Джос Стърлинг
Самър (4)

Глава 4

По заповед на баща ми прекарах остатъка от деня в леглото. И без това нямах сили за нищо. Дори книгите на нощното ми шкафче останаха неотворени. Хлабаво навързаните изречения на Вирджиния Улф звучаха така неразбираемо за замъгления ми мозък. Лежах и гледах тавана, преструвайки се, че не чувам вибрирането на телефона. Накрая не издържах и го изключих.

Сенките от брезата пред прозореца пробягваха по килима като рояк нощни пеперуди. Шумоленето на листата ме успокояваше, връщаше ме в дните, които някога, много отдавна, бях прекарала на един плаж в Корнуол, към спомените за горещия пясък под кожата ми и нежното плискане на вълните в босите ми пръсти. Пазех тези спомени като защитен механизъм срещу грозотата, която твърде често съзирах в другите. Толкова много хора таяха ужасни чувства — зли намерения или рани, нанесени от чужда жестокост. Понякога бремето на савантската ми дарба се оказваше непосилно и се налагаше да бягам от реалността.

Чух звънеца, а после долових и как баща ми отваря вратата. След малко влезе в стаята ми, понесъл поднос с нещичко за обяд.

— Едно ще им призная на приятелите ти, не се отказват лесно. — Той се наведе да остави подноса на леглото до мен и кичур тъмна коса падна над челото му.

— Какво им каза?

— Че им благодариш за вниманието, но в момента нямаш желание да се видиш с тях. Прав ли съм?

— Да.

— Не биваше да ги каниш тук, Самър.

— Не съм ги канила. Сами са решили да наминат. Случило се е нещо с наш общ приятел, савант, и искаха да им помогна.

— Но сега знаят — той приседна на ръба на леглото и приглади покривката. — Индийските слонове отново замаршируваха в права редица.

— Да.

— Ще кажат ли на някого?

— Нямах време да ги помоля да пазят тайна, а и нали знаеш каква е дарбата на Мисти?

На светлината на късното августовско слънце татко изглеждаше много по-възрастен. Синеок и с красиви черти, някога бе висок и силен. Напоследък обаче раменете му бяха започнали да се привеждат, а страните и челото му бяха набраздени от дълбоки бръчки.

— На кого ще кажат?

— Не знам. Вероятно на семейство Бенедикт.

Баща ми изпъшка. Един от най-големите му страхове беше, че няма да може да поддържа фасадата на идеалното семейство. Решил бе проблема с Уинтър, като го бе замел под килима, но майка ми беше твърде опасна. А и въпреки всичко тя му беше сродна душа, помежду им съществуваше ненарушима връзка. Всеки ден, досущ като Сизиф от древногръцките митове, му се налагаше наново да поема непосилното бреме.

— Май изисквам твърде много от теб, а? — прошепна той.

— Нима си имаш някой друг?

Той стисна ръката ми. И двамата млъкнахме, замислени за лабиринта, от който не можехме да се измъкнем. Сега мислите ми за бягство — защото, ако трябваше да съм искрена, желанието ми да следвам се свеждаше именно до това — ми се струваха безкрайно егоистични. Сетих се за Виктор. Нямаше да мога да сбъдна мечтите си, но защо поне той да не сбъдне своята?

— Има ли вариант да се справиш без мен за седмица-две?

Татко се покашля.

— Какво имаш предвид?

— Причината приятелите ми да цъфнат на вратата е сериозна. Виктор Бенедикт е изчезнал, а аз вероятно съм единственият човек, който може да го намери.

— Как така е изчезнал?

— Заминал е за Афганистан. Опитва се да открие сродната си душа.

Баща ми се усмихна горчиво.

— Може би е по-добре да не я намира. Понякога реалността се разминава с очакванията.

— При някои хора, да.

— Да, при някои хора.

— Всъщност изчезването му не е единственият проблем. Ако нещо се обърка, последствията ще засегнат всички, понеже Виктор е главната ни връзка с правораздаващите органи. А те ни помагат да съжителстваме с обикновените хора, да крием присъствието си. Не бихме искали да ни възприемат като заплаха.

— Самър…

— А аз мога да им помогна да установят къде се намира. Ще се наложи да пропусна началото на годината, но и без това съм напред с материала, така че ще се справя.

— Не говори глупости, Самър. Няма да те пусна да идеш в Афганистан.

