Джос Стърлинг
Самър (6)

Глава 6

Военният самолет се оказа неочаквано шумен. Зъбите и костите ми буквално бумтяха от вибрациите, сякаш ме бяха тикнали в гигантска машина за ядрено-магнитно изследване. Седалката ми беше заобиколена от багаж, прикачен за стените с камуфлажни мрежи. Прозорец нямаше. Твърде скоро се отказах да слушам музика, понеже ръмженето на двигателите успяваше да заглуши дори Florence and the Machine, макар да бях увеличила звука докрай. Вместо това се захванах да изучавам картата. Целта ни беше Мазари Шариф, в северната част на Афганистан, тъй като бяхме разпознали някои от местните забележителности във виденията на Кристал.

Преговорих наум плана. Щяхме да се настаним в малък хотел. Един познат на тримата Робинзон в тайните служби ми бе осигурил нова самоличност, така че щях да мина като част от семейство Бенедикт. Ето че съкровената ми мечта се сбъдваше: за известно време щях да бъда Самър Бенедикт, дъщеря на Сол, а Уил и Трейс искаха да ми бъдат братя. Другите трима трябваше да минат за наши братовчеди, фактът, че говорех с британски акцент, не беше проблем, понеже не се очакваше да разговарям с когото и да било от представителите на властта. Всъщност с когото и да било от мъжки пол извън семейството ми. Сол и Уил щяха да осигурят безопасен периметър, докато Трейс разследваше дали някой бе виждал брат му. Щом се натъкнехме на диря, моята задача беше да се доближа до Виктор дотолкова, че Трейс да долови физическата следа и да го настигне с помощта на Лукас, Скот и Хал.

Фасулска работа, нали? Дълбоко се съмнявах, че нещата ще протекат така гладко.

А какво щеше да е оправданието за присъствието ни в регион, който попадаше твърде далеч от обичайните туристически маршрути? От колегите на Виктор знаехме, че когато пътуваше под прикритие, често се представяше за журналист. Така че алибито ни беше, че Виктор се е захванал да пише статия за подобреното ниво на сигурност в района — излишно бе да будим съмнения, че е дошъл да слухти за беззакония. Сол щеше да се представи като експерт по ислямско изкуство, а всички заедно бяхме решили да се присъединим към Виктор, заразени от възторга му по Синята джамия и намиращия се наблизо исторически град Балх. Дотук добре, но какво щяхме да правим, когато намерим Виктор? Напълно бе възможно да откаже да тръгне с нас. Не бях уведомила дружината ни, че съм в състояние да контролирам чуждо съзнание — нещо, което неведнъж ми се беше налагало по време на пристъпите на майка ми. Надявах се да не се стигне дотам, понеже никак не бях склонна да го сторя.

Освен ако не ставаше дума за човешки живот. Това беше изключението, което бях решила да спазвам.

Ако Виктор бе научил нещо фатално за сродната си душа и се бе оставил на отчаянието, може би щях да се съглася да предприема драстични мерки, за да го измъкна. Но щях ли да имам нужната твърдост, ако се опиташе да се съпротивлява? Никога не бях мерила сили с него. При положение че каналът на дарбата ми бе двупосочен, вероятността Виктор да превземе собственото ми съзнание беше доста голяма.

Хал пусна блокче шоколад в скута ми.

— Май Розовата госпожица пак е потънала в мрачни мисли — естествено, че нямаше да подмине такава златна мина за подигравки, каквато представляваше розовият ми куфар.

— Всеки си има тъмна страна — усмихнах се насила.

— Така поне се твърди в песента. Ами ведрата страна? Никой ли няма да се сети да я възпее? — Той се отпусна на свободната седалка до мен. — Удобно ли се чувстваш?

За нищо на света не възнамерявах да призная, че съм леко смутена от нивото на шума.

— Все едно летя първа класа с „Емирейтс“.

— Мда, имаш точно вид на човек, дето лети през ден и трупа километри по въздуха. — Очевидно никак не ме познаваше. — Самолетът е отвратителен, но само това успях да организирам за такъв кратък срок. — Той отвори пликче с чипс и протегна ръка към мен. Поклатих глава. — Имахме късмет, че сапьорският екип пътува в нашата посока.

