Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (1)

Глава 1.
Никога не разговаряйте с непознати

Един пролетен ден, в часа на небивало горещ залез, в Москва, на Патриаршите езера, се появиха двама граждани. Първият, със сивкав летен костюм, беше нисък, охранен, плешив, твърде приличната си шапка с вгънато дъно носеше в ръка, а на грижливо избръснатото му лице бяха кацнали очила със свръхестествена големина и черна рогова рамка. Вторият, широкоплещест младеж с буйна червеникава коса и килнат на тила кариран каскет, носеше спортна риза, смачкан бял панталон и черни платнени обувки.

Първият беше самият Михаил Александрович Берлиоз, председател на управителния съвет на едно от най-големите московски литературни обединения, наричано съкратено МАССОЛИТ, и редактор на реномирано литературно списание, а неговият млад спътник — поетът Иван Николаевич Понирьов, известен с псевдонима Бездомни.

Като се озоваха под сянката на едва раззеленилите се липи, писателите се втурнаха най-напред към шареното павилионче с надпис „Бира и безалкохолни напитки“.

Да, трябва да отбележим първото странно нещо в тази страшна майска привечер. Не само край павилиончето, но и по цялата алея, успоредна на улица „Малая Бронная“, нямаше жива душа. В този час, когато човек сякаш нямаше вече сили да диша, когато слънцето, нажежило Москва, потъваше в суха мъгла някъде отвъд Садовое кольцо, никой не беше излязъл под липите, никой не беше седнал на пейка, алеята беше пуста.

— Моля, газирана вода — поръча Берлиоз.

— Няма — отговори жената от павилиончето и, кой знае защо, се докачи.

— Бира има ли? — с дрезгав глас се осведоми Бездомни.

— Бирата я карат по-късно — отговори жената.

— А какво имате? — попита Берлиоз.

— Кайсиев сок, но топъл — каза жената.

— Добре, дайте, дайте, дайте!…

Кайсиевият сок вдигна обилна жълта пяна и наоколо замириса на бръснарница. Литераторите го изпиха и веднага се разхълцаха, платиха и седнаха на една пейка с лице към езерцето и с гръб към Бронная.

И тогава се случи второто странно нещо, но то засягаше само Берлиоз. Той изведнъж спря да хълца, сърцето му изтупка, потъна за миг някъде, после се върна, но със забодена в него тъпа игла. Освен това го обзе неоснователен, но толкова силен страх, че му се дощя веднага да избяга презглава от Патриаршите езера. Берлиоз жално се озърна — не проумяваше какво го бе уплашило. Той побледня, избърса си челото с кърпа и си помисли: „Какво става с мен? Такова нещо не ми се е @случвало… Май сърцето… Преуморен съм. Ще трябва, изглежда, да зарежа всичко по дяволите и да замина за Кисловодск…“

И в същия миг знойният въздух се сгъсти пред него и от този въздух се изтъка прозрачен гражданин, който изглеждаше много странно. Върху малката главичка — жокейско каскетче, сакото му карирано, възкъсичко, и то прозрачно… Гражданинът беше над два метра висок, но тесен в раменете и кльощав, а физиономията му, моля да забележите, беше подигравателна.

Животът на Берлиоз се подреждаше така, че той не беше свикнал с необичайни явления. Затова пребледня още повече, опули се и си каза объркан: „Не може да бъде!…“

Но, уви, можеше, и длъгнестият гражданин, през който прозираше, се полюшваше пред него наляво-надясно, без да докосва земята.

Такъв ужас обзе Берлиоз, че той затвори очи. А когато ги отвори, видя, че всичко е свършило, привидението се е стопило, карираният е изчезнал, а и тъпата игла беше изскочила от сърцето му.

— Уф, дявол да го вземе! — възкликна редакторът. — Знаеш ли, Иване, за малко не получих сега слънчев удар от тая жега! Дори имах нещо като халюцинация — той понечи да се усмихне, но в очите му още подскачаше тревога и ръцете му трепереха.

Постепенно се успокои, повя си с кърпата, изрече доста бодро: „И тъй…“ — и подхвана пак, лекцията си, прекъсната, докато изпие кайсиевия сок.

