Джос Стърлинг
Самър (16)

Глава 16

Не успях да кажа нищо друго, понеже Уайнър ме задърпа по някакъв коридор към сърцевината на затвора. Явно Чонг го бе инструктирал да не ме изпуска от очи, тъй като съвсем съзнателно не ме заключи в мазето заедно с подполковник Ротджи и останалите надзиратели. Като че ли бях изпаднала в шок и мозъкът ми отказваше да ми се подчинява. А може би някъде наблизо имаше друг човек с дарбата да обърква съзнанието ми и да изкривява реалността? Така и не бях разбрала какви са силите на Уайнър, но хич нямаше да се изненадам, ако именно той ми въздействаше така. Каквато и да бе причината за объркването ми, не смогвах да се възползвам от свободния достъп до телепатичните канали.

Стигнахме края на тунела. Не исках да влизам тук, не исках да гледам.

Самър, обади се. Добре ли си? Това май беше Хал, но бях твърде уплашена, за да удържа телепатичната връзка, а имах ужасни новини.

Съжалявам.

Последната врата бе залостена с най-обикновено тежко резе. Стигнеш ли чак дотук, значи, точно на това място е трябвало да се озовеш — явно така бяха разсъждавали архитектите на затвора. Уайнър дръпна резето и бутна вратата. Зад нея се бе струпала цяла тълпа затворници в униформи — оранжеви туники и торбести панталони. Приличаха на зомбита, протегнали ръце с разкривени пръсти. Отчаянието ги бе лишило от всякакво човешко достойнство.

— Вярно ли е? — попита един. — Наистина ли сме свободни?

— Пуснете ме! — извиси глас друг.

Виковете и крясъците се усилиха, различавах всевъзможни езици. Множеството се люшна напред, всеки заблъскал съседа си, та да се добере до вратата.

— Господа — Уайнър вдигна пистолета и стреля във въздуха, за да ги усмири. — Да, вярно е, и да, съвсем скоро ще можете да си тръгнете оттук. Моля, отстъпете назад. Господин Чонг всеки момент ще пристигне.

— Иван Чонг е свършил тая работа, така ли? Дявол да ме вземе. — Някакъв мъж успя да избута другарите си, мина отпред и протегна ръка към Уайнър. — Джим Доре, приятно ми е.

— Господин Ню Йорк? — Савантите престъпници открай време се обръщаха един към друг по името на града, в който оперираха.

— Точно така, синко.

Уайнър най-неочаквано се ухили.

— Винаги съм се възхищавал на работата ви, сър.

— Не може да се отрече, че и ти свърши добри дела. Чувствай се добре дошъл в организацията ми, и то на каквато длъжност поискаш. А момичето кое е? Агентка на Иван? — Той извърна дружелюбното си лице към мен. Макар да бе облечен в затворническа униформа, Доре успяваше да изглежда малко по-спретнато от останалите — избръснат бе гладко, а косата му беше добре подстригана. Ето някого, когото и затворът не бе успял да промени. Под чаровната усмивка си беше все същият безмилостен бизнесмен, готов моментално да възобнови криминалната си дейност, така грубо прекъсната от Виктор Бенедикт.

Уайнър ме бутна напред.

— Момичето не е важно, но ще свърши работа като примамка. Господин Чонг ще ви обясни.

Главатарят на савантската криминална мрежа в Америка ми се усмихна съчувствено и ме потупа по бузата.

— Кофти късмет, хлапе. Напомняш ми на дъщерите ми. Сега поне ще мога да ги видя.

Не отговорих, понеже се мъчех да смеля новата информация. Примамка? В какъв смисъл? О, господи, не! Ясно беше като бял ден. Доповръща ми се, сякаш бях пропаднала в септична яма.

Виктор, там ли си?

Да. Дръж връзка, Самър. Знаем къде си. Идваме да те измъкнем.

