Джос Стърлинг
Самър (9)

Глава 9

Сол прекоси стаята за част от секундата, сграбчи Виктор и го притисна в мечешка прегръдка.

— Виктор! — възкликна той и го залюля в ръцете си. — Майка ти ще те убие.

— Сигурно месеци наред ще трябва да се храня в плевнята, а? — пошегува се Виктор и на свой ред прегърна баща си.

— Това ще е най-малкото. — Сол се дръпна назад, за да го погледне. — Добре ли си?

— Чувствам се прекрасно, татко — отвърна Виктор неочаквано меко.

— Значи, наистина е тя, а?

— Да.

— Тогава всичко си струваше. — Сол го пусна и го остави на Трейс и Уил, които дадоха шумен израз на радостта си с цял ритуал от почуквалия по главата и потупвания по гърба. Виктор най-накрая успя да се измъкне от лапите им леко задъхан и едва тогава насочи вниманието си към останалите в стаята. Естествено, не можехме да му се сърдим — и четиримата бяха като пияни от радост и облекчение.

— Предполагах, че може да ви хрумне да хукнете след мен, но не очаквах да доведете и гости за веселбата. — Възвърнал си бе обичайното сдържано чувство за хумор. — Вие сте момчетата на Робинзон, нали? — Той стисна ръцете и на двамата, а те му кимнаха в отговор, без да се усмихват. — Чувал съм за вас. Нямате неуспешна мисия, независимо от обстоятелствата. Благодаря, момчета, че сте дошли да помогнете. Надявам се, че не се е наложило да ипотекираш къщата, а, татко? Знам, че са най-добрите, а качеството струва скъпо.

Сол се покашля.

— Ив финансира операцията. — Предпоследният брат на Виктор бе спечелил цяло състояние в областта на дигиталните технологии. — С Феникс настояха да помогнат поне с това, понеже не им позволих да дойдат.

— И правилно. Това място не е за хора без военна подготовка. Ами Самър? За нея не ви ли беше страх? — Виктор ме хвана за ръката. — Не биваше да идваш. — Той ме целуна по бузата и брадата му одраска кожата ми.

— Наложи се.

— Изнудиха ли те? Искаш ли да сритам нечий задник от твое име?

— Май точно това планират за теб, господин Беглецо.

— Наричай ме господин Спасителен отряд. — Сивите му очи заблестяха. Близостта на сродната му душа така го бе преобразила, че сякаш някой най-после бе запалил лампичките на коледната елха, разкривайки цялата й топлина и красота.

— Е, къде е?

— Скрих я на сигурно място, за да мога да дойда и да ви кажа да се измитате оттук. Уил, татко, чисто ли е?

— Да, периметърът е осигурен. Наблизо няма полиция — отвърна Уил и за да се увери, огледа градината, нищо че дарбата му се справяше по-добре от очите му.

— Нямам много време, защото не ми се ще да я оставям сама. Определено е смела, но последните осемнайсет месеца направо са я съсипали. В момента е доста уязвима.

В главата ми изникна образът на безценна старинна ваза, цялата напукана и старателно залепена от музеен служител, а Виктор бе памукът, в който бе обвита. Изпратил бе същата картина и на останалите, с изключение на Хал. Усетил, че не успява да комуникира с него, Виктор се обърна да го погледне по-внимателно.

— С теб не мога да установя телепатична връзка. Защо?

— Вероятно защото не съм савант — рече Хал.

— Ясно. — Професионалист до мозъка на костите си, Виктор прие информацията, без да трепне, и продължи нататък: — В такъв случай останалото ще го кажа на глас. Никой не ни подслушва, нали?

— Всичко е чисто — потвърди Уил.

— Тогава разказвам накратко какво е ситуацията. Атуса Науаби е сродната ми душа. — Виктор поклати глава невярващо и неволно се усмихна. Нещо в мен се пречупи, гърдите ми изпуснаха тиха въздишка на радост за него и на тъга за мен самата. — Скроили са й капан, вероятно някой местен. Короната била открадната вечерта преди откриването на изложбата и моментално е била изнесена извън страната. Атуса нямала време да проучи какво се е случило, тъй като кражбата била докладвана, преди изобщо да разбере за нея, и веднага след това я арестували. Подправен бил документ за произхода на короната, който уж бил подписан от нея, така короната е пусната за продажба. От снимките в интернет личи, че това е същата корона. И вече е продадена.

— Хванали сме Ив да провери как точно е станало — каза Сол.

— Така ли? — изненада се Виктор. — Излиза, че вече знаете. Но как?