— Защото се тревожиш за мен или за самия себе си? — Това беше удар под кръста, но в момента не се чувствах особено великодушна.

— Естествено, че се тревожа за теб.

— Татко, не забравяй, че дъщеря ти умее да чете мисли.

— Не мога да се справя без теб — той направи сърдиш жест към къщата. Имаше предвид живота ни, съществуването ни в това тихо кътче на порядъчния Хампстед. Според неговата логика нямах право да го зарежа сам, и то поради простата причина че нямаше да се оправи без мен.

Сърцето ми се сви. Познавах го достатъчно добре, за да съм наясно как да го убедя, но това означаваше да пожертвам мечтата, която ме крепеше от няколко години.

— Какво ще кажеш да направим сделка? Ако ме пуснеш да замина за няколко седмици, догодина ще кандидатствам в лондонски колеж.

Очите му светнаха. Баща ми не бе постигнал успехите си в света на бизнеса само с помощта на савантската си дарба. Умееше да се пазари. Зарея поглед някъде зад рамото ми към рисунката на пустинен оазис, закачена над леглото ми — облечени в роби фигури и надвесени над водата коне, съвсем в стил „Лорънс Арабски“, поредната от фантазиите ми, която ми помагаше да се измъкна от реалността.

— Не съм сигурен, Самър. И не защото смятам, че не ти е работа да се забъркваш, а защото знам, че все още има големи територии, в които цивилните не са добре дошли. Не бих искал да пратя дъщеря си във военна зона.

Ясно, започва се. Увих ръце около коленете си.

— Ще пратят цял екип и поне един от хората ще е с дарба за надушване на опасност. Повярвай ми, на тях им е точно толкова важно да не ми се случи нищо, колкото и на теб.

— Вярвам ти. Ти си единственият човек на света, на когото мога да разчитам стопроцентово. — Той сведе глава за миг, така че да усетя цялата тежест на семейните отговорности.

Опитах да се отърся от чувството за вина.

— Можеш да помолиш госпожа Бейнбридж да живее вкъщи няколко седмици. Няма да има нищо против да изкара малко пари за дъщеря си и зет си.

— И за малкия Джейсън — усмихна се баща ми. — Знаеш ли, вече е започнал да мести предмети. Това бебе няма да се задържи задълго в кошарата.

Зачаках.

— Означава ли, че ще ме пуснеш?

Той въздъхна измъчено.

— Ще си помисля. Чувал съм много за семейство Бенедикт, добри хора са. Ако все пак ти позволя да тръгнеш, ще трябва да спазваш определени правила.

— Ще се оправиш ли с мама, докато ме няма?

Той сви рамене, приел ролята на жертва.

— Ще трябва да се справя.

— Когато се прибера, пак ще поема нещата.

Баща ми кимна, но някак смутено.

— Няма да е същото. Предполагам, че се досещаш.

— В какъв смисъл?

— При положение че тайната вече не е тайна.

— Какво значение има?

— Нали си наясно, че има правила? В савантската общност?

— Какви правила?

— За хора като майка ти. Или може би по-скоро е редно да ги нарека традиции. Много, много отдавна бе взето решение, че такива като нея не бива да се възпроизвеждат. Не само че изцеждат жертвите си от емоции, но влошават и умствените им сили, понякога трайно, така че никога не успяват да се възстановят. В по-мрачните периоди на историята се е случвало цели савантски общности да прибегнат до самоубийство, когато дарбата започнела да се разпространява. И за да се спести подобна участ и на други, старейшините решили да прекъснат линията на унаследяване.

В гърдите ми заседна малка бучица негодувание.

— Не, не съм чувала. Знаех, че саванти като майка ми не са долюбвани, но не бях осведомена, че има правила срещу тях.

— Правилото е глупаво и е невъзможно да се следи за изпълнението му, тъй като е в разрез с човешката природа. Но технически погледнато, ако го бяхме спазили, двамата с Уинтър нямаше да ви има. Това е и една от причините толкова да настоявам да пазиш в тайна състоянието на майка си. Ще ти го впишат в досието и ще има сериозни последици.

— Какви последици?

— Ако не променят политиката, ще ти забранят да имаш деца, тъй като се броиш за носител. Информацията ще бъде въведена в търсачката за сродни души и ще бъдеш отбелязана като неотговаряща на условията за потомство.

И през ум не ми беше минавало за деца, но новината, че не съм достойна да имам потомство, ми подейства като ритник в корема.

