Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Саванти (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Джос Стърлинг

Заглавие: Самър

Преводач: Елка Виденова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Егмонт България ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 24.06.2017

Редактор: Ваня Петкова

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1862-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10294

История

  1. — Добавяне

Глава 8

— Здравей, скъпа, прибрах се! — провикна се Хал още щом пристъпихме във всекидневната. Въобще не даде възможност на приятелите ни да изразят възмущението си, задето сме напуснали убежището на хотела, а мигом се впусна да запознае Джавид с всички. Нямаше да е зле да се науча как го прави — щеше да ми е от полза в общуването с баща ми. Издебнах момента, за да се измъкна тихичко и да се скрия в стаята си. Исках да остана сама за малко, колкото да си поема въздух. Изхлузих обувките, седнах на земята до отворения куфар и смъкнах коприната от подаръчето. Отвътре тупна пакетче уханни сушени розови листа. Госпожа Науаби явно бе прозряла, че копнея за дълга ароматна вана. Чувствах се добре само ако поне донякъде усещах, че контролирам ситуацията. Не можех да импровизирам като Хал, просто не можех. Последните няколко часа, наситени с импулсивни решения, ме бяха изтощили и сега главата ми беше замаяна, сякаш току-що бях слязла от въртележка.

Но понеже нямах време за вана, се опитах да почерпя някаква утеха от рутината. Наредих тоалетните си принадлежности върху миниатюрната тоалетка — четка, шишенце с крем за лице и несесер с гримове. Надникнах към огледалото и установих, че спиралата ми, нанесена преди много-много часове още във Великобритания, бе започнала да се стича по лицето ми. Извадих клечка за уши от несесера и я топнах в шишенцето с тоалетно мляко. Всяка стъпка от познатия ритуал укрепваше стената, която бях издигнала между себе си и житейските превратности. Знаех, че една клечка за уши не можеше да ме защити, но за момента се чувствах в безопасност.

На вратата ми се почука, и то като че ли с юмрук.

— Добре ли си, принцесо? Момчетата искат да рапортуваме.

— Само минутка. — Извадих спиралата.

Хал отвори вратата, без да чака покана.

— За бога, цвете мое, няма смисъл да се гласиш за Аладин. Вече достатъчно е лапнал, в случай че не си забелязала.

Не го правех заради Джавид или заради когото и да било, а за себе си, но нямах никакво намерение да се впускам в обяснения.

— А ти не забеляза ли, че вратата е затворена, Хал? Можеше да съм гола.

Той се ухили широко.

— Де такъв късмет. — После я притвори зад гърба си с театрална прилежност. Това момче бе олицетворение на теорията на хаоса, всяко потрепване на пеперудените му крилца предизвикваше истинско торнадо от чувства в гърдите ми[1]. Всъщност предимно чувство на гняв.

 

 

Хайде, Самър — казах си. — Поеми си въздух и се връщай при другите. Хич не бях доволна от уплашеното си изражение. — Я се съсредоточи: Виктор, мисията, прибиране вкъщи, постепенно отчуждаване от приятелите. Нахлузих чифт черни платнени обувки, които си бях предвидила да нося в хотела, и се върнах във всекидневната. Междувременно някой бе сервирал вечерята и всички се бяха струпали около ниската маса, където гребяха къри с плоски питки и бъбреха с Джавал. Доколкото забелязвах, за мен май нямаше да остане достатъчно, което хич не беше хубаво, защото апетитът ми най-после се беше завърнал.

Сол се изправи да ме посрещне. Вдигна нежно брадичката ми и изчака да го погледна в очите.

— Добре ли си, Самър?

— Да. А ти?

Той ме стисна окуражително за рамото.

— Добре сме. Утре сутринта пак трябва да минем през управлението, но за момента са ни оставили на мира.

— Смятат, че бихме могли да ги отведем при Виктор — обади се Трейс и потупа подканващо мястото до себе си. Джавид оглеждаше одобрително разпуснатата ми коса и очите му светеха.

— Звучи логично. — Отметнах коса назад и се настаних върху възглавницата. В купата с ориз в средата на масичката бяха останали само няколко зрънца.

Хал се появи отнякъде и постави покрита със салфетка чиния върху подложката ми.

— Накарах ги да ти запазят една порция. Превърнали са се в хищни скакалци.

— О, благодаря!