Не, не, точно това не бива да правиш! Чонг иска да ме използва, за да те притисне да дойдеш. А и първо трябва да спасиш Хал. О, господи, съжалявам, забравих да ви кажа, братята му загинаха, убиха ги. За всичко съм виновна аз.

Успокой се, Самър. Хал е тук, до мен, малко е изгорял от слънцето, но иначе нищо му няма. Забрави ли, че е преминал обучение за оцеляване в пустинни условия? Когато го намерихме, вече си беше изкопал дупка, за да си набавя вода, и ловеше риба със самоделно копие. Истински Робинзон Крузо. Можеше да издържи поне още месец. Пък и тениската беше в него. Нали знаеше, че я следим?

Вълната на облекчение, която ме заля, едва не ме събори на земята. Вероятно щях да падна, ако Уайнър не ме държеше за лакътя. Хал бе жив и здрав, така че всичко останало беше направо търпимо.

Нямаше как да съм сигурна, че ще сте стигнете навреме. Хал, ужасно съжалявам за братята ти.

Усещах присъствието му много по-силно отпреди.

А, няма какво да съжаляваш. Вярно, че понякога се държат като пълни идиоти, но аз самият се радвам, че оцеляха.

Какво?

Да не мислиш, че няколко главорези могат да надвият великите братя Робинзон?

Но нали видях снимките?

Кои по-точно? Онези, на които приличат на зайци, закачени пред месарски магазин, или другите, на които сритват умниците на гангстерите?

Не се шегувай. Не беше никак смешно.

Хал бързо изостави шеговития тон.

Да, сигурен съм, че никак не ти е било смешно. Но знам, че ужасно се дразнят, задето са ги хванали със смъкнати гащи, така че не мога да се сдържа да не ги подкача. Това е то братската любов.

Оказваше се, че Чонг ме бе излъгал. Едва сега ми хрумна, че не си бях направила труда да проверя защо бе толкова сърдит на закуска. Причината не е била само в отказа на Виктор да му предаде Атуса. Това едва ли го беше изненадало. Лошото му настроение се дължеше на факта, че бе загубил двамата си заложници, а третият сам бе отпратил, така че се бе озовал с далеч по-малко варианти да ме манипулира. И аз се хванах.

Миличка, ще трябва да поработим върху склонността ти да вярваш на лошите. Естествено, че те е излъгал. Лошите това и правят — лъжат.

Но аз дори не си направих усилие да видя истината.

Голяма работа, имала си извинение — предполагам, че си била леко разстроена. Така де, сродната ти душа тъкмо е била отвлечена и отведена незнайно къде. Ще ти кажа нещо, принцесо. Вероятно досега не си се замисляла, но не си съвършена. Нищо човешко не ти е чуждо.

Освен това току-що направих нещо ужасно. Помогнах му да освободи тези хора.

Ако беше отказала, вече щеше да си мъртва. Сторила си каквото е трябвало, за да оцелееш. Точно както те инструктирах. Никой не ти се сърди.

Тълпата все по-гръмогласно настояваше за информация. Уайнър ме бутна към една каменна пейка в ъгъла на вътрешния двор, сврян между ниските затворнически сгради. Явно искаше ръцете му да са свободни.

— Чакай тук — нареди ми и се гмурна сред тълпата, за да отговори на въпросите.

Този остров бе отвратителен. Гола ивица вулканична пръст, използвана първо като военен лагер, а впоследствие като затвор. Конусът на угасналия вулкан се издигаше заплашително над главите ни като последния развален зъб в устата на гигантски кит. Растителност липсваше, с изключение на жилави треви и тръните, прораснали в скалните пукнатини. Дори нямаше нужда от ограда, понеже стръмните стени се спускаха право надолу към скалите. Ако някой успееше подобно на Спайдърмен да се спусне надолу, никоя лодка не би могла да спре достатъчно близо, че да го отведе. Даже и сега, през нощта, духаше горещ тропичен вятър и вещаеше непоносимо зноен ден. Единствените живи същества, които се чувстваха добре тук, бяха морските птици, гнездящи по скалите, чиито крясъци непрестанно изпълваха въздуха. Това място бе в състояние да подреже крилете и на най-властолюбивия савант.