— Не е честно.

— Става дума само за деца от савант — поясни баща ми, без да ме поглежда в очите. — Ако родиш дете от обикновен човек, вероятността рецесивният ген да се прояви е минимална, но със савант, независимо кой, просто няма да е редно. А и партньорът ти едва ли ще е във възторг, ако родиш дете вампир. Вероятно ще сметне, че рискът е твърде голям.

— Теб това не те е спряло.

— Не, аз реших да рискувам.

— И съжаляваш ли?

— Честно ли ме питаш? Понякога да. Уинтър е толкова болен, а ти си толкова тъжна. Като че ли успях единствено да умножа нещастието.

Никак не ми беше приятно така да обобщава живота ми.

— Може да се случи на всеки. Винаги е възможно да предадеш някаква генетична мутация.

— Ти говориш за разумен риск. А аз поех необмислен такъв и сега си плащам. Лошото е, че и ти плащаш.

 

 

На следващата сутрин се събудих с възобновена решителност. Бъдещето ми, отнасящо се до следващите няколко години, бе необратимо предначертано. Късно предната вечер баща ми все пак прие сделката, която му предложих, и дори стигна дотам, че състави договор и ме накара да подпиша, че в замяна на тази триседмична ваканция ще кандидатствам в лондонски колеж.

Ваканция — ама че извратена шега.

Включих си телефона и изчетох милионите съобщения, изпратени от приятелите ми. Не ги изтрих, но и не се втурнах да отговарям. Вчерашната конфронтация с майка ми бе показала пределно ясно, че не можех да си позволя да имам близки приятели. Както се бе изразил баща ми, рискът беше неразумно висок. За щастие, майка ми бе нападнала мен. Ако се беше нахвърлила върху някого от тях, никога нямаше да си простя. Реших без драматични изявления тихомълком да напусна живота им. Ейнджъл и Маркъс си имаха музикална кариера, Алекс и Мисти бяха безкрайно щастливи в Кеймбридж и прекарваха цялото си време един с друг. Нямаше да забележат липсата ми. Щях да се постарая да стане постепенно. Никой нямаше да страда. Освен тях исках да предпазя и себе си. Щом не можех да съм част от савантската общност, тогава по-добре беше да не живея сред тях. Твърде болезнено го усещах. Вярно, нещата се бяха променили — вероятно нямаше да ми тикнат звънец в ръката и да ме карат да го размахвам на всяка крачка като средновековен прокажен, но положението ми определено имаше някои сходства със съдбата на прокажените. Налагаше се да свикна да живея сред обикновените хора, за които тези неща бяха напълно непонятни.

Много мислих какво да отговоря и накрая изпратих кратък отговор: Благодаря за съобщенията. Вече съм добре. Ще се видим скоро.

Следващата стъпка беше да разбера къде се събираше спасителният отряд — последният ми жест към савантското общество. Писах на Скай, сродната душа на най-малкия брат на Виктор, и получих отговор почти незабавно.

Много се радвам да те чуя. Мисти ни разказа какво се е случило. Ако искаш да поговорим, непременно ми се обади. И аз съм се сблъсквала с емоционална пиявица преди няколко години във Вегас. Тогава Виктор се погрижи онзи мръсник и приятелчетата му да озоват зад решетките, но прекрасно си спомням какво е чувството.

Супер. Значи, вече всички знаеха. Как въобще Скай би могла да проумее какво изпитвам? Една-единствена атака, при това от непознат, не би могла да се сравни с постоянни нападения, на които бях обект от най-близкия ми човек, при това в продължение на години. Добре че Скай не беше тук, иначе щеше да види как емоционалната ми аура пулсира в алено. Опитваше се да е любезна, но аз се подразних. Благодаря за вниманието, но вече съм добре. Дали щеше да долови горчивината? Свикнали бяха да съм безупречно учтива, така че навярно нямаше да й направи впечатление.

Отговорът пристигна незабавно. Според ме не си. Зед твърди, че ти трябва една хубава прегръдка, така че приеми, че те прегръщам от разстояние. Семейство Бенедикт се канят да се свържат с баща ти, за да видят дали Мрежата на хора с дарби не може да помогне с нещо. Не се тревожи за Виктор. Ще се оправим сами.

