славни крѫгове, а камънитѣ на основата й изглеждаха несъкрушими. Мълнията, която я засѣгна, бѣ наистина светотатство.
„Да потърсимъ по-скоро помощь отъ Тамиза и Термонда“, викаше кмета. И докато камбанитѣ бѣха още живи, гробаря започна да бие тревога.
Тѣхния звънъ, тѣхния ридаещъ звънъ чезнѣше срѣдъ крѣсъцитѣ съ своитѣ две вѣчно еднакви ноти, които всѣки бѣше слушалъ още отъ детинството си и които за нѣкои бѣха единствената музика.
Огъня спокойно се спущаше надолу. Цѣлия покривъ се къртѣше: отъ тая грамадна черупка на костенурка плочитѣ отлитаха надалечъ, като ято отъ червени люспи. Събаряха се голѣми парчета греди и дъски. Вранитѣ бѣгаха съ студенъ и дивъ крѣсъкъ. Бухалитѣ падаха въ пламъцитѣ съ ослѣпени очи и изгорени криле. А златния пѣтелъ на върха отдавна бѣше разтопенъ.
Внезапно пробудени и измъкнати отъ конюшната, два грамадни коня, яхнати отъ здрави хлапета, се впуснаха съ цвилене презъ тълпата. Това бѣха вестителитѣ на злощастието, които селото изпращаше къмъ градоветѣ за помощь.
Напразно търсиха свещеника: основния учитель мислѣше, че той бѣше долу при кмета, звънаря предполагаше, че го е видѣлъ да говори съ основния учитель, а кмета — съ звънаря. Впрочемъ, неговата помощь съвсемъ не бѣше нужна, тъй като разсѫдъка му изглеждаше сѫщо обхванатъ отъ пламъцитѣ.
Ковача и дърводѣлеца се бѣха покатерили върху покрива на църквата. Край стълбитѣ имъ подаваха вода. Тѣ я изливаха на посока и отъ далече срещу пламъцитѣ, които улучваха понѣкога, но изглеждаха твърде загрижени предъ мисъльта да не сѫ станали вече излишни.
Полуоблѣчени жени, деца и старци се редѣха въ верига. Пълнѣха ведрата съ вода отъ изгнилитѣ кладенци, отъ блатата и даже отъ локвитѣ край купищата съ боклукъ. И всичко това се изкачваше отъ рѫка презъ рѫка, къмъ кулата.
Пламъка се въртѣше като фуния. Стрелкитѣ на циферблата спрѣха. Нѣкой извика: „Камбанитѣ падатъ!“ Настана минута на луда уплаха. Откѫсната и събаряща се съ трѣсъкъ, съ гръмъ и скокове, първата падна. Докато хората я мислѣха още окачена на кулата, тя бѣше на земята. Една грамадна дупка зѣеше и бълваше прахъ. Нѣкои се приближиха. Втората се спусна отвесно и ги уби.
Тогава отекнаха викове и плачъ. Всички искаха да видятъ дветѣ камбани и хората, които не представляваха вече нищо друго освенъ една купчина трупове. Трѣбваше да отстранятъ тълпата съ юмручни удари: църквата сѫщо бѣше готова да рухне.
Високи и буйни пламъци се откѫсваха и отлитаха отъ кулата като блуждаещи викове: парцали отъ кръвь и огнени опашки. Понѣкога, тѣ проблѣсваха задъ рѣката и въ далечината дърветата ставаха внезапно червени. Това бѣ едно непрекѫснато бръмчене, единъ бѣсъ, който избухваше и хвърчеше къмъ небето.
Трѣбваше да се намѣри свещеника за да спасятъ светитѣ мощи и дарове. Изтичаха къмъ неговия домъ. Вратата бѣше затворена. Вѫтре всичко изглеждаше спокойно. Само единъ освѣтенъ прозорецъ показваше, че свещеника е буденъ.
„Негово благоговейство моли и желае да бѫде оставенъ на саме“, отвърна слугата.
Кмета и основния учитель не можаха да повѣрватъ на ушитѣ си и се спогледнаха съ вдигнати рамене. Нѣкои започнаха да бъбрятъ сърдито и искаха да влѣзатъ насила. Но не посмѣха. Ковача и дърводѣлеца бѣха слѣзли отъ покрива, защото преградата, която раздѣляше кулата отъ срѣдното пространство на църквата, бѣше обхваната, на свой редъ, отъ пламъцитѣ. Огъня я разтапяше вече въ своитѣ хиляди езици и гредитѣ пръщѣха.
Но неочаквано стана едно пълно рухване. Единъ стълбъ отъ гѫстъ и тежъкъ димъ се издигна надъ празната кула: хората видѣха какъ стенитѣ се разклатиха и здравитѣ камъни на зидарията паднаха, единъ следъ другъ, въ огъня. Камбанарията бѣше мъртва. Деньтъ изгрѣваше на изтокъ.
