Джос Стърлинг
Самър (13)

Глава 13

Още щом дойдох на себе си, ми стана ясно, че не се събуждам от сън. Ръцете и краката ми бяха като от бетон, главата ме болеше, гърлото ми беше пресъхнало. Клепачите ми тежаха подобно на торба с цимент, та едва смогнах да отворя очи. Отгоре на всичко леглото ми се люлееше, което засилваше чувството на дезориентация.

— Самър? — нечия ръка ме докосна по челото, а после възсилно ме потупа по бузите.

— Хей…!

— Ела на себе си. Загазили сме. — Хал. Естествено. При положение че се събуждах в ада, не бе уместно да се учудвам, че е до мен.

— Къде…?

— На някаква яхта сме.

— Яхта? — опитах се да се изправя. Хал пъхна ръка под мишниците ми и ме облегна на стената. Сиво-синята линия на хоризонта се люшкаше зад дебелото стъкло. Догади ми се.

— Аха, от онези, лъскавите. Приспаха ни с някакъв газ и са ни домъкнали тук, докато сме били в безсъзнание. Чувствам се като пребит, а ти?

Кимнах.

— Скот и Лукас? — Огледах голата каюта и установих, че сме сами.

— Не знам къде са, но след като ние сме тук, вероятно и тях са довлекли или пък са ги оставили да лежат в хотела — носът му се набръчка тревожно. Щеше ми се да можех някак да го успокоя, но какво бих могла да кажа? — Със сигурност са ги извадили от строя. Иначе нямаше да ги оставят да ни отнесат. Ето, пийни малко вода. — Той долепи чашата до устните ми и аз загълтах признателно.

— Кой мислиш, че ни е хванал?

Хал дръпна чашата и я постави на перваза.

— Не са моите хора.

— Нито пък моите.

— Тогава е свързано с Виктор и сродната му душа. Не спомена ли, че преследват някаква яхта? Можеш ли да се свържеш с него или с някого от другите? Да разберем дали някой от тях е наясно какво става?

Можех ли? Имах чувството, че мозъкът ми се е превърнал в пюре. Разтърках слепоочия. Виктор?

Нищо. Само тихото съскане на празнотата. Не че някой ме блокираше. Чисто и просто не бях в състояние да го намеря.

— Къде сме?

Хал сви рамене.

— Нямам представа. През прозореца не се вижда нищо, само океан.

— Имах предвид дали можеш да прецениш колко сме навътре? Силите ми си имат своите ограничения.

— Трябва да питаш брат ми, това е по неговата част. Ако съдя по слънцето, май е изминало доста време. Струва ми се, че е привечер, така че е превалил цял ден.

Напънах се отново с надеждата, че Виктор също ме търси, че протяга мост към мен.

Виктор?

Самър? Чувах го от много, много далеч, гласът му бе съвсем слаб, но за щастие, и двамата бяхме силни телепати. Слава богу, че си жива! Къде си? Ясно долавях тревогата му. Невъзмутимият Виктор определено бе загубил самообладание, което беше най-стряскащо от всичко.

С Хал съм, на някаква яхта. Не знаем къде. Възможно е и братята му да са тук, но все още не сме зърнали жива душа. Нападнаха ни в хотелската стая.

Разбрахме. Пуснали са газ през климатичната инсталация и са приспали всички на етажа, включително охраната. Нямах представа, че тримата братя са пристигнали, но един от сервитьорите спомена нещо за момче с цветя.

Това беше Хал. А после дойдоха и братята му.

Уменията на Лукас май не струват пукната пара, щом не е усетил какво става. Пипнали са ви и четиримата, докато сте били в несвяст.

Кой точно?

Хората на Иван Чонг, известен още с прякора Господин Сингапур. Един от престъпните лордове саванти, които не успяхме да пипнем в лондонската акция.

Чувала бях за тази операция от Феникс и Скай. Виктор запретнал ръкави и се захванал с международната мрежа от саванти, използващи дарбите си за организирана престъпност, Феникс се бе озовала в лапите на някакъв зловещ тип по прякор Виждащия, който, за радост, бе свършил зад решетките заедно с останалите главатари.