Експертите по разчистване на неексплодирали бомби, оставени в наследство от множеството войни в региона, седяха в предната част на самолета и се стараеха да не ни поглеждат. Наредено им беше да не проявяват любопитство, макар да долавях бъркотията от въпроси в главите им.

— Значи, ти си организирал да ни вземат на стоп?

— Ами да, това ми е работата. Може и да нямам твоята лъскава автобиография, но мога да ръководя мисия. Лукас ме обучава, откакто навърших шестнайсет.

— И какво, прекъснал си училище?

Хал кимна.

— Още миналата година. Не можех да чакам повече, имах чувството, че съм в затвор. Официално съм записан в армията, но Лукас сключи сделка с тях, така че съм под негово командване. Имаме специален статут към британските военни. И със Скот постъпи по същия начин няколко години по-рано, когато навърши шестнайсет.

Ама че шантаво семейство.

— И вашите дори не подозират, че двамата им по-големи синове са малко по-специални?

Хал се разсмя.

— Не. Защо да подозират? Лукас и Скот не се фукат с дарбите си. Нямат навика да местят предмети със силата на мисълта. Ти можеш ли?

— Горе-долу. Не съм особено силна в телекинезата.

— Обзалагам се, че в телепатията те бива.

— Да.

Прокарах длани по бедрата си, смутена, че водя нормален разговор с него. По-лесно ми беше, когато ме заобикаляше отдалече. Комбинацията от привлекателната му външност и отвратителното му поведение ме объркваше, беше нещо като да се каниш да топнеш крака във ваната, без да знаеш дали водата е твърде гореща, или твърде студена.

— Що за хора са вашите?

Хал смачка празното пликче, хвърли топката във въздуха и я улови сръчно.

— Баща ми е треньор по футбол в Шампионската лига, пенсиониран професионален футболист. Свикнал е да командори.

— Значи, от него си го наследил.

Той се усмихна.

— Майка ми е родом от Мюнхен, сестра е на приятел на баща ми, също футболист. Учителка е по музика.

— Какъв инструмент?

— Ударни. Преподава в гимназия. Преди да ни роди, е работила към немската армия в някакъв военен оркестър, а в свободното си време се грижела за логистиката в полка. Така че желанието да командваме сме го наследили и от двете страни.

— А какво става, когато баща ти се опитва да командва майка ти?

— Смее се или му отвръща със същото. Мама е като джак ръсел териер, а баща ми — като ротвайлер. Но около нея гледа да не лае много. Само на нас се зъби.

У тях явно доста се крещеше. Не беше място за свити души. Нищо чудно, че тримата с братята му бяха толкова директни.

— Май си случил на родители.

— Определено. Не ни пука дали са саванти, или не. За нас са просто мама и татко.

Дори не подозираше какъв късмет има.

— Много хубаво.

— А при теб? Вашите какви са?

Припомних си последния ми разговор с баща ми — обадих му се, преди да се кача на самолета, а той едва успя да прикрие задоволството си, че съм се съгласила да си остана у дома още няколко години след предстоящото „приключение“.

— И баща ми обича да командва.

— А майка ти? Вампирката?

Ако съдех по тона му, май не схващаше ситуацията.

— Предпочитам да не говоря за нея.

Той сви рамене.

— Добре. Братя и сестри?

— Брат.

Хал метна целофанената топка към тила на Скот.

— Ей, с ченгел ли трябва да ти вадя думите? По-голям? По-малък? — Топката долетя обратно и ме уцели по коляното.

— Извинявай, Самър! — подвикна Скот.

— Няма нищо. Брат ми е по-голям, но не е добре със здравето. Виж, знам, че тия опознавателни въпроси са съвсем добронамерени, но предпочитам да поспя. — Подадох му шоколада. Стомахът ми все още беше свит от спомена за всичко, което оставях зад гърба си.

— Задръж го, принцесо. — Хал се изправи и си тръгна, най-вероятно в търсене на друг, когото да тормози.

