Джос Стърлинг
Самър (15)

Глава 15

И двамата бяхме заспали, притиснати един до друг на долното легло, когато вратата на каютата рязко се отвори. Лампата светна и на прага се показа Уайнър с още трима мъже.

— Ти, идваш с нас — той посочи Хал.

И двамата скочихме на крака, без да пускаме ръце.

— Къде трябва да отиде? — попитах.

— Тръгва си. Ти оставаш.

— Никъде няма да ходя без Самър — заяви Хал.

В отговор Уайнър срита сплетените ни пръсти. По ръката ми се стрелна остра болка, пръстите ми изтръпнаха. Уайнър скочи между нас, сграбчи ме за косата, извади нож и ме дръпна пред гърдите си.

— Тръгвай — нареди на Хал.

Ако ножът бе опрян в неговите гърди, Хал щеше да се бори, но в тази ситуация не можеше да рискува.

Самър, какво да правя?

Не бях способна да превзема повече от едно съзнание, а ако се стигнеше до борба в това тясно пространство, шансовете ни не бяха големи.

Прави каквото ти казва.

— Самър, съжалявам.

— Знам, върви — щеше ми се да не треперех толкова силно. Ужасно ми беше неприятно, че Уайнър усеща колко съм уплашена заради този нож, опрян в бузата ми.

Хал вдигна ръце, за да покаже, че не смята да създава трудности, грабна си сакото и пое към вратата.

— Много разумно — Уайнър пусна косата ми и ме бутна към леглото.

Мъжете излязоха и завъртяха ключа. Ето това беше най-отвратителният момент, да не знам какво ще сторят с Хал. Чонг бе споменал, че иска да го размени за Атуса, но Виктор не би й позволил да заеме място на един Робинзон. А и Хал нямаше да се съгласи. Надигнах се от смачканата завивка, за да надникна през прозорчето. От яхтата се отдалечаваше малка лодка. В средата й седеше Хал между двама гардове. Уайнър не се виждаше.

Казаха ли къде те водят?

Не, принцесо. Не се тревожи за тен.

Тениската още ли е в джоба ти?

По дяволите, Самър, трябваше да я оставя при теб! Съжалявам, не се сетих. Всичко стана толкова бързо.

Нищо, така е по-добре. Нека да е в теб.

Долових тихо бръмчене през пода — знак, че двигателите на яхтата работеха след няколко часа престой.

Май потегляме нанякъде.

Лодката му се отдалечаваше все повече и повече и се превръщаше в бледа светлинка на хоризонта.

Бива те в телепатията, нали? Ще минат доста километри, преди да стане невъзможно да разговаряме?

Да.

Не се отчайвай.

О, Хал!

Всичко е наред, цвете мое. Голямо момче съм. Мисли за себе си. Гледай да не ги ядосаш. Прави каквото трябва, за да си спасиш живота.

 

 

Няколко часа след изгрев-слънце ме повикаха на закуска с Чонг горе на палубата. Донесоха ми и чисти дрехи: тъмносини къси панталони, бяла тениска с котва на гърба, бели чорапи и гуменки. Това вероятно бе униформата на екипажа. Изглеждах така, сякаш всеки миг ще се покатеря на мачтата, вместо да пия кафе и да ям кроасани.

Докато крачех към масата заедно с Уайнър, който бе плътно зад гърба ми, се опитах да се свържа с Хал. За последно разговаряхме някъде към четири часа, когато ми бе докладвал, че са го оставили на някакъв плаж. На пясъка го чакала хладилна чанта с едничка бутилка вода и той се надяваше, че щом се съмне, ще успее да се добере до населено място, но и двамата се съмнявахме, че ще е възможно. Едва ли щеше да му се размине толкова лесно. Но сега, под ярките слънчеви лъчи, не успях да установя контакт. Пробвах и Виктор, с когото разговарях веднага след като отведоха Хал. Сега обаче имах чувството, че пространството между нас е запълнено с памук. Явно Чонг бе впрегнал някой да заглушава сигналите. И очевидно смяташе, че е постигнал, каквото бе целял, като ми позволи да разговарям с Виктор.

— Самър, неприятно ми е да го кажа, но като че ли не сте успели да си починете добре — отбеляза Чонг и посочи стола до себе си.

