Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Форматиране
Karel (2022)

Издание:

Автор: Алекс Болдин

Заглавие: Влак по терлици

Издание: първо

Издател: БГкнига

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Художник: Камелия Мирчева

ISBN: 978-954-8628-35-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4747

История

  1. — Добавяне

На Краси,

с благодарност!

Беше се вкопчил в скалата така, както отчаяно животно се вкопчва в живота. Наистина, сега беше само едно животно, което се бореше за живота си. Всяко негово сетиво беше напрегнато до краен предел. Страх сковаваше цялото му същество. Не виждаше изход от положението.

Някога, преди много години, когато бе много млад и болен, когато цял екип от лекари се бореха за живота му, бе същото. Беше се отписал от живота, бяха го отписали от живота почти всички, с изключение на младата лекарка от медицинската академия. Тя го спаси.

През онова време, за да излезе от безизходицата, трябваше да изучи древната техника за релаксация. Успя, след нечовешки усилия. Помогна му пак тя, помогнаха му още хора и оживя. За броени месеци се преобрази и стана друг човек, съвсем нов човек. Но беше млад… Беше много млад!…

 

 

Сега обаче нещата бяха съвсем различни. Страшната болка в левия прасец го бе направила немощен, висящ на стотина метра височина, залепен за отвесната каменна стена. Кой ли дявол го бе накарал да тръгне?

Схващането на прасеца започна още през студената октомврийска нощ в палатката под страховитата Стена. Знаеше, че такова нещо се случва при прекомерно охлаждане на мускулите. Въпреки всичко на сутринта реши, че ще му се размине.

И защо ли? Целият му живот бе като при хазарт. Недооценяваше нещата около себе, вземаше неразумни решения и бедите идваха една след друга. Да предизвикаш природата беше едно, но да предизвикваш съдбата и Бог е друго. Той ги предизвика и двете.

Един-единствен осигурителен клин крепеше надеждата му за спасение. Беше точно под лявата му ръка. Стискаше го с пръсти до болка. Другата си ръка бе пъхнал в дълбока цепнатина. Тя бе така здраво стиснала лакътя му, че не можеше да я извади без чужда помощ.

— Калине, държиш ли се?

— … Да… Държа се… но не остана за какво?

— Дръж се приятел, слизам да ти помогна! Само още десетина минути…

 

 

Преди два дни спореха в алпийския клуб къде да катерят през идващата събота. Надделя неговото предложение. Знаеха за страховитата и мрачна слава на южната стена на Вратцата. Цяла плеяда млади алпинисти бяха оставили костите си там. Тя беше нещо като стената Айгер на Балканите. Владо държеше на Мальовица, Момчил на Триград. В края на краищата приеха неговото предложение. При раздялата Хелен се умълча, стана толкоз тъжна, както не я бе виждал никога преди. Погледна го някак отчаяно, сякаш си вземаше сбогом или просто нему се стори така.

То женския поглед кой ли би разбрал? Обичаше го. Знаеше това. Всяка жена, която обича става като тигрица, за да защити щастието и живота на мъжа, когото си е избрала. Изпрати я до дома, прегърна я нежно и я целуна. „Няма страшно, мила. Ще я покорим тая стена!“. Каза й го, но съвсем не бе уверен в думите си. И тя като че ли го разбра.

В петък вечер се изля силен дъжд. Пътят от Добрич до Враца не беше от най-леките. Някъде край Ловеч спукаха гума. Извадиха резервната, но докато я поставят дъждът ги намокри до кости. Във Враца пристигнаха призори. Посрещна ги гъста мъгла. Тоя град май винаги бе тънал в мъгла.

Шофираше Стоян. Беше се така уморил, че едва държеше очите си отворени. Хелен се бе свила на задната седалка като малко, уплашено врабче. Ту задрямваше, ту се стряскаше. Накрая се пресегна, отвори термоса и си наля чаша от почти изстиналото кафе.

— Трябва да дремнем малко — предложи Стоян. — Така или иначе не можем да катерим в това лошо време. Край площада има някакъв стар хотел. Да починем до обяд, а…?

Никой не му отговори. Бяха съгласни. Кой ли би се отказал от почивка след осем часов пътен маратон по изровените български шосета?

