Джос Стърлинг
Самър (3)

Глава 3

Като че ли звънеше звънецът — чувах неясен звук, заглушен от завивката и възглавницата, с които бях затиснала глава. Погледнах будилника — шест и половина. Не очаквах посетители, а днес персоналът имаше свободен ден, така че явно ставаше дума за някаква доставка. Гостите на баща ми си бяха тръгнали в полунощ, ето защо бе малко вероятно да е буден. Трябваше да отворя, преди майка ми да си е наумила да слезе. Измъкнах се от леглото и нахлузих коприненото кимоно, което прабаба ми ми беше пратила от Сингапур преди много години. На гърба му имаше грамаден златен дракон. Често си представях, че ме пази.

Звънецът иззвъня отново, този път още по-настойчиво.

— Добре де, идвам! — подвикнах подразнена. Какво очакваше куриерската фирма, като е тръгнала да разнася пратки толкова рано? Хукнах по стълбите към вратата, а кимоното се развя зад гърба ми като наметало на супергерой.

— Защо не ми отговаряш на съобщенията? И на опитите ми за телепатична връзка? — викна Ейнджъл в момента, в който отворих.

На прага стояха Ейнджъл, Маркъс, Мисти и Алекс.

— Какво? — прокарах пръсти през косата си. Май мозъкът ми още не се беше събудил. — Защото спях.

— Ама аз ти пиша от един час!

— Ами аз… май… изключих звука вчера заради гостите… и после забравих да го оправя.

— Не е възможно, никога не забравяш такива неща!

Маркъс — висок русокос хубавец, истинска рок звезда, я дръпна назад.

— Остави я на мира. Не е длъжна да е на разположение по двайсет и четири часа в денонощието.

Мозъкът ми започваше да загрява. Ейнджъл и Мисти излъчваха дълбока тревога, а момчетата изглеждаха смутени и угрижени.

— О, боже, да не е умрял някой?

— Може ли да влезем? — обади се Алекс, а мекият му южноафрикански акцент мигом успокои напрегнатата атмосфера. Май прекаляваше с дарбата си да убеждава околните, и то, само и само да разведри настроението.

Хвърлих бегъл поглед през рамо. Майка ми имаше навика да се появява най-неочаквано, а точно тези четиримата исках да предпазя от нея най-много от всичко на света.

— Не може ли да идем някъде другаде?

Мисти ме сграбчи за ръката.

— Няма време. Трябва веднага да ти обясним какво става и да тръгнеш с нас начаса. Сама знаеш, че не бихме се изтърсили у вас, ако случаят не е спешен.

Щом Мисти го казваше, значи, беше истина. Не можех да ги оставя на вратата.

— Да отидем в кухнята. — Майка ми рядко влизаше там. — Ще отскоча да се облека. Ако дойде някой, може ли… може ли да кажете, че сте от фирмата за кетъринг и сте дошли да почистите? Без теб, Мисти, знам, че не можеш да излъжеш.

Четиримата си размениха озадачени погледи. Долових нечия мисъл, че може би се срамувам от тях. Това беше толкова далече от истината, че направо ми стана смешно, колкото и да бях притеснена.

— Да, добре. Не се тревожи — съгласи се Ейнджъл и пристъпи вътре.

— Ще направим кафе или пък чай, ако предпочиташ — предложи Маркъс.

— За мен чай, моля. В шкафовете ще намерите каквото ви трябва.

Оставих ги край кухненския плот, старателно изтъркан от служителите още снощи, и хукнах нагоре. В същия миг майка ми, водена от нейния безпогрешен нюх за проблемите, се появи в коридора. Изглеждаше напълно изцедена, точно както се чувствах и аз — обичаен ефект от вчерашната битка за надмощие над съзнанието й.

— Чух да се звъни. Кой е?

— Чистачите — загледах притеснено накъде ще тръгне.

Тя подуши въздуха.

— Какви чистачи?

Питаше на какви емоции би могла да разчита. Наситените чувства на приятелите ми щяха да се превърнат в истинско пиршество, ако последваше дирята към кухнята.

— Украинци, изобщо не разбирам какво ми приказват. Май хич не им се работи, седнали са да обсъждат проблемите с визите. — На тоя свят няма нищо по-скучно от разговори на тема бюрокрация.

