Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Саванти (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Джос Стърлинг

Заглавие: Самър

Преводач: Елка Виденова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Егмонт България ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 24.06.2017

Редактор: Ваня Петкова

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1862-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10294

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Условията бяха спартански, но за това поне бях подготвена. Уил ме въведе в малка стая с белосани стени и единично легло със спретнато сгънати чаршафи. В единия ъгъл едва бе побрана миниатюрна баня — това според Уил бе стаята за специални посетители. Доколкото разбрах, момчетата бяха в общо помещение.

— А сега какво? — попитах.

— След вечеря имаме събрание — той остави куфара върху леглото и с впечатляващо самообладание се въздържа от всякакви коментари по отношение на цвета му.

— Как е Марго? — сложих чантата си на нощното шкафче и събух обувките си.

Мъжественото лице на Уил разцъфна в усмивка.

— Чудесно, благодаря. Gifted заминаха за Италия, иначе и тя щеше да е тук. Предполагам, че точно в този момент препуска наляво и надясно и се опитва да организира всичко за тазвечерния концерт. Момчета я подкачат, но си знаят, че ако не е тя, цялото им турне ще пропадне.

— Какво, Кърт тормози ли я?

— Като подобава на истински брат. — Изражението му изведнъж стана сериозно. — Искам да знаеш, че сме ти дълбоко благодарни, задето се съгласи да помогнеш на Виктор.

Пъхнах глава в банята да огледам: чисто беше, но миришеше на лютив сапун. Зарадвах се, че си носех собствен от къщи.

— Моля те, не ми благодари. Баща ти вече го направи.

Уил скръсти ръце. Явно не се канеше да си върви.

— Ами ти? Добре ли си? Има ли как да ти помогна? — Той неизменно се опитваше да застане между опасностите и хората, които обичаше.

— Според Мисти онзи ден сериозно си пострадала.

Благодаря ти, мила приятелко, задето не мажеш да си държиш езика зад зъбите.

— Не ми е за първи път, така че всичко е наред.

Уил млъкна. Явно използваше дарбата си.

— В момента не усещам да те заплашва нещо, така че ще трябва да ти повярвам.

Усмихнах му се насила.

— Няма ли да ходиш да се къпеш?

Той се огледа озадачено, сякаш едва сега осъзнаваше колко е кален.

— Уф, права си. Ще се видим в шест в столовата. Лесно ще я намериш, навсякъде има табели.

Уви, едва когато си тръгна, се сетих, че не го попитах как да се облека за вечеря. Винаги съм смятала, че е важно да уцелиш правилния код в облеклото — за разлика от приятелките ми. Доколкото бях чела, понякога на такива събития цареше съвсем официална атмосфера, особено ако в столовата се намираха офицери, а в други случаи обстановката бе по-скоро като в закусвалня. Все пак дилемата ми не беше чак толкова важна, че да безпокоя Уил с телепатични въпроси, така че реших да играя на сигурно с тъмносинята си рокля с кройка на риза. Тази, която носех до момента, поизпрах с праха за пране, който бях взела за пътуването — поизкаляла се беше от прегръдките — и я закачих на една закачала до отворения прозорец. Бях на приземния етаж, но ми се стори малко вероятно някой да се покатери през перваза и да отмъкне чантата ми, при положение че се бях озовала насред строго секретна военна база.

Самър, я се чуй само — порицах се. — Бива ли да се впрягаш толкова? Чукнах се по челото от яд. Понякога ми се искаше да съм по-спонтанна, да не се тревожа за щяло и нещяло. Ейнджъл и Мисти постоянно ми повтаряха да се отпусна.

Всъщност май беше крайно време да пиша на приятелите си какво се каня да сторя.

Хора, пиша ви, колкото да ви кажа, че все пак ще съдействам за ситуацията с Виктор. И като се има предвид накъде сте тръгнали, вероятно известно врете няма да мога да поддържат връзка. Обичам ви.

Телефонът завибрира от възклицанията на Ейнджъл и Мисти и доста по-сдържаните, но окуражителни отговори на Маркъс и Алекс. Заобичала бях сродните души на приятелките си почти колкото и тях самите — щеше да ми е ужасно трудно да се откъсна от великолепната четворка. Усещах се като Тенекиения човек, но наопаки — искаше се ми се да нямах сърце.