Както се разбра по-късно, лекцията му беше за Иисус Христос. Защото редакторът беше поръчал на поета за следващата книжка на списанието голяма антирелигиозна поема. Иван Николаевич беше написал поемата, и то в много кратък срок, но за съжаление на редактора тя никак не се хареса. Бездомни беше обрисувал главното действуващо лице в поемата, тоест Иисус, с много тъмни краски, но въпреки това, според редактора, се налагаше да пише цялата поема наново. И сега редакторът изнасяше нещо като лекция за Иисус, за да изтъкне основната грешка на поета. Трудно беше да се каже на какво именно се дължеше неуспехът на Иван Николаевич — дали на изобразителната сила на неговия талант, или на факта, че беше абсолютно неосведомен по въпроса, с който се беше захванал, — но той беше изобразил Иисус като реално съществувала, макар и непривлекателна личност. А Берлиоз искаше да докаже на поета, че най-важното е не какъв е бил Иисус, добър или лош, а това, че този Иисус като личност изобщо никога не е съществувал и всички истории за него са чисто и просто измислица, най-обикновен мит.

Трябва да отбележим, че редакторът беше начетен човек и в своите обяснения много умело се позоваваше на древните историци, например на прочутия Филон Александрийски или на блестящо образования Йосиф Флавий, които нито дума не споменават за съществуването на Иисус. Проявявайки солидна ерудиция, Михаил Александрович осведоми поета между другото, че мястото в книга петнайсета, глава 44-а, в прочутите Тацитови „Анали“, където се говори за разпъването на Иисус, е чисто и просто по-късна добавка.

Поетът, за когото всичко, което чуваше от редактора, беше ново, внимателно слушаше Михаил Александрович, вперил в него будните си зелени очи, и само нарядко изхълцваше и проклинаше шепнешком кайсиевия сок.

— Няма нито една източна религия — говореше Берлиоз, — в която някоя непорочна дева да не е родила бог. Християните и те, без да измислят нещо ново, са създали по същия начин своя Иисус, който в действителност никога не е съществувал. Тъкмо на това трябва най-вече да се облегне …

Високият тенор на Берлиоз кънтеше в пустата алея и колкото повече навлизаше Михаил Александрович в тези дебри, в които без риск да си строши главата можеше да навлезе само много образован човек, толкова повече интересни и полезни неща научаваше поетът и за благия египетски бог Озирис, син на Небето и Земята, и за финикийския бог Тамуз, и за Мардук, и дори за по-неизвестния страшен бог Уицлипуцли, дълбоко почитан някога от ацтеките в Мексико.

И тъкмо когато Михаил Александрович разказваше на поета как ацтеките ваели от тесто фигурки на Уицлипуцли, в алеята се появи първият човек.

Впоследствие, когато, откровено казано, беше вече късно, разни учреждения представиха доклади с описанието на този човек. Съпоставянето им не може да не предизвика учудване. Така в първия се твърди, че човекът бил нисък, със златни зъби и куцал с десния крак. Във втория — че човекът бил огромен на ръст, коронките му били от платина и куцал с левия крак. Третият съобщава лаконично, че особени белези нямал.

Налага се да признаем, че нито едно от тези сведения не струва.

Преди всичко: описаният изобщо не куцаше, не беше и нисък, нито пък огромен, ами просто висок. Що се отнася до зъбите му, от лявата страна коронките му бяха платинени а от дясната — златни. Носеше скъп сив костюм и чуждестранни обувки същия цвят. Сивата му барета беше накривена предизвикателно над ухото, под мишница носеше бастун с черна дръжка, изваяна като глава на пудел. Изглеждаше над четирийсетте. Устата му — малко крива. Добре обръснат. Тъмнокос. Дясното му око черно, а лявото, кой знае защо, зелено. Веждите черни, но едната по-висока от другата. С една дума, чужденец.

Когато мина край пейката, на която се бяха разположили редакторът и поетът, чужденецът хвърли поглед към тях, спря се и изведнъж седна на съседната пейка, на две крачки от приятелите.

„Германец“ — каза си Берлиоз.

„Англичанин — помисли си Бездомни, — брей, как не му е горещо с тия ръкавици.“

А чужденецът огледа високите къщи, обградили в квадрат езерцето, и стана ясно, че вижда това място за пръв път и че то го е заинтересувало.