— О! — Ноктите й забарабаниха по рамката на вратата. — Длъжница си ми, Самър, за снощната история.

— Да, съжалявам, но знаеш какъв е татко.

— Не е нужно да му се подчиняваш. Можеш да му се противопоставиш. — Очите й светнаха при идеята да изтръгне някаква нова емоция от мен.

— Може би, но точно сега трябва да се облека, за да мога да отворя килера. Чистачите искат препарат за полиране на пода. — Гледай всичко да звучи максимално скучно, казах си.

— Но след това ще се наложи да ми се отплатиш.

— Не мисля, че бих могла.

— Така ли… на баща си се подчиняваш, а на мен не? Та аз съм ти майка!

Която искаше да изсмуче емоциите ми. Но не можех да си позволя да споря с нея, понеже имаше опасност гостите ми да се втурнат да ме търсят или, което бе още по-лошо, да изгубя контрол и да я допусна до съзнанието си.

— Знам, че си ми майка. Остави ме да се оправя с чистачите и ще дойда да си поговорим. Ще ти донеса закуска.

Майка ми видимо се колебаеше.

— Струва ми се, че има гофрети.

— Добре. Моите ги искам с масло, а не с кленов сироп.

— Да, знам.

С огромно облекчение загледах как се прибира в стаята си — май за пореден път избегнах катастрофата. Грабнах някакви дрехи от гардероба, измих се набързо и се устремих обратно надолу. Сърцето ми препускаше не само защото се тревожех да не размисли, но и защото поводът приятелите ми да цъфнат на прага ми със сигурност щеше да се окаже неприятен.

Те бяха насядали край малката масичка под прозореца и зяпаха басейна в градината.

— Къщата ви е супер — отбеляза Алекс и дръпна стол и за мен.

Настаних се на него разтреперана.

— Благодаря.

Усещах, че се чудят защо никога не съм ги канила на гости. Постоянно висях у Мисти и Ейнджъл, нищо че нямаха нито басейн, нито голяма градина. Но не от къщата си се срамувах.

— Казвайте какво става.

— Виктор е изчезнал — обяви Ейнджъл. — Дезертирал е.

Естествено. Още щом изрече името му, разбрах какво ще последва.

— Заминал е при сродната си душа! — ахнах.

— И ние така смятаме. Но не това е проблемът. Като казвам, че е дезертирал, говоря съвсем буквално, тръгнал е без разрешение. Знаеш, че е висш служител във ФБР и американското правителство го смята за огромен риск за сигурността.

— До момента успяваха да го задържат с обяснението, че ако някоя от бунтовническите групи в района го залови, ще изложи на опасност не само собствения си живот — продължи Мисти. — От доста време му обещават да му помогнат по дипломатически път, но напредък така и няма. В Афганистан се случват твърде много неща, за да се тревожат за отделен човек.

— Допускаме, че просто не е издържал и е решил да тръгне сам — каза Алекс.

— Ти го усети, нали? На сватбата? — обади се Ейнджъл. — Затишието пред буря, нали така каза.

— Действително усетих нещо, но нямах представа, че…

— Естествено, че не си — успокои ме Маркъс и прегърна Ейнджъл през раменете. — Редно беше ние да доловим следите.

— Пуснал си е брада — прошепнах.

— А Уриел твърди, че се бил записал на интензивен курс по дари. Това е най-разпространеният език в Афганистан.

— Да, така е. Местните езици са много, но почти всички говорят дари. — Така поне ми бяха обяснили роднините ми в Пакистан, когато ги разпитвах за западната им съседка. Откакто бях разбрала къде се намира сродната душа на Виктор, гледах да събера колкото се може повече информация за региона с надеждата някак да му помогна. Не бях ходила в Пакистан, но тамошните ми братовчеди се отбиваха да се видят с баща ми винаги когато идваха в Лондон, оказали се бяха много сладкодумни, особено когато ставаше въпрос за положението в Афганистан. Северът бил по-стабилен, но южната част била като буре с барут.

— Братята му решили, че иска да е подготвен, че крои някакъв разумен план със съдействието на началника си, но ето че е хукнал сам, и то без официално разрешение и без да каже и думичка — продължи Мисти.