Понеже не ми се искаше да привличам внимание, реших да се скрия зад пейката с надеждата, че ще се слея със сенките благодарение на черните си дрехи. Уви, твърде скоро някой се блъсна в гърба ми. Усетих как нечия потна длан ме стисна за китката, а нечие съзнание се опита да нахлуе в моето. Но преди да смогне да се вклини, сритах нападателя си в капачката и измъкнах ръка от хватката му.

— Махай се!

Той се сви стреснато. Държеше се като подивяло куче, което обикаля за остатъци, докато глутницата се тълпи около Уайнър. Моментално го познах, благодарение на описанието на Феникс. Затворът никак не му се беше отразил добре. Виждащият, или иначе казано — Кевин Смит.

— Олеле, оранжевото хич не ти отива, Кевин! — възкликнах. Бледен и пълен, Кевин изглеждаше така, сякаш всеки миг ще получи инфаркт. А униформата никак не бе в полза на цялостното впечатление.

Мъжът трепна при произнасянето на името му, но не ме поправи и не настоя да го наричам с идиотския му прякор.

— Трябва да ме измъкнеш оттук! — примоли се с хриплив глас. — Ще ме убият, ще убият всички, които не са им нужни. На яхтата има места само за двайсет души. — Той гледаше глутницата, която вече бе започнала да се дели на алфа и бета вълци, като че Уайнър бе някакво химическо вещество, пуснато в епруветка, за да задвижи химическа реакция.

— Никого отникъде не мога да измъкна. Ще трябва да се оправяш сам.

— Но тук нямам нито един съюзник, нито един приятел. — Смит дишаше тежко и на челото му избиха капчици пот, които той избърса с ръкав. — Хайде, момиченце, смили се над безпомощния старец. — Пробва се отново да нахлуе в мозъка ми. Феникс ми бе разказвала за някогашния си враг: умееше да насажда идеи в чуждия ум, досущ като мини. Стъпиш ли накриво, току-виж се окаже, че действаш против волята си.

Но този път Кевин Смит си намери майстора. Избутах го от главата си, като не пропуснах да изразя негодуванието си с един мисловен шамар.

— Опиташ ли пак да ми ровиш из главата, ще ти покажа какво е да танцуваш по чужда свирка. Обзалагам се, че никак няма да ти хареса.

Очите му зашариха във всички посоки, явно търсеше как да се измъкне.

— Не, не, моля те, трябва да направиш нещо. Не се шегувам, наистина ще ме убият. Ненавиждат ме.

— И мен не ме долюбват особено. — Напълно беше разбираемо, че всички бяха настроени срещу Смит, при положение че повечето бяха арестувани именно в неговото заведение в Сохо. Никога не се бях замисляла какво е станало с тях. С ясното съзнание, че обикновените затвори не биха свършили работа, Виктор и колегите му от международните служби явно ги бяха пратили тук — далече от обичайната затворническа популация. На кого би му хрумнало, че някой ще се нагърби с непосилната задача да ги освободи? Предвид дълбоките чувства на ненавист между крадците, съперниците им, които продължаваха да безчинстват нелегално, вероятно бяха доволни, че никой не им се пречка. Виктор не бе отчел амбицията на Чонг да си спечели лоялността им, като се появи на бял кон, за да ги освободи. А Чонг несъмнено поемаше огромен риск, пъхайки ръка в гнездото на змиите, за да измъкне потенциалните си врагове на свобода.

В този миг, сякаш го бях призовала с мислите си, се появи и самият Чонг в бяла количка за голф, управлявана от Майуанд. Пристигането му бе посрещнато от спонтанно ръкопляскане и одобрителни подсвирквания. Облечен в копринена риза и бежов панталон, той определено изпъкваше между останалите. Вероятно съвсем съзнателно искаше да подчертае разликата между затворника и свободния човек.