Той сви рамене, сякаш не бе сторил нищо особено. Не бях забелязала да се грижи за някой друг, но може би бе възприел, че да ме държи сита, е част от задълженията му. Независимо от причината, искрено се зарадвах на чинията с топло агнешко къри и уханен ориз, към която не проявяваха войнствен интерес други осем лъжици.

Уил изпъна диплите на завесите.

— Усещам, че трима полицаи не ни изпускат от око. Джавид, ще трябва да си нащрек, когато се прибираш.

Джавид се подсмихна, като че ситуацията ни най-малко не го тревожеше. Очевидно се чувстваше съвсем на място сред новите си познати, заразен от ентусиазираната спонтанност на момчетата. Аз ли бях единственият предпазлив човек в тази стая?

— Е, Самър, чухме какво сте открили с Хал, а Джавид ни разказа какви мерки е предприело семейството му, но може би искаш да добавиш нещо? — обади се Сол.

Оставих вилицата си на масата и отместих чинията.

— О, да, извинявай. Смятам, че Виктор все още е в района, че не е заминал за Панджшир.

— Какво? — Хал скочи на крака. — И кога възнамеряваше да кажеш?

Сплетох пръсти и обгърнах колене.

— Нали точно това правя, Хал, казвам и на теб, и на останалите.

— Кога ти хрумна тази гениална мисъл? Докато се плескаше с грим в стаята ти ли? — С братята му си размениха раздразнени погледи.

— Успокой се, Хал, остави я да ни обясни — обади се Скот, макар и той да се мръщеше насреща ми. Може би бях сбъркала, че не споделих хрумването си още в първия миг, но не виждах какво толкова фатално щеше да се случи, ако го кажех няколко минути по-късно, така или иначе, ставаше дума за гола интуиция.

— Когато Джавид ни разказа, че баща му и чичо му са тръгнали след колата на Виктор, ми мина през ум, че Виктор е твърде обигран, че да предприеме такъв очевиден ход. Затова реших да се помъча да установя контакт с него.

Хал се тръшна на една табуретка до френските прозорци и отпусна глава в шепи.

— Без изобщо да се консултираш с мен? Това се случи още преди… в къщата, нали? Усетих аз, че се отнесе някъде. Трябваше повече да настоявам да ми отговориш какво става.

Джавид сбърчи лице в гримаса, очевидно не разбирайки съвсем какво се разиграва.

— Какво означава „обигран“?

— Питай дамата, тя е тази, която се изразява като енциклопедия.

Прокарах неспокойно длани по коленете си.

— Означава хитър или лукав, Джавид. Като лисица.

Сол кимна.

— Права си, Самър. Сега, когато го казваш, звучи съвсем логично. Нямаше да остави такива очевидни следи и да тръгне със същата кола. И какво последва?

— Знаеш, че имам силни телепатични способности, нали?

— Да, Скай и Феникс ме предупредиха.

— Заучавам мисловния почерк на хората, с които установявам контакт. И щом го разуча, мога да стесня честотата, в която изпращам сигнала, така че да пропътува по-голямо разстояние. Все едно ползвам частна линия, а не централа. Предполагам, че всички го умеят, аз просто съм се упражнявала повече и съм по-прецизна. — За да можеше мама да не подслушва разговорите ми.

— Сигурно е така. Всички умеем донякъде да канализираме посланията си. Веднъж Скай и Зед за малко да смогнат да установят връзка между къщата ни и Лас Вегас, дори проведоха някакъв откъслечен разговор. Вярвах, че това е максималното разстояние, на което е способен обикновен савант, освен ако няма дарбата да търси сродни души, както е при Кристал.

— Познаваш търсач на сродни души? — възкликна Джавид и ме погледна право в очите. — Страхотно!

— Да, заради това знаехме къде точно да дойдем. Разполагахме с информация къде би трябвало да се намира Виктор. — Джавид започваше да ме изнервя. Точно сега не можех да се занимавам с надеждите му. Длъжна бях да се съсредоточа върху мисията. — Нейната дарба действа по друг начин. Използва връзката, обичта към ближния. На мен не ми е нужно да обичам човека, когото се опитвам да открия, дори не е нужно да го познавам добре, стига да съм наясно с мисловния му модел.

— На какво разстояние съумя да достигнеш? — прекъсна ме Трейс.

— В рамките на петнайсетина километра съм много точна, ето защо като за начало пробвах на такова разстояние. Усетих нечие присъствие, но контактът прекъсна твърде бързо, за да мога да съм сигурна дали наистина беше Виктор, или случаен подслушвач.