— Трейс твърди, че агентите искат да го арестуват. Наумили са си, че е изменник — прекъсна я Алекс. — Ако го хванат, здравата ще загази.

— Това едва ли го безпокои, при положение че има възможност да намери сродната си душа. Аз поне не бих се тревожил — заяви Маркъс, който само допреди няколко месеца изобщо не бе и помирисвал подобна идея. Ейнджъл изцяло бе променила вижданията му за савантите.

Стиснах чашата с чай, та да стопли дланите ми.

— Къде е в момента?

— Никой не знае. Ясно е, че няма да остави следи. Все пак говорим за Виктор Бенедикт, а не за Хензел и Гретел — рече Алекс.

Новината действително бе сериозна, но не разбирах защо са дошли дотук, вместо да ми пратят съобщение.

— Много съжалявам. Карла и Сол сигурно са обезумели. — Винаги бях харесвала родителите на Виктор и ми се бе случвало да си мечтая да ме осиновят. Отпих глътка чай. — Трябва да приготвя закуска на майка ми. Някой иска ли гофрета?

Ейнджъл ме сграбчи за ръкава.

— Няма време за готвене. Трябва да дойдеш с нас. Семейство Бенедикт има нужда от теб.

— Съжалявам, но наистина се налага да й занеса закуска. Вижте, майка ми не е… съвсем наред с главата и трябва да е спокойна. — Повече от това не можех да им кажа.

— Тогава дай ние да направим гофретите, а ти слушай — нареди ми Мисти и тръгна към печката.

Алекс я спря.

— Я ти обясни на Самър какво искаме от нея, а гофретите ще ги направя аз. Така ще е по-безопасно.

Мисти се усмихна смутено. Несръчността й бе пословична.

— Хем хубавей, хем умник, хем може и да готви! Де късмет като моя?

Алекс поклати глава и нахлузи престилката.

— Внимавай, защото ще си останеш гладна.

— В хладилника има готова смес, а гофретникът е в чекмеджето с тенджерите. Майка ми ги обича с масло. — Седнах обратно. — Добре, слушам ви.

Маркъс стана да помогне на Алекс и ме остави с приятелките ми.

— Аз съм виновна — започна Ейнджъл. — Ама реших, че няма да имаш нищо против, като разбереш колко е сериозна работата. Родителите на Виктор помолиха Кристал да се опита да го намери, нали това й е дарбата.

Кимнах.

— Само дето Виктор се крие. Вчера всички се събрали у Мисти, за да се свържат с Кристал по Skype. И ние с Маркъс наминахме след киното, така че останахме да видим какво ще стане. Кристал ужасно се разстрои, че не успява да го открие, а и от Танзания й е ужасно трудно да работи, защото се налагаше да използва съзнанието на Ксав, за да го търси, връзката се оказа съвсем слаба, а накрая — нищо. Двамата с Ксав се канят да се върнат предсрочно. А заминаха само преди няколко дни, та хич не ни се иска да си съсипват медения месец. И не щеш ли, изтърсих, че можеш да следиш Виктор, без да те усети.

Вече се досещах накъде вървят нещата.

— Но не и през такива разстояния, не съм като Кристал.

— Така е, но нали знаем горе-долу къде е. През последните няколко месеца Кристал успя да стесни кръга на търсенето. В момента Уриел се опитва да навърже информацията. Вероятно ще разберем откъде е смятал да започне търсенето. В Афганистан има само шепа регистрирани саванти, така че тамошната мрежа навярно е съвсем малка. Можем само да се надяваме, че познават сродната му душа. Намерим ли нея, ще намерим и Виктор.

Сладкият аромат на гофрети нахлу в ноздрите ми, но не успя да пробуди апетита ми.

— Сериозно ли предлагате да хукна след него?

— Няма да си сама — побърза да поясни Ейнджъл. — Братята му събират екип, който да го намери, преди федералните да го настигнат или пък местните елементи да узнаят каква интересна личност е попаднала сред тях. Искат да установиш къде се намира, за да могат да го върнат в Америка, преди репутацията му съвсем да пострада. А ако имаме късмет, бихме могли да спасим и сродната му душа.