— Него трябва да привлечеш на своя страна, ако искаш защита — кимнах към Чонг. Смит наблюдаваше ту него, ту мен и очевидно претегляше възможностите.

— Май ще заложа на теб.

Изсмях се глухо.

— Бъркаш.

— Ти си силна и не искаш да ме убиеш. Това ми се струва достатъчно добър аргумент.

— Дай ми малко време. Чудесно помня какво стори с приятелката ми Феникс.

Нещо проблесна в очите на Смит, бледа сянка на някогашния лукав виждащ.

— А, скъпата Феникс. Как е тя? Винаги съм й бил като баща.

Господи, отвратителен беше!

— Повярвай ми, Феникс е със съвсем други впечатления. — Изобщо не желаех да разговарям с този ужасен човек, но пък не бе изключено да разполага с полезна информация, която бих могла да предам на Виктор. — Кои са онези, дето приказват с господин Чонг?

Смит хвърли поглед нататък и побърза да се скрие зад гърба ми, демонстрирайки очевидно отработена техника за оцеляване.

— Даниел Кели и синът му вампир Шон. Навремето управляваха цял Лас Вегас.

И за тях бях чувала, но този път от Скай. Мафиотско семейство, което я бе отвлякло, за да си отмъсти на Зед и братята му. Даниел Кели умееше да подправя чуждите спомени, с което нанасяше невероятни вреди. Прочут бизнесмен, сега Кели можеше да се похвали с истински загар, а не с оранжев никавия оттенък, с който го вкараха в затвора. Сина му обаче вероятно нямаше да позная, Шон изглеждаше по-голям и значително по-безсърдечен отпреди.

— Положението става от розово по-розово — отбелязах мрачно.

Виктор, искам сериозно да си помислиш доколко е било разумно да тикнеш на едно и също място всички хора, които те ненавиждат.

Повярвай ми, решението не беше мое. Но правителствата се съгласиха да поддържат един-единствен непробиваем затвор за саванти.

Оказа се, че не е толкова непробиваем. Виждаш ли какво става тук? Доколкото можех, предавах всичко, което виждах.

Аха. Бих ти казал да поздравиш Кевин от мен, но може би е по-добре да не издаваш пред никого на какво разстояние се разпростират телепатичните ти умения.

Наблизо ли си?

Предпочитам да не знаеш подробности, Самър. Някои от тези типове са в състояние за нула време да изчоплят всичко от главата ти, а ако ти се нахвърлят наведнъж, щитът ти едва ли ще успее да ги удържи.

Благодаря, че ми пълниш главата с такива мисли.

Съжалявам, но е добре да си наясно. Гледай да не се набиваш на очи.

Смит продължаваше да зяпа групичката около Чонг.

— Даниел Кели е много бъбрив, но опасният всъщност е Шон. Насъскал ни беше всички един срещу друг, за да може да ни смуче емоциите. Стигна се дотам, че Тао, господин Пекин, уби руснака.

— И никой не направи нищо?

— Надзирателите отказаха да се докоснат до вампира, но все пак изведоха Тао и го предадоха на китайските власти. Предполагам, че така е приключил. Господин Ню Йорк — Джим Доре, се опита да озапти Шон, но дъртият Кели не спираше да го насърчава. Тия двамата са смъртни врагове.

Започвах да разбирам: Даниел Кели стърчеше от едната страна на Чонг, Дорс — от другата, като и двамата се опитваха да се подмажат на човека, който ги бе измъкнал от решетките.

— В мига, в който се разкарат оттук, ще се разхвърчи перушина.

Този момент не ми се струваше никак далечен, като ги гледах как се бутат и ръгат. Дългите месеци на съперничество, обуздавано от присъствието на надзирателите, сега бе на път да изригне като пара от прегрял автомобилен радиатор.

Чонг вдигна ръка, разтегнал дежурната противна усмивка върху лицето си.