Ала сега не беше моментът да се замислям в тази посока. Все още се възстановявах от атаката на майка ми, така че се налагаше да се успокоя. Изпънах се на леглото и взех таблета. Тъкмо бях потънала в поредния от Барчестърските романи на Антъни Тролъп и започвах да се отърсвам от стреса от последните няколко дни, когато някой задумка на вратата ми. Погледнах си часовника. Пет и половина. Надникнах мислено в коридора, но не усетих никого, което беше доста странно. Повечето хора излъчват мисли, досущ като онзи тип от рекламата за дезодорант, дето оставя ароматна следа и сума ти зашеметени девойчета припкат подире му. Отново се почука. Станах неохотно и отворих вратата. На прага стоеше Хал Робинзон — изкъпан, в дънки и бяла риза, късо подстриганата му коса блестеше, а шоколадовокафявите му очи светеха гневно. Ясно не желаеше да се занимава с мен. Започвах да схващам. Все пак не биваше да забравям, че съм дама.

— Мога ли да ти помогна?

— Идвам да се извиня — процеди той с тон, който издаваше, че му е много, ама много трудно да прикрива негодуванието си.

Охо, нямаше да му се размине толкова лесно. Размърдах босите си крака върху студения балатум — уж просто така — и розовият лак на ноктите ми проблесна. Виж ми педикюра, Робинзон.

— За какво? — попитах най-невинно, макар и двамата да знаехме за какво.

— Задето се държах грубо. Това достатъчно ли е? — Гледай ти, успя да прояви грубост, докато се извиняваше, че се е държал грубо. Впечатляващо.

— Според теб явно е достатъчно — понечих да затворя вратата, но в пролуката се показаха ботуш и ръка.

— Какво трябва да означава това?

Опитах се да разчета мислите му, но не успявах да пробия преградата на тъмнокафявите му очи. Не знам защо, но ужасно ме разсейваха. Пък и враждебността му бе така осезаема, че всъщност беше излишно да се напъвам.

— Означава, че според теб извинението ти е достатъчно, а според мен — не. Но не ми пука особено, така че можеш да си вървиш — махнах пренебрежително с ръка, за да го вбеся допълнително. — Ще се видим в столовата.

— Казва се „стол“. „Столова“ е твърде префърцунено.

— Ще се видим в столовата — повторих и хлопнах вратата, като едва не му премазах пръстите. Облегнах се на вратата и увих ръце около тялото си. Едно на нула за мен, усмихнах се на тавана.

 

 

Умишлено закъснях за вечеря, за да не се окажа сам-самичка с Хал Робинзон. Както ме беше уверил Уил, табели действително имаше, та лесно се натъкнах на дългата ниска постройка — архитектът й очевидно се бе борил за първа награда в конкурса „Най-грозна сграда на годината“. Миризмата на пържени картофи и бургери издаваше, че роклята ми е излишно елегантна, но нямах намерение да се връщам. Писнало ми беше да бъркам и да взимам грешни решения, така че си наложих да не му мисля толкова. Вдигнах един поднос и се наредих на опашката. Повечето от посетителите бяха войници, но имаше и неколцина цивилни, така че едва ли изпъквах чак толкова.

Дойде моят ред.

— Бих искала салата, моля.

Мъжът ме погледна озадачено, стиснал няколко листа маруля с щипката.

— А към салатата? — той кимна към тавите с пилешко, чили и бургери.

— Само салата. — Сигурна бях, че няма да успея да погълна нищо друго, понеже още не бях на себе си от стълкновението с майка ми.

Поех чинията и тръгнах към щанда с десертите, откъдето си взех плодове и кисело мляко.

— Ти да не си от ония мацки, дето вечно са на диета? Защото, така като те гледам, нямаш причина да се тревожиш.

Естествено, зад гърба ми бе не друг, а Хал Робинзон, очевидно устремен да поднови дуела. Взе си пандишпанов сладкиш и сложи чинийката в подноса, препълнен с пържени картофи, боб и бургери.

— В такава жега нямам апетит. — Ни най-малко не възнамерявах да му признавам, че съм преживяла атака от савант вампир и още не мога да се съвзема.

— Там, накъдето си тръгнала, няма да издържиш на марули. Теренът е суров. Ще ти падне кръвното и ще вземеш да се строполиш.

— Много мило от твоя страна да се тревожиш за мен, но ще се справя.