След като разбихме картела, Чонг мина в нелегалност. Сега се е завърнал на престъпната сцена и спокойно можем да предположим, че именно той стои зад кражбата. Вероятно се намирате на яхтата му, но за съжаление, я изпуснахме — отплава, преди да успеем да съберем екип, за да я обискираме. Едва по-късно разбрахме, че са ви хванали.

А защо точно нас?

Предполагаме, че ви е объркал с нас. Някой му е подшушнал, че сме пристигнали — сигурно има доносници на летището. Знае доста повече за нас, отколкото ние за него, а това го дължи на чичото на Атуса. И той е изчезнал. Джавид твърди, че тръгнал към летището с обяснението, че иска да ни последва, за да се увери, че Атуса е в безопасност. Семейството й никак не е във възторг, че любимият им чичо Майуанд играе двойни игрички.

Да, сигурна съм, че не са се зарадвали особено. Споменът за цветната градина и сплотеното семейство все още бе пресен в съзнанието ми. Мисълта, че Майуанд бе предал доверието им, беше ужасна.

Единственото смислено обяснение защо са хванали вас, вместо да ни причакат, е, че са объркали едните братя с другите, а теб — с Атуса. Двамата Робинзон са били в нашата стая, така че не е било трудно да сбъркат.

Е, сега вече ситуацията съвсем се оплиташе.

А като разбере, че е хванал рак вместо риба, тогава какво ще правим?

Опитайте се да спечелите малко време. И не му казвайте нищо, освен ако нямаш друг вариант. В момента набираме спасителен отряд.

Само дето първо ще се наложи да ни намерите.

Още ли си с онази прекрасна тениска?

Май щеше да се окаже, че съм постъпила извънредно мъдро, решавайки да ползвам бирената тениска вместо нощница.

Да.

Трейс ще се помъчи да я проследи. Напипал е следата и от сака ти. Дръж я при себе си. И още нещо.

Какво?

Оказва се, че сме се заблудили. Не става дума за обикновена кражба, а за савантска престъпна групировка. Чонг е мисловен миньор и благодарение на уменията си управлява истинска престъпна империя. Така че… внимавайте.

Потръпнах. Мисловните миньори бяха почти толкова ужасни, колкото и вампирите. Извличаха удоволствие от чуждото страдание, докато вампирите изсмукваха чуждите емоции, за да си осигурят някаква тръпка.

Добре.

Ще ви измъкнем.

Не се и съмнявам.

И действително не се съмнявах. Даже бях готова да си заложа главата, че Виктор щеше да преобърне земята, но щеше да дойде да ме спаси. Щеше да го направи дори за братята Робинзон, въпреки че в момента не ги долюбваше особено.

— Откри ли го? — Хал чакаше край прозореца, стиснал юмрук, сякаш се канеше да счупи стъклото.

— Аха — набързо му разказах какво съм научила.

— И сега какво? Чакаме да пристигнат на бели коне и да ни спасят? Ама че ирония — той се изсмя мрачно. — Би ли проверила дали братята ми са добре, моля те?

Гледай ти, можел да се държи и любезно.

— Ще опитам. — Напрегнах съзнанието си и затърсих мисловните им почерци, но ударих на камък. Усетих много други хора — в кухнята, в склада, в машинното и по каютите. Малко по-надалеч долових зловредно присъствие, което като че ли дирижираше цялата тази дейност, свито върху струпано на купчина имане. Не биваше да му позволявам да ме надуши. Знаех, че точно този дракон има отровна захапка. — Май ги няма на яхтата. Ще накарам Виктор да ги потърси на сушата. — Изпратих кратко съобщение към Виктор, но той така се стресна от въпроса ми, че изпаднах в паника. Господи, нали не ги бяха убили и захвърлили някъде? Не можех да дам глас на опасенията си, понеже не ми се щеше да навеждам Хал на тази мисъл. Разбира се, ако не се беше досетил сам.