— Приятели, приятели, моля ви, подобни кавги са напълно неуместни. Отвъд тези стени всички имаме съвсем отделни сфери на интереси. Излишно е да се караме.

— На теб не ти се е налагало да живееш с този боклук година и половина! — викна Доре, забравил да впрегне присъщия си чар. — Синът му ни цедеше като проклет паразит.

Чонг поклати глава.

— Знам, знам. Всички сте страдали много. Но моля ви, повярвайте ми, не съм толкова глупав, че да ви извадя оттук, без да имам план. Май не е зле да ви напомня, че нещата, които ни свързват, са повече от недоразуменията. Ако ще следваме плана ми, ще се нуждаем един от друг.

— Какъв е планът? — попитах Смит.

Той се усмихна тъжно — изражението на човек, който е наясно, че е изпуснал последния влак.

— Международна организация от саванти, която да завладее целия незаконен пазар в света.

Изявлението на Чонг предизвика моментна пауза в споровете.

— И предполагам смяташ, че на теб ще се падне да си начело? — обади се Даниел Кели.

— Точно така — усмихна му се лъчезарно Чонг, сякаш Даниел бе отличникът на класа. — Но това съвсем не означава, че възнамерявам да поема контрол. Моята роля ще е по-скоро на координатор, така че да поддържаме мир помежду си и да не забравяме кой е истинският ни враг.

— И всичко това срещу процент от бизнеса… предполагам?!

— Срещу скромен знак за признателност. Нищо, което да не можете да си позволите. Ако не си заслужа мястото, няма да ми плащате. Съвсем просто е.

Доре скръсти ръце.

— Просто ли? А как ще докажеш, че заслужаваш подобни привилегии?

Чонг се обърна и ме посочи с пръст. Сърцето ми замря.

— Виждате ли свенливата госпожица Уилан, която така обича да се крие в сенките? Страхувам се, че присъствието й на нашето малко тържество никак не й е по вкуса. А предвид факта, че братята Бенедикт обичат да се изживяват като рицари спасители, то навярно, докато ние тук си говорим, вече бързат насам, понеже ги уведомих, че се каня да я убия бавно и мъчително, ако до утре сутринта не ми връчат нужния откуп. И тъй като умишлено не заглушавам линиите за комуникация, вероятно им препредава всяка наша дума. Всъщност май е време да възобновим затъмнението.

Постарах се да надяна спокойно изражение, но не можех да прикрия треперенето си. Седнах обратно на пейката, като че изобщо не го бях чула. Комуникацията отново прекъсна. Нямах връзка с Виктор и Хал.

— Наистина ли идват? Ти луд ли си? И това защо би трябвало да ни радва? — кресна Кели.

— Само половината. Виктор, Трейс, Уил и баща им Сол — те единствено са достатъчно близо, че да успеят да пристигнат преди крайния срок. Елиминираме ли тях, останалите няма да ни притесняват.

— Но те имат влиятелни приятели, особено агентът. Едва ли ще дотърчат сами.

— Е, хайде, не съм толкова глупав. Постарах се Виктор да изпадне в немилост. Мой верен сътрудник ми предсказа, че един конкретен музеен експонат може да ми помогне в тази посока, така че се погрижих да бъде откраднат. По щастливо стечение на обстоятелствата се оказа, че и сродната душа на Виктор е свързана с експоната. Никой от американското правителство няма да си мръдне и пръста за дезертьор, а аз не му давам шанс да изчисти името си.

— Сигурен ли си, че ще се получи? — обади се Доре.

— По-уязвими не могат да бъдат. В момента, в който напуснаха Афганистан, отрязаха всичките си пътища, а оттогава насам непрекъснато са принудени да се крият. Според информаторите ми заповедта за залавянето им още е в сила. Казвам ви, никой няма да им се притече на помощ.

Побързах да потуля мисълта за военните контакти на семейство Робинзон, както и факта, че отново се бяха присъединили към останалите. Виктор далеч не беше така изолиран, както си мислеше Чонг, макар да ми беше ясно, че няма големи шансове, защото те бяха само седмина, изправени срещу тази сган. Не бяха достатъчно, за да спечелят битката, нищо че тримата Робинзон бяха сред най-елитните от ранга си.