— Изобщо не съм мил. Ако действително ще идваш с нас, по-добре да сведеш до минимум списъка с глезотиите. На такава мисия личната безопасност е най-важна.

Вдигнах таблата и се огледах за маса. Сол ми помаха от дъното на залата.

— Кой точно те е назначил за мой командир?

Хал се ухили и се наведе към мен в опит да ме стресне.

— Просто съм си такъв, бебче.

Върнах таблата обратно на масата.

— Не!

Хал се смръщи и отстъпи назад.

— Тоест?

— Не, това е просто поредният долен ход в мръсната ти игричка. Не ти разрешавам да ме наричаш „бебче“ само защото имам две Х хромозоми, а ти — само една.

Хал добави един шоколад към преливащата си табла, която и без това съдържаше достатъчно калории за цяло семейство, при това поне за седмица.

— Между нас казано, важна е У хромозомата.

— Настоявам да проявяваш нужното уважение към мен или ще помоля да те махнат от екипа. Според теб чии умения са по-важни, Робинзон? — Вдигнах вежда в не особено тактичен намек, така де, кой беше савантът тук?

Той ми се усмихна гадничко и размаха шоколадовата си вафла.

— Бре, бре, Уилан, може и да нямаш нужните хромозоми, ама хич не се свениш да се заяждаш, а? Искаш ли да ударим една канадска, та да видим кой е по-главен?

— Ах, колко зряло от твоя страна — грабнах си подноса и се отдалечих с ядна крачка, а щом стигнах масата на Сол, го думнах отгоре й малко по-силно, отколкото възнамерявах.

Сол спря ябълката ми, преди да се търкулне на земята.

— Май добре се разбирате с Хал, а?

Ако господин Бенедикт беше на моята възраст, щях да го уведомя точно какво ми е мнението за идиота Хал. Вместо това прибягнах до обичайната си учтивост.

— Струва ми се, че обноските му малко куцат.

Скот, средният брат, се приведе през масата.

— Иска да каже, че го ненавижда. То и на мен братлето ми действа по същия начин. Трябва или да свикнеш със словесния спаринг, или да се поддадеш на изкушението да го сриташ.

— Ти кой подход си избрал? — пробвах да се осведомя.

— По малко и от двата — той ми намигна. — Прояви малко разбиране, Самър, помисли си какво му е. Налага му се постоянно да общува с първокласни саванти като нас, да наблюдава висшия пилотаж с ясното съзнание, че цял живот ще си остане прост шофьор. Егото му е дълбоко наранено, а открай време е обичал да командва. Не е лесно да си най-малкият брат, при това съвсем бездарен.

При тези думи ме жегна бегло чувство на вина, задето бях уцелила болното му място.

— На мен егото му ми се струва съвсем невредимо. — Нали така?

Хал пристигна и обиколи цялата маса, за да се седне до мен. И уж неволно блъсна таблата си в моята и разля чашата ми.

— Ау, съжалявам. Искаш ли да донеса още един плодов сок, или ще вземеш да му отпуснеш края с чаша диетична кола?

— Хенри Робинзон, дръж се прилично, че ще ти поръся четката за зъби с чили на прах — предупреди го Скот.

— Да бе, да. — Хал седна. — Забелязахте ли какво яде нашата дама? Или по-скоро, че изобщо не яде? Не можем да помъкнем човек на диета на такава мисия. Няма да може да разсъждава от глад.

Избърсах деликатно устни със салфетката си и се огледах ядосано, понеже нямаше къде да я хвърля. Вместо това я смачках и я напъхах във вече празната ми чаша.

— Не съм на диета. Просто не съм гладна. Но благодаря за загрижеността. Дълбоко съм трогната.

Уил се изправи.

— Ще ида да ти донеса нещо за пиене, Самър. Ябълков сок?

— Благодаря ти.

Хал изстиска щедро количество кетчуп върху храната си, така че крайният резултат бе като кървава сцена след битка между пържен картоф и бургер.

— Само аз ли съм разумният човек тук? Каним се да влезем в една от най-опасните държави в света, а вие сте твърдо решени да водим и това маце? — Той се наведе към мен, вдигнал вилица с няколко набодени картофчета. — Не че имам нещо против теб, госпожице Елегантност, но имам много против всяко необучено момиче.

— А ако бях момче?

— Също — въпреки че, ако решиш да си смениш пола, ще прахосаш целия си… талант.