— Но ако действително успяваш да насочиш посланието толкова прецизно, то подслушвачът трябва да е изключително способен, за да може да пресрещне сигнала?

— Именно. Затова съм склонна да смятам, че все пак съм намерила Виктор. Изпратих му завоалирано съобщение с идеята да се свърже с мен, когато реши, че е достатъчно безопасно. Но за момента не го е предприел.

— При положение че не желае да използва телепатия, можеш ли да го проследиш, след като си напипала някаква следа?

— Мисля, че да, но трябва първо да си почина. Никак не е лесно да търсиш конкретен мисловен модел. Ако не съм във форма, ще сгреша. А и за да се потопя изцяло в нечие съзнание, е необходимо да съм на по-малко разстояние.

— Колко е горната граница? — включи се и Лукас. Стоеше с гръб към кухненския плот, скръстил ръце на гърдите, но тихият му въпрос ме подсети, че именно той отговаря за военния аспект на мисията и бе нормално да иска да знае с какви сили разполага екипът му.

— Не съм сигурна. Ако разговарям с близък приятел и заедно поддържаме връзката, мога да изпратя съобщение на разстояние от няколкостотин километра. Веднъж успях да преодолея близо осемстотин километра, но тогава разговарях с Алекс — сродната душа на една от най-добрите ми приятелки, който е изключително добър телепат. Но на такова разстояние е възможно съобщението да се накъса.

— Чуйте я само. Мисли си, че всичко това е нормално и даже не е нужно да ни уведомява — плесна се по челото Хал.

— Но казваш, че за да проследиш някого, трябва да си достатъчно близо, нали така? — продължи Лукас, без да обръща внимание на брат си.

— Точно така. Все пак става дума за различно умение, макар телепатията да помага.

— Но можеш да се справиш и без нея, нали? Можеш да проследиш някого и без да установиш телепатичен контакт?

— Разбира се. Дори не е нужно човекът да е савант. Мислех, че знаете?

— Аз не знаех. А ти? — Лукас се обърна към Скот.

— Не, но си мисля, че трябва да я привлечеш на редовна работа и след мисията. Тия способности ще са ни от полза — намигна ми Скот.

— Ние знаехме — призна Сол. — Съжалявам, че съм пропуснал да спомена. Но не бях наясно на какво разстояние може да праща телепатични послания. Та това е невероятно, Самър. Зед и Скай успяха онзи път само защото са сродни души, а ти го правиш, без да имаш връзка с човека отсреща. За пореден път ми напомняш, че не бива да съдим за таланта по външността.

— Виктор би ли разбрал, че си ти? — обади се Уил.

— Да. Не съм се крила. Дори му казах къде може да ни намери.

— И човекът отсреща не се изненада от присъствието ти?

Хм, за това не се бях замислила, но Уил беше прав — важно беше.

— Не, просто ме изслуша и прекъсна контакта, преди да смогна да го локализирам.

— Един вид ти затръшна телепатичната врата в лицето.

— Точно така.

— А как би могла да го проследиш при тези обстоятелства?

Щеше ми се да се захванат с някой друг, отчаяно ми се искаше да си почина.

— Трябва да се намира наблизо. Нужно е да пресея всички почерци, които долавям, и да намеря познатия. Все едно си в стая, пълна с хора, и се оглеждаш за познато лице, когато знаеш какво търсиш, погледът ти отсява ненужното.

Скот си наля чаша вода.

— Казвам ти, Лук, непременно трябва да я наемеш.

Трейс се приведе възбудено напред.

— Чакай малко. Има още един елемент, с който не сме наясно. Веднъж вече подценихме нежния пол, да не правим същата грешка втори път. Джавид, каква е дарбата на сестра ти?

Джавид се ухили гордо.

— Много е умна. Улавя моделите. Може да декодира компютърни команди, да разчита езици и при най-малката следа. В колежа я наричаха Розета.

— Защо? — намеси се Хал.

— На името на Розетския камък — археологическата находка, благодарение на която са разчетени египетските йероглифи.

Хал врътна очи и прошепна „енциклопедия“. Но поне вече не ми се сърдеше. Дори смеех да се надявам, че ми е простил.

— А има ли някакви военни или тактически умения? — поинтересува се Лукас.

— Какво означава това?

— Примерно в битка?