И само сега можа̀ да се види цѣлия ужасъ на зрелището. Селото изглеждаше като ограбено: съ разтворени врати и прозорци, кѫщитѣ стоеха опустошени отъ безредицата и онѣмѣли въ запустение; тревата въ гробището бѣше смачкана, решеткитѣ и кръстоветѣ — счупени, сякашъ покоя на мъртвитѣ бѣше претърпѣлъ насилие. Ведра, кофи и бъчви стоеха прекатурени на камара и по цѣлата дължина на улицитѣ човѣкъ можеше да види следи отъ нечистотии и каль, съ които хората мечтаеха да изгасятъ пожара.
Най-после, по пѫтя видѣха да се задава очакваната помощь: препускащия товаръ отъ медни помпи, шлемове и брадви.
Всѣка година, презъ юлий, единъ прочутъ панаиръ на коне обкичва съ знамената на увлечение и радость малкото селце Опдоръ, разположено на границитѣ между Фландрия и Брабантъ.
Около единъ широкъ четириѫгълникъ, блѣстящъ срѣдъ трева и прободенъ отъ брестове, ясени и върби, се редятъ кѫщитѣ — съ стени като бѣли рокли, съ покриви като червени похлупки — и се гледатъ една друга презъ измититѣ и ясни очи на прозорцитѣ. Накрая е църквата и нейната камбанария съ позлатенъ пѣтелъ, а до тѣхъ — бедното разградено гробище.
Селището е мълчеливо, печално, скромно. Тамъ хората работятъ планомѣрно и бавно, съ лениви рѫце, сякашъ искатъ да размотаятъ ценното и полезно кълбо на времето, безъ да забъркатъ нишката.
Презъ седмицата, отъ избитѣ се носи миризма на масло и млѣко. Вечерь, бавни стада крави се завръщатъ отъ водопой и отъ ливадитѣ съ подсвирването на говедаря задъ тѣхъ. Чува се мучене, една врата се затваря съ скръцване. Само въ недѣленъ день камбаннитѣ удари на кулата раздвижватъ малко благочестивия и задушевенъ животъ. Хората забързватъ къмъ църква, за литургия, за вечерня. Веднага въ понедѣлникъ оживлението отново утихва и всичко се връща въ своя обикновенъ и спокоенъ редъ.
Опдорския панаиръ е прочутъ. Още отъ ранни зори тамъ пристигатъ необучени жребци, които се клатятъ съ ситенъ младежки тръсъ до своитѣ майки; грамадни коне, водени за юздитѣ отъ чифликчийски слуги; говеда за орань, още издържливи и здрави за работа, следъ толкова жътви и сеидби, следъ толкова умора изъ мекия и плодороденъ черноземъ на фламандскитѣ есени.
Тѣ минаватъ край баракитѣ и палячовцитѣ ги плашатъ съ своя крѣсъкъ, биятъ ги по задницитѣ съ дървени сабли, гаврятъ се на неодѣлания имъ вървежъ, смѣятъ се на плешивитѣ имъ опашки и на обрасналитѣ имъ съ косми копита, голѣми и крѫгли като огромни гѫби. Между чифликчиитѣ и клоунитѣ се завързватъ препирни: еднитѣ проявяватъ гнѣва си съ юмручни удари, а другитѣ — срѫчни и весели — отхвърлятъ нападкитѣ съ рѫкомахания и презрителни жестове. Шумътъ възраства, ударя се о афишитѣ, разбива се въ улицитѣ и уличкитѣ отъ платна и се смѣсва съ цвиленето, съ ритницитѣ и съ галопния тропотъ като нѣкакво тежко търкаляне по камънитѣ. Когато тромбонитѣ, тубитѣ, барабанитѣ и тъпанитѣ излѣзатъ на сцената, човѣкъ би казалъ, че цѣлото село се превръща въ единъ грамаденъ букетъ отъ шумъ, чиито остри звукове, смѣли свирки и страшна врѣва изглеждатъ като груби, злокобни и огнени цвѣтя.
При все това, въпрѣки ежегодното лудо веселие на този празникъ, хората отъ околноститѣ идватъ все по-малко и по-малко. Тѣ иматъ своитѣ основания за това.
Нѣкога, архиепископитѣ отъ Гандъ и Турне изпращаха тукъ своитѣ коняри, тукъ голѣмитѣ абатства въ Авербодъ и Перкъ си избираха добитъкъ, а най-главно — всѣки петь години погребалнитѣ власти отъ малкия градецъ Термонда водѣха на панаиря своята най-хубава колесница, возена отъ четири коня, стари и мършави, които следъ нѣколко годишна служба трѣбваше да бѫдатъ смѣнени, за да не се подхвърлятъ на критика богато натруфенитѣ погребални шествия.