Мрежата на хора с дарби, неформален управляващ орган на хората от нашия вид, се стремеше всячески да контролира савантите, така поне твърдеше баща ми. Това бе същата онази някогашна общност, която бе преценила, че такива като мен не бива да се възпроизвеждат. По-добре да не се свързвате с баща ми. Със сигурност ще предпочете да не се намесват външни лица. Но да се върнем на въпроса ми: Ще ви помогна да намерим Виктор, така че къде се събира отрядът?

В комуникацията настъпи рязка пауза. След малко получих отговор: Сигурна ли си? В една военна база над Солсбъри. Ще дойдат да те вземат.

Баща ми щеше да побеснее, ако още някой се изтърсеше у дома. Дай ми адреса и сама ще ида. Продължих да настоявам за това в още няколко съобщения — сигурно всички от семейство Бенедикт бяха убедени, че съм голям инат.

Трудно ми беше да си приготвя багажа, понеже нямах представа какво ще ми е нужно. Ако можеше да се вярва на интернет, Кабул преживяваше строителен бум. На повечето снимки имаше търговски центрове и хотели, така че щяха да са ми необходими градски дрехи. Но извън града условията щяха да са доста по-примитивни. А и навсякъде трябваше да съм облечена максимално скромно. Мразех да не съм подготвена, но просто не разполагах с подходящо облекло. Добавих неизменните тоалетни принадлежности и наредих всички варианти спретнато на леглото. Приятелките ми обичаха да ме подкачат, че винаги имам най-потребното, независимо от случая — пинсети, пиличка, парацетамол. Аз бях човекът, от когото се очакваше да извади нужната вещ от чантата си. Това, разбира се, не се случваше без предварително планиране. Най-после останах относително доволна и напъхах избраните тоалети в малък розов куфар от онези, дето минават за ръчен багаж, та да не се налага да чекирам друг подобен.

Баща ми влезе в стаята ми с писмо в ръка.

— Това е декларация, че можеш да напуснеш страната под настойничеството на майката или бащата на Виктор, в случай че някой поиска да я представиш.

— Досега никой не ми е изисквал такова нещо.

— Времената се менят, Самър. Граничните власти проверяват всеки пътуващ към конфликтна зона. Семейство Бенедикт ще се заемат с визите, но въпреки това може да влезе в употреба. — Подаде ми още един лист хартия. — Това са имената и адресите на роднините ми в Пакистан. Ако възникне нещо спешно, можеш да се обърнеш към тях за съдействие. Освен всичко друго те ще проявят разбиране и към савантския аспект на нещата, каквото не можем да очакваме от местните.

— Хубаво си се сетил.

— Бих те закарал до Солсбъри, но не смея да оставя майка ти сама… особено днес.

— Така е. Ще си хвана влака, не се тревожи. Ще се оправя.

— Знам. С всичко можеш да се справиш.

Той ме притисна до себе си и ме целуна по косата.

— Да се пазиш.

— Обещавам. И скоро ще се върна.

— Прехвърлил съм още пари по сметката ти. Свали си на мои разноски и допълнителни материали за училище на таблета.

— Благодаря, че си се сетил.

— Ще те чакам.

 

 

Таксито ме закара до военната база, намираща се на осем километра от Солсбъри. Докато се измъквахме от околовръстното, едва успях да зърна прочутата катедрала с острата като игла кула, преди да се впуснем между вълнистите хълмове. В случая това не беше клише — хълмовете действително се издигаха и спадаха като тревисти вълни. В главата ми се стрелкаха цитати от Томас Харди. Представях си как героите му крачат наоколо — отчаяната Тес и отчаяният Джуд. И на двамата съдбата им бе злочеста, така че се насилих да разсъждавам по-ведро. Примерно за поезията на Харди, която бе така величествена. На съседния хълм един трактор обръщаше бледото стърнище и го засипваше с тлъста, кафява пръст_. Само човек, прекопаващ облаци / в бавна тиха разходка/ със стар кон, който се препъва и кима / полузаспал в ход… / Само те ще продължат напред._ В случая май Харди не беше съвсем прав. Кога за последен път бях виждала кон и рало извън телевизията?

Можеше пък в Афганистан да зърна.

— Ето, миличка. Сигурна ли си, че тук трябваше да те докарам? Да нямаше предвид квартирите по-надолу? — Шофьорът огледа подозрително стражата, а после и мен в лятната ми рокля на цветя и бяла жилетка.

— Точно тук. Колко ви дължа?