Той спря поглед на горните етажи, отразили в заблестелите си прозорци начупеното слънце, което напускаше завинаги Михаил Александрович, после го премести по-надолу, където прозорците вече здрачно тъмнееха, усмихна се снизходително на нещо, присви очи, сложи ръце върху дръжката на бастуна, а брадичката си върху ръцете.

— Ти, Иване — говореше Берлиоз, — много хубаво и сатирично си описал например раждането на Иисус, сина божи, но работата е там, че още преди Иисус са били родени редица синове божии, като, да речем, фригийският Атис, накъсо казано, нито един от тях никога не се е раждал, нито е съществувал, включително Иисус, и ти вместо раждането му или, да речем, поклонението на влъхвите, трябва да опишеш нелепите слухове за това раждане. Иначе от творбата ти излиза, че той наистина се е род!…

В този миг Бездомни задържа дъх, да спре хълцането, което ужасно го мъчеше, но само изхълца още по — мъчително и по-силно и в същия момент Берлиоз млъкна, защото чужденецът изведнъж стана и се запъти към писателите.

Те го погледнаха учудени.

— Моля да ме извините — заговори приближилият се с чуждестранен акцент, но без да изопачава думите, — че без да се познаваме, си позволявам…, но темата на вашия научен разговор е толкова интересна, че…

Той си свали учтиво баретата и на приятелите не оставаше нищо друго, освен да станат и да се поклонят.

„Не, по-скоро е французин…“ — реши Берлиоз.

„Поляк…“ — реши Бездомни.

Трябва да добавим, че още с първите си думи чужденецът направи на поета отвратително впечатление, а на Берлиоз по-скоро му хареса, тоест не че му хареса, ами, как да се изразим… заинтригува го, да речем.

— Ще ми позволите ли да поседна? — учтиво попита чужденецът и приятелите някак неволно се дръпнаха един от друг, а чужденецът пъргаво се настани между тях и веднага се намеси в разговора.

— Ако не греша, вие благоволихте да кажете, че Иисус изобщо не е съществувал на този свят, нали? — попита чужденецът, обръщайки към Берлиоз зеленото си ляво око.

— Не, не грешите — учтиво отвърна Берлиоз, — тъкмо това казах.

— Ах, колко интересно! — възкликна чужденецът.

„Какво, по дяволите, иска този?“ — помисли си Бездомни и се намръщи.

— А вие бяхте съгласен с вашия събеседник? — осведоми се непознатият и се обърна надясно към Бездомни.

— Хиляда на сто! — потвърди поетът. Той обичаше да се изразява цветисто и образно.

— Изумително! — възкликна неканеният събеседник, после, кой знае защо, се озърна крадешком, приглуши плътния си глас и каза: — Извинете за нахалството, но, доколкото разбрах, вие на всичкото отгоре не вярвате в бога? — Погледът му стана уплашен и той добави: — Кълна се, никому няма да кажа!

— Да, ние не вярваме в бога! — отвърна Берлиоз, леко усмихнат на уплахата на чуждестранния гост. — Но това може да се говори съвсем открито.

Чужденецът се облегна на пейката и почти изквича от любопитство:

— Вие сте атеисти?!

— Да, ние сме атеисти — отвърна с усмивка Берлиоз, а Бездомни си каза сърдито: „Откъде ни се лепна тоя чуждестранен гъсок!“

— Ах, каква прелест! — възкликна странният чужденец и взе да върти глава и да гледа ту единия литератор, ту другия.

— В нашата страна атеизмът не учудва никого — каза с дипломатическа учтивост Берлиоз, — преобладаващата част от нашето население съзнателно и отдавна е престанало да вярва на приказките за бога.

Тогава чужденецът направи следния номер: стана, стисна ръка на изумения редактор и каза:

— Позволете, да ви благодаря от все сърце!

— Но за какво му благодарите? — запремига Бездомни.

— За това изключително важно сведение, което за пътешественик като мен е безкрайно интересно — обясни задграничният чудак и вдигна многозначително пръст.

Важното сведение изглежда наистина бе направило на пътешественика силно впечатление, защото той погледна уплашено към къщите, като че ли се опасяваше да не види на всеки прозорец — по един атеист.

„Не, не е англичанин…“ — помисли си Берлиоз, а Бездомни си каза: „Къде ли е изпраскал така руския, много интересно!“ — и пак се намръщи.