Тутакси щомъ се дадѣше знакъ за пристигането на колата, палячовцитѣ се накачваха по естрадитѣ и се изморяваха въ луди препирни. По ѫглитѣ на колесницата стоеха заковани четири позлатени скелета. Единъ клоунъ щипѣше долната имъ челюсть, другъ забождаше цвѣтя въ орбититѣ имъ. Музикантитѣ разнизваха съ надути бузи буйни траурни маршове, раздразненитѣ маймуни се гърчеха и подскачаха върху металическитѣ пръчки, а укротителката сграбчваше главата на увитата около тѣлото си змия и протѣгаше отворената й уста къмъ мрачната кола, която приближаваше.
Колесницата минаваше бавно презъ циничния и чудноватъ карнавалъ, като докосваше съ фенеритѣ и съ чернитѣ си драперии просташкитѣ и ярко изписани декори, залепенитѣ въ безпорядъкъ афиши и празнословия, висящитѣ знамена и байрачета. Тя бѣше пълна съ бездѣлници и улични момичета, които танцуваха и се блъскаха върху дъскитѣ, дето слагаха ковчезитѣ. На капрата заемаха мѣсто единъ-двама епитропи. И за да не липсва нищо на светотатството, пламъцитѣ на четиритѣ фенера свѣтѣха зловещи и излишни.
Коларя слизаше въ странноприемницата „Тримата Царе“, веднага разпрѣгаше и продаваше животнитѣ си, на които дерачитѣ хвърляха око, и бързо купуваше други, безъ много да се пазари: погребалнитѣ власти въ Термонда бѣха богати.
И като се разплащаше съ гостилничарката, той изпиваше на единъ дъхъ чашата си, почистваше хамутитѣ, отпущаше или стѣсняваше съ по една дупка каишитѣ, споредъ ръста на новитѣ коне, които този пѫть биваха четири хубави кобили, гаменитѣ и епитропитѣ кацваха върху дъскитѣ и капрата и подмладения екипажъ потегляше.
Той следваше сѫщия пѫть, по който бѣше дошълъ. Но сега, по-смирени и почти съ уважение, панаирджиитѣ прекѫсваха своитѣ дяволии предъ неговия внушителенъ изгледъ. Обхващаше ги нѣкакво очудване, па даже и страхъ, а женитѣ имъ почваха да се кръстятъ. Смъртьта, която сутриньта изглеждаше пребита отъ умора, куца, слаба и загиваща, се завръщаше весела и натруфена, като отъ нѣкакво победоносно завоевание.
Но веднъжъ, преди двайсетина години — оттогава, та и до днесъ още, една черна сѫдба тежи надъ панаиря — избранитѣ коне бѣха толкова буйни и непокорни, че се понесоха като вѣтъръ отъ селото. Тѣ събориха баракитѣ и скелитѣ и, подплашени по пѫтя отъ едно плашило, което стърчеше край една нива, бѣсно се впустнаха напредъ. Тѣзи, които бѣха покатерени въ колата, изпаднаха въ неописуемъ страхъ. Нѣкои скочиха съ рискъ да се пребиятъ върху насипитѣ отъ мека пръсть, а трети сгушени, единъ до другъ, нададоха такива силни викове, че предъ вратитѣ на чифлицитѣ наизкачаха хора съ издигнати къмъ небето рѫце. Цѣла освѣтена, съ развѣни драперии и съ гърмящи колела, погребалната колесница премина като мрачна буря. Фенеритѣ треперѣха върху подставкитѣ, разглобения кръстъ се люшкаше съ всичка сила налѣво-надѣсно, сребърнитѣ ресни се кѫсаха о храститѣ и по клонитѣ оставаха да висятъ черни парцали.
Отъ стенитѣ на Термонда хората виждаха приближаващата се стихия и ужасътъ бѣше голѣмъ. Страхуваха се най-много за почтенитѣ и безсъмнено бележити епитропи, чиито нозе не бѣха вече достатъчно пъргави, за да скочатъ на земята.
Бѣсната варварска колесница премина цѣлия градъ. Понесоха се викове и вопли. Ужасътъ летѣше отъ кѫща въ кѫща, отъ кварталъ въ кварталъ. Виждаха се майки да простиратъ рѫце къмъ своето момче или момиче, които вихрушката отнасяше. Единъ старецъ бѣ прекатуренъ. Улицитѣ опустѣха. Бледни лица се залепиха по прозорцитѣ. Следъ колата тичаха задъхани хора. На голѣмия площадъ звънаря поиска да бие тревога, но смъртьта препускаше съ такава бързина, че свѣткавицата на нейния ходъ поразяваше вече другия край на предградията.
Лудитѣ коне, побѣлѣли отъ запѣнена поть и съ разкървавени уста, спрѣха едва предъ стената на едно гробище. Едно момиченце бѣ убито, кракътъ на единъ епитропъ — счупенъ. Всички други се надигнаха ранени. Само коларя се измъкна безъ нито една драскотина и понеже неговитѣ коне постепенно се съвзѣха отъ уплахата, той посрещна края на приключението съ смѣхъ.