Седнах. Какво друго можех да направя?

— Странно. Аз пък си мислех, че да отвлекат приятеля ти посред нощ е рецепта за здрав сън.

Чонг се усмихна снизходително на саркастичната ми забележка и си взе няколко от китайските кнедли.

— Погледнете, моля, снимките в чинията си и ми кажете кои са тези хора.

Вдигнах салфетката. Скот и Лукас с вързани над главите ръце, примижали срещу светлината на фенер върху лицата им. С мъка преглътнах надигналата се в гърлото ми жлъч.

— Братовчедите, за които спомена Майуанд. Добре ли са?

Естествено, че не бяха добре. Всъщност питах дали са живи.

Чонг се усмихна насила. Очите му ме гледаха безизразно.

— Снощи след вечеря проверих някои неща и установих, че тези Робинзон нямат никаква роднинска връзка със Сол Бенедикт.

Подредих старателно приборите до чинията си.

— Затова и Майуанд Науаби не успя да се присъедини към нас тази сутрин. Наслаждава се на последиците от лъжата си. Никак не е разумно да ме лъжете, така че ще пробвам още веднъж. Кои са тези хора?

Надникнах за миг в главата му. Пребит, Майуанд лежеше в кабината си целият в синини и с едно спукано ребро. Случило се бе малко след като бяха отвели Хал. Чонг прекрасно знаеше кои са братята му, така че нямаше смисъл да крия.

— Не съм съвсем сигурна, но като че ли са военни. — Налях си чай и добавих малко мляко, за да не се налага да го поглеждам. — Господин Бенедикт ги нае.

— Саванти ли са?

— Да, така мисля.

— И какви са дарбите им?

— Нещо свързано с водене на битки и намиране на разни неща. — Взех си препечена филийка и се захванах усърдно да я мажа с масло от край до край. — Съжалявам, но ги познавам едва от няколко дни. Аз самата се включих само защото господин Бенедикт ме помоли да му помогна да намери Виктор. — Съсредоточих се с всички сили върху истината, съдържаща се в това твърдение, вместо в нещата, които пропусках. Като например разните там сродни души.

— Само толкова ли знаете? Ще го докажете ли, като ми позволите да надникна в спомените ви?

Вдигнах очи.

— Предпочитам да не го правите. Не ми е приятно. — В продължение на няколко задъхани секунди и двамата се взирахме един в друг.

Чонг пръв сведе поглед.

— Интересно дали ще успея да вляза в съзнанието ви, докато щитът ви е в действие? Колко сте силна?

— Не съм нищо особено.

— Ето тук грешите. Смятам, че сте много, много специална. — Той погледна часовника си. — Моля да ме извините, налага се да се обадя по сателитния телефон. — Той стана и влезе в салона.

Ако не друго, сега, когато го нямаше и ме наблюдаваха само двама пазачи, успях да хапна малко. Няколкократно се помъчих да се свържа с някого, но безуспешно. Заглушителните прегради бяха спуснати плътно и бях напълно откъсната от света извън лодката. Загледах се мрачно в тюркоазеното море, което ни заобикаляше отвсякъде. Яхтата пореше водата благодарение на хубавото време, а в дирята ни плуваха делфини, над главите ни кръжаха чайки. Ветрецът рошеше косата ми и я слепяше със сол. Ако ситуацията беше по-различна, гледката можеше да послужи за реклама на скъпа ваканция по море. Поне не бях напълно безпомощна, нищо че бях в капан. Прегледах набързо многото мисли, които се носеха на яхтата, и ясно долових усещането, че предстои нещо важно. Определено не бяхме тръгнали на разходка — и последният член на екипажа знаеше, че имаме важна цел, и очакваше богата отплата. Проникнах малко по-дълбоко в съзнанието на най-близкия пазач. Остров — същият, който бях зърнала и в мислите на Чонг. Опитах се да извлека още информация, но пазачът като че ли не знаеше нищо друго, освен че островът е изолиран. Какво ли се канеха да направят? Заслушах се в мислите на една от камериерките. Чудеше се дали ще успеят да съберат очакваните гости в наличните каюти и броеше чаршафи и кърпи. Кого ли чакаха? Жената знаеше само, че гостите са много специални и всичко трябва да е идеално.