— Благодарение на Самър и Хал. Освен всичко установиха контакт със семейството на Атуса.

Виктор помисли малко и реши значително да съкрати обясненията си.

— Май съм би подценил, приятели.

Хал ме побутна с рамо.

— Не е лошо да си имаш такъв страхотен четец на мисли в екипа, нищо че не обича да изпълнява заповеди.

Присвих сърдито очи насреща му и той прихна. Но комплиментът определено ме зарадва.

— Всички униформени са хукнали към долината Панджшир — каза Трейс, с което ни върна към реалността.

— Чудесно — Виктор потри ръце. — Онзи тип свърши добра работа срещу обещаната отплата.

— Отплата ли?

— Казах му, че може да задържи колата, ако се отдалечи достатъчно, че полицията да изгуби дирите му.

— Доста добър стимул е имал…

— Сигурен съм, че разполага с някой братовчед, който ще му смени регистрационните табели и ще я пребоядиса, но пък властите известно време ще са твърде заети, така че можем да се върнем към първоначалната ни мисия.

— Извинявай, ама заповедите ни са да те измъкнем оттук — обяви Лукас. — И при положение че стоиш пред нас, бих казал, че приключихме със задачата.

— Точно така. Чувствайте се свободни да си вървите. Всъщност предпочитам така да сторите. А аз трябва да изчистя името на Атуса.

Виктор скръсти ръце и неволно зае властната поза на Лукас. Внезапно ми се изясни, че в стаята имаше твърде много командири и твърде малко войници, та операцията ни да има успех.

Лукас се спогледа с братята си.

— Наредено ми е незабавно да те върна в Америка, независимо от обстоятелствата, и точно това възнамерявам да направя.

Сол поклати глава.

— Не, Лукас, сигурен съм, че разбираш, че мисията вече не е същата? Никога не съм казвал „независимо от обстоятелствата“.

Лукас го изгледа примирено.

— Не ти, Сол. Не действам по твоя заповед, нито пък възнамерявам да приема пари от теб, така че не се тревожи. Действам по заповед на американския министър на отбраната, а отрядът ни бе изпратен от британския му колега.

— Какво?

— Тая няма да стане! — Уили и Трейс скочиха на крака и заеха отбранителни позиции до брат си и баща си. Внезапно атмосферата в стаята се нажежи до алено.

— Опитайте се да разсъждавате разумно. Специален агент Виктор Бенедикт представлява твърде голям риск за сигурността, та да бъде оставен да тича след няколкостотин грама древно злато, дори и това да петни името на сродната му душа. Като се приберат в Щатите, могат да се опитат да изчистят позорното петно или пък да поискат да им дадат нови самоличности, както преценят. Но ние не можем да чакаме във враждебна територия. Виктор трябва да се върне в Щатите и ще тръгне още тази вечер. В Кабул ни чака хеликоптер, който е изцяло на наше разположение.

— Не! — гласът на Виктор отекна в стаята.

Изражението на Лукас помръкна.

— Нямаш избор. Нещата вече не опират само до теб, Бенедикт. Не осъзнаваш ли, че бягството ти излага на риск безопасността на всички саванти? Американското и британското правителство се канеха да прекъснат взаимоотношенията си с нас, като се има предвид, че най-ценният им агент е дезертирал. Дадоха ни един последен шанс, за да докажем, че не сме безотговорни като теб, че сме в състояние да върнем кривналите от пътя обратно в стадото.

— Съжалявам, Виктор. Не знаех — обади се Сол. — Дори не съм усетил, че има нещо такова.

Виктор стисна баща си за ръката.

— Не си ти виновен, татко. Това е моят свят, а не твоят. Правителствата не играят справедливо.

— Може би сега е моментът да уточня, че ако някой от присъстващите в стаята не се подчини на пряка заповед от президента и британския премиер и не ни съдейства, може да бъде обвинен в подпомагане на беглец. — Лукас кимна на братята си да заобиколят Виктор. — Не насилвай ситуацията, Бенедикт. Не карай семейството си да плаща за грешките ти.

Увих ръце около тялото си, застинала извън кръга на перчещите се мъжкари. Момчетата от отбор „Робинзон“ бяха трима, а от „Бенедикт“ — четирима, но нещата май не опираха до физическо надмощие. Все още не бяхме виждали братята Робинзон в действие, но знаехме за репутацията им, че не се отказват, докато не постигнат всички цели на мисията. Най-после ми стана ясно защо през цялото време се държаха толкова тайнствено, разбрах, че бяха възнамерявали да играят двойна игра, сетих се как в момента, в който се появих, бяха вдигнали щитовете, така че никой да не може да им чете мислите.