Но страхътъ у тълпитѣ остана траенъ. Какво бедствие предвещаваше това голѣмо зло? Трупаха се молитви върху молитви. Нищо не помогна.
Презъ безкрайната зима, града бѣ опустушенъ отъ непозната треска, а Шелда три пѫти наводнява. Улицитѣ, презъ които премина колесницата, бѣха засѣгнати първи. Смъртьта се прострѣ чакъ до Опдоръ.
Колко много изгуби отъ своето спокойствие спретнатото и блѣстящо селце! Тамъ умираха всѣки день. И това продължаваше месеци и месеци, толкова дълго, че гробището трѣбваше да се разшири.
Днесъ, спомена за това мрачно събитие почти никакъ не е отслабналъ: казватъ даже, че, не следъ много, години, прочутиятъ Опдорски панаиръ ще бѫде зачеркнатъ въ календаритѣ.
Основния учитель ги наричаше тритѣ Парки. Всѣки четвъртъкъ, къмъ четири часа, тѣ се събираха на чаша кафе. Ако срещата ставаше у Дидже Кникелбелъ, сухата Триенъ Пикъ пристигаше, съ ударитѣ на бастона си по тротуара, презъ улицата дю Куванъ. Когато пъкъ Ванъ Бибикъ, по-пъргава, но и по-нерешителна, поради своето кѫсогледство, заобикаляше ѫгъла о Пюсъ. Отъ този мигъ тѣ тръгваха заедно и почваха да се оплакватъ една на друга отъ болкитѣ си. Едната казваше: „Беднитѣ ми очи“, другата: „Бедния ми кракъ.“ Тѣ свършваха разговора си съ едно „но да вървимъ“, като се примиряваха по такъвъ начинъ, съ всичкитѣ човѣшки тегла изъ пѫтеката на житейското люшкане.
Дидже живѣеше близо до единъ молитвенъ параклисъ. Предъ него дветѣ старици се спираха за мигъ да се помолятъ. Едно голѣмо разпятие на Христа се извиваше тамъ, подъ вѣнецъ отъ грамадни бодли, падналъ надъ очитѣ, съ острие отъ копие, забодено между ребрата и съ една болна гримаса, така страшно предадена, че есенно време, въ часове на силенъ вѣтъръ, хората казваха: „Слушайте, самъ Господъ разтърсва разпятието си“.
Отъ своя прозорецъ, Дидже тайно наблюдаваше приятелкитѣ си. Когато тѣ свършваха молитвата, тя веднага отваряше вратата и имъ сваляше наметалата. Закуската стоеше готова на масата. Но Ванъ и Триенъ не бързаха да седнатъ. Тѣ разглеждаха стаята, ивицитѣ отъ хубавъ черъ зибелинъ около мебелитѣ, и ортензиитѣ, които разтваряха розовитѣ си очи въ гѫсти букети. После, всѣка отъ тѣхъ се отпущаше върху своето обичайно кресло и дветѣ котки скачаха на колѣнитѣ имъ въ лакомо очакване.
Триенъ Пикъ ги милваше по главата и разказваше за стотенъ пѫть историята на тѣхната майка, която преминала рѣката нощемъ, посрѣдъ течението, за да ги пренесе долу, въ хамбара на лодкаря. Тя се преструваше, че сама не вѣрва това и усилваше разказа си съ въпроса: „Възможно ли е да се преплува четири пѫти рѣката — два на отиване и два на връщане?“ И въ заключение прибавяше: „Свещеника ми разказа това“.
Ванъ отсѣче: „Една котка никога не ще може да направи такова нѣщо“. А скрито въ мисъльта й се четѣше: „Сигурно и мѫжетѣ не падатъ по-долу отъ женитѣ“.
„Да, това е съвършено вѣрно“, отвърна съ погледъ старата Пикъ.
Тѣ млъкнаха за мигъ, но Ванъ Бибикъ започна да разказва нѣщо много по-странно. Единъ недѣленъ день презъ миналото лѣто, хората отъ Бесродъ завързали цѣлъ купъ бѣли конци за краката на стотина мухи, които пропѫдили надалечъ съ парцали. Тѣ хвъркнали, но на отсрещния брѣгъ на Шелда били изловени почти всичкитѣ. Триенъ Пикъ се усъмни въ истинностьта на разказаното, само за да даде възможность на приятелката си да прибави веднага: „Сестритѣ отъ Свети Венсанъ потвърждаватъ това чудо“.
Камбанитѣ на Анжелусъ забиха. Тритѣ жени се изправиха и започнаха да се кръстятъ. Когато свършиха молитвата, на масата бѣ сложена една нова дълбока чиния и Триенъ намаза хлѣба си съ сиропъ. Деня угасваше. Слугинята излезе да спусне капацитѣ на затворената стая и тритѣ приятелки се настаниха да слушатъ минувачитѣ.