— Но позволете да ви запитам — заговори отново чуждестранният гост след кратък тревожен размисъл, — какво да правим тогава с доказателствата за съществуванието божие, а те, както е известно, са тъкмо пет на брой?

— Уви! — отвърна със съжаление Берлиоз. — Но всички тези доказателства не струват пукната пара и човечеството отдавна ги е предало в архива. Та съгласете се, че в областта на разума не може да има никакво доказателство за съществуването на бога.

— Браво! — извика чужденецът. — Браво! Вие повторихте изцяло мисълта на неспокойния старец Имануил по този въпрос. Но куриозното е, че след като обори напълно и петте доказателства, той, сякаш за да се надсмее на самия себе си, изгради свое собствено шесто доказателство.

— Доказателството на Кант — възрази с тънка усмивка образованият редактор — също е неубедително. И не случайно Шилер казва, че Кантовите разсъждения по този въпрос могат да задоволят само роби, а Щраус просто се подиграва на това доказателство.

Берлиоз говореше и същевременно си мислеше: „Но кой е той? И откъде знае толкова добре руски?“

— Тоя Кант за подобни доказателства може ли да го приберат за две-три годинки в Соловки! — изтърси съвсем неочаквано Иван Николаевич.

— Иване! — пошепна сконфузен Берлиоз.

Но предложението Кант да бъде изпратен в Соловки не само не шокира чужденеца, но дори го накара да изпадне във възторг.

— Точно така, точно така — възкликна той и лявото му зелено око, обърнато към Берлиоз, заблестя. — Точно там му е мястото! Нали му казах тогава на закуска: „Ще прощавате, професоре, но сте измислили нещо много нескопосно. То може и да е умно, но е страшно объркано. Ще ви се смеят.“

Берлиоз се опули. „На закуска… На Кант? … Какви ги дрънка?“ — помисли си той.

— Да — продължи чужденецът, без да се смущава от учудването на Берлиоз, и се обърна към поета, — но да бъде изпратен в Соловки е невъзможно поради простата причина, че са минали повече от сто години, откакто се намира на едно място, къде-къде по-далечно от Соловки, и да бъде измъкнат оттам е абсолютно невъзможно, уверявам ви.

— Много жалко! — обади се заядливият поет.

— И аз съжалявам — съгласи се неизвестният, святкайки с око, и продължи: — Но ме тревожи следният въпрос: щом няма бог, пита се кой тогава ръководи живота человечески и изобщо целия ред на тази земя?

— Човекът сам си го ръководи — сърдито побърза да отговори Бездомни на този, да си признаем, не твърде ясен въпрос.

— Извинете — меко възрази непознатият, — но за да ръководиш, е необходимо все пак да разполагаш с точен план за известен, що-годе продължителен срок от време. Затова позволете да ви запитам: как може човекът да ръководи нещо, щом не само е лишен от възможността да си предначертае план, та макар и за смехотворно кратък срок — да речем, за около хиляда години, но не може да бъде сигурен дори в собствения си утрешен ден? И наистина — сега неизвестният се обърна към Берлиоз, — представете си, че вие например започнете да ръководите, да се разпореждате и с други хора, и със себе си и, как да кажа, тъкмо ви се услади, и хоп — изведнъж… хм… хм… саркома на белия дроб… — При тези думи чужденецът сладко се усмихна, като че ли мисълта за саркома на белия дроб му достави удоволствие — да, саркома… — примижал като котарак, повтори той звучната дума — и тогава — край на вашето ръководене! Вече не ви интересува ничия съдба освен собствената. Роднините почват да ви лъжат. Вие усещате, че става нещо лошо и хуквате по учени доктори, после по шарлатани, случва се дори и по врачки. Сам разбирате, че както първото и второто, така и третото е съвсем безсмислено. Всичко завършва трагично: онзи, който доскоро е смятал, че нещо ръководи, изведнъж се озовава легнал неподвижно в дървен сандък, околните разбират, че от лежащия вече няма никаква полза, и го изгарят в пещта. Случва се и по-лошо: човек тъкмо се накани да замине за Кисловодск — чужденецът стрелна с присвити очи Берлиоз, — на пръв поглед нищо и никаква работа, но и това не може — изведнъж, кой знае защо, вземе, че се подхлъзне и го прегази трамвай! Нима ще кажете, че той самият се е разпоредил така със себе си? Не е ли по-правилно да се мисли, че се е разпоредил съвсем друг? — и непознатият се разсмя някак странно.