Отпуснах глава в шепи. Не можех да си позволя да хукна към Афганистан. Налагаше се да се грижа за деликатната ситуация у дома, следващата седмица започвах училище, а и чисто и просто беше много, много опасно. Приятелите ми явно бяха загубили ума си от тревога, за да не забелязват колко трудно би било да се хвърля с главата надолу в неизвестното.

— Ще ти помогнем — зае се да ме увещава Мисти, като прокара лекичко пръсти по гърба ми. — Алекс ще убеди вашите, че е важно да тръгнеш. Може да иде и в училището ти, да поиска разрешение да заминеш на едноседмично образователно пътешествие.

— Ама вие май не се чувате какво приказвате — обикновено не се изразявах толкова рязко, но започвах да се паникьосвам. — Да следиш нечие съзнание, това не е като телепатия, нужно е многократно по-малко разстояние. Трябва да съм съвсем близо, най-много на няколко километра. Афганистан граничи с пет или шест държави, Виктор би могъл да влезе през стотици легални и нелегални пунктове. Единственото разумно е да го изпреварим и изчакаме там, накъдето смятате, че се е запътил. А това ще отнеме поне седмица и може да бъде изключително опасно. — Уж изтъквах съвсем разумни доводи, но се чувствах отвратително. Семейство Бенедикт многократно бяха поемали рискове в името на савантската общност, а ето че аз се пробвах да се измъкна, без да им помогна, понеже… понеже какво? Умирах от страх? Още докато изреждах опасенията си, бавно ме обзе чувството, че няма да ми се размине. Но как, за бога, бих могла да тръгна, след като имах такива отговорности у дома? Поемех ли натам, ефектът щеше да е като онзи в играта на Дженга, сякаш съм изтеглила твърде много дървени плочки от едва крепящата се кула и тя неминуемо щеше да рухне.

Мисти явно не следеше мисления ми спор, а чуваше само изречените на глас думи. Усетих как се отдръпва, как охладнява от разочарование.

— Осъзнавам, че искаме много от теб, и не ми беше хрумнало, че може да се окаже опасно. Права си, не бива да тръгваш. А нищо не те задължава. Виктор не ти е роднина.

Ейнджъл видимо беше отвратена от увъртанията ми. Тя самата бе импулсивна личност. Ако смяташе, че би могла да помогне, сигурно вече щеше да е в самолета за Кабул. Почувствах се ужасно.

— Та той ни е приятел, Самър. Винаги ни е помагал. Само преди две години се опълчи сам-самичък срещу най-голямата международна мрежа от саванти престъпници и успя да освободи Феникс от лапите на Виждащия. Сигурна съм, че е правил безброй други добрини, за които дори не ни е казал. Не е нужно да ти е роднина, за да си струва да го спасиш.

— Мен ме спаси от чичото на Алекс — намеси се Мисти.

— А мен от онази антисавантска групировка — додаде и Ейнджъл.

Долната ми устна затрепери и очите ми се наляха със сълзи. Ако откажех, щяха да ме намразят. Стиснах лакти в шепи, за да се овладея.

— Вие просто не схващате.

— Тогава ни обясни — Ейнджъл скръсти ръце и наклони предизвикателно глава.

Винаги бях крила истината за семейството си. Дълбоко се срамувах от майка си, макар баща ми вечно да повтаряше, че тя не е виновна.

— Трябва да се грижа за мама.

Мисти се смръщи.

— Ако се нуждаеш от пари за медицинска сестра, Ив и Феникс ще се отзоват. Знаеш, че имат възможности.

— Тя какво, да не е на смъртно легло? — обади се Ейнджъл смутено.

— Не, проблемът е по-скоро хроничен. — Сплетох пръсти и затиснах устни, за да не изтърся нещо необмислено. Наистина ли се налагаше да им кажа? И нямаше ли да ме гледат още по-подозрително, когато научеха истината? Савантската общност се отнасяше с недоверие и ненавист към всеки с вампирски гени — никой не би искал да предаде нещо такова на децата си. Не, не биваше да узнаят.

— Тогава какво ти пречи да тръгнеш? — Въпросът на Ейнджъл бе напълно логичен.

Алекс донесе чиния гофрети и я сложи между нас.