— Съжалявам — измърморих, но вече беше твърде далече, за да ме чуе. Така и не отворих шоколада, а го оставих да лежи върху картата. Хал гръмогласно бе протестирал срещу присъствието ми, и то едва ли не до последния момент, преди да излетим, а сега изведнъж беше решил да се прави на любезен. За какъв дявол? А може би беше от хората, които не можеха да се сърдят дълго, избухваха за кратко и после забравяха, каквито ги вършеше Ейнджъл? И двамата с Маркъс имаха твърде къси фитили, но за щастие, бързо им минаваше. Ейнджъл твърдеше, че това било по-здравословната реакция, но в присъствието на майка ми не можех да си позволя да дам израз на емоциите си. Затова и не съумявах да преодолея усещането, че в небрежното отношение на Хал към собствените му резки настроения се таеше нещо неприлично, все едно бе излязъл на улицата само по боксерки.

Стига. Точно от този образ нямах нужда. Извадих таблета и се наказах с порция д-р Джонсън^[1], най-асексуалния писател в английския канон.

 

 

Самолетът започна да се спуска към летището на Мазари Шариф. Колелата удариха асфалта и аз се вкопчих в страничните облегалки на стола. Никога не съм се страхувала от летене, но този спартански самолет ме караше да се замисля колко е тънка ламарината, която ме делеше от катастрофата. Постепенно спряхме и Сол побърза да изскочи от мястото си и да освободи багажа ни от мрежите. Имахме ясни инструкции да се отделим от сапьорския екип, за да не ги въвлечем в нашите проблеми. Вече бях нахлузила шалвар камиз — туниката и широките панталони, които Хал ми бе дал да облека. Вярно, грубиян беше, но не можеше да му се отрече, че знае какво прави, и му бях благодарна, задето тихомълком бе разрешил проблема с неподходящите ми дрехи. Купил бе тоалета ми от една сергия в Бристол, докато пазарувал други неща за екипа, и понеже беше избрал хубав оттенък на синьото, не можех да се оплача. Покрих си косата с шалче в същия тон. Не ми се щеше да нося бурка, защото ми бяха казали, че в града е допустимо лицето ми да се вижда — всъщност Хал ми го беше съобщил и можех само да се надявам да не греши.

— Готова ли си? — Сол ми подаде розовото куфарче. Коя ли чавка ми бе изпила ума? През целия полет куфарът ми блестеше натрапчиво измежду кафеникавите кутии и раници.

— Да — пъхнах шоколада в джоба си, неохотно трогната от старанията на Хал да съм сита.

Групичката ни се спусна по рампата откъм опашката и се запъти към приемната. Сол ме хвана за ръката, за да не изгубя равновесие по наклона. Зърнах прашна равнина и синия силует на планини на хоризонта.

Не ми харесва ситуацията — обади се Уил в главата ми. — Нивото на заплаха се повишава колкото повече се приближаваме към сградата.

Хвърлих бегъл поглед към Хал, за да се уверя, че е получил съобщението. Братята му крачеха от двете му страни и ако съдех по погледите им, явно вече го бяха предупредили. Замълчах си. Не бях в позиция да раздавам команди, но ако можех, щях да обявя незабавно отстъпление — бегом обратно към самолета.

Заплахата не е животозастрашаваща — отвърна равно Сол. — По-скоро ни предстои сериозна битка с бюрокрацията.

Аз долавям нещо по-сериозно, татко — възрази Уил. — Нещо, свързано с Виктор.

Сол пусна ръката ми и се отмести малко встрани, за да се вслуша по-внимателно_. Сега и аз го усещам. Лукас, какво говори предчувствието ти?_

Зад нас няколко мотокара се захванаха да разтоварват самолета. Нямаше вариант да се измъкнем. Пък и хората от сапьорския екип имаха ясни инструкции да бъдат именно тук и не биваше да им пречим със собствените ни съмнителни цели.