Чуваха се стѫпки, които идѣха отъ края на селото, приближаваха се, изтропваха по отсрещния тротуаръ, после изчезваха и мълчанието отново се възцаряваше.
„Това е часовникаря Клесъ, който връща часовника на кмета. Ето и Жанъ Месъ, вѫглищаря. Азъ чувамъ какъ гвоздеитѣ на обущата му скърцатъ по камънитѣ.“
„Мълчете, това е замѣстника на енорийския свещеникъ, който отива у Годшапови: тѣхния синъ едва ли ще преживѣе нощьта.“
„Не е вѣрно, това е свещеника. Само той ходи така тежко. Струва ми се, че чувамъ ударитѣ на звънчето за причастие“…
„Това е звънчето на продавача на газь. Той вози своята огромна бъчва на двуколката.“
Тѣ млъкнаха. Единъ силенъ шумъ, който разтърсваше въздуха, долетѣ до ушитѣ имъ отъ къмъ полето. Триенъ, макаръ да разбираше добре, че само една товарна кола може да вдигне такъвъ трѣсъкъ, престори се на вѣрваща въ катастрофитѣ.
„Не би ли казалъ човѣкъ, че това е свършека на свѣта?“
Ванъ, ужасена, не отговори нищо. Но вече се чуваше конски тропотъ и дрънкане на вериги, люлѣещи се въ такта на езда: това бѣше бирената кола на кръчмаря Блесъ, която предизвикваше въображаемото нещастие.
Запалвача на уличнитѣ фенери премина, като докосваше слабо стенитѣ съ стълбата си. Той куцаше и пѣеше:
Луната Анна
нѣма друго
освенъ единъ дукатъ злато отъ Фландрия,
но кой измежду насъ,
билъ той лудъ или евреинъ,
ще може самъ да го открадне?
„Е добре, азъ знамъ човѣка, който го открадна. Той го извади отъ дъното на единъ кладенецъ, оползотвори го и забогатѣ. Казва се Клесъ и е мой братъ.“
Ванъ изведнъжъ заговори бързо. Тя бѣше наследница на Клесъ: единъ день сигурно ще бѫде богата. Като пресмѣтна мислено смъртьта и наследството, тя продължи безъ прекѫсване.
„Тогава азъ ще върша добри дѣла. Ще подаря на Братството една великолепна кутия за светитѣ дарове, ще имамъ въ църквата столъ отъ акажу и единъ дебелъ килимъ за беднитѣ ми нозе. Ще имамъ така сѫщо и вино въ избата, за да черпя замѣстника на енорийския свещеникъ. А на васъ Триенъ и на васъ Дидже ще дамъ по една броеница отъ седефъ и сребро, благословена въ Римъ, и ще ви отпусна действително пари за едно свето пѫтешествие. Ще стана игуменка на Свети Розеръ и преди смъртьта си ще направя едно такова значително завещание на църквата, че за моята душа ще се четатъ хиляди молитви.“
Като каза това, Ванъ Бибикъ направи едно движение, което я издигна цѣла отъ креслото. Котката скочи като ужилена отъ колѣнитѣ й. Настѫпи мълчание. До този мигъ Дидже не бѣ казала нищо друго, освенъ „да“ и „не“, само за да съсрѣдоточи вниманието си върху една малка и нищожна брънка отъ веригата на възкресенитѣ спомени. Сега тя заговори за стария Пиеръ Тисъ, който умрѣ миналата недѣля самъ, облегнатъ на прозореца си, презъ време на литургията. На излизане отъ църквата, цѣлото село можа да го види, седналъ задъ стъклата, бледенъ и вцепененъ като светия въ стъкленъ шкафъ. Направиха му едно достойно погребение. Цвѣтята бѣха въ изобилие. Букета, който стоеше въ този мигъ на масата, бѣше дори докосналъ неговия ковчегъ.
И предугадила любопитството на приятелкитѣ си, Дидже призна, че той й бѣ даденъ следъ погребението отъ гробаря.
Говориха още за основния учитель, за калугера отъ ордена на Свети Франсоа, който проповѣдваше уединение, за просяка съ мишия профилъ, който всѣка седмица тръгваше на ловъ по вратитѣ. При все това, въ разговора липсваше оживление. Едно спотаено, но дълбоко вълнение смущаваше тритѣ приятелки.
Тогава Дидже, която не само не бѣ забравила, че нѣкога и тритѣ обичаха до лудость хубавото хлапе Пиеръ Тисъ и че буйно се ревнуваха и пращаха една друга по дяволитѣ, но помнѣше още каква бѣше тя, предпочитаната, раздѣли букета отъ бледи виолетки на три части, запази най-малката за себе си, а другитѣ две сложи въ беднитѣ старчески рѫце на своитѣ другарки.