— Нападайте. Приготвих поднос за майка ти. Искаш ли да й го кача?

Скочих.

— Аз ще ида. Не ме чакайте. Яжте, докато са горещи. — Хукнах нагоре, почти прегърбена под тежестта на подноса и бремето на самоненавистта.

— Самър, благодаря ти, чудесно изглеждат — майка ми забоде вилица в гофретите. — Досега май не си ги правила така. Тези резенчета ягода отстрани са много красиви.

Не бях забелязала, че Алекс е импровизирал, и то така, че закуската да е по-привлекателна за болната ми майка.

— Дано ти харесат.

— А кафето ми? — Ягодите оцветиха устните й в алено.

— Идва. — Опитах се да докарам усмивка, но самообладанието ми се пропукваше. Ако съдех по блясъка в очите й, вече знаеше, че крия нещо. Трябваше веднага да изляза. — Ей сегинка.

Хукнах към кухнята с надеждата все нещичко да е останало в кафеварката, но вътре имаше само утайка. Без да продумам, се хвърлих към мивката, за да включа чайника. Всички ме зяпаха.

— Самър, малко напрегната ми изглеждаш — обади се тихо Мисти.

— Много си наблюдателна — троснах се. Браво на мен, държах се отвратително с най-добрите си приятели, макар да се опитвах да съм любезна. Тупнах чайника върху котлона и завъртях ключа. Сетне дръпнах кафеварката и я тикнах под струя вода. Пръските ме уцелиха по гърдите. — По дяволите! — Ядно спрях кранчето.

Всички мълчаха, което май беше по-ужасно, отколкото ако се опитваха да ме успокоят. Маркъс стана, грабна кафеварката от ръката ми и се зае да приготвя кафето. Ейнджъл ми подаде кърпа да се избърша.

Мисти стискаше ръката на Алекс. Сигурна бях, че си шепнат телепатично, и спокойно можех да се вслушам какво си казват, но си бях обещала да не досаждам.

— Самър, защо не ни кажеш какво всъщност се случва тук? — попита ме тя.

Вдигнах предупредително показалец.

— Недей! Да не си посмяла да ме работиш по тоя начин. Всеки си има право на тайни. Никога няма да ти простя, ако ме заставиш.

Алекс мигом настръхна.

— Остави я на мира, Самър. Знаеш, че й е трудно да се владее, когато е разстроена, а в момента точно това й причиняваш.

— Тогава по-добре си вървете — изтърсих, без да искам. Та те бяха единственият тих пристан в жалкото ми съществувание, но може би така беше най-добре. Нямаше да мога цял живот да ги държа настрана, така че рано или късно щеше да се наложи да преустановим контакт. Най-добре би било да не ги допускам толкова близо до себе си. Внезапно бъдещето ми се стори съвсем мрачно.

— Значи, да предадем на родителите на Виктор, че отказваш, така ли? — Ейнджъл не можеше да повярва. — Без дори да изслушаш какъв е планът? Наясно си, че не биха те изложили на опасност.

— Не че не искам — останах сама до мивката, а приятелите ми седяха един до друг отсреща, всеки с половинката си. Обичах ги безумно и същевременно ги мразех, задето ме караха да се чувствам толкова самотна.

— Но те имат нужда от теб. Само ти можеш да им помогнеш. Даже и Кристал не може да го проследи, ако Виктор я блокира, а той именно това прави. — Усещах, че Ейнджъл не е в състояние да проумее категоричната ми позиция. — Как ще се почувстваш, ако му се случи нещо лошо?

Горе-долу така, както се усещах и в момента.

— Не може да няма никой друг с моята дарба.

— Няма — обади се Алекс. — Проверихме навсякъде. Не бихме дошли да те молим за такава услуга, ако имаше друг вариант.

— Никога не съм те мислила за страхливка — прекъсна го Ейнджъл. — И не вярвам да те е страх. Тогава защо се държиш така?

Точно в този момент майка ми влезе в кухнята.

— Мамо, върви си в стаята! — опитах се да приложа дарбата си, но собствената ми защита започваше да се пропуква и просто не можех да събера сили.