За проблеми. Но ще трябва да го отиграем. Басът на Лукас отекна дълбоко в главата ми като ниските тонове на орган. Очевидно до момента не бях установявала контакт с нито един от двамата Робинзон._Самър, изостани назад и върви до Хал. Той знае какво да прави. Гледай да не привличаш внимание._ Лукас побутна брат си към мен.

Сол и Лукас влязоха първи в сградата. Колкото и да се стараеха да не изглеждат заплашително, никой не беше в състояние да ги сбърка с обикновени цивилни. Мъжете до един крачеха като преминали строга строева подготовка — което си беше самата истина, — и само аз с розовото ми куфарче изглеждах що-годе нормално. А си мислех, че единствено аз бия на очи.

Сол се запъти към гишето, откъдето зорко ни наблюдаваше представител на охраната. Той пъхна през процепа купчинката паспорти и писмо, написано на дари, заверено от посолството в Лондон, което обясняваше целта на посещението ни. Мъжът прелисти бавно всеки документ. Надникнах в мислите му и се натъкнах на въодушевено нетърпение. Нарочно ни бавеше. Предупредих останалите.

Шестима полицаи са се запътили насам — обади се Уил. — Виктор, какви ли си ги надробил, че да вбесиш толкова много хора?

— Господин Бенедикт, иска ми се да можех да ви приветствам в Мазари Шариф, но се опасявам, че някои формалности ме спират да приема групата би в нашия град — обяви служителят с доста добър английски, без да пуска паспортите ни. Предупреден бе за пристигането ни от посолството в Лондон, но очевидно междувременно се беше случило нещо, та посрещането ни да не е така радушно.

Сол дори не трепна.

— Така ли? Странна работа. За първи път идвам в Афганистан. Когато ни издадоха визите, не споменаха за никакви проблеми.

Мъжът се усмихна лукаво.

— Проблемът не засяга властите в Кабул. Ще установите, че в нашата провинция сами си ръководим нещата. Преди да ви пуснем да посетите — той вдигна писмото и го размаха подигравателно — Синята джамия, ще се наложи семейството ви да придружи началника на полицията ни и да отговори на някои въпроси за този журналист, с когото твърдите, че ще се срещнете, за Виктор Бенедикт става дума. Първият въпрос, който ще трябва да разрешим, е връзката ви с него. — Долових някакъв объркващ образ в главата му като корона, съставена от миниатюрни златни дискове, но не виждах какво общо може да има с Виктор.

— Той ми е син — Сол изпъна ръце край тялото си. — Имам научни интереси в областта на ислямската култура. Покани ме да дойда при него, както пише и в писмото.

— Ще видим. Ами останалите? — той посочи групичката ни, а в същия момент в другия край на сградата с бърза крачка влезе полицай.

— Другите ми двама синове, дъщеря ми и племенниците ми.

— Голямо семейство имате.

— Така е.

Служителят се изправи и излезе от кабинката през вратата в дъното. Приближи се до полицая и му подаде паспортите ни.

Хал тихо изруга. Сетне се пресегна и ме сграбчи за ръката.

— Не се отделяй от нас, принцесо.

Кимнах и стиснах здраво пръстите му. Топлата му длан ми действаше успокояващо въпреки ситуацията.

Какво си приказват, Самър? Обади се Сол.

Не разбирам думите, но намеренията им са съвсем ясни. Зърнах нови образи, проблясващи в мислите на полицаите. Искат да те отведат в полицейското управление и да те разпитат. Важно им е да не се свържеш с консулските органи. Виждам образи на златни предмети и най-вече на корона. Но не разбирам защо.

Можем да се измъкнем със сила, обади се Лукас и набързо ни представи вариантите.

Твърде е рисковано, а и ще трябва да се изтеглим незабавно, и то без Виктор. Продължават да не чувствам заплаха от физическо насилие, само злонамереност, възрази Сол.

Съгласен съм. Действително възнамеряват единствено да те разпитат. Аз самата не присъствах в мислите им. Както бе споменал Сол, полът и възрастта ми ме правеха невидима._Но мен вероятно ще се съгласят да пуснат. Как да действам?_

Ще видим дали ще позволят на Хал да остане с теб. Идете в хотела и изчакайте там. Ако не дойдем до довечера, свържете се с властите, и британските, и американските. Така ще създадем двойни неприятности за Виктор и приятелите ту в тайните служби, които ни помогнаха да стигнем дотук, но не намират друг вариант.