Той ми прочете сумата от апарата и аз му я подадох заедно с бакшиша.

— Хубав ден ти желая, миличка.

Силно се съмнявах, че пожеланието му ще се сбъдне.

— И на вас.

Отворих вратата и се измъкнах навън, издърпвайки куфара след себе си. Разпънах дръжката му и го затеглих към войниците при портата. И двамата ме зяпаха с безизразни физиономии, ала дочувах мислите им и долавях развеселеното им любопитство при вида на розовия ми куфар. Кофти, момчета, няма да успеете да ме засрамите. Чисто и просто обичам розовото.

— Здравейте. Аз съм за тук — заявих кратко на войника до караулката.

— Така ли? — той най-безсрамно се подсмихна. — Не виждам да фигурирате в списъка ми, госпожице за тук.

Ама че тъпа шега.

— Самър Уилан.

Усмивката му угасна в мига, в който ме откри на компютърния екран.

— О, вие сте от тях! — „Онези, смахнатите“, добави той наум и мисълта му ме блъсна като вонята от подминаващ боклукчийски камион.

— Точно така, от тях. — Стана ми любопитно какво всъщност знаеше и тъй като точно в този момент не бях в настроение да проявя уважение към личното му пространство, не се посвених да надникна в мислите му. Наясно бе, че охранява изключително тайна операция, най-секретната от секретните. Натъквал се беше на достатъчно необясними неща — примерно разни работи да се носят из въздуха просто така, — за да е убеден, че случващото се, меко казано, е чудато. Но верен на обучението си, беше непоколебим, че колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Трябва да претърся куфара ви — той посочи малка масичка в караулката.

Такова развитие не ми беше минало през ум, а трябваше да се досетя. Та това беше секретна база, не можех да очаквам, че ще ме пуснат да вляза като на хотел. В кабинката нямаше скенер, така че явно се налагаше да отворя куфара.

— Добре. — Твърдо решена да не се поддавам на смущението, сложих куфара върху масичката и дръпнах ципа. Вътрешността му свидетелстваше за обсесивно-компулсивното ми разстройство — спретнато нагънати дрехи, кутийка с бижута и отделни несесери за гримове и тоалетни принадлежности.

Войникът заопипва между пластовете, но за щастие, не ме накара да отварям всичко едно по едно. После прерови и дамската ми чанта и ми я подаде.

— Разперете ръце, госпожице.

Очевидно следваше унизителното опипване, но за моя радост, за тази част от проверката си имаше ръчен сензор, който дори не изпиука.

— Всичко е наред. Тръгнете по алеята и се регистрирайте в първата сграда вдясно.

Той отвори портата и ме пусна да вляза. Усещах очите му, впити в гърба ми, докато крачех по алеята, а колелцата на куфара ми тракаха гръмко в тишината. Чувствах се глупаво, някак не на място. Не се бях замислила защо срещата ни е във военен лагер. Това означаваше, че операцията бе официална. Мислех си, че просто ще се качим на самолета и ще тръгнем да търсим Виктор. И си купих розов куфар, понеже предположих, че ще е по-удобен от раницата. Изглежда, нападението на майка ми съвсем бе объркало способностите ми да разсъждавам, защото при нормални обстоятелства никога не бих допуснала подобна груба грешка.

Явно от бариерата бяха предали, че пристигам, тъй като Сол, бащата на Виктор, ме чакаше в сградата на рецепцията. Висок мъж с индиански корени, той неизменно излъчваше тихо достойнство и ми напомняше на герой от роман на Джеймс Фенимор Купър. Досега не го бях виждала в униформа и съвсем се стъписах.

— Самър — той ме прегърна топло. — Безкрайно ти благодаря, че дойде.

— Съжалявам, че не можах да се съглася още от самото начало. Знам, че ви разочаровах.

— Никога не би могла да ни разочароваш. Напълно разбираме ситуацията ти.

Силно се съмнявах, че действително разбират, но пак ми беше приятно да го чуя.

— Кой друг е тук?

Сол подписа някакви документи и ми връчи пропуск.

— Да вървим. Остави си куфара тук. Ще се погрижа да го отнесат в стаята ти.

Излязохме на ярката слънчева светлина и поехме по асфалтова алея между тревните площи към нещо като стадион. Усещах как слънцето пари голия ми врат, защото си бях вързала косата на опашка. Добре че си бях взела очилата, тъй като обедните лъчи се отразяваха в светлосивия асфалт и ме заслепяваха.