— О, Самър, виж се само колко си разстроена! — измърка майка ми и ме хвана над лакътя. — Искаш ли да разкарам тия неприятни хора? — Съзнанието й се запромъква в моето, разбивайки на пух и прах преградите, които бях градила години наред. Въздухът в стаята сякаш внезапно се вледени.

— Махни се! — По бузите ми рукнаха сълзи. Имах чувството, че ме разкъсва, сякаш смъква кората на портокал.

— Ама какво прави тя? — прошепна Мисти. — Хей, я оставете Самър на мира! — Тя пристъпи напред, но Алекс я избута зад себе си.

— Кротувай.

— Самър, дръпни се! Не й се оставяй! — викна Ейнджъл.

— Внимавайте. Май се досещам какво се случва — обади се Алекс. — Маркъс, изглежда, че майката на Самър е емоционална пиявица, савант вампир. Не й позволявайте да ви докосне. Впие ли веднъж пипала, много трудно ще се откачите.

При вида на ужасените им физиономии долових как ме помита вълна на унижение, истински фонтан от мъка. Години наред го бях потискала, а ето че сега неудържимо се изливаше. Майка ми буквално тръпнеше в екстаз — от цяла вечност не бе поглъщала такова количество емоции.

— Какво ще правим? — Ейнджъл сграбчи метлата от ъгъла, готова на всичко.

Алекс размаха ръце, за да привлече вниманието на майка ми, приличаше на бикоборец, който се мъчи да разсее бика от паднал матадор.

— Госпожо Уилан? Госпожо Уилан? — гласът му звучеше настойчиво, убедително. — Моля ви, пуснете дъщеря си. Не виждате ли, че я боли?

Но в това си състояние майка ми бе недосегаема дори за могъщи саванти като Алекс. Съзнанието ми започваше да се изпразва, светът около мен посивя. Чувствах се като крал Лир, препъваща се сред голата пустош, загубила всичко — приятели, надежда, обич. Цялото ми тяло се прегърби и отпусна. Още малко и щях да изпадна в несвяст. Навремето често ми се случваше.

— Татко — прошепнах едва-едва.

Явно бях изпратила зова си телепатично, защото чух силно трополене от горния етаж — баща ми бе скочил от леглото. Майка ми удвои сили, сякаш усетила, че времето й изтича. Баща ми нахълта в кухнята по пижама, ориентира се в ситуацията само с един поглед и замахна силно към пръстите на майка ми, вкопчени в ръката ми. Ударът му прекъсна контакта и тя изпусна лакътя ми. Свлякох се на земята, неспособна да направя каквото и да било. А майка ми се разкикоти ликуващо, изпаднала в най-отблъскващата си фаза.

— Виждаш ли, Ейдън, видя ли? Не можеш да ме спреш! Трябва да живея! — Тя се разтанцува из кухнята, опиянена от погълнатите емоции. — О, бих могла да изтичам маратон, да кача Еверест, така съм окрилена. Да не повярваш, че скучната ни дъщеря крие толкова много чувства! Научил си я да се прикрива.

— Махайте се! — озъби се баща ми на приятелите ми, скупчени в най-отдалечения ъгъл. — Вървете си!

— Ами Самър…! — възропта Ейнджъл.

— Аз ще се погрижа за дъщеря си, много ви благодаря. Нямате работа тук. Вън!

— Не му противоречете — прошепнах, отбягвайки телепатичните им въпроси.

Съвсем объркани, приятелите ми се изнизаха от кухнята. Чух как вратата се затръшва и гласовете им заглъхват по алеята.

— Нали съм ти казвал да не каниш гости! — нахвърли се баща ми срещу мен.

— Знам.

— Мейв, върви си в стаята. Вече се нахрани. Отивай да храносмилаш някъде другаде. — Той застана между нас и зачака да види какво ще стори майка ми.

С дивашки смях тя се врътна и пое по стълбите. Чувах я как пее, подскача… съвсем екзалтирана. Ефектът щеше да отмине най-рано след час.

В мига, в който майка ми напусна кухнята, баща ми сякаш рухна. Седна до мен, притегли ме в скута си, обгърна ме с ръце. Не каза нищо. Бесен ми беше, да, но също и на себе си, на майка ми, на съдбата и нейните ненавременни удари.

— Ще мине — прошепна накрая. — И това ще премине.