Берлиоз слушаше с напрегнато внимание неприятния разказ за саркомата и за трамвая и го заглождиха тревожни мисли. „Той не е чужденец! Той не е чужденец! — мислеше Берлиоз. — Той е безкрайно странен субект… но, моля ви се, кой е той?“

— Пуши ви се, както разбирам? — неочаквано се обърна неизвестният към Бездомни. — Какви предпочитате?

— Да не би да носите различни? — мрачно попита поетът, който си беше свършил цигарите.

— Какви предпочитате? — повтори неизвестният.

— Е, да речем, „Наша марка“ — злобно отвърна Бездомни.

Непознатият тутакси извади от джоба си табакера и я поднесе на Бездомни.

— „Наша марка“.

Редакторът и поетът бяха поразени не толкова от факта, че в табакерата цигарите бяха именно „Наша марка“, колкото от самата табакера. Тя беше огромна, от висока проба злато и при отварянето върху капака й заискри със синьо-бял блясък брилянтен триъгълник.

Този път литераторите прецениха различно: Берлиоз: „Не, чужденец е!“, а Бездомни: „Виж го ти дявола!“

Поетът и собственикът на табакерата запушиха, а непушачът Берлиоз отказа.

„Ще трябва да му възразя така — реши Берлиоз. — Да, човекът е смъртен, безспорно. Но работата е там, че…“

Но той не успя да произнесе тия думи, защото заговори чужденецът:

— Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер.

„Каква абсурдна постановка на въпроса!…“ — ядоса се Берлиоз и възрази:

— Е не, това е вече пресилено. На мен например ми е, общо взето, ясно какво ще правя тази вечер. Разбира се, ако на Бронная върху главата ми не се стовари някоя тухла…

— Вижте какво — прекъсна го авторитетно непознатият, — разбира се, никаква тухла няма да се стовари ни в клин, ни в ръкав върху ничия глава. Уверявам ви, че тя изобщо не ви заплашва. Вие ще умрете от друга смърт.

— Може би знаете от каква именно? — с напълно обяснима ирония се осведоми Берлиоз, като се остави да бъде въвлечен в някакъв наистина нелеп разговор. — И навярно ще ми го кажете?

— На драго сърце — отвърна непознатият. Той измери Берлиоз с поглед, като че ли му взимаше мярка за костюм, и процеди през зъби нещо като: „Едно, две… Меркурий във втори дом… Луната си е отишла… шест — нещастие… вечер — седем…“ — после високо и радостно заяви: — Ще ви отрежат главата!

Бездомни диво и злобно се облещи срещу непознатия, а Берлиоз попита с кисела усмивка:

— А кой именно ще ми я отреже? Врагове? Интервенти?

— А, не — отвърна събеседникът, — една рускиня, комсомолка.

— Хм… — измуча Берлиоз, ядосан от шегата на непознатия, — това, прощавайте, е малко вероятно.

— Аз също моля да бъда извинен — отвърна чужденецът, — но е така. Да, исках да попитам какво щяхте да правите тази вечер, ако не е тайна?

— Не, не е. Най-напред ще се отбия в къщи на Садовая, а после, в десет часа вечерта, в МАССОЛИТ ще се състои заседание, което аз ще председателствувам.

— Не, това е невъзможно. — твърдо възрази чужденецът.

— Защо така?

— Затова, защото — отговори чужденецът и погледна с присвити очи към небето, където, предусетили вечерния хлад, безшумно сновяха черни птици, — защото Анушка вече е купила олиото и не само го е купила, но и го е разляла. Тъй че заседанието няма да се състои.

Тогава под липите настъпи, разбира се, мълчание.

— Извинете — поде след малко Берлиоз, като поглеждаше към дрънкащия дивотии чужденец, — какво общо има с това някакво олио… и коя е тази Анушка?

— Аз ще ви кажа какво общо има олиото — намеси се изведнъж Бездомни, решил явно да обяви на неканения събеседник война. — Не ви ли се е случвало, гражданино, да влизате в лудница?

— Иване!… — тихо възкликна Михаил Александрович.

Но чужденецът не се обиди ни най-малко и много весело се разсмя.