Джавид изсумтя.

— Сестра ми не се бие.

— А ако й се наложи, какво би направила?

— Ще премести това-онова със силата на мисълта, нищо повече. Има си братя, които да я пазят.

— Ама въпреки това се озова зад решетките, а? — измърмори Хал, неспособен да удържи на изкушението.

Джавид го изгледа гневно.

— Опитвахме се да я освободим. И доскоро всичко вървеше добре, но после изникнаха нови доказателства, които не бяха представени при първото дело.

— Какви нови доказателства?

— Доктор Абдула намерил снимка на короната в един сайт на аукционна къща в Делхи. Според директора на музея това било доказателство, че Атуса е изнесла короната извън страната и я е предала в ръцете на незаконни търговци — хора, с които се е запознала по време на следването си.

— Кога е търгът? — попита Сол.

— Така и не се проведе. Короната бе купена от частен колекционер още преди да стигне до пазара. Не можахме да я използваме, за да докажем невинността на сестра ми, нито дори да я върнем с надеждата да издействаме намаление на присъдата.

— И на нея й е писнало да чака и е решила да избяга.

— Сестра ми възнамеряваше да спази законите. Вашият син е виновен за бягството й — очите на Джавид заблестяха.

— Най-вероятно е точно така. Но съм готов да се обзаложа, че имат някакъв план как да изчистят името й. Ако е почтена жена, както твърдиш, а и доколкото познавам сина си, няма да искат да живеят като бегълци. Ако не успеем да ги открием тук, значи, трябва да тръгнем по следите на короната.

Трейс извади телефона си.

— Ще пиша на Ив да се пробва да хакне страницата на аукционната къща и да открие кой я е купил.

Сол протегна ръка, за да ми помогне да стана от ниския диван.

— А ти иди да си почиваш, миличка. И веднага щом се почувстваш готова, ще опитаме да намерим Виктор.

— А полицаите? — намеси се Уил.

Лукас, Скот и Хал си размениха широки усмивки.

— Ние ще се погрижим.

— Да не ви усетят?

— Няма. Среща след шест часа, става ли? Всички да се опитат да поспят. Ако ще излизаме, ще е по тъмно, така че насрочвам събранието за полунощ.

Трейс се надигна.

— С Уил ще изпратим Джавид до тях. — Джавид понечи да възрази. — Хайде, искаме да се запознаем с новото семейство на брат ни. Не се притеснявай.

 

 

След като си позволих четири часа сън, от които отчаяно имах потребност, се захванах за работа — започнах да пресявам съзнанията, които усещах около себе си. Настаних се по турски на леглото и отпуснах ръце с дланите нагоре в скута си. Почеркът на Виктор все още беше пресен — сватбата бе съвсем наскоро, — така че задачата ми беше малко по-лесна. Сега, вместо да търся игла в купа сено, се налагаше да преровя само една кошница слама. Въпреки това усилието ме изтощаваше. Главата ме заболя и болката се настани като неудобно висок зрител, седнал точно пред мен в киното. Стиснах очи и се помъчих да я заобиколя с мисъл. Долавях нещо съвсем смътно. Не можех дори да го обясня, нещо като синина, която е на път да избие върху кожата. Виктор?

Хал влезе тихичко и сложи чаша чай на нощното ми шкафче. Не каза нищо, дошъл бе да ме събуди, но видя, че вече съм се заела с работа. Спрях за момент, колкото да си поема въздух, и бледият образ на Виктор мигом се стопи.

— Благодаря — обгърнах чашата с шепи. Направил го беше точно както обичах — не прекалено силен.

— Има ли някакъв проблем?

— Заболя ме главата — заразтривах слепоочия.

— Дай на мен. — Той коленичи на леглото зад мен и започна да масажира раменете ми. Мускулите ми светкавично се отпуснаха, макар да не бях усетила колко са сковани. — Трябва да поддържаме най-важния ни боец в бойна готовност за следващия рунд.

И докато той ме обгрижваше така, сякаш бях професионален боксьор, аз се замислих колко е приятно някой да те масажира. Твърде малко хора ме докосваха — Мисти и Ейнджъл, понякога баща ми, понякога и майка ми…

— Хей, виж се, цялата се стегна. Нали целта е да се отпуснеш.

— Извинявай, наистина се отпускам. Просто се замислих за нещо, за което не обичам да се сещам.