Побързах да се измъкна, понеже почувствах Чонг зад гърба си. Беше бесен, мрачното му настроение тежеше като застояла миризма на пот, едва прикрита от дезодоранта на фалшивата му усмивка. Щом бе ядосан, значи, се беше случило нещо хубаво, нали така? Той се отпусна тежко в стола и захвърли мобилния си телефон на покривката.

— Изглежда, Самър, че в крайна сметка доктор Науаби няма да ни гостува. Много тъжно, не мислите ли?

— Така ли? — И през ум не ми беше минало, че ще скочи и с двата крака в капана.

— Явно съм надценил чувството за дълг на Виктор Бенедикт. Сигурен съм, че ще се ужасите, като ви кажа, че предпочете да остави онзи ваш приятел да умре, вместо да изпрати Атуса да го замести.

— О… оставили сте Хал да умре?

— Хората ми го захвърлиха на остров без вода, притежава само една бутилка. Нещо, което обясних съвсем ясно на Виктор. Има още максимум ден или два, а след това ще загине, но това като че ли ни най-малко не ги разтревожи. Виктор дори казал на посредника ми, че не съм в състояние да му предложа нищо, което би го изкушило да ми предоставят Атуса.

Не му вярвах. Не беше възможно да оставят Хал да умре. Отказвах да повярвам.

— Моля ви, трябва да се върнем да го вземем.

Чонг се облегна назад и се вгледа съсредоточено в мен.

— Интересно. На вас като че ли не ви е все едно какво ще се случи с него.

— Естествено, че не ми е все едно.

— Тогава, ако сте послушна, може би ще се върнем да го потърсим след няколко дни. Може и да не е твърде късно. — Ободрен от мъката ми, той си наля кафе. — Не мислите повече за него. Искам съзнанието ви да е свежо, след като ще се наложи да заместите доктор Науаби в мисията ни. И за другите двама е излишно да мислите. Не подлежаха на размяна, а блокираха твърде много ресурси.

Нима можех просто така да изключа мислите си? Така ли правеше Чонг в извратения си мозък?

— Как е възможно да не се тревожа?

Чонг взе снимките и ги скъса на парчета.

— Твърде е късно, така че е напълно безсмислено. Двамата бяха ликвидирани, а телата им са изхвърлени.

— Не.

— Никога не оставям нещата недовършени.

— Моля ви, не.

— Сърдете се на Сол Бенедикт и момчетата му, не на мен. Надявам се да проявят повече гъвкавост, когато става дума за хора, които ги интересуват. Вие интересувате ли ги?

Скочих на крака и отидох до перилата. Щеше ли да се опита да ме спре, ако се хвърлех зад борда? Не че имаше вариант да доплувам до сушата.

— Разполагам с човек с изключителни телекинетични способности. Ако изпълните намеренията си, веднага ще ви извади от водата.

Изгледах го замислено.

— А ако се опитате да превземете съзнанието ми, охраната ми ще ви застреля, инструктирал съм ги. — Съобщаваше ми фактите с безстрастен глас, сякаш рецитираше прогнозата за времето.

Явно се налагаше да му сътруднича. Ако съществуваше и най-беглият шанс да спася Хал, трябваше да го направя.

— Какво искате от мен, господин Чонг?

Той се ухили широко.

— Седнеше и ще би кажа.

Върнах се обратно на мястото си.

 

 

Не можех да направя такова нещо. Нали? Съвсем паникьосана, тръгнах да обикалям тясната каюта. Не спирах да си представям как Хал лежи на плажа, диша тежко под жарещите лъчи и се гърчи от жажда. Вярно, че тениската ми беше у него, но щеше ли да е достатъчна, за да го намерят навреме? В продължение на ден и половина не бях на себе си от мъка по братята му. Дължах на Хал, а и на тях самите да сторя всичко възможно поне той да оцелее.

Те са ми всичко на тоя свят, така беше казал.

О, Хал. Толкова съжалявам.

Хайде, Самър, нямаш избор. Чонг бе обещал, че ще се върнем да го вземем. Надникнах в мислите му и видях, че говори почти сериозно. Ако сметнеше, че е удобно, действително щяхме да предприемем едно кръгче. Решил бе, че Хал може да му е полезен, за да ме контролира. Така че имаше шанс да го спася — от мен се искаше единствено да извърша ужасно престъпление.