— Съумя ли да установиш къде е доктор Науаби? — обърна се Лукас към Скот, който бе спрял най-близо до Виктор.

— Да. Имам координатите. Телепатичната връзка между тях е много силна.

Студената ярост в очите на Виктор направо ме плашеше.

— Няма дори да докоснете сродната ми душа.

— Едва ли ще искаш да заминеш без нея — обади се Скот. — Смятаме да я качим на същия самолет. Предполагам, че и вие така бихте предпочели. Ако ни сътрудничиш, ще организираме всичко, свързано с визите. И Атуса може да остане с вас.

— Та тя си има живот и семейство тук. Обещах й сама да избере къде да живеем — изсъска Виктор.

— Нещата невинаги се уреждат така, както ни се ще. — Ръката на Лукас се насочи към пистолета под мишницата му. — Хич не се и опитвай.

Виктор затвори очи и съзнанието му ни заля с огромни, разрушителни вълни като при мощен прилив.

Опитваше се да неутрализира и тримата Робинзон наведнъж, за да може да се измъкне. Май не му пукаше, че може сериозно да им навреди. Само че нищо не се случи. Лукас дори не се изпоти. Напротив, извади пистолета и го насочи срещу Виктор. Дори не знаех, че е въоръжен. Скот също извади оръжие.

— Силите ти не ни действат, Бенедикт. Нито една от дарбите ти не върши работа срещу нас, така че не се хаби да пробваш.

— Не е възможно — избухна Виктор.

— В екипа ни има човек, който е непроницаем за савантски атаки, това е малкото ми братче Хал, ако още не си схванал. Той е единственият човек с такива дарби, когото познавам. Каквото и да запратиш насреща му, чисто и просто ще потъне. Съвършеният камуфлаж и най-могъщото силово поле в едно и също тяло.

Хал ли? Онзи, дето ни мислеше за ненормални? Значи, през цялото време се бяха престрували, за да прикрият невероятната си тайна.

— Ти все пак си савант? — гласът ми прозвуча дрезгаво. Чувствах се предадена.

Хал ме погледна смутено и се пробва да ме хване за лакътя, но аз побързах да се отместя.

— Не, цветенце, аз съм точно обратното. Нали ти казах.

— Не смей да ме наричаш „цветенце“ — гневът бликна неканен в гърдите ми. Прииска ми се да шамаросам така невинните им физиономии, задето ни бяха вкарали в тази ситуация. — Засрамете се! И тримата. А ние ви вярвахме. През цялото време сте ни лъгали.

Хал се смръщи.

— Ти не слушаш ли какво ти се говори, Самър? Виктор пръв ни предаде. Просто се опитваме да поправим грешката му.

Поклатих глава и се дръпнах от него чак в другия край на стаята при останалите Бенедикт. Не можех да повярвам, че само преди час бях готова да замъркам в ръцете му и се бях размечтала, че между нас може да се получи нещо. Ама че глупачка бях!

— И смееш да ми обясняваш, че трябвало да се науча да работя в екип, а, Хал? Е, ти определено ни изработи всичките.

Уил ме прегърна през рамо.

— Ужасно съжаляваме, че те въвлякохме в тая история.

— Няма нищо. — Но не беше така. Продала бях единствения си шанс да се измъкна от дома си, за да помогна на Виктор, а сега разбирах, че съм просто декоративен елемент в сложния план за залавянето му. Работодателите му бяха наясно, че ще се върне, ако семейството му е изложено на опасност. Трябваше им само достатъчно силна примамка, за да го накарат да се отдели от сродната си душа. Бясна бях. Трябваше да предприема нещо, иначе щях да експлодирам, а моите чувства навярно бледнееха пред гнева на Виктор.

— Самър, опитай се да разсъждаваш разумно — обади се Хал.

Престорих се, че не съм го чула.

— Знаете ли какво? Аз отказвам да тръгна оттук. Атуса и семейството й не заслужават подобно отношение. Вие сте трима, ние петима. Какво ще ни попречи да излезем най-спокойно от тази стая?

— Лоялността към родината? — подметна Скот, на когото този развой на нещата очевидно никак не му допадаше.

Усещах, че тримата нямат намерение да ме наранят по някакъв начин, макар да не бях сигурна дали спрямо останалите нямаше да приложат сила, така че от мен зависеше как да използвам този факт в наша полза. Трябваше така да ги провокирам и ядосам, че Хал да загуби самообладание и да изостави шикалкавенето. Да накарам бронята му да се пропука. Може и да не беше обикновен савант, но благодарение на майка ми знаех, че и най-мощният умствен щит е безсилен под напора на емоциите.