„Азъ те оставямъ, но ще се върна“ извика ми, като се отдалечаваше, моя най-вѣренъ приятель, съ който току що бѣхъ слѣзълъ въ грамадния домъ за чужденци, разположенъ тамъ долу, въ дъното на единъ отъ мъртвитѣ градове на стара Испания.
Азъ видѣхъ какъ той се спусна бързо по стълбата и неговото последно „до скоро виждане“ долетѣ до ушитѣ ми, презъ шума на стѫпкитѣ му, които изтракаха надолу, по стѫпалата.
Останалъ самъ, азъ се облѣгнахъ на балкона. Подъ аркадитѣ стоеха уединени въ гордостьта на своята проказа, непознати хора; дрипави просяци преграждаха праговетѣ на вратитѣ, а предъ решеткитѣ на монастиря, кѫдето разхвърлянитѣ тукъ и тамъ стари кръстове крепѣха все още спомена за развалината на едно гробище, виеха кучета. Часътъ на дрезгавината усилваше тайната на улицитѣ, чиито кѫщи, залѣни въ кръвьта на вечерното слънце, изглеждаха обитавани отъ почернѣли хора. Моя погледъ потъваше задъ стъклата на прозорцитѣ и азъ бѣхъ зритель на величави и бързи движения, на единъ човѣшки потокъ, който преливаше отъ зала въ зала, на една внезапна навалица предъ една икона, окачена на стената и на колѣнопреклонения около грамаднитѣ нозе на едно Христово Разпятие, отъ които изглеждаше, че блика истинска кръвь срѣдъ свещитѣ и блѣстящитѣ украси.
Изведнъжъ, долу, въ дъното на една алея, блесна като зеленъ камъкъ първиятъ фенеръ.
Погледнахъ моя часовникъ. Бѣше изминалъ цѣлъ часъ отъ излизането на приятеля ми.
Обхвана ме дълбока тревога. Отъ онзи мигъ, въ който азъ бѣхъ започналъ да гледамъ навънъ, сякашъ кацналъ надъ цѣлия градъ, единъ бавенъ, но сигуренъ ужасъ постепенно запалваше мисъльта ми. Представлявахъ си моя приятель изгубенъ, нападнатъ, ограбенъ. Азъ не знаехъ каква посока бѣше взелъ той, кѫде бѣ отишълъ, защо бѣше излѣзълъ. Неговото заминаване ми се видѣ необяснимо, наложено отъ нѣчия заповѣдь, желано отъ нѣкаква враждебна и странна сила. Азъ наблюдавахъ минувачитѣ само за да открия нѣщо подозрително у тѣхъ. Това бѣха стари жени, крайно изтощени отъ мѫкитѣ на живота и болеститѣ, полуголи деца, чиито майки притискаха виковетѣ и писъцитѣ имъ върху своята гръдь, мѫже съ свирепа външность и дълги прътове въ рѫце, на чийто връхъ блѣстѣше малко пламъче.
Премина една кола. Лудо препускащитѣ коне разнасяха едно диво дрънкане на стари желѣза.
Постепенно нощьта се прострѣ надъ града и цѣла редица огнйове пламнаха отъ дветѣ страни на улицитѣ. Една по една, кулитѣ на църквитѣ се пробудиха и камбанитѣ почнаха да биятъ.
Не далечъ отъ менъ, разтворената врата на една църква поглъщаше многобройна тълпа. Азъ гледахъ мравуняка, който изчезваше въ тая грамадна уста и това бавно и непрекѫснато поглъщане придоби едно обезпокоително значение предъ очитѣ ми. Не бѣше ли, впрочемъ, моя беденъ приятель тамъ долу, смачканъ срѣдъ множеството и потъналъ, въпрѣки волята си, въ тая пропасть отъ мракъ, чиято камбана хълцаше и скърцаше упорито и яростно?
Трѣбва да съмъ извикалъ, защото тутакси, сякашъ само за да намѣри причина да отвърне, единъ старецъ, който отъ известно време стоеше срещу менъ, отъ другата страна на улицата, ми подхвърли неясни думи, после се отдалечи съ едно бавно движение на упрекъ.
Обхващаше ме буенъ страхъ. Отдѣлението, въ което бѣхме слѣзли, се състоеше отъ стари и мрачни стаички. Въ неговитѣ ѫгли бѣ напластена трагическа таинственость. Облѣкохъ се набързо и моето нетърпение ме понесе изъ всички посоки на града, отначало бавно, после тичешкомъ и най-сетне лудешки.
Струваше ми се, понѣкога, че забелѣзвамъ моя приятель ту между бездѣлницитѣ, облакътени върху преградата на единъ грамаденъ камененъ мостъ, ту въ дъното на една подземна кръчма, кѫдето отчаяни пияници се блъскаха предъ тезгяха, ту подъ единъ огроменъ полилей, чийто внезапенъ блѣсъкъ освѣтяваше върху стенитѣ скулптурата на една борба между лами и орли.