На вратата се почука. Показа се един тип от екипажа, очевидно влязъл в ролята на мениджър на важна актриса.

— Имате пет минути, госпожице.

— Добре. — Проверих дрехите си за пореден път. Облечена бях изцяло в черно. Дори малкото голи участъци от кожата ми бяха покрити с боя, за да не блеснат на светлината на прожекторите. Направо не можех да се позная. Нима наистина се канех да го извърша? Та това бе пълна лудост. Нямаше ли Хал да реши, че цената за живота му е твърде висока, и да ми обърне гръб? Щом участвах в мисията, щях да нося отговорност за всичко, което щеше да последва, а не беше изключено жертвите да бъдат много. Правилното решение ли бях взела? Да спася Хал или хиляди непознати хора?

— Госпожице? — придружителят ми се беше върнал.

— Идвам.

 

 

На палубата чакаха останалите от екипа, който щеше да слезе на острова. Поехме курс към пристанището, светлинките на сградите, наредени високо по скалите, примигваха бледо, а на брега се мержелееше ярко осветеният кей, толкова далечен, че приличаше на играчка. Луна нямаше, само няколко звезди, пръснати в нощното небе като шепа брокат. Топъл вятър къдреше повърхността. До яхтата бе привързана тъмносива десантна лодка — едва се очертаваше в мрака, виждаше се само подскачащото огънче от цигарата на мъжа, който я управляваше.

Чонг също бе излязъл, за да ни изпрати. Естествено, нямаше никакво намерение да участва в най-опасния етап — проникването. Щеше да слезе на сушата едва когато бяхме елиминирали всички препятствия по пътя си.

— Добър вечер, господа, госпожице. Всички наясно ли са какво се очаква от вас?

— Да, господине — отвърнаха „колегите“ ми в един глас.

— Не искам никакви грешки и никакви отклонения от плана. По-рано островът е бил американска военноморска база, така че мерките за сигурност са на изключително високо ниво. Бъдете готови за всичко — той млъкна за миг и изчака хората му да изразят съгласието си. — Майуанд ще разстрои комуникацията и ще замаскира пристигането ви. Ли ще вдигне бариерата пред входа на пристанището. Келер ще изгаси светлините. Уайнър и екипът му ще се погрижат за въоръжената охрана. В отсъствието на специалиста по разкодиране, госпожица Уилан ще открие някого измежду охранителите, който е в състояние да разбие кода за достъп до зоната с максимална сигурност. Ще разбера, че сте проникнали успешно, когато Манфред, Бристоу и Ву отстранят телепатичния заглушител. Уайнър, искам да следиш госпожица Уилан и ако покаже и най-малката неохота, да се отървеш от нея и да принудиш някого да ви пусне в строго охраняемата зона.

— Да, сър. — Уайнър май нямаше търпение да изпълни точно тази заповед. Трябваше да внимавам да не му дам повод за съмнения.

— Вървете. Искам работата да се свърши. Ако приключите за по-малко от трийсет минути, ще удвоя възнаграждението.

При тези думи хората му буквално се втурнаха напред, както и бе очаквал. Забутаха се кой пръв да слезе. Като знаех, че ме следят зорко, побързах да се залепя за Уайнър и го последвах плътно по стълбата до лодката. Седнах в предната част. След малко и Майуанд се настани до мен.

— Като те гледам, май трябваше да си останеш в леглото — прошепнах му.

— А ти — в Англия — усмихна се криво той.

Ясно долавях нежеланието му. Не умееше добре да замаскира емоциите си и навярно именно по тази причина бе станал лесна жертва за Чонг.

— Как изобщо се оказа замесен в тази работа? — Лодката се разлюля силно. Уайнър стовари сандък с оръжия на палубата.

— Затънах в дългове. А с човек като Чонг е по-добре да си нямаш вземане-даване. Знае къде живея, кои са роднините ми и не би се поколебал да си изкара яда на тях.

Вече се бях досетила, че се е случило нещо такова.

— И сега какво? Връщаш си дълга? Много ли ти остава?