Пригответе се, казах на моите хора, като се постарах да насоча съобщението само към тях. — Ще смъкна щита му.

Внимавай!, предупреди ме Виктор.

Спокойно, няма да ме застрелят. Или поне така се надявах.

— Родината ми, така ли, Скот? Доста нагло изказване от страна на наемни убийци, които са готови да се продадат на всеки, стига цената да е достатъчно висока.

— Наемни убийци! — Хал неволно стисна юмруци. — Ние сме войници, а не убийци.

Май успях да го жегна.

— Не биваше да си продавате душите на ФБР, огромна грешка. Можех да помоля Кристал Бенедикт да намери сродните ви души, но сега е по-вероятно да ви прати в някое блато. Твоите сили не могат да се състезават с нейните, Скот. Ще си останете двама самотници до края на живота си. Е, вярно, че ще имате солидни банкови сметки да ви утешават. А, и този шут тук, за да ви забавлява.

— Млъкни, Самър! — изсъска Хал.

Време беше да се захвана с него.

— Да не би да лъжа, Хал? А ти твърдеше, че си най-прямият човек на тоя свят. Не се посвени дори да флиртуваш с мен, за да приспиш подозренията ми относно факта, че само теб не успявах да следя. Всячески се стараеше да си падна по теб, носеше ми чай и шоколади, наричаше ме „цветенце“ и „принцесо“. Като най-безсърдечен използвач.

— Млъкни! — Лицето му почервеня. На път беше да избухне, а аз точно това целях.

— Нека обобщя — разперих пръстите на ръката си. — Наемен убиец, подлец, предател и безсърдечен…

— Млъквай, дявол да те вземе! — Хал напълно загуби присъствие на духа и протегна ръце да ме сграбчи, но аз го изпреварих. Запокитих силата си в главата му и с един удар превзех съзнанието му.

И двамата застинахме.

— Самър? — чух объркания му глас.

— О, господи! О, не, не, не! — Не можех да повярвам. Имах чувството, че съм попаднала в най-изящния кристален лабиринт, навсякъде искряха дъги, отвсякъде лъхаше топлина, чувство за хумор, въобще всичко, за което някога бях копняла. Усещах се така, сякаш съм се завърнала у дома, в истинския си дом.

Атмосферата в стаята рязко се промени. Всички внезапно осъзнаха, че се е случило още нещо, че ситуацията отново бе променена.

— Какво става? — Лукас хвана брат си за раменете и здравата го разтърси. — Хал, ела на себе си.

Налагаше се да го направя, братята му не ми бяха оставили друг избор. Ала това беше толкова, толкова нередно… като да го накарам да изрисува мустаци на Мона Лиза. Блокирай братята си, наредих му, запращайки заповедта директно в красивия му ум. Бягайте!, викнах на тримата Бенедикт и всички заедно се втурнахме към френските прозорци.

Не погледнах назад, но знаех, че Хал се бори с братята си, препречил пътя им към изхода, за да не ни последват. Задържах властта си над съзнанието му максимално дълго, нищо че по лицето ми се стичаха сълзи. Едва виждах къде стъпвам. Добре че Уил ме насочваше, а Виктор ни водеше през лабиринта от улички, следвайки плана за бягство, който междувременно бе съставил. В една глуха улица ни чакаше кола. Той скочи на шофьорското място и потегли, преди още Сол да е затворил вратата.

Свих се в скута на Уил и съвсем се разридах.

— Обясни ни какво се случи, Самър — обади се тихо той. Виктор шофираше така, че да не привлича внимание, което означаваше, че колата се отдалечаваше мъчително бавно. Сърцето ми препускаше, исках да полетим, да се измъкнем оттук максимално бързо. Щеше ми се да натисна газта докрай и да запокитя колата от някоя скала. — Какво направи?

Преглътнах мъчително и се насилих да се изправя. Избърсах лицето си с ръкава.

— Превзех съзнанието на Хал. Ако е ядосан, защитата му става уязвима. Явно са забравили, че силите ми действат върху всички.

— Това го схванахме. Но има още нещо, което не ни казваш.

— Твърдят, че не бил савант, но не е така. Чисто и просто дарбата му е противоположна на нашата. Не я излъчва, а напротив. Поглъща всичко, което някой излъчи насреща му. Всичко… освен моята сила.

— Откъде знаеш? — попита Сол, макар вероятно вече всички да се досещаха.

— Защото, когато влязох в съзнанието му, научих, че съм сродната му душа.