Имах чувството, че съм попаднала в пещера с неандерталец. Интересно защо другите не заставаха на моя страна. Надникнах тук-там в главите им и установих, че господата от семейство Бенедикт изчакват да видят дали ще имам смелост да се защитя. И че искрено вярват в способностите ми, което направо ми стопляше сърцето. Що се отнасяше до двамата Робинзон, там нищо не успявах да разчета.

Странна работа. Срязах един домат, за да спечеля малко бреме. Защо не чувах мислите им? Вярно, че някои саванти разполагаха с естествено силни щитове, а предвид професионалната им ориентация, нищо чудно случаят да беше такъв. Какво ли щеше да стане, ако понатиснех лекичко, ако се опитах да се приземя отвъд вражеските линии, така да се каже? Тъкмо се наканих да пробвам, когато Хал ме прекъсна.

Отвъртя капачката на бутилката с кока-кола и съскането изригна като публика, която шумно изразява неодобрението си.

— Ето, виждате ли? Отказва се и при най-малката трудност. Непрекъснато я изпитвам, а тя или любезничи, или се врътва и бяга. Така няма да стане, ако ще работим като екип.

— Какви ги дрънкаш, Хал? — обади се току-що пристигналият Лукас. Измитата му коса се оказа рижава на цвят, а очите му бях с един нюанс по-светли от тези на брат му.

— Казвам, че колкото и да е даровита, ще ни изложи на твърде голям риск. За всички ни ще е опасно.

Интересно дали баща ми щеше да се съгласи да анулира договора, ако ме изритаха от екипа още преди да напусна страната. Доколкото го познавах, щеше да настоява да спазя условията, понеже той самият бе удържал на думата си.

— Самър? — Сол деликатно ме подканваше да се защитя. Уви, не ми хрумваше как да го направя, тъй като в момента защитният ми механизъм бе изчерпан.

Затова реших да демонстрирам пълна невъзмутимост. Никога не позволявай на някого да разбере колко копнееш за нещо или колко те е наранил.

— Нямам нищо против да ме отстраните от мисията. Включих се, тъй като исках да помогна на Виктор и ми казаха, че съм единствената, която може да го открие.

— Което е самата истина — обади се Трейс, най-големият брат на Виктор, по професия полицай от Денвър… или поне когато не му се налагаше да гони брат си из целия свят.

— Днес не съм съвсем на себе си. Но обещавам, че когато дойде време да се качим на самолета, ще съм във форма.

Хал пусна вилицата, като най-нехайно удави едно измъчено картофче в кетчуп.

— Ти какво, да не си болна? Защо не каза? Реших, че си на някаква безумна диета. Още една причина да не те влачим във военна зона.

Сол сложи длан върху ръката му.

— Не, не е болна. Онзи ден я е нападнал савант вампир. И ние самите още не сме на себе си.

Ножът на Лукас застина във въздуха.

— А къде е сега? Елиминирахте ли го?

— Кого дали са елиминирали? — очите на Хал зашариха неразбиращо по лицата на братята му.

— Савантите вампири са истинско зло, Хал — поясни Скот. — Изсмукват ти мозъка, много е опасно.

Хал тръсна глава.

— Ама че сте чудаци. С какво заслужих такива братя?

— Не, не са я елиминирани, но ситуацията е под контрол — отвърна Сол, глух за коментарите по адрес на савантите.

— Жена, така ли? — не млъкваше Лукас. — Майка ти?

Изрече го точно в момента, в който отворих уста да кажа: „Майка ми“. Очевидно дарбата му действаше и при мен.

Той видимо трепна, но се насили да се усмихне.

— Кофти работа, миличка.

Забих поглед в чинията със салатата. Военните хич не ги биваше в това отношение — няколко къса маруля, краставица и домат с едно-две лучени кръгчета.

— Ако сте приключили с дисекцията на личния ми живот, може би ще можем да преминем към причината да сме тук.

— Келнер, келнер, донесете речник! — Хал щракна с пръсти така, сякаш викаше сервитьора.

Уил се върна с ябълковия сок и постави чашата в таблата ми.

— Понякога си голям задник, Хал — измърмори Скот.

— Каза „дисекция“, понеже й се нахвърлихме като с нож — поясни Лукас. — Остави я на мира, Хал. Щом е в състояние да живее с вампири, Афганистан ще й се стори като разходка в парка.