И всѣки пѫть азъ бѣхъ готовъ да тръгна следъ измамата на тоя миражъ съ още по-разпалено въображение, съ измѫчени очи и смазано сърце. Решихъ да се върна. Но едва направихъ нѣколко стѫпки и ето, моя страхъ взе съвсемъ друга насока. Азъ не мислѣхъ вече за моя приятель, нито за неговата гибель и смърть. Сега безпокойствието ми обгърна самия менъ. Да се върна! О, това нощно лутане изъ улицитѣ, кѫдето лицата на кѫщитѣ показваха своитѣ стени отъ ужасъ. По ѫглитѣ на площадитѣ внезапно изникваха кули съ върхове до звездитѣ, кръчми, изпълнени съ препирни и крѣсъкъ, страшни здания, чиито врати гърмѣха като топове.
Още по-таинствени отъ преди и по-неумолимо враждебни ми се струваха хората. Нима азъ можехъ да ги попитамъ за началото на истинския пѫть? Чувствувахъ, че тѣ всички бѣха крадци, убийци и тъмни разбойници. Азъ вървѣхъ презъ срѣдата на улицитѣ, като се обръщахъ непрестанно, смразенъ отъ ужасъ и обзетъ, преди всичко, отъ великия страхъ да не бѫде хвърлено подозрение върху моята тревога. Единъ малъкъ гръблйо, продавачъ на кибритъ, се приближи къмъ менъ. Отскочихъ назадъ, за да отбѣгна срещата. Едно момиче пришъпна на ухото ми безсрамни слова. Азъ ускорихъ стѫпкитѣ си, защото нѣмахъ смѣлостьта да го отблъсна съ груба сила. Единъ отъ ония просяци съ намѣтала, които вървятъ следъ погребенията и които още съ пристигането въ града ми бѣха привлѣкли вниманието, стоеше изправенъ въ единъ стъкленъ пасажъ като преграждаше цѣлия проходъ съ своитѣ рѫкомахания. Азъ се върнахъ назадъ. И надъ главата ми, часовницитѣ на катедралитѣ биеха като желѣзни мечове въ сражение.
Изведнъжъ, азъ видѣхъ предъ себе си кѫщата, въ която бѣхме слѣзли. Съ треперяща рѫка пъхнахъ ключа въ вратата. Какво щѣхъ да намѣря задъ нея? Грижитѣ за моя приятель бѣха така силно заличени въ мисъльта ми, че азъ дори не се попитахъ дали той не се е върналъ.
Обиколихъ, една следъ друга, всичкитѣ стаи на нашето отдѣление, като наклонявахъ свещника подъ леглата, срещу шкафоветѣ, които веднага разтваряхъ и затваряхъ, между краката на маситѣ и канапетата. Заключихъ вратитѣ, премѣстихъ мебелитѣ, изплашенъ самъ отъ смѣлостьта си да успокоя своя страхъ. Приготвихъ сѫщо и револвера. После, когато влѣзохъ въ стаята си, азъ взѣхъ всички възможни предпазвания. Защо? Имахъ ли, действително, нѣкакво желание за сънь?
Започнахъ да чета съ очи, вторачени въ страницитѣ, но всичкото ми внимание бѣ отправено ей тамъ, къмъ вратата и прозореца. Кѫщата се даваше подъ наемъ на отдѣления и затова по стълбата се чуваха стѫпки, чийто отзвукъ отмѣрваше нарастването на моя страхъ.
Нѣкой се спрѣ на площадката. Азъ скочихъ отъ леглото си, при мисъльта за грабежъ. Едно заслѣпяващо желание проблѣсна въ съзнанието ми: да отида и предупредя властьта. Облѣкохъ се набързо.
Но, когато излѣзохъ на улицата, треската ме обхвана наново. Трѣбваше ли да кръстосвамъ града, да отблъсвамъ тия гиганти просяци и отново да потъвамъ въ оня лабиринтъ на нощьта, отъ който бѣхъ излѣзълъ като по чудо? Трѣбваше ли да подновявамъ треската си и да я разпалвамъ до лудость?
Върнахъ се по стълбата и, стигналъ предъ стаитѣ, азъ започнахъ да треперя предъ мисъльта, че вѫтре се е случило нѣщо презъ време на моето кратко отсѫтствие.
Азъ си представихъ какъ съмъ седналъ на прага съ отпуснати отъ умора членове, отмалѣлъ и прикованъ на мѣстото си, а сѫщевременно сякашъ хиляди рѫце на безумци ме обхващатъ, издигатъ ме и ме тласкатъ навънъ.