Момичето на рецепцията ги посрещна хладно. Имаше места, но защо ли се мъчеше да им пробута скъпия, луксозен апартамент? Настаниха се. В края на октомври времето по тези места бе доста хладно. Завиха се с по едно излиняло одеяло. Друго нямаше. Заспаха тежък, изнурителен сън.

Към два часа след обяд, дъждът спря. Мъглата се вдигна и слънцето ласкаво погали сивите варовикови скали. Този така негостоприемен град се славеше с едни от най-красивите природни гледки в България. Наистина! Величествените скали бяха украсени с багрите на пъстра, многоцветна растителност, каквито само една тиха и мека есен можеше да сътвори. Въздухът бе кристалночист, пречистен от дъжда. От близката борова гора се носеше упойващия аромат на смола и свежест. Някаква тържествена тишина цареше наоколо и навяваше чувството за провинциално спокойствие. От близката черква се дочу камбанен звън. Отговори му камбаната на старата часовникова кула, досами хотела.

Хапнаха набързо и тръгнаха към прохода. Навлязоха в тясна камениста клисура. Шеметно високи скали ограждаха шосето. Долу вляво клокочеше пенлива, бистра рекичка. Мярна се красивата сграда на малък ресторант.

Неочаквано ги настигна цял керван от моторизирани рокери. Бяха се запътили нагоре към планината. Вероятно имаха уговорен рокерски събор на някоя поляна, скрита сред вековните букови гори. Те надуваха възбудено клаксони, надаваха викове, изпреварваха се един друг. Буйната им младост и адреналина напираше от всяка пора на младите им тела. Беше красиво да ги гледаш. Сякаш животът на млада България бликаше от тях.

 

 

Ръката, която бе пъхнал в дупката, бе започнала да посинява. Пръстите му изтръпнаха и се вкочаниха. Другата му ръка съвсем отмаля от стискане на осигурителната халка. Вцепеняващата болка в прасеца не стихваше. Идваше му да вие от болка. Не смееше да го стори. Щеше да уплаши приятеля си. Молеше се той да долази по-скоро до него, поне да му помогне да освободи заклещената ръка. Студена лепкава пот струеше по лицето му, стичаше се по гърба и постепенно го вледеняваше. Едно е да катериш този безумно див камънак през августовска жега, а друго е през студените дни на октомври. Егати лошия късмет! Сам го бе избрал… като повечето свои неразумни дела.

— Стоян ти спуска дълго въже от горе. Можеш ли да го поемеш?

— Ако освободя лявата ръка, ще остана да се крепя само на оная, дето не мога да извадя. Може да я счупя, така здраво се е заклещила. Опитай да дойдеш към мен, от дясната страна. Само ми помогни да я извадя.

— Три метра ме делят от теб. Обърни се, ще ме видиш… Не мога обаче да намеря опора. Ще ти подхвърля въжето. Отметни глава назад така, че да мине между теб и скалата. Тогава то ще се закачи за лявата ти ръка. Ако успееш да го провреш през халката и го навиеш около себе си, ще ти олекне.

— Хвърляй, но по-бързо, че едва се държа…

— Ето!

— Май успя!

— Хвани го внимателно, с някой от силните си пръсти. Добре! Бавно, не бързай! А сега го проври през халката… Аз съм му хванал края. И да паднеш, все ще успея някак да те задържа. Как чувстваш крака?

— Все така. Схванат е. Клинът ми е летен и не ме пази от студа.

— Ех, Калине… Вършиш ги и ти едни…

— Един път се мре, Момчиле…

— Не говори така… Трябва да се приберем здрави. Хелен ни наблюдава отдолу. Какво ли й е на нея? Обича те… Не я оставяй, Калине! Дръж се!

 

 

В събота не валя. Земята и скалите засъхнаха. Алпинистите огледаха отблизо подстъпите към Стената. Бяха осеяни с големи скални блокове. Тук-там синееха цветчета на късната планинска мента. Стадо кози се катереше по близкия сипей. Козарят ги бе оставил да ходят на воля и те, водейки се от шестото си козе чувство, трасираха свой традиционен, планински маршрут. Две едри овчарски кучета ги следваха плахо и внимателно.