— Но да, разбира се, бил съм, и то неведнъж! — възкликна той със смях, но без да откъсва от поета око, в което нямаше смях, — Къде ли не съм бил! Жалко само, че не намерих време да попитам професора какво значи шизофрения. Тъй че вие си го попитайте, Иван Николаевич!

— Откъде знаете името ми?

— Но моля ви, Иван Николаевич, та кой не ви знае? — Чужденецът извади от джоба си излезлия миналия ден брой на „Литературная газета“ и Иван Николаевич видя на първа страница портрета си, а под него своите собствени стихотворения. Но това доказателство за слава и популярност, което вчера така беше зарадвало поета, сега хич не го зарадва.

— Извинете — каза той и лицето му помрачня, — не бихте ли ни оставили за минутка? Искам да кажа на приятеля си няколко думи.

— О, с удоволствие! — възкликна неизвестният. — Тук под липите е толкова хубаво, пък и за никъде не бързам.

— Виж какво, Миша — зашепна поетът, след като дръпна Берлиоз встрани, — той не е никакъв турист, ами е шпионин. Руски емигрант, който се е промъкнал тук. Кажи му да си покаже документите, докато не е офейкал…

— Така ли мислиш? — прошепна разтревожен Берлиоз и си каза: — „Има право…“

— Повярвай ми — изхриптя в ухото му поетът, — преструва се на глупак, за да изкопчи нещо; Чуваш ли го как говори руски — шепнеше поетът, но поглеждаше с едно око към чужденеца, да не би да избяга, — да го хванем, докато не е духнал…

И поетът задърпа за ръка Берлиоз към пейката.

Непознатият не седеше, а беше застанал до нея и държеше в ръцете си книжка с тъмносива подвързия, плътен плик от луксозна хартия и визитна картичка.

— Моля да ме извините, че в разгара на спора забравих да ви се представя. Ето моята визитна картичка, паспорта ми и поканата да дойда в Москва за консултация — каза солидно неизвестният, като гледаше проницателно двамата литератори.

Те се смутиха. „Всичко е чул, по дяволите..,“ — помисли си Берлиоз и с учтив жест даде да се разбере, че представянето на документите е излишно. Докато чужденецът ги навираше на редактора, поетът успя да прочете върху визитната картичка напечатаната с чуждестранни букви дума „професор“ и началната буква на презимето му — дубъл „ве“.

— Много ми е приятно — смутено мънкаше в това време редакторът и чужденецът прибра документите в джоба си.

По такъв начин отношенията бяха възстановени и тримата седнаха отново на пейката.

— Поканен сте като консултант, професоре? — попита Берлиоз.

— Да, като консултант.

— Германец ли сте? — осведоми се Бездомни.

— Аз ли?… — повтори въпроса професорът и изведнъж се замисли. — Да, май че съм германец… — каза той.

— Много добре говорите руски — отбеляза Бездомни.

— О, аз изобщо съм полиглот и владея много езици — отвърна професорът.

— Какъв сте по специалност? — полюбопитствува Берлиоз.

— Специалист съм по черна магия.

„А сега де!…“ — мерна се в ума на Михаил Александрович.

— И… и сте поканен във връзка с тази специалност? — заекна той.

— Да, във връзка с нея съм поканен — потвърди професорът и обясни: — Във вашата държавна библиотека са открити оригинални ръкописи на чернокнижника Херберт Аврилакски от десети век. Та трябва да ги разчета. Аз съм единственият специалист в целия свят.

— А-а! Вие сте историк? — с голямо облекчение и уважение попита Берлиоз.

— Да, историк съм — потвърди ученият и добави съвсем неуместно: — Тази вечер на Патриаршите езера ще стане една интересна история!

И отново безкрайно се учудиха и редакторът, и поетът, а професорът им направи знак да се приближат до него и когато те се наведоха, прошепна:

— Имайте предвид, че Иисус е съществувал.

— Вижте какво, професоре — отвърна с непринудена усмивка Берлиоз, — ние уважаваме големите ви познания, но по този въпрос сме на друго становище.

— Няма нужда от никакви становища — отвърна странният професор, — просто той е съществувал, и толкова.

— Но нали трябва да има някакво доказателство… — отвори уста Берлиоз.

— И от доказателства няма нужда — отговори професорът и заприказва тихо, а акцентът му, кой знае защо, изчезна: — Много просто — в бяло наметало…