Добре, Сол. Стиснах пръстите на Хал.

— Сол ще се опита да ги убеди да ни пуснат.

— Стой до мен. — Хал очевидно бе в пълна бойна готовност, цялото му тяло вибрираше, изопнато като струна.

Кипнах. Колкото и да ме дразнеше, определено имаше излъчването на човек, на когото можеш да се опреш в опасен момент.

Служителят се върна заедно с полицая.

— Господин Бенедикт, моля ви да придружите полицая. Необходимо е да ви зададе някои въпроси.

— Разбира се, ще съдействам — Сол пристъпи напред. Съзирах, че се надява на другите да им се размине.

— Също и останалите — служителят ни направи знак да минем напред.

— Дъщеря ми и племенникът ми едва ли ще ви трябват — Сол махна пренебрежително към нас. — И двамата са малолетни, под осемнайсет. Сигурен съм, че не представляват интерес за вас.

Дръпнах розовия куфар, та да скрия ботушите на Хал. Направи ми впечатление, че се е прегърбил, за да изглежда по-дребен.

Полицаят прехвърли паспортите, докато не стигна до нашите. Долових поток от мисли на непознат език, придружени от образи на всякакви недоразумения, а също и опасенията да не избухне скандал заради това, че са задържали непълнолетни представители на Запада. Взел решение, той измърмори нещо на митническия служител.

— Колегата казва, че могат да си вървят, стига да предоставят адрес, на който ще отседнат. Другите да тръгнат с него и да изчакат преводача.

— Ще отседнат в хотела, който резервирахме за почивката ни — Сол му показа копие от резервацията.

Полицаят подаде паспортите ни на другия, който удари печата за влизане в страната. Заля ме огромно облекчение, щом най-после ги връчи на Хал. Сега поне имахме законни документи. А при положение че ние двамата бяхме на свобода, значи, и положението на останалите не беше толкова безнадеждно.

Опитай се да откриеш всичко възможно за Виктор и за тая корона, Самър, а също и какво ги е накарало да ни очакват, нареди ми Сол.

Слушам.

Хал понечи да вдигне сака, но полицаят пристъпи напред и поклати глава. Пушката на гърдите му се разлюля заплашително.

— Искат да ви претърсят багажа — уведоми го служителят. — Можете да си го получите по-късно от полицейското управление.

— Имат ли право да ровят? — възкликна Хал, без да успее да прикрие негодуванието си. Полицаят невъзмутимо натовари всички сакове на една количка.

— Тук сме в Афганистан, не в Америка.

Полицаят се върна за куфара ми, но Хал впи пръсти решително в дръжката.

— Хей, кажете му, че вътре има само момичешки неща. Сигурен съм, че не би искал да лиши братовчедка ми от сешоара й.

Служителят се подсмихна, може би притежаваше зачатъци на чувство за хумор… или пък подрастваща дъщеря. Размени няколко думи с полицая, който измърмори недоволно в отговор.

— Казва, че ако го отворите тук, ще го провери набързо още сега.

Коленичих и дръпнах ципа. Полицаят надникна бегло между спретнато сгънатите ми дрехи, кимна и махна с ръка.

— Можете да си го вземете — преведе другият.

Побързах да затворя куфара. Още щом се изправих, Хал го грабна и тръгна с бърза крачка към изхода.

— Ще хванем такси. До после, чичо Сол.

Забързах след него — очевидно искаше да се измъкнем, преди онези да размислят и да задържат и нас. Навън, под безжалостното слънце, Хал махна към редичката от шест таксита и метна куфара ми на задната седалка на първото, което се отзова. Пъхнах се до него.

— Дотук добре — той се цапна с юмрук по главата. — А сега какво ще правим?