— Не се ли изкушавате от мисълта да се опълчите срещу тях? — продължи Чонг, усетил, че не е съумял да придума всички. Твърде много от „колегите“ му нямаха търпение да си плюят на петите. — Не сте ли се питали кой би взел надмощие в една такава битка? Ако сме единни, ще ги смажем. Приемете го като малък подарък от мен.

— Всъщност, татко, това, което той е измислил, е страхотно — обади се Шон. — Нещо като Батман срещу Супермен, ама по-яко.

При този неочакван поглед върху нещата напрежението между двете групи саванти — тази на Кели и тази на Доре — чувствително намаля. Бандитите се поотпуснаха, позасмяха се, започнаха да се потупват по раменете и да разказват вицове за любимите си супергерои.

— Добре — съгласи се най-накрая и Доре. — Може пък да се окаже, че те бива в тая работа, Иван. Как ще процедираме?

— Като за начало ще отведа госпожица Уилан на безопасно място. Разполагаме с още няколко часа, преди да пристигнат, а понеже хората ми пазят периметъра, ще разбера много преди да се приближат достатъчно, че да могат да ударят. Така че имаме предостатъчно време, за да се подготвим. Все едно ни предстои да извършим ритуално убийство на враговете ни — ей така, за късмет, преди да се захванем и с останалия свят. — Чонг се подсмихна.

— Харесва ми как разсъждаващ — похвали го Доре.

— Може би почитаемите ми колеги ще се съгласят да обсъдим плановете на вечеря в яхтата ми?

Когато видя, че Уайнър се запътва към мен, Смит побърза да се скрие в сенките. Изправих се, защото не желаех да давам повод да ме бутат и дърпат. Уайнър ме сграбчи за лакътя и ме затегли към най-близката сграда. Подминахме спалните и общите части и стигнахме до малка килия в дъното на сградата — без прозорци и без каквито и да било мебели. Това явно беше изолаторът, предвиден за саванти, които отказват да се подчиняват на правилата. Без да каже и дума, Уайнър ме бутна вътре, затръшна вратата и я залости отвън.

Мястото беше отвратително, но поне се измъкнах от онази паплач. Съвсем объркана, аз се облегнах на една от стените и се свих на кълбо. Какво можех да направя? Опитах да се свържа сприятелите си, но заглушителят действаше с пълна сила. Хал, братята му и момчетата на Сол бяха на крачка от това да се подведат и да влязат в капана, а аз не можех да ги спра.

 

 

Въпреки отвратителните условия в килията явно се бях унесла, защото, когато дойдох на себе си, забелязах, че от процепа под вратата се процежда дневна светлина. Проверих дали мога да изпратя телепатичен сигнал, но ситуацията не се беше променила. Заопипвах докъде се простират заглушителните способности на хората на Чонг и установих, че в рамките на острова спокойно мога да комуникирам, но че на около километър и половина от него всички сигнали заглъхваха. Впечатляващо. Очевидно и тримата му специалисти бяха изключително способни, а понеже работеха на смени, смогваха да поддържат затъмнението без пауза. Изправих се и протегнах схванатите си крайници. Заспала бях, седейки в ъгъла, максимално далеч от тръбата в другия край, от която лъхаше противна миризма. Цяла нощ ме тормозиха комари и хлебарки. Благодарение на ведрото небе в стаичката вече беше доста топло и с напредването на деня вероятно щеше да стане непоносимо горещо. Уайнър, естествено, не ми беше дал вода.

Ако исках да помогна на приятелите си, трябваше първо да помогна на себе си. Изопнах сетива, за да се ориентирам къде са останалите. Основните играчи се бяха завърнали от вечерята и от чистите чаршафи, в които бяха поспали на яхтата, и се бяха захванали да организират защитата на острова. Един-единствен се спотаяваше сам и гледаше да стои настрана. Каква ирония, че най-големият враг на Феникс щеше да се окаже моят съюзник на острова.