— Такъв дълг не може да се върне. Можеш единствено да си на крачка пред смъртта.

Започвах да се ориентирам. Чонг вече ме смяташе за член на специалната му групичка, която държеше в подчинение със заплахи или обещания. Играта никога не приключваше, освен с куршум в главата за онзи, който повече не му беше нужен.

— Съжалявам.

— И аз. — Майуанд поклати глава. — Извинявай, но сега трябва да се съсредоточа.

Лодката приближаваше брега и той затвори очи. Започна да си припява тихо. Насочи тананикането си към една от високите скали на вулканичния остров и звукът отскочи и се върна. Сега честотата му бе такава, че идеално заглушаваше шума от моторите. Подобни умения изискваха огромен талант и много тренировки. Обяснил ни беше как се получава. Звукът е вълна, така че изпратиш ли друга вълна, която да го пресрещне, можеш да го неутрализираш. Сходна технология се използваше и при модерните шумозаглушителни слушалки. По същия начин съумяваше да заглуши радиосигналите, независимо от честотата. Ако тримата заглушители на телепатични сигнали, заради които операцията ни сякаш бе обвита в памук, бяха пешките, то той бе първата фигура от втория ред — топът.

Следваш бе конят — Джоузеф Ли, възслаб мъж с къса посивяла коса, един от най-мощните специалисти по телекинеза, които някога бях срещала. На пръв поглед изглеждаше измамно крехък, но можеше да повдигне предмети, които многократно превишаваха собственото му тегло. Задачата му беше да ни помогне да преминем през дебелата метална верига, която препречваше тесния вход към пристанището, но трябваше да прецени подходящия момент изключително внимателно, тъй като прожекторите непрестанно шареха отгоре. Той изчака поредният сноп светлина да отмине и вдигна веригата изпод водата ведно с всичките полепили се по нея водорасли, за да може лодката да се провре отдолу. Беше като да скачаш на въже и да внимаваш да не оплетеш крака. Майуанд мигом неутрализира звучния плясък, с който веригата отново легна на мястото си зад гърбовете ни.

Сега беше ред на Хелмут Келер, мълчаливия германец с белег от изгорено през лицето — твърдеше, че му останал от някогашни експерименти с дарбата му. Келер умееше да манипулира топлината — да я усилва или намалява според ситуацията. Задачата му беше да извади от строя генератора на острова, използвайки собствената му топлина, така че да предизвика аварийно прекъсване. Но за да го стори, трябваше да осъществи физически контакт с него, ето защо водачът на лодката го свали в другия край на пристанището близо до малката електроцентрала. Келер се скри в сенките, приклекна под цистерните с гориво, украсени с американското знаме, и се захвана за работа.

Уайнър ме побутна с приклада на оръжието си. Време беше да намеря някого, който би могъл да ни преведе през строго охраняваната зона. Смътно усещах, че светлините гаснат една подир друга, че въоръжените членове на екипа ни нахлуват в наблюдателните кули, за да елиминират охраната. Съсредоточих се върху контролната зала в центъра на пристанищния комплекс, с идеята, че именно там най-вероятно ще открия някого, който да е запознат със софтуера, контролиращ достъпа до вътрешните врати. Надникнах припряно в три или четири глави, но побързах да се измъкна, понеже ми стана ясно, че са наясно само с външния периметър. Мъжете се безпокояха заради проблемите със захранването, пускаха аварийното осветление и се опитваха да осъществят контакт с колегите си в кулите. Досещаха се, че нещо се случва, но още не бяха разбрали колко сме близо.

— Не намираш ли каквото ти трябва? — прошепна Майуанд.

Поклатих глава. Започвах да се паникьосвам. Ако не успеех, щяха да решат, че нарочно спъвам операцията, и Уайнър щеше да има така жадувания повод да ме застреля.

Майуанд ме хвана за ръката.

— Трябва да потърсиш началника. А ако е типичен шеф като онези, който познавам, едва ли ще е нощна смяна. Оглеждай се за човек, който спи.

Насочих мисълта си към стаите на висшия персонал, разположени по-нагоре по хълма. Да прочетеш мислите на спящ човек е изключително трудно, но за щастие, всеобщото вълнение бе провокирало известно количество съзнателна мисловна дейност у набелязания от мен началник. Хванах го точно когато се събуждаше, а безформените му мисли все още представляваха странна смесица от раздразнение и паника. Наясно беше, че ръководи едно от най-опасните места в света, но все още не бе схванал, че заплахата току-що се бе повишила няколкократно.