— Ще си свършим работата. — Скръстих ръце. Побиваха ме студени тръпки, въпреки че отвън бе над трийсет и шест градуса. — Дай му адреса на хотела.

Хал подаде листче хартия на шофьора, който се ухили широко насреща ни.

— Да, да, знам. Добре дошли в Афганистан — обади се той на развален английски.

— Много ни е драго, че сме тук — отвърна сухо Хал.

 

 

Регистрирахме се в хотела и с облекчение установихме, че персоналът поназнайва английски. И през ум не ни беше минало, че ще ни се наложи да общуваме със служителите, понеже Уил и Лукас бяха изкарали интензивен курс по дари, та да се разбираме с местните. Пиколото грабна куфара ми и ни поведе към стаята ни. Всъщност хотелът бе по-скоро къща за гости, голяма сграда с вътрешна градина, намираща се недалече от основната туристическа атракция в града — Синята джамия. Едното крило бе заделено за нашата групичка — три спални и всекидневна. На мен се полагаше най-малката стая, а останалите трябваше да делят другите две. Семейството, на което беше хотелът, живееше в отсрещното крило. Чувах бъбренето на момичешки гласове и смях на малко дете — съвсем дружелюбни и непринудени звуци след враждебното ни посрещане на летището. Пиколото отвори вратата, избута куфара ми до средата на всекидневната и зачака, стиснал ключа. Хал изследваше стаите, отваряше врати и шкафове.

— Чака да му дадем бакшиш — поясних тихо, понеже не беше редно аз да го върша.

— О! — Хал бръкна в джоба си и измъкна банкнота от пет долара.

— Така добре ли е?

— Ще остане във възторг.

Банкнотата изчезна в юмрука на пиколото, на лицето му грейна усмивка, той се поклони леко и ни остави сами.

— Май много му дадох, а? — Хал се отпусна на дивана и изгледа подозрително купата с плодове на масичката. Откъсна си зрънце грозде. — О, дявол го взел! — Май нямаше предвид само бакшиша.

Отворих френските прозорци и се настаних в креслото.

— Именно. — От градината нахлу птича песен, последвана от уханието на розовия храст под прозорците.

— Колко мислиш, че ще ги задържат? Не ми отговаряй, няма как да знаеш. — Хал се захвана да бели портокал. — Едва ли има как да им лепнат някакво обвинение, при положение че официално дори не бяхме влезли в Афганистан, когато ги подбраха. Имаш ли някаква представа за какво може да става въпрос?

Вярно, че не беше чул телепатичния ни разговор.

— Няма да повярваш, но смятам, че има нещо общо с някаква златна корона.

— Корона ли? В какъв смисъл — значка или символ?

— Не, истинска. Археологическа находка, музеен експонат.

— Че какво общо има Виктор Бенедикт с тия неща?

— Може би ще ни стане ясно, ако знаехме коя е сродната му душа. — Започваха да ме глождят съмнения. Сигурно бях прибързала със заключението, че момичето на Виктор е политически затворник или че я държат зад заключена врата, понеже живее в строго семейство, вероятно отговорът бе далеч по-прост. Може би беше замесена в престъпление, свързано с короната, която бях зърнала. — Имаме ли интернет?

— Ами нали точно поради това резервирах този хотел. В сайта им пише, че осигуряват интернет на гостите. — Той избърса ръце в една салфетка и грабна телефона. — Не е идеална връзката, но става.

— Виж какво ще ти излезе, ако потърсиш „златни корони“ в тази част на света?

— Сега какво, да не участваме в „Съкровището“? Сигурно Никълъс Кейдж всеки момент ще се втурне в стаята с карта и фенерче в ръка?

Усмихнах се неразбиращо.

— Не ми казвай, че не си го гледала? Къде си живяла досега?

— Теб ако питам, сигурно в някоя пещера.

— А, да, лъскава пещера за принцеси. С консиерж.

— Разбира се, консиержът не е ли задължителен в пещерите? — откраднах си парченце портокал. — Ти чакай Никълъс Кейдж да го посрещнеш, а аз ще си отнеса куфара в стаята и ще донеса нещо за пиене. Имам предчувствието, че в момента, в който се върнат другите, ще се наложи да хукнем да разглеждаме експонати.