— Ясно — той възобнови усилията си и пръстите му се преместиха малко по-високо по врата ми. — Да, май всички си имаме по нещо мрачно, което да ни тревожи. Най-добре да ги изкараш на бял свят тия неща. На дневна светлина ще изгубят силата си.

— Това личната ти философия ли е?

— Точно така. На дневна светлина ще осъзнаеш, че Торбалан всъщност е собственият ти халат, провиснал на закачалката на вратата.

— От опит ли говориш?

— Естествено. Когато бях малък, ме беше страх да си легна вечерно време, докато накрая мама проумя какъв е проблемът.

— И разреши ли го?

— Свали проклетия халат от вратата, опръска го хубавичко и го прибра в нейната стая, докато не ми мина. Знаеше, че ако го закачи в гардероба ми, ще си представям, че Торбалан ме дебне отвътре. Но при родителите ми нямаше да посмее да припари.

Главоболието ми започна да намалява, високият мъж се бе смалил и превърнал в джудже. Обгърната от миризмата на Хал, от топлината на пръстите му, се чувствах като милвана котка. На косъм бях да замъркам.

— Мислиш ли, че вие с Джавид сте… нали се сещаш? — пръстите му застинаха, докато чакаше да отговоря.

Въпросът му ме изтръгна рязко от приятния унес, все едно някой бе хвърлил котката във вана, пълна със студена вода.

— Не знам. Съмнявам се.

— Не искаш ли да разбереш? Смятах, че за вас, савантите, тая работа със сродната душа е като търсенето на Светия Граал. Братята ми не говорят много на тази тема, но знам, че ще изпаднат във възторг, ако приятелката ти Кристал им помогне да си намерят половинките.

— Ако може, ще им помогне. Само дето трудно смогва, тя е една, а ние сме пръснати по целия свят.

— А ти и Джавид? — Пръстите му зашариха отново по врата ми, съвсем леко, като че не ме разтриваше, а ме галеше. Какво ставаше тук?

— Няма такова нещо като „аз и Джавид“. Не чувствам нищо. — Хрумна ми, че след като не можех да бъда със сродната си душа, вероятно можех да съм с някого като Хал. С някого, който знае за савантите, но не беше от нас — би било идеално, поне за известно време, докато не му писнех. Може би щеше дори да преглътне ситуацията у дома, понеже ми изглеждаше доста кораб. Това, разбира се, само ако преодолеехме желанието да се караме на всяка крачка. Подозирах, че в моя случай войнственото настроение се дължеше на неудовлетворено привличане. Дали и при него не беше така? Постоянното ни заяждане бе като някакъв особен, извратен флирт. Действаше ми безкрайно тонизиращо.

— Добре. — Хал се покашля. — Не че момчето е лошо, ама си мисля, че няма да си щастлива с него. Малко недодялан ми се вижда за теб.

— Не съм някоя глезла, Хал, каквото и да си мислиш ти. — Искаше ми се да ме харесва, да изпитва същия трепет като мен.

Той се подсмихна и топлият му дъх облъхна тила ми. По гръбнака ми пробягаха тръпки.

— Щом казваш.

— Нали не съм бреме за вас? — Жегна ме идеята, че може би все още му е неприятно, задето съм част от екипа.

— Не съм изричал такова нещо. Напротив, справяш се чудесно, като изключим това, че криеш информация от ръководителя на екипа — той ме стисна малко по-силно, хем на шега, хем на сериозно.

— Ръководител на екипа?

— Добре де, сътрудник.

— Нещо много взе да командориш.

— А ти, цвете мое, си твърде вироглава. Ядосах ти се, защото несподелянето на информация може да изложи всички ни на опасност.

Уви, май беше прав.

— Свикнала съм да действам самостоятелно. Защо ме наричаш „цвете“? Не съм сигурна, че ми харесва.

— Харесва ти. Пък и ти отива, нежно и крехко цвете… като жасмин.

Това ми прозвуча донякъде оскърбително.

— Не съм никак крехка, повярвай ми — отговорих, макар да ми беше ясно, че няма да изляза на глава с него. — Но съжалявам, че действах на своя глава и те разочаровах.

За миг брадичката му се опря в тила ми.

— Не си ме разочаровала, но при други обстоятелства може да стане проблем. Нека работим в екип, ще се опиташ ли?