— Вероятно се досещаш, че всеки от синовете ми иска именно той да измъкне Виктор от тази бъркотия, но аз се запънах. Екипът ни е скромен, но включва подбрани хора.

— Аха.

— Преди да разберем, че ще успееш да дойдеш, се погрижих за резервен вариант.

— Значи, нямате нужда от мен, така ли? — Можех ли да се отметна от уговорката с баща ми? Долових бледа искрица надежда, но също и леко разочарование, все пак след толкова много компромиси се бях настроила за това пътуване.

— Определено имаме нужда от теб. Но само ти няма да свършиш работа. Трябва ни екип, който може да влезе и да излезе от страната, без да причини срив в дипломатическите отношения. Потребни са ни хора с опит в специалните сили и именно по тази причина сме тук. Виктор има високопоставени приятели.

— Мислех, че от ФБР искат да го арестуват.

Сол се усмихна безрадостно.

— Има и много врагове. Не всички агенти са срещу него, само онези, които предпочитат да не работят със саванти.

Сигурно бяха цял взвод. Савантите обикновено будеха страх, а не доверие, а и трябваше да се признае, че сред нас имаше и такива, които използваха силите си за незаконни облаги.

— Разкажи ми за отряда.

— От братята на Виктор ще дойдат само Трейс и Уил. И двамата имат необходимите умения. С Уил можем да гарантираме сигурността на всяко място, в което решим да се спрем, понеже и двамата имаме дарбата да долавяме приближаваща се опасност.

— И ти ли ще дойдеш? — не успях да прикрия изненадата си.

— И синовете ми се изненадаха по същия начин. Естествено, че ще дойда. Та Виктор ми е син. Редно е на мен да се падне честта да го сритам в задника, задето е решил да тръгне сам.

Непосилно ми беше да си представя, че на света има човек, който е в състояние да срита задника на Виктор, но от друга страна, собственият му баща вероятно бе единственият, който би се осмелил на такова нещо.

— Трейс има задачата да съпоставя данните от проследяването, стига да открием някаква следа. Заедно с него ще успеете да установите местоположението му.

— А другите?

— Използвах всичките си връзки и успях да привлека част от семейство Робинзон.

— Тези не съм ги чувала. Да не живеят на някой пустинен остров?

Сол се разсмя.

— Не, а и ако ги беше чувала, щеше да е проблем, защото са тайни агенти. Работят за приятелски настроени държави, и то само при специални случаи. Профилирани са в най-трудните задачи — освобождаване на заложници и лична охрана.

Смръщих се недоволно.

— Наемници?

— Гледай да не те чуят да ги наричаш така. По-скоро специален отряд, който работи в полза на савантския свят. Наш собствен специален отряд.

Да, ама технически погледнато, пак си бяха наемници. Щом работеха за пари, при това, без да ограничават услугите си до дадена държава, речникът би ги описал точно така.

— Колко са?

— На първо място, Лукас Робинзон, той е главнокомандващият. Дарбата му е да предчувства как ще се развият нещата, което го прави съвършен тактик. Заместникът му е по-младият му брат Скот, който е навигатор. Това момче е като GPS в човешко тяло. Такова нещо не бях виждал.

— Момче?

— Добре де, над двайсет е, но за мен всеки под трийсет е момче.

Усещах, че има още нещо.

— Това ли са всички? Само те двамата?

— Не, в екипа им има и трети човек, логистичен експерт — най-малкия им брат Хал… и ти казвам още отсега, че не е савант.

— Как е възможно?

— Родителите им също не са саванти. Лукас и Скот са аномалия. Но Хал знае за дарбите им, така че не е нужно да се прикриваш в негово присъствие.

— Това често ли се случва? Обикновени хора да родят саванти?

— Често не, но все пак става. Генът се крие някъде нагоре по веригата. В повечето случаи, ако се поразровиш, ще намериш дядо или баба с дарба.

Всъщност в момента изобщо не бях в настроение да разсъждавам за генетичното унаследяване. Повторих имената, за да съм сигурна, че съм ги запомнила правилно.

— Лукас, Скот и Хал Робинзон.

— Точно така. Гледай да се държиш мило с Хал. Сигурно ни намира за доста… особени.