— Супер, най обичам да обикалям музеите — простена Хал и се облегна назад да чака да се зареди първата страница.

Върнах се след пет минути с две бутилки охладена вода от хладилника в стаята ми. Освен това успях да драсна по телефона няколко реда на Мисти, изпъстрени с емотикони, защото от такова разстояние бе почти невъзможно да общуваме телепатично. При мен поне прагът бе около осемстотин километра. Ако местната полиция се захванеше да ми проверява съобщенията, щеше да реши, че се оплаквам на най-добрата си приятелка за провалената почивка, но Мисти щеше да се досети какво да предаде на останалите от семейство Бенедикт. Сложих бутилките на масата.

— Откри ли нещо?

Хал мръщеше нос срещу екрана. Косата му изглеждаше коприненомека на светлината, процеждаща се през дантелените пердета. Обзе ме неочакваното желание да я погаля, за да я усетя под пръстите си. Колко неприятно, че се чувствах физически привлечена. Чувствах се като мобилен телефон, включен да се зарежда — батерията ми беше на път да се пръсне от желание.

— Не знам. Чувала ли си за бактрийското злато?

Насилих се да изтласкам неудобните мисли. Хал не беше савант, не беше човекът за мен. Всъщност никой не беше за мен заради семейството, което имах. Нима можех да рискувам да доведа някого у дома?

— Не. Но съм чувала за бактрийска камила, така че явно става дума за някаква географска местност.

— Аха, така са наричали древната цивилизация, която някога владеела части от Афганистан. Археолозите открили купища злато в погребални могили, използвали го в церемониите. Тук пише, че каквото не бъде разграбено, отива в музеите — колани, бижута, но и корони. Чакай, сега ще се зареди следващата страница. Трябва да вкарам текста в Google Translate — Той наклони екрана, за да мога да виждам, което означаваше, че трябва да седна до него.

— Божичко! — прошепнах. Хал бе уцелил десетката. Статия в местен вестник оповестяваше, че преди осемнадесет месеца служителка на местния музей е арестувана във връзка с опит за незаконно изнасяне на безценна културна реликва. Атуса Науаби, притежаваща докторска степен по изкуство на Централна Азия, завършила в Института към Националния музей на Ню Делхи, била осъдена на десет години затвор за кражбата на Бактрийската корона, но предметът така и не бил намерен. — Потърси какво друго пише за нея.

Хал ме беше изпреварил. Зареди се нова страница.

— Охо! Сега разбирам защо ония на летището бяха толкова люти. — Науаби бе избягала от женския затвор в Мазари Шариф едва предния ден, докато бяхме летели насам, и според информацията се криеше на неизвестно място. Смяташе се, че бягството й е подпомогнато от последния й посетител в затвора — писател и автор на пътеводители от американски произход, чието име не бе известно, но снимката, направена му при влизането в страната, подсказваше съвсем ясно, че става дума за Виктор. — Трябва да предупредя братята ми. Полицаите явно си мислят, че сме дошли да й помогнем да напусне страната, и като се има предвид, че цъфнахме точно в този момент, действително изглеждаме подозрителни. На тяхно място и аз бих реагирал така.

Мълчах, зашеметена от новината, че сродната душа на Виктор е крадец на бижута.

— Виктор сигурно е бил в огромна дилема — дали да я спаси, или да спази законите на страната.

— Доколкото съм чувал, май не е от хората, дето си умират да спазват правилата.

— Но не би одобрил кражба. Все пак си има принципи.

— Няма значение. Важното е да осведомим останалите. Ще пробвам да убедя ченгетата да ме пуснат да се видя с тях.

Протегнах ръка, за да го спра.

— Хал, та аз съм савант. Мога да го направя и оттук.

Той поклати глава и се дръпна назад.

— Сигурно са ги отвели някъде.

— Но на мен телепатия ми е сила, не помниш ли? — потупах се многозначително по слепоочието. — Братята ти може и да не успяват, но мен не ме затруднява. Ще приключа още преди да си си изпил водата.