Господин Смит?

Госпожице Уилан? Ясно беше, че никак не е във възторг, задето го викам, но още се чудеше на коя страна да заложи. Ако бандитите загубеха битката, добронамереността му към заложницата можеше да му бъде от полза.

Затвориха ме в карцера без дори глътка вода. Можете ли да ми донесете малко?

А няма ли да се опиташ да избягаш?

Че къде ще ида?

Смит прекъсна връзката, но след няколко минути вратата се отвори и той ми подаде пластмасова бутилка вода. Скочих да я взема и изгълтах съдържанието й наведнъж.

— Благодаря.

— Няма да забравиш какво правя за теб, нали? Рискувам си живота.

— Няма.

Доволен, той ми връчи втора бутилка, а после си тръгна, без да затвори вратата. И на двамата ни беше ясно, че няма къде да отида и е безсмислено да ме държат в горещата килия. Работодателят на Уайнър никак нямаше да се зарадва, ако разбереше, че съм на път да се сваря жива заради отмъстителния му нрав. Така че, ако гледах да не му се мяркам, вероятно нямаше да ми се случи нищо лошо. Надявах се да не ми се наложи да завладявам съзнанието на Уайнър, понеже не исках да припарвам до мислите на човек, който изпитваше такова удоволствие от чуждото страдание.

Седнах на сянка пред килията и се помъчих да преценя ситуацията. Можех да се възприема като заложница, която чака да бъде спасена, или като таен агент, внедрен в лагера на противниците. Разполагах с пълния арсенал от уменията си — въпросът бе как да ги използвам, без да ме убият. В главата ми започна да се оформя смътна идея.

Потънала в размисли, не забелязах веднага, че съм станала обект на нежелано внимание. Шон Кели бе тръгнал да ме търси. Вместо със затворническата униформа сега бе облечен в тениска с якичка и къси панталони, а очите му бяха скрити зад широките стъкла на чифт слънчеви очила. Тъмната му коса бе пригладена назад. Според Скай навремето Шон бил тромав и възпълен, но явно бе използвал престоя си в затвора, за да превърне тлъстините в мускули. Въобще висенето тук му се беше отразило добре — като на златна рибка, която яде съквартирантите си.

— Добро утро, госпожице Уилан. Виждам, че някой все пак се е погрижил за вас — започна той с фалшива дружелюбност. — Исках да проверя дали сте добре. — И без да изчака да му отговоря, той се настани до мен, сякаш бяхме стари приятели, срещнали се случайно. — Сигурно се чувствате много разстроена.

Как ли пък не — точно пред него не бих признала подобно нещо.

— Добре съм си, благодаря. — Никога не издавай емоции пред савант с вампирски наклонности.

— Навярно се усещате като агне, хвърлено на вълците. Но не бива да се тревожите. Никой не ви мисли злото.

— Убедена съм, че не е съвсем така.

Той ми се усмихна съучастнически.

— Да не би да намеквате за Герхарт Уайнър? Забелязах, че се държи малко грубо към вас… как само ви буташе и влачеше! Но какво можем да очакваме от увеличител на чуждото страдание, най-садистичния от всички саванти? Единственото, което може да прави с дарбата си, е да вгорчава живота на другите. Никак не му е лесно, не мислите ли? — Той се подсмихна, като че бе разказал особено сполучлив виц.

— Допускам, че в очите на някои хора уменията му са изключително полезни.

Шон направи физиономия.

— За съжаление, в този ужасен свят талантът му действително е много търсен. Но аз няма да му позволя да ви нарани. Искам да ви бъда приятел.

— Това е много мило от ваша страна, Шон. — Да бе, да!

Пръстите му заопипваха в търсене на китката ми.