Почнаха да се изкачватъ други наематели. Азъ чухъ това, доловихъ тѣхния шуменъ разговоръ. Тѣ се приближиха. Кацналъ върху преградата на стълбитѣ, поискахъ да имъ направя знакъ, да ги извикамъ, да имъ кажа каквото и да било, но въпрѣки желанието ми, азъ се отдръпнахъ на страна, мълчехъ, притайвахъ дъхъ, криехъ се въ сѣнката на единъ ѫгълъ — прилепенъ до стената, свитъ, бледенъ.
Тѣ ме докоснаха, безъ да ме забележатъ и влѣзоха, всѣки въ стаята си.
Сърдѣхъ се на себе си, че нищо не ги попитахъ, даже се изкачихъ на горния етажъ, за да отида и позвъня въ дъното на единъ коридоръ, кѫдето последния отъ тѣхъ бѣше изчезналъ. Но, когато стигнахъ тамъ, отново се върнахъ назадъ.
Тогава, изведнажъ, азъ се спустнахъ надолу като прескачахъ, четири по четири, стѫпалата на стълбата, и излѣзохъ на улицата безъ да разбирамъ вече какво правя.
Единъ нощенъ пазачъ застана предъ менъ.
„Азъ дойдохъ“ казахъ му „да потърся вашата помощь по една кражба, която се извърши ей сега у дома.“
Човѣкътъ ме последва, и само думитѣ, които отправихъ къмъ него, ми донесоха изведнажъ успокоение. Въ този мигъ азъ не доловихъ нито следа отъ комедията, която играехъ.
Бихъ ли се осмѣлилъ, разбира се, да проникна самъ въ стаята си, да обходя безъ страхъ ѫглитѣ, да отида при леглото си и да спя, когато ние стигнахме предъ прага на моята врата?
Пазачътъ грижливо прегледа салона и тоалетната, запали фенерчето си и обиколи всички стаи. За да оправдая себе си — а това бѣше толкова лесно — азъ твърдѣхъ, че върху еди коя си масичка, между еди кой си свещникъ и чантичката съ пѫтнитѣ ми принадлежности, била оставена кутия съ скѫпоценности, която изчезнала. И съ нарастваща смѣлость, азъ ругаехъ крадцитѣ, които дебнатъ пѫтницитѣ, следватъ ги въ хотелитѣ, укорявахъ властьта, която никога, каквото и да прави, не може да открие виновницитѣ. Въ този мигъ, азъ трѣбва да съмъ казалъ нѣколко твърде преувеличени думи, защото пазачътъ се усмихна и въ очитѣ му блесна лека следа отъ недовѣрие. Разгнѣвихъ се.
„Съ положителность твърдя“, казахъ азъ „че преди единъ часъ, тамъ, въ една синя кутия имаше накитъ — единъ медалионъ, украсенъ съ перли, който съдържаше коси въ видъ на арабески.“
И когато човѣка ме прекѫсна, за да ме увѣри, че кѫщата е безопасна, че квартала е единъ отъ най-спокойнитѣ въ града, азъ отвърнахъ:
„Спѣхъ въ леглото си, когато дращенето на единъ предметъ върху мрамора на масата, ме пробуди: сякашъ диамантъ разрѣзваше стъкло. Азъ скочихъ изведнажъ и предъ менъ единъ човѣкъ избѣга, като затвори съ силенъ трѣсъкъ вратата следъ себе си.“
Пазачътъ ме изгледа вторачено.
„Последвайте ме“ заповѣда той „и се оплачете другаде.“
Но азъ отказахъ дори да изслушамъ неговото предложение. Настоявахъ на това, че моя приятель ще се върне — моя приятель бѣше само едно оправдание! — и че азъ не искамъ да оставя нито за мигъ въ този подозрителенъ домъ книжата и другитѣ спомени, които ни принадлежеха.
Въ очитѣ на пазача премина нова усмивка. Обзе ме изкушението да го ударя.
Изведнъжъ, вратата се отвори и този, който бѣше източникъ на моето безпокойствие, този, когото търсихъ напразно, пламенно и лудешки изъ цѣлия градъ, влезе.
Азъ се хвърлихъ на шията му, безъ да го питамъ нито отъ кѫде иде, нито защо се бѣ забавилъ до този късенъ часъ. Бързо, съ една пълна яснота на мислитѣ, азъ го дръпнахъ на страна и го посветихъ въ приключението.
Пазачътъ ме остави да говоря. Той бѣше разбралъ.
И сега моя приятель и той се съгласиха сериозно — иначе и най-малкото загатване за лудостьта ми би развалило всичко — да се оплачемъ на следния день, за да ни се даде правосѫдие и се открие виновника, като бѫдатъ основно претърсени кварталитѣ съ прокаженитѣ около пристанището и казармитѣ.
Но при зори, градътъ ми се стори тъй тихъ, тъй монашески, тъй успокоителенъ, че азъ пожелахъ само да вкуся старинния чаръ на неговитѣ образцови творби и скръбното величие на похабенитѣ му реликвии.