Пристигнали бяхме на стадиона. Направи ми впечатление, че теренът е организиран като за състезание с препятствия, а с тези същински препятствия се бореха петима мъже, до един облечени в униформи. Уил и Трейс бяха на стената за катерене, глава до глава с двама непознати мъже. Доста по-напред от тях някакъв строен по-млад мъж се катереше по въже над пълна с кал канавка. Сведох поглед към сандалите и лятната си рокля.

— Струва ми се, че съм останала с грешно впечатление за естеството на мисията ни.

Сол се подсмихна.

— Не се тревожи, миличка, чисто и просто се умориха да планират и да обсъждат стратегии.

— И какво, така си почиват?

В този миг един от непознатите пльосна в калта, вероятно с помощта на Уил, което предизвика шумен смях.

— Точно така.

— Е, казват, че светът е шарен — отбелязах.

Сол ги извика — използва телепатичен сигнал — и петимата мигом смениха посоката и се втурнаха към нас. Най-младият се поколеба за миг, докато се ориентира какво правят останалите. Явно този беше братът без савантска дарба. Трейс и Уил ме целунаха смутено, като се извиниха, задето са така потни. Интересно дали неохотата им се дължеше на новината за майка ми? В главата ми подигравателно отекнаха звънчетата на прокажен. Сол се обърна към тримата Робинзон.

— Ето я. Самър притежава една от най-силните дарби за четене на мисли, от която дори Виктор не може да се скрие.

Тримата братя стояха един до друг, целите опръскани в кал, с пламнали лица. По-големите имаха грубоватия вид на състезатели по ръгби — носът на единия бе чупен, при това май повече от веднъж. Най-малкият очевидно вървеше по техния път, макар все още да беше източен и грациозен като вълк. Висок, по-висок, най-висок, мина ми през ума. Интересно дали ръстът им зависеше от годините — в такъв случай най-високият до мен беше Лукас. Също така се питах как ли ще изглеждат, като се изкъпят и преоблекат, понеже дори сега, целите в кал, изглеждаха доста добре. Протегнах ръка.

— Радвам се да се запознаем.

Лукас внезапно вдигна длан, но не за да се здрависа с мен, а за да възпре брат си.

— Мълчи, Хал.

Стройният вълк изсумтя презрително.

— Ти сериозно ли, Лук? Смятате да вкарате Снежанка във военна зона? Сър, явно не сте с всичкия си — това последното бе насочено към Сол.

— Самър е изключително способна — отвърна спокойно Сол.

— Това следващото също ще е по-добре да го премълчиш — измърмори Лукас.

— На какво точно е способна? Да си лакира ноктите? Мен ако питате, няма да изкара и две минути без сешоар.

Ако не се бях отказала от бъдещето си, само и само да помогна на Виктор, вероятно щях да успея да се съсредоточа и да демонстрирам някакво самообладание. Когато някой ме засегне, обикновено прибягвам до смразяваща любезност. Но в сегашното ми уязвимо състояние направих единственото, което ми хрумна — врътнах се и си тръгнах. Ако съдех по звука от удар на лакът в корем и острото изохкване на Хал, вероятно братята на този малоумник току-що го бяха уведомили какво мислят за обноските му.

— Самър, почакай! — Уил ме настигна тичешком. — Ще те изпратя до стаята ти, докато баща ми се разбере с останалите. Съжалявам. Тия момчета не са свикнали да работят с цивилни. И ни правят огромна услуга, задето се съгласиха да поемат мисията и да ни вземат със себе си.

— Браво на тях. — Хал Робинзон беше нищо и никакво невъзпитано войниче. Аз бях над тези неща, изобщо не ми пукаше. Какво от това, че обичах да си съчетавам маникюра с тоалета? — Но въпреки това не съм длъжна да ги слушам.

Дружелюбното изражение на Уил бе заменено от явна тревога.

— Изоставяш ли ни?

— Не. Отивам си в стаята да си проверя маникюра и да си освежа грима.

— Точно така — ухили се Уил, доловил сарказма. — Единственият начин да се справиш с корави юначаги като Хал Робинзон е да ги удариш с техните камъни по техните глави.

— С камъни ли? Нещо не си разбрал. На съвсем друг етап от еволюционното развитие съм. На този Хал му остава само да припка по петите ми, дано ароматът на „Шанел“ да му помогне да се ориентира.

Уил ме прегърна с една ръка.

— Страшна си. Няма никакви шансове срещу такава класна дама.

Разсмях се и внезапно се почувствах по-добре.