Определиха утрешното място за катерене. Избраха един от най-тежките турове. В класификатора го водеха с шеста категория на трудност. Владо и Хелен опънаха палатките. Стоян и Момчил донесоха вода от близкия извор, след това напалиха малък огън. Трудно откриха сухи съчки, но бутилката с бензин им помогна да разпалят огъня. Изпекоха малко месо за вечеря. Калин включи портативния батериен телевизор. Гледаха новините, чуха прогнозата за времето, а след това легнаха. Трябваше да се наспят добре, защото утрешният им ден щеше да бъде ден на върховно изпитание.

Неделната утрин ги посрещна с шум от автомобили. Някакви тежки автоцистерни, пълни с мляко, се нижеха по тясното асфалтирано шосе. Горе в планината вероятно имаше мандра за сирене и кашкавал. Слънцето проби утринната мъгла и заблестя ярко и обнадеждаващо. Ранобудни птичи ята се стрелкаха в небесната синева. Над Стената се рееше сокол мишелов. Там някъде беше неговото царство, недостъпно за човешка ръка и за други неприятели. В рядката борова гора някаква пойна птичка, скрита сред игличини и шишарки, извиваше омайни трели. Пожълтялата трева бе мокра от студената есенна роса.

Стоян се запъти по една странична пътека нагоре, нарамил въжета и алпийски принадлежности. Той щеше да качи билото и да осигури отгоре безопасността на групата. Тук имаше тая възможност и това бе един от редките шансове за оцеляване, в случай на възникване на фатален проблем. Трябваше му един час време за изкачване, а това означаваше да го изчакат.

Най-сетне тръгнаха. Водеше Калин. Опипваше внимателно всяка издатина и цепнатина. От време на време загребваше с ръка от малката торбичка с магнезиев окис и продължаваше нататък. Беше уверен в целта си. Някакво царско спокойствие, като пред тежък изпит, го бе обхванало. Неочаквано в съзнанието му зазвуча една стара и любима песен. Затананика си я тихичко. Представи си, че е тръгнал към Рая. Така му изглеждаше това изкачване. Душата му пееше. Окото му се радваше на есенната планинска красота. Тя беше навсякъде около него, в червенеещите листа на скалните храсталаци, в жужащите насекоми, лазещи по изгладения камък, в птичето чуруликане на гнездящи в дупките скорци.

От време на време, хвърляше поглед надолу, където сред отвесните скали на прохода се виеше бистрата рекичка. Там стоеше Хелен и го чакаше. Тръпнеше при всяко негово движение. Молеше се да успее, както винаги досега. Познаваше характера му. Когато той настоя за това катерене, тя не пророни и една дума. Знаеше, че е против, но беше готова да направи всичко, което би му доставило удоволствие. Не познаваше друга такава любяща жена.

Беше се замислил. Това трая кратък миг. Разсеян, се хвана за един разклатен камък. Камъкът се откърти и Калин увисна на другата си ръка. Единият му крак беше във въздуха, а другия току-що бе закрепил на една издатина. Алпинистът се стресна. Опита се да потърси опора, но рязкото движение предизвика спазъм в прасеца. Острата сковаваща болка го накара да извика. Такива схващания получаваха гмурците при рязка смяна на температурата на водата. Изходът от положението бе убождане с игла. Тук той нямаше игла, а и да имаше не би могъл да я използва. Стенеше от болка и се виеше като червей на едно място.

— Какво става с теб, приятел? — повика го Момчил.

— Схвана ми се прасецът… Мъча се да се стабилизирам на едно място.

— Не се движи много. Болката минава за десетина минути. Опитай да го масажираш…

— Хванал съм се само с едната ръка. Ако не закрепя и другата, ще падна.

Калин се напрегна. С последни усилия успя да пъхне свободната ръка в някакъв вертикален скален процеп. Хелен му крещеше нещо. Може би се мъчеше да го посъветва. Не я чуваше. Цялото му внимание бе обзето от това как да се закрепи и преодолее болката. Козирката над него бе с обратен наклон. Преодоляването й в момента бе невъзможно.

— И ръката си заклещих в една цепнатина — простена Калин.

Свободната му ръка, пъхната в процепа, се оказа блокирана и обездвижена. Теглото на тялото му беше изиграло лоша шега, защото я бе заклещил здраво, точно над лакътя.

— Дръж се, приятелю, идвам!

Момчил запълзя към другаря си бавно и внимателно, защото вече нямаше осигуровка. Минаха десет напрегнати минути. Стоян беше спуснал дълго въже от билото и ги приканваше да се вържат за него. То се люлееше над тях, отскачаше от камъка и отново ги приближаваше. Най-сетне Момчил успя да го хване. Едва три-четири метра го отделяха от Калин. Не можеше да ги премине. Стената бе изгладена като стъкло. Не се виждаха никакви опорни места за закрепване.

— Внимавай, друже! Наклони глава назад, а аз ще хвърля въжето така, че да мине между теб и скалата. Ако те удари по ръката, опитай да го хванеш. Това е единственото спасение. Закрепил съм въжето откъм мен. Действай спокойно и бързичко…

Момчил заметна въжето. То описа плавен кръг и при падането си докосна лявата ръка на пострадалия, която стискаше до изнемога осигурителния клин. Двата му пръста се отвориха инстинктивно и стиснаха въжето. Дотук добре… С мъчителни усилия провря въжето през халката на клина. Успя! Целият трепереше от физическото напрежение. Пое рязко дъх, стисна с болезнено усилие въжето, понадигна се и успя да извади блокираната в процепа ръка.

— Май стана! — викна изтощено. Но…

В този миг нов спазъм сгърчи крака му. Дойде му много. Двете ръце и единият крак вече не го слушаха. Направи последен отчаян опит да се задържи към студената скала. А сетне… сетне се отлепи от нея и полетя надолу като в забавен филмов кадър…

Далече под него се чу писък. Момчил усети рязък удар и някаква непреодолима сила го повлече към пропастта. Падащият бе успял да увие въжето около ръка и тяло, но не бе могъл да стори нищо повече.

Чу се силен и глух тласък. Въжето се опъна до скъсване. С върховни усилия Момчил успя да се удържи. Времето спря за малката алпийска група. Нещо ужасно се бе случило, нещото, което никой алпинист не би желал да изпита.

— Калине-е-е… — крещеше отдолу Хелен.

Отговор не последва. Алпинистът бе замлъкнал.

— Какво става там долу, бе… — включи се и Стоян.

— Калин падна… Аз го държа, но не отговаря. Нещо е станало с него.

— Опитай да го достигнеш, вероятно си е ударил главата…

— Опитвам, хей сега… Ето, достигнах го! В безсъзнание е… Ударил се е зле. По каската му има вдлъбнатина.

— Не се мотай! Спускай го надолу! Аз ще повикам спешна помощ.

На шосето, идващо откъм прохода, се бяха спрели няколко автомобила. Хората гледаха нагоре, разбираха какво е станало, но не можеха да помогнат. Хелен ридаеше отчаяно. Беше се хванала инстинктивно за устата, разширила очи, затаила дъх. Нейното предчувствие се бе сбъднало. Защо допусна да се случи? Защо не го спря? „Боже! Спаси го, Боже!“, мълвяха пресъхналите й устни.

Въпреки отчайващата ситуация, свалянето на Калин вървеше успешно. След двайсетина минути Момчил го положи на изсъхналата трева. Междувременно екипът от спешната помощ бе пристигнал. Лекарят опипа внимателно пострадалия след това колебливо заяви:

— Гръбнакът му е невредим. Има счупвания на бедрената кост и едната ръка. При падането е ударил и главата. В шок е, от мозъчното сътресение. Каската го е спасила от сигурна смърт. Ще се оправи! Здравеняк е! Кой ще дойде с него до болницата?

— Идвам! — Хелен се олюля и пристъпи към носилката. Качиха се в линейката заедно с Владо. Тръгнаха.

Наблюдателите, коментиращи оживено събитието, постепенно се разотидоха. Остана само Момчил да събира екипировката. Минавайки край скалата, той неволно съзря на нея малка бяла мраморна плоча, скрита зад прораснал глогов храст. Тя бе закрепена към скалата с два метални клина във формата на красиви еделвайси. Оказа се, че е паметна плоча за загинал алпинист. В горния й край имаше вдълбан надпис, който гласеше: „Пътнико, помни, че ти си тук като сълза върху ресници!“.

Алпинистът въздъхна, вдигна поглед към страховитата и дива Стена… Над нея, огрян от залязващото слънце, се рееше кафяв скален орел. Той изпляскваше за кратко с криле, след това политаше в широки и елегантни кръгове. От време на време изкряскваше своя птичи зов, сякаш искаше да каже: „Тук е моето царство! Отредено е за мен, от векове и за векове…!“

Край