Уайнър се върна на лодката, бършейки нож в панталона си.

— Набеляза ли цел?

— Да.

— Тогава да вървим. — Той се пресегна и ме хвана за ръката. Мислех, че иска да ми помогне да стана, но вместо това с едно плавно движение ме прехвърли от лодката на дока. — Имаш петнайсет минути.

Преди да си изгубят бонуса.

В далечината зави сирена. Най-после някой бе разбрал, че нещо не е наред. Двамата с Уайнър хукнахме по пристана, подминахме контролната зала със запалените аварийни фенери и стигнахме спалните на офицерите, поместени в ниска, дълга сграда. Уайнър разби вратата с крак и ме бутна пред себе си.

— Първо ти. Няма да застрелят жена.

Последвах инстинкта си и спрях пред третата врата. Беше открехната.

— Генераторът не работи, сър. Не можем да се свържем с охраната. Възможно е радиостанцията да не функционира заради аварията, но е малко вероятно. Струва ми се, че това е дело на саванти — някакъв мъж в бежово-кафява униформа докладваше на друг, който все още бе по халат. С късо подстриганата си черна коса, тъмната кожа и военната осанка, главнокомандващият определено внушаваше страхопочитание въпреки неподходящото облекло.

— Изпратихте ли сигнал за помощ? — попита той с нисък, гърлен глас.

— Незабавно, както е по протокол.

— Тогава съберете останалите от караула. Приемаме, че ни нападат вражески сили. Какво? Вие коя сте?

Забелязали ме бяха. И двамата се обърнаха. Стоях нерешително на прага. Заля ме нелепото чувство, че изглеждам досущ като някоя немирница, пратена при директора, който се съвещава с някого от учителите. Не им дадох възможност да разсъждават какво правя тук. Нахлух в главата на главнокомандващия и превзех съзнанието му. Набързо събрах нужната ми информация: Чарли Ротджи, подполковник, от Нигерия, а сега главнокомандващ на международен отряд под егидата на ООН.

Успокой го, че всичко е наред. Най-обикновено обучение.

— Всъщност, Уинстън, не прави нищо — каза Ротджи, вече напълно спокоен. — Сътрудничката ми току-що ми напомни, че става дума за проверка на мерките за сигурност.

— Сътрудничка? Та вие нямате сътрудничка! Какво търси това момиче тук? — Уинстън отказваше да повярва.

— Поема командването — викна Уайнър, изскочи иззад гърба ми и насочи пистолета си към тях.

А аз се захванах да пресявам мислите на Ротджи. И той, като всички останали на острова, беше савант — със силно развита дарба за лечение, така че не представляваше непосредствена заплаха. Зарових се още по-дълбоко, макар да се чувствах неловко, но се налагаше да изчопля тайните, които се опитваше да скрие от мен. За разлика от болния мозък на майка ми, който лесно успявах да насочвам, понеже волята й беше слаба, съзнанието на здравия савант се съпротивляваше, издигаше бариери по пътя ми. Нямаше да се предаде лесно. Долавях как губя контрол под гневния му отпор.

— Седем минути — обади се Уайнър.

— Още минутка — по гръбнака ми се стичаше пот. Имах чувството, че се боря с октопод, тъкмо решавах, че съм го подчинила на волята си, и той успяваше да се измъкне от хватката ми.

— Знае ли как да преодолее системата за сигурност?

Кимнах, стиснала зъби.

— Значи те убивам и го принуждавам да отвори вратите — Уайнър вдигна пистолета и се прицели в гърба ми.

Съвестта ми прошепна, че може би трябва да го оставя да го направи. Вече ми беше ясно, че Ротджи няма да предаде тайните си дори под смъртна заплаха. В такъв случай препятствията щяха да се окажат непробиваеми за нападателите и Чонг щеше да се провали.

Но така Хал нямаше да има никакъв шанс.

Ето защо реших да блъфирам.

— Добре тогава, застреляй ме.

Думите ми най-неочаквано накараха Ротджи да свали гарда.