— Разбирате ли, от месеци насам не съм вкусвал някакви по-изтънчени емоции. Тази пасмина изпитва само най-баналните чувства — гняв, алчност, бяс, понякога унижение. Никой не изпитва обич, надежда или срам, а трябва да призная, че това са ми любимите емоции, каквото е най-качественото вино за познавачите.

— Защото вие самият не сте в състояние да ги изпитате? — Ситуацията ми беше позната до болка.

Шон ме стисна за китката и моментално се опита да пробие защитата ми.

— Именно. Но вие таите достатъчно такива чувства, усещам го. Защо не ми услужите? Все едно дарявате кръв.

Въздъхнах и измъкнах ръката си от хватката му.

— Хич не се и надявай, Шон. Израснала съм с вампир, при това далеч по-способен от теб. Нищо няма да смогнеш да изкопчиш от мен.

Той дръпна ръка като попарен, а дружелюбната му усмивка мигом се стопи.

— Може би не е зле да размислиш. Аз съм единственият ти приятел.

— Не си ми никакъв приятел, Шон. Ето, виждаш ли, Хал, вече не вярват на лошите, прошепнах наум, нищо че нямаше шанс да ме чуе.

— Когато започнеш да съжаляваш, току-виж се съглася да ти простя, стига да споделиш емоциите си с мен, разбира се.

— Само през трупа ми.

— Нищо чудно и дотам да се стигне. — Шон стана и се отдалечи в търсене на друга жертва.

— Кретен — измърморих под нос, за да прикрия от самата себе си колко съм стресната. Той очевидно не се интересуваше от планове и стратегии, оставил бе баща си да се грижи за тази част. Шон се вълнуваше само от закуската си. В известен смисъл излизаше, че тук му е било добре — цяло стадо жертви, които няма как да му избягат, и пълна липса на контрол. И майка ми щеше да се чувства приятно на подобно място.

При тази мисъл застинах като гръмната. Семейството ми! От доста време се опитвах да не мисля за баща ми — сигурно бе полудял от притеснение. Първо му бяха казали, че властите искат да ме арестуват, задето помагам на дезертирал агент. А после вероятно са му съобщили, че съм отвлечена. Вярно, че не се разбирахме, но никога не съм се съмнявала, че искрено ме обича, както и аз него. Не можех да понеса идеята, че се оказвам поредната болка и тревога за и без това изстрадалата му душа.

А ако все пак оцелеех, с какво ли око щеше да погледне на сродната ми душа? Нима моят прекрасен, корав, недодялан войник можеше да се впише в стария ни живот в Северен Лондон… с класическите концерти, изисканите вечери и интелектуалните разговори? Нямаше да ми разреши да се виждам с него, нали?

Престани, Самър. Хайде да се опитате да се справяте с проблемите един по един. Май имах нужда от солидна доза от оптимизма на Хал.

Хал, чуваш ли ме?

Не долових нищо, но с Хал винаги беше така. И въпреки че Виктор искаше да ме държи в неведение, не можех да се възпра да не потърся почерка на Хал. Щеше да дойде, сигурна бях, както бих направила и аз за него.

В началото не усещах нищо, а после в главата ми внезапно избухна някакъв цветен образ: Спящата красавица от филмчето на „Дисни“, заобиколена от храсти и трънаци, а принцът препуска да я спаси. Надяват се широкообхватното ти образование да включва и това класическо произведение. Разчитат на финала на цялата тая работа да получа поне една целувка. Думите като че ли прозвучаха с гласа на Хал, но нямаше как да съм сигурна, понеже образът светкавично изчезна.

Всъщност със сигурност беше той — така последователен в мисията си да обогатява знанията ми. Опитах се да се свържа с него, но не можах да го намеря — явно гледаше да се прикрива. С повече упоритост не беше изключено да го открия да се спотаява в забранената зона, но може би не беше зле да се вслушам в съвета на Виктор. Хал ми бе дал знак, че е наблизо, и това беше най-важното. Останалото беше въпрос на доверие.

— Моля те, не върши нищо необмислено — прошепнах.