Тоня Трайкова
Глина

Притихна бавно уличната глъчка,

не помня вече колко време мина,

но още продължавах да се мъча

в едно ателие над буца глина.

Посвикнах с непривичния й допир,

докоснах се до същества мъгляви,

а глината бе гъвкава и топла

и постепенно взе да оживява.

В оскъдната вечерна светлина

като в светилище на древно племе

се очерта извивка на жена,

приведена от непосилно бреме.

Лицето й се сля с дрезгавината,

обятието нежно се заобли

към скута. Там натегнало в съня си

детето бе убежище за обич.

Седеше тя направо върху пода,

а и къде ли можеше да иде,

главата й, застинала и горда,

напомняше на първобитен идол.

Тя бдеше неподвижно, бе готова

отгоре й да се стовари храма.

За да се види нейната суровост

не беше нужна култовата лампа.

И като тайнствен обред чак до тъмно

останах край готовата творба.

На тръгване грижливо я загърнах,

замислена за своята съдба.