Готова си да умреш?

Усещах как се вслушва в мислите ми. Превземането на чуждо съзнание неизбежно бе двупосочен процес, така че му позволих да надникне, да види залозите, огромната ми дилема.

Трябва да се противопоставиш. Не можеш да го пуснеш вътре.

Съжалявам. Не мога да го сторя. Имаше съвсем крехка вероятност хората на Виктор да успеят да намерят Хал, но ако не сполучеха, трябваше най-късно утре да съм при него, иначе щеше да умре от жажда. Упражних още по-голям натиск и най-после смогнах да подчиня подполковника на волята си.

— Готово.

Уайнър направи справка с часовника си.

— Четири минути. — Поведе ни навън към голямата двойна стоманена врата в скалата. Отпред, в самия камък, имаше сложен на вид контролен панел със сензор, екран и клавиатура. — Пуснете захранването на вратите — излая Уайнър в радиостанцията. Заповедта бе насочена към Келер, чиято задача бе да охлади генератора и да възстанови работата му. Чу се тихо жужене, после изщракване и токът светна. — Имате три минути, госпожице Уилан. Разчитам да спазите срока.

Казах му какво може да направи с бонуса си и тикнах Ротджи пред панела. Аргументите му продължаваха да кънтят в главата ми като арестувани демонстранти, които думкат по вратата на полицейската камионетка, ала нямах време да се вслушам. Важно бе да спазя точната последователност, която бях разкрила в мислите му. Първо сканиране на зениците. Ротджи се приведе, за да може сензорът да сканира очите му и да изпрати образа в компютърната система за сравнение. Първата от трите лампички светна в зелено. Следваше десетцифрен код, който трябваше да се набере на екрана. Накарах го да вкара цифрите. Това беше личният му код, който се променяше след всяко ползване и бе валиден за едно-единствено близане в системата. Инженерът, изобретил системата за сигурност, се бе постарал да я защити срещу четящи мислите саванти, които биха могли да уловят по-често срещаните пароли. Дори Атуса щеше да се затрудни да уцели кода. И втората лампичка светна в зелено. Сега следваше последната част от пъзела, тази, заради която им бе нужна Атуса. На екрана замигаха една след друга няколко снимки, които трябваше да подсетят човека пред таблото за някаква дума — дума, която бе известна само на него. Времето за реакция бе едва двайсет секунди. Снимките представляваха сцена от Ню Йорк, усмихната възрастна дама, река и котешки нашийник. И макар Ротджи отчаяно да се опитваше да не мисли за отговора, аз го видях съвсем ясно и го въведох с помощта на клавиатурата. Мисисипи, името на котката на съседката му в Ню Йорк, с която се запознал, докато бил на обучение в централата на ООН. Светна и третата лампичка.

Хидравличните панти изсъскаха и тежката врата започна да се отваря.

— Освободете телепатичните канали — нареди Уайнър в радиостанцията.

В главата ми внезапно нахлуха безброй гласове, крещящи един през друг. Невъзможно бе да различа дали Виктор, или Хал също ме викат. Освободих Ротджи и побързах да пусна щитовете, за да се изолирам от врявата. Точно в този миг един висок глас надвика останалите. Чонг отправяше обръщение.

Уважаеми колеги, не се стряскайте. Гласовете утихнаха. Току-що реализирах освобождението ви и всеки момент ще се присъединя към вас. Моля, онези от вас, които желаят да приемат предложението ми за извозване оттук, да ме уведомят директно или чрез някого от хората ми. Тези, които са в състояние да си уредят собствен транспорт, спокойно могат да използват съоръженията на острова, които съвсем скоро ще бъдат на ваше разположение.

Ротджи се втренчи ужасено в мен, без да обръща внимание на Уайнър и пистолета му, нито на пристигането на останалите.

— Какво направи? — възкликна той стреснато.

Поклатих безмълвно глава и замигах учестено, за да спра сълзите. И двамата знаехме какво бях извършила. Предала бях честта си за бледата надеждица да успея да спася Хал. Обърнах се към Виктор, с когото ни разделяха стотици километри, за да призная деянието си.

Ужасно съжалявам, Виктор, но току-що освободих най-големите ти врагове от затвора.