Ясно, заради това беше дошъл. Започвах да улавям модела — избухваше, след това му минаваше, а когато се успокоеше, ми правеше забележка. Така бе станало и предния път, когато бе побеснял заради липсата ми на апетит. Но този път си бе направил труда да ме предразположи, та когато ми прочете конското, да съм по-склонна да приема критиката. А аз се бях подвела. Оставила се бях на чувствената наслада от масажа и се бях размечтала за романтични отношения. А всичко е било тактически ход. За малко да се изложа като пълна глупачка. Налагаше се да установя строга дистанция помежду ни.

— Мина ми главата — казах. Което беше почти вярно. — Благодаря за масажа.

— Пак се отнесе нанякъде. За какво се замисли? — Дланите му обгърнаха раменете ми и топлината мигом се просмука под кожата ми.

Не ми се говореше. Прехапах устна, стресната от собственото си променливо настроение. Защо реагирах така?

Хал седна до мен.

— Изпий си чая и ми сподели какво те тревожи.

— Не мога да те разбера — пресегнах се за чашата.

Той се разсмя.

— Та аз съм най-прямият човек на тоя свят. Питай ме каквото искаш, ще ти отговоря. Няма смисъл да налучкваш, питай.

Сам си го изпроси.

— Нарочно ли реши да ме разтриеш… за да съм по-податлива на критиката?

— Да.

— О!

Хал се ухили, после неочаквано се приведе напред и ме целуна по носа.

— Но ако смяташ, че не ми беше приятно да докосвам фантастичната ти кожа, то тогава изобщо не разбираш нищо от мъже. Така че — на мен ми беше приятно и на теб ти беше приятно, а и успях да си кажа мнението, без да си издерем очите. От това по-хубаво, здраве му кажи.

— Мнение, значи? На мен ми се стори, че хубавичко ме смъмри.

Хал се втренчи в устата ми.

— Тоя твой старомоден речник ми действа ужасно възбуждащо, принцесо. Внимавай, моля те. Неустоимо много ми се приисква да те целуна, а ми се струва, че никак няма да е полезно за колегиалните ни отношения.

Странно, но мисълта, че би могъл да ме целуне, вече не ми се струваше толкова отблъскваща. Всъщност устните му бяха доста апетитни, плътни и готови да се извият в усмивка, от която на бузите му заиграваха две малки вдлъбнатини, които навярно са били трапчинки, когато е бил малък. О, това вече ми идваше в повече.

Хал простена, затвори за миг очи и магията се развали.

— Добре, стига толкова. Тръгвам си. Не можеш да ме гледаш така и да очакваш да се държа прилично. — Той се изправи. — Ще те оставя да работиш.

Точно така. Имах да работя. Да намеря Виктор.

— Благодаря за чая.

Той спря на прага и ме изгледа с премрежен поглед.

— За теб винаги, цвете мое.

 

 

Точно преди полунощ напипах отчетлива следа. С изненада установих, че Виктор е съвсем наблизо, много по-близо, отколкото ми се бе сторило следобед, и навярно по тази причина не го бях намерила по-скоро. Чисто и просто бях започнала да търся твърде надалече. Отне ми цяла секунда, за да осъзная, че идва насам.

Хукнах към всекидневната и заварих останалите по диваните.

— Полицаите още ли ни следят? — викнах.

— Успокой се, Самър — Лукас понечи да стане, но Хал го изпревари.

— Какво има, принцесо?

— Полицаите още ли ни следят? Кажи!

— Не, оправихме се с тях — той заразтрива ръцете ми.

Разкъсвах се от желание да се облегна на гърдите му, но не можех да си го позволя. Вместо това застинах в някаква нелепа поза, сякаш се канехме да се впуснем в буен валс.

— Как ги подведохте? Ще се върнат ли?

— Няма да е скоро. Пратихме ги за зелен хайвер. Накарахме ги да си мислят, че и ние сме хукнали към долината.

— Слава богу! — облегнах глава на гърдите му.

— Какво става, Самър? — обади се Сол.

— Май се кани да ви каже, че съм тук, татко — Виктор пристъпи през френските прозорци. — А някой ден ще трябва да ми обясни как така успява да ме проследи, след като никой друг не е в състояние. Много е неудобно.

Бележки

[1] В теорията на хаоса Ефектът на пеперудата изразява зависимостта от началните условия — минимална промяна в изходното състояние може да доведе до големи разлики в по-късните състояния. Името идва от теорията за образуването на торнадото — в резултат на размахването на крилцата на пеперуда. — Б.пр.