Изпратих сигнал към Сол — внимателно, понеже не исках да го прекъсна в неудобен момент. Заварих го насред разпита, така че се наложи да изчакам няколко секунди, докато смогне да се концентрира върху мислите ми.

Добре ли сте? Спокойствието му мигом ме зарази.

Да, А вие?

Само ни разпитват, излишно е да тревожим „Амнести Интернешънъл“

Трябва да ти кажа нещо. Набързо му предадох информацията, която бяхме получили от интернет.

Настроението му осезаемо се подобри. Очевидно се бе опасявал, че ситуацията със сродната душа на сина му е далеч по-сериозна, че е налице някакъв радикален религиозен елемент, който категорично би възпрепятствал връзката между агент на ФБР и гражданин на Афганистан. Съвсем естествено беше да се тревожи за такива неща — в крайна сметка само такива новини достигаха до Америка. Утешително беше да знаеш, че тук се извършваха и нормални престъпления. Кражбата можеше да се преглътне. Благодаря ти, Самър. Вие с Робинзон си стойте в хотела. С тази информация вече се ориентирам какво биха могли да искат от нас. Надявам се до няколко часа да ни пуснат. А сега ще прекъсна връзката, за да мога да се съсредоточа върху въпросите — разпитващият ме гледа особено. Ще се наложи да му кажа, че паметта ми изневерява — от годините е.

Никой не би се вързал, че Сол има проблеми с паметта. Мисълта му бе твърде бистра.

Тогава до скоро! Пазете се.

Прекъснах разговора и установих, че Хал ме зяпа изумено.

— Какво?

Той тръсна глава.

— Всеки път се побърквам как най-небрежно си ползвате извънземните способности.

— Какво толкова, все едно говоря по мобилен телефон.

— Самър, въобще не е така. Не се заблуждавай.

— Нищо не мога да направя, просто съм си такава.

— Че аз не те обвинявам. Само ти напомням, че в очите на останалите хора тая работа хич не е нормална. Е, готова ли си да обиколим музеите и да се опитаме да научим още нещо?

Пръстите ми се заиграха смутено с бутилката вода.

— Обещах на Сол да стоим тук.

Хал се изправи и се протегна. Сплете ръце над главата си. Определено предпочитах да не прави такива упражнения пред мен — гледката на разголения му плосък корем ме разсейваше.

— Не знам за теб, но аз лично твърде дълго си седях на задника, а и не съм му обещавал нищо. Ти, ако искаш, остани тук, но аз смятам да вляза в ролята на невинен турист.

— Ами ако ти се случи нещо? Няма да можеш дори да съобщиш, че е възникнал проблем.

Той отпусна ръце.

— Хайде, принцесо, не мога да чакам да ми организират ескорт от саванти, не и когато имаме да разследваме бягство на затворник.

Очевидно твърдо бе решил да не губи време.

— Тогава ще се наложи да кажем на другите.

— Слушай, нямаме време. Братята ми ще очакват да запретна ръкави. Не знам, но ми се струва, че и те биха искали да се захванем за работа колкото се може по-бързо. Ще им оставим бележка. Ако ги пуснат по-рано, могат да ни настигнат, ако ли пък не — ще се върнем, преди дори да са разбрали, че ни няма. Не можем да си позволим да изгубим и един ден, при положение че Виктор има такава преднина.

Прехапах устна. Дали не проявявах излишна предпазливост? Или напротив, в мен говореше гласът на здравия разум?

— Не вършим нищо незаконно, така че стига си се тревожила. — Хал натика бутилките с вода в раницата си заедно е паспортите ни и парите. — Идваш или не?

Разперих ръце примирено.

— Добре, добре, идвам.

Той се ухили насреща ми.

— Знаех си аз, че някъде дълбоко в теб се крие бунтарка. Иначе нямаше да се съгласиш да тръгнеш на тая откачена мисия.

Нагласих шала върху главата си и надянах слънчевите очила.

— Май се опитваш да ме отклониш от правия път.

— Точно така, принцесо.