С един вампир, понечих да поясня, но реших, че не е сега моментът да защитавам семейството си.

Хал не отвърна нищо. Изчака останалите да преминат на темата за подходящи хотели и измърмори:

— Извинявай — този път май звучеше искрено. — Скот е прав. Понякога съм истински гадняр.

Кимнах, без да казвам нищо, защото не бях сигурна какъв звук ще излезе от стегнатото ми гърло.

— Тая салата и домашният ми заек не би я харесал. Ето, това го взех за теб — той ми подаде шоколада.

Прав беше. Май единственото, което можех да преглътна в момента, беше нещо сладичко. Дръпнах червената лентичка и разкъсах опаковката.

— Имаш си домашно зайче, а?

— Аха. Наполеон. Или поне така го наричах, докато не взе, че роди. Баща ми явно не го бива със зайците, а продавачите в магазина сигурно страхотно са се забавлявали на негов гръб, пробутали му бременна зайка. Но аз нямах нищо против. Бях им като татко.

Долових образа на ухилено момче с щръкнала коса и големи кафяви очи, липсващо предно зъбче и цяла тумба зайчета в скута.

— Надявам се, че всички са си намерили добър дом.

Току-виж излезеше, че сме в състояние да водим сносен разговор.

— Може и така да се каже. Реших, че е жестоко да ги държа в клетка, и ги пуснах в резервата край къщи. Сигурно съм зарадвал лисиците.

— О!

Той ме сръчка с лакът.

— Или пък са наплодили цяла раса свръхзайци, които и до днес лудуват на свобода и не оставят лисиците на мира. Трябва да се мисли положително. Хайде, принцесо, не бъди такава песимистка.

Не можех да разбера дали говори сериозно. Странно беше, че не чувах нищичко в главата му, освен този случаен спомен, и се зачудих дали онзи, който го пазеше, бе пропуснал мисълта за зайчето, за да ме накара да го погледна с други очи. Стрелнах Лукас и Скот с поглед, но и двамата не ни обръщаха внимание.

— Сигурен ли си, че не си савант?

Хал вече бе излапал основното и тъкмо подхващаше десерта.

— Последния път, когато си направих обстоен преглед за лудост и безумие, се оказа, че не съм. Защо питаш?

— Защото не те чувам.

Хал се задави.

— Че нали седя до теб, принцесо.

Реших да не реагирам на идиотското обръщение.

— Искам да кажа, че не ти чувам мислите. Обикновено чуждите мисли буквално ме заливат.

— Може би чисто и просто нямам мисли? Не ти ли мина през ум? — Той ми се ухили дяволито.

О, със сигурност имаше мисли, но може би трябваше да се радвам, че не ги долавям.

— Братята ти ли те пазят?

— Възможно е. Нямам представа как действа дарбата им. Ти би трябвало да знаеш повече от мен. Наясно съм, че предпочитат да работят при информационно затъмнение, както го наричат.

Отчупих си парченце вафла и почуках с него по сребристата опаковка.

— Звучи логично, иначе ти самият би представлявал риск за савантска операция. Всеки по-силен четец на мисли ще се опита да извлече информация именно от най-слабата брънка.

— Мен ли наричаш най-слабата брънка?

— Не исках да прозвучи така.

— Утешавай се, както желаеш, бебче. Знам, че точно това смяташ, и не е нужно да чета мисли, за да се досетя. — Той бутна стола си назад и лъжицата изтрака в празната му купичка. — Отивам да приготвя конферентната зала. След пет минути да си там. — И той се врътна и изчезна.

Думите ми го бяха жегнали, макар да не го сторих нарочно. Нямах намерение да се изкарам по-велика. Или напротив? Определено щеше да ми е по-лесно, ако Хал Робинзон не участваше в мисията. Караше ме да се съмнявам в себе си и да проявявам заядливост, която не очаквах от себе си.

— Добре ли си, Самър? — чух ниския гърлен глас на Сол.

Добре ли бях?

— Ще се оправя.

Сол се подсмихна и сложи ръка върху моята. Топлината на мазолестата му длан ми подейства странно успокояващо.

— Сигурен съм. Младежът се е заинатил така само защото не знае как да общува с истинска дама. Съмнявам се да е срещал човек като теб.

— Откъде знаеш?

Той ми намигна.

— Имам седем момчета. Виждал съм всичко на тоя свят, миличка.