— Какво ще рече мисловен миньор? Пак ли някой със зловещи умения? — попита ме Хал, който, за щастие, май разсъждаваше в друга посока.

— Савант, който умее да рови в чуждите спомени и да ги използва срещу собственика им. При теб едва ли ще се получи, така че не се тревожи. — Притиснах колене към гърдите си.

— А при теб?

Свих рамене.

— Досега не съм срещала такъв човек. Ще видим. Ще премерим сили и ще разберем кой е по-силен — аз или той.

— Не ми харесва тая работа. — Раменете му се отпуснаха обезсърчено. — Слушай, Самър, искам да ти се извиня.

Поредното извинение. Дали и сега щеше да ме нахока за нещо?

— За какво?

— Задето не те защитих. И допуснах тия типове да ни хванат. Ако не се бяхме настроили едни срещу други, нямаше да изпаднем в такова уязвимо положение.

— Дори да бяхме единни докрай, пак щяхме да сме безсилни срещу отровния газ.

— Може би, но нарушихме правилата и се изложихме на опасност.

— Какви правила?

— Да се държим заедно. Лукас взима решенията, Скот ни насочва, а аз прикривам и не позволявам нищо да ни застигне.

Ръката ми бе изцапана с нещо черно и несъзнателно разтърках петното. Откъде ли се беше взело?

— А ти твърдиш, че не си савант? Всички саванти имат някакъв щит, доста по-слаб, естествено.

— Но аз не съм като вас. Не го върша съзнателно. Чисто и просто чуждата сила не ми въздейства и ако застана пред братята си, успявам да предпазя и тях.

Определено му беше трудно да се възприеме в тази нова и неочаквана светлина — усещах го, въпреки че не можех да чета мислите му така лесно, както на другите.

— И не съумяваш да го контролираш, така ли?

— Досега не съм разбрал как се получава. Пък и братята ми винаги са повтаряли, че щом не мога да общувам телепатично, значи, не съм савант. Казват, че така се разпознавали истинските саванти.

Но ти го можеш, поне с мен.

Да, така изглежда.

— Никак не ми е лесно да смеля цялата тая информация — измърмори той на глас. Явно не му беше приятно да чува гласове в главата си. Е, ако не друго, поне за едно можех да го успокоя.

— Слушай, преди да се случи тази работа — посочих с ръка каютата, — се канех да ти кажа нещо. С някои неща няма да ти се налага да свикваш. Още преди да тръгна на мисията, бях решила, че предвид ситуацията у дома, е по-добре да огранича контактите със саванти. Майка ми е твърде опасна.

За първи път, откакто се бях събудила, тъмните му очи се впиха в мен. Подскочих, сякаш бях докоснала оголена жица, разтърсена от непреодолим копнеж. Негов? Мой? Не можех да проумея.

— Каниш се да се измъкнеш точно когато ме въвлече в тоя свят, така ли?

Кимнах.

— Така не е честно, принцесо — той прекоси с две крачки разстоянието, което ни делеше, и се настани до мен на леглото. — Не можеш да ме изоставиш с всичките тия чудаци и странните им дарби. И по-рано ми беше трудно, но сега определено ще ми е необходимо подкрепление.

— Не виждам как бих могла да ти помогна.

Той ме побутна с рамо.

— Мислех, че между сродните души нещата се получават от само себе си. Единственото хубаво нещо в цялата работа.

— А, да, веднага ти пролича колко се радваш.

Вратата се отвори с трясък. На прага се показа телохранител със строго изражение и полуавтоматична пушка в ръце. Имаше телосложението и дружелюбното излъчване на бетонен стълб.

— Елате с мен!

Хал се изправи и ми подаде ръка. Мълчаливо последвахме телохранителя по коридора. Солидният мъжага спря пред друга каюта.

— Момичето да влезе тук.

Пръстите на Хал се вкопчиха в ръката ми.

— Отказвам да я пусна.

В отговор мъжът го халоса в гърдите с приклада на пушката.

— Стига! — креснах, щом видях, че отново вдига пушката.

— Стой назад… Самър — изпъшка Хал. — Не му давай повод да те удари.

— Всичко е наред, Хал — побързах да застана пред него. — По-добре да послушаме господина.

Ще поддържаме връзка другояче, става ли?

Притиснал ръка към ребрата си, Хал кимна неохотно. Отворих вратата на каютата и пристъпих напред.

Най-обикновена каюта, може би малко по-луксозна, а на леглото има приготвени дрехи.

— Имате десет минути да се подготвите за вечеря — провикна се телохранителят иззад вратата. — Да вървим! — Това последното беше насочено към Хал. Стори ми се, че го избутва по коридора.

Добре ли си?, попитах разтревожено.

Аха. В съседната кабина съм заедно с Батко Здравко. И аз ще трябва да се преобличам. Дявол да го вземе!

Какво има? Наведох се да разгледам дрехите. Красива туника и широки панталони от светлорозова коприна. Подгъвите бяха избродирани с миниатюрни птички. Деколтето беше остро, дълбоко и щеше да изглежда много странно с тениската ми отдолу. Налагаше се да я сваля и да я скрия.

Приготвили са ми смокинг. Май лошият чичко си пада по шпионските филми. И очаква да види изискания федерален агент Виктор Бенедикт, а не седемнайсетгодишно войниче. Ще изглеждам като смешник.

Голям ли ти е? Влязох в банята, измих се набързо и се напъхах в чистите дрехи.

Не е зле. Знаеш ли как се връзва папийонка?

Опитах се да си представя сценката в съседната каюта и неволно направих гримаса срещу огледалото.

Естествено.

Значи, имам нужда от теб.

Момент.

Сресах си косата и надянах ластика на китката си, в случай че ми потрябваше по-късно. После навих тениската на руло и я напъхах в колана си, надявайки се дългата туника да я скрие. За съжаление, не можех да съм сигурна, че няма да се изхлузи. Реших да пробвам да я тикна в джоба на Хал, ако ми се удадеше възможност.

Телохранителят не си направи труда да почука, а директно отвори вратата и ми направи знак да изляза. Хал стоеше до него, облечен в скъпарски костюм, който съвсем леко му беше голям, а папийонката му беше развързана. Очите му светнаха, като ме съзря.

— Я се виж само, принцесата се завърна.

— Ами ти? Готов си за абитуриентския бал.

— Аха, липсва ни само лимузината.

— Замислял ли си се някога дали да не си смениш кариерата и да станеш манекен? — Направих знак на пазача да изчака и се захванах да завързвам папийонката. — Веднага ще те вземат.

— О, непременно. Ще стои много добре в автобиографията ми. До дипломата от обучението за оцеляване в пустинни условия. — Щом приключих с папийонката, главата му се сведе към мен. — Добре ли си?

— Мисля си, че ако искаха да ни убият, вече щяха да са го направили.

— Като с братята ми?

Мда, все пак му беше минало през ум.

Виктор ги търси. Не знаем какво се е случило, но да не се тревожим предварително.

Хал неочаквано ме притегли в прегръдката си. Усещането бе невероятно.

— Извинявай, но не мога да не се тревожа. Те са ми всичко на тоя свят.

— Знам — притиснах го силно и се помъчих да му вдъхна кураж с прегръдката си. — Веднага щом се приближим достатъчно до Сингапур, ще ги потърся отново.

Пази това. Натиках тениската в джоба му. Трейс се опитва да ни проследи с нейна помощ.

Мъжът ни побутна нетърпеливо.

Хал вдигна ръце, та да отвлече вниманието му, докато бърниках из джоба му.

— Добре де, добре, не се вълнувай толкова.

Ама че си нахален.

Точно така.

Изкачихме някакви стълби и се озовахме на горното ниво. Пазачът ни спря пред двойна врата и посочи с пушката.

— Влизайте вътре.

— Струва ми се, че не е завършил с отличие школата за икономи — