Волфганг Холбайн
Вълче сърце (5)

Епилог

Нищо на това място не беше се променило през изминалите три седмици и половина. Сякаш къщата, приличаща на огромно лястовиче гнездо насред долината, съществуваше в някакво друго измерение извън времето. В известен смисъл си беше и така, помисли си Щефан. Това убежище високо над върховете на „Вълче сърце“ беше построено от хората, но не за тях. Усещаше предишното присъствие на Уайт, Ребека и своето собствено и, разбира се, това на руснаците. Жестоката смърт на Барков продължаваше да тежи във въздуха като нещо почти осезаемо, сякаш е станала само преди минути, а не преди цяла фаза на луната. Усещаше също така, че оттогава друг човек не беше влизал в къщата — също, както и от деня, в който е била построена. Беше паметник за обитателите на долината, които идваха в човешки образи, но не бяха хора.

Нищо не беше променено от последното им идване тук. Дори тъмните петна върху масата си бяха на мястото — кръвта на Барков, засъхнала и непочистена от никого.

Щефан чу стъпките на много хора, които се приближаваха. Обърна се, заобиколи с широка крачка голямата дупка, която тогава бяха разкъртили в пода, и отиде до прозореца.

Гледката беше друга. През последните три седмици снегът почти се беше стопил. Само тук-там още светлееше бяло петно, върху скалите проблясваше ледена кора или на върха на някое дърво искреше кокетна шапчица. Вълче сърце представляваше фантастична, величествена гледка. Луната засипваше върховете на дърветата със сребриста светлина, от която всички други цветове бледнееха. Тя носеше със себе си нещо друго, непознато и примамливо.

Щефан затвори очи и напрегна всички сили, за да се концентрира. Беше му невероятно трудно да устои на изкушението на луната. Вълкът в него все по-настойчиво напомняше за направената уговорка.

Скоро, помисли си той, скоро.

Стъпките се приближиха. Щефан се дръпна от прозореца и преди да се обърне към вратата, още веднъж хвърли поглед над скалистия хребет над хижата. Трите бронирани коли на руснаците стояха горе с изключени фарове. Тъмнината и маскировъчният им цвят ги правеха невидими за човешкото око — приличаха на сенки, които едвам се открояваха от очертанията на скалата. Само че той отдавна вече нямаше нужда от несъвършените човешки сетива. Виждаше бронетранспортьорите почти толкова ясно, колкото през деня. Дулата на оръдията и картечниците им заплашително сочеха към върховете на дърветата под него. Чувстваше съвсем ясно и концентрацията на мъжете, които седяха в бронираните великани и се взираха в инфрачервените си скенери, готови да открият огън и при най-малкия признак на живот.

Наемническата армия на Барков чувствително беше се смалила в сравнение с последния път, когато бяха тук. В това отношение Уайт се оказа прав — след убийството на водача бандата много бързо се беше разпаднала. Около сина на Барков бяха останали само шепа хора. Тези, които бяха лично задължени на баща му, и тези, които не знаеха къде другаде да отидат. Въпреки това боеспособността на групата не беше много променена, защото дезертьорите бяха оставили голямата част от оръжията си.

Тръгна към вратата. Две крачки, преди да я достигне, тя се отвори и Уайт, Барков и Мат влязоха в помещението. И тримата бяха в маскировъчни дрехи и ботуши, а Барков носеше и каска с вградена радиостанция, чийто микрофон висеше на тънка жица пред устата му. И тримата представляваха комична гледка, защото бяха с превързани ръце, увиснали на бинт.

Барков мина край Щефан и със застинало като камък лице впери поглед в засъхналата кръв на баща си върху масата. После рязко се отмести до прозореца и погледна надолу към долината.

— Готови сме — каза той.

Щефан поклати глава, макар че Барков изобщо не го гледаше.

— Още е рано. Изчакайте, докато изгрее слънцето. На тъмно хората ви нямат никакви шансове, повярвайте ми.

Руснакът се изсмя сухо и без да се обърне, погледна Щефан в отражението на стъклото. В погледа му се четеше нескрито съжаление.

— Подценявате ни, Щефан. Не правете същата грешка като онези зверове отвън.

Уайт презрително изсумтя.

— Ако добре си спомням, онези зверове отвън доста убедително спечелиха последната битка.

В продължение на две-три секунди Барков не реагира, така че Щефан се зачуди дали изобщо е чул думите на американеца. Но после много бавно се обърна и го погледна. По погледа му Щефан разбра това, което още от първата минута знаеше — Барков ще убие Уайт, спътника му и него, Щефан. Никога не е имал намерение да ги остави живи.

— Тогава не знаехме с какви същества си имаме работа. Сега вече знаем. — Той погледна часовника си. — Време е. Не напускайте къщата, преди да се върнем. Хората при оръдията имат заповед да стрелят по всичко, което се движи. Улучват целта почти винаги.

— Ще останем тук — обеща Щефан. — И не забравяйте — стреляйте в главите им. Или ги изгорете…

— Ще направим и двете — отвърна Барков и потупа с длан огнепръскачката, преметната през рамото му вместо пушка. После включи радиостанцията в каската си, каза в микрофона няколко думи на руски и излезе, без да каже нищо повече. Вратата зад него остана отворена.

Щефан отново се приближи до прозореца и погледна надолу. Изминаха само няколко мига, преди първият от хората на Барков да се появи в полезрението му.

Щефан гледа след отряда наемници, облечени в маскировъчни дрехи и въоръжени с очила за нощно виждане, огнепръскачки и автомати, докато се скриха в гората под него. Заедно с Барков бяха осемнадесет. Горе оставаха шестима в бронемашините и трима в лагера — това беше цялата армия на Барков. Тримата в лагера вероятно вече бяха мъртви, а онези в колите скоро щяха да умрат. Щефан чувстваше как смъртта ги приближава.

За никой от тях не му беше жал. Всеки един беше убиец, на чиято съвест тежаха много човешки животи. Дори и да не беше така, ако Щефан изобщо беше научил нещо от всичко, станало напоследък, то беше колко нищожен е човешкият живот — и изобщо всеки друг живот. Важно беше родът да продължи да съществува. Другото беше без значение.

Когато долу в долината проехтя първият изстрел, в огледалната повърхност на стъклото пред себе си видя как Мат извади пистолет и го насочи към него. Без да се обръща, каза съвсем спокойно:

— Преди Мат да ме застреля, отговорете ми на още един въпрос, Уайт. Не, всъщност на два.

Бавно се обърна към двамата. Мат изглеждаше малко изненадан, но Уайт беше вдигнал здравата си ръка и му даваше знак да изчака.

— Откога знаете? — попита американецът.

— Че ще ме убиете ли? — Щефан вдигна рамене. — От не много отдавна. От вечерта в къщата на Роберт. Мат твърде добре знаеше как трябва да бъдат убити тези животни. И не трябваше да убива Ева… Направил го е, за да настърви Соня и братята й, нали?

Уайт кимна с глава.

— Изплашихте ме, Щефан. Бяхте на път да се побратимите с тях. Не биваше да допускам подобно нещо.

— А кой ви казва, че не съм го сторил?

— След като убиха жена ви? — Уайт се изсмя. — Никога не бихте го направил! Това ли беше въпросът ви?

— Не. — Щефан посочи Мат. — А защо жената в болницата? Служителката от социалния отдел. Тя нямаше нищо общо със случая.

— Да, жалко… — безчувствено промърмори Уайт. — Не ви излъгах, когато казах, че Мат трябваше да пази вас и Ребека. Исках да ви помогна, Щефан. На Мат му беше заповядано само малко да я посплаши. За съжаление тя оказала съпротива, а той малко е попрекалил. Както казах, нещастно стечение на обстоятелствата. От друга страна, не е чак толкова жалко за нея. По принцип хора като тази жена са излишни. Носят повече вреди, отколкото ползи.

— И вие ги прочиствате, така ли?

Уайт вдигна рамене.

— Все някой трябва да върши мръсната работа, нали?

— Като тук? — Щефан посочи навън. — Планирали сте го от самото начало, прав ли съм?

— Веднъж вече бях тук — отвърна Уайт. Лицето му потъмня, сякаш с тези думи извика от спомените си стара, неотминала болка. — Беше преди почти двадесет години. Тогава бях като вас, Щефан — млад, наивен, изпълнен с мечти и твърдо убеден, че мога да повдигна света от устоите му. Току-що се бях оженил и това беше сватбеното ни пътуване през Европа и Балканите. Беше ни много забавно, знаете ли? Разгледахме замъка на Дракула, пътувахме с карета през Трансилвания, а вечер карахме местните хора да ни разказват истории за върколаци и вампири. Невероятно! Голям майтап! — Гласът му стана по-тих. — После дойдохме тук…

Щефан съжали американеца. Разбираше какво е изпитвал тогава. И може би все още изпитва. Омразата и любовта бяха чувства, които еднакво тежаха на везната. Предполагаше, че омразата може да продължи по-дълго, защото е като огън, който се поддържа от само себе си.

— Те я убиха, така ли? — предположи той.

— Нея и всички, които бяха с нас — потвърди Уайт. — Девет души. Останах единствено аз. Но се заклех, че ще се върна и ще се разплатя.

— Защо? — попита Щефан. — Те не правят никому нищо, Уайт. Искат просто да живеят своя си живот. Ние нахлухме в техния свят, забравихте ли? Ние започнахме да убиваме, не те.

Проблясването в очите на Уайт му подсказа, че и тогава, преди двадесет години, не е било по-различно.

— Защото не е правилно! — изкрещя Уайт. — Защото… защото тези твари нямат право на живот! Не и в този свят! — Той измъкна осакатената си ръка от бинта и я размаха. — Те са жестоки! Убиват и осакатяват, защото им доставя удоволствие! Те… те са противоестествени!

— И затова им обявихте война — въздъхна Щефан. — Вие сте безумец, Уайт, знаете ли?

Откъм долината проехтяха изстрели. Червени отблясъци от огън и мъчителен вой показаха, че първите жертви вече са паднали. Миг по-късно се чу предсмъртен човешки вик и Уайт пискливо се изсмя.

— За безумец планът ми работи невероятно добре, нали? Чувате ли? Ще се изтрепят взаимно! Съжалявам, че вие двамата с жена ви бяхте въвлечени в цялата история. Не го исках. Мислех си, че ще успея по друг начин да принудя отряда на Барков да разчисти тези демони.

— Служител на ЦРУ, който командва армия руски наемници? — Щефан поклати глава. — Това е абсурдно!

— Трябваше ли да помоля началниците да ми дадат на разположение отряд морски пехотинци, за да гоня върколаци? — изсумтя Уайт. — Какво искате? Планът действа! Това ли беше вторият ви въпрос?

— Не — отвърна Щефан. Мат междувременно беше свалил оръжието, но внимателно го следеше. Отвън се чуваха все повече изстрели и викове и играещи червеникави отблясъци все по-често осветяваха настъпващия здрач.

— Как така вие не се променихте, Уайт? От всички нас вашата рана беше най-лоша.

— От двадесет години се занимавам с тях. Убил съм стотици, на много места по света. И знам повече за тези същества, отколкото можете да си представите. Трябва да мине известно време, преди да започнат промените. Като гангрена е. Ако раната бъде достатъчно бързо превързана, за да се спре разпространението на отровата в тялото, тя губи действието си. Тогава дадох на санитарите в хеликоптера много точни указания.

— Това означава, че сте могъл да спасите мен и Ребека, така ли?

Уайт замълча.

— Само че тогава нямаше да имате стръв — продължи Щефан. — И точно вие се осмелявате да ги наричате „чудовища“?

— Историята е стара колкото света — хладно произнесе Уайт. — Накрая побеждава по-силният. И аз спечелих.

— Е, тогава ни остава само едно — промърмори Щефан.

— Така е — ухили се Мат, вдигна пистолета и се прицели в челото му. — Bye-bay, вълкобой!

Проехтя изстрел. Мат продължи да се хили, но на челото му изведнъж се появи трето, червено око, от което върху лицето се стече една-единствена кървава сълза. Когато достигна ъгълчето на устата му, усмивката на американеца угасна. Той изпусна пистолета, направи половин крачка напред и рухна на пода. Зад него в помещението влезе Дорн и насочи пистолета, с който беше убил Мат, право в лицето на Уайт.

Американецът застина на мястото си. Погледна Дорн и в погледа му Щефан различи зловещото осъзнаване, спомена за нещо видяно и после забравено. Сега разбираше колко важно е било — Дорн, който лежи по гръб на пода в опустошената стая на Роберт, и огромен черен вълк, наведен над него, нежно докосващ със зъби гърлото му.

Чу се тупкане на меки лапи и в къщата влязоха два вълка — огромна, кафеникава женска и катраненочерно младо вълче. Животните бавно се приближиха до Щефан и застанаха от двете му страни.

— Бяхте прав — каза той. — Планът ви проработи. Барков и върколаците ще се избият взаимно. Няма значение коя страна ще спечели. Едната ще бъде изтребена, а от другата ще останат много малко екземпляри.

— А тези, които останат, няма да имат никакви шансове срещу вас — продължи мисълта му Уайт.

Щефан кимна с глава.

— Да. Никога не бихме могли да живеем заедно с тях. Във „Вълче сърце“ има място само за една глутница.

Той даде знак на Ребека и на малкото. Докато двата вълка разкъсваха американеца на парчета, се чуха стенанията на Дорн. Пистолетът изтрополи на пода, скимтенето на полицая стана по-силно. Превъплъщението не беше безболезнено, а и много го беше страх, защото за него всичко беше ново и непознато.

После промяната започна и у Щефан.

Болката беше ужасна, но той не чувстваше никакъв страх. А и защо? Навлизаха в съвършено нов, непознат свят, в бъдеще с неизвестни досега радости и неоткрити приключения.

Под тях, в долината, вълците умираха, но още докато вилнееше лютата битка, тук горе, в къщата на върха на скалата, се образуваше ядрото на новия, здрав и силен род. Два женски и два мъжки вълка. Малко, но достатъчно за началото на нов народ.

Бъдещето беше подсигурено. Вълкът, който някога беше Щефан, изви глава назад и нададе протяжен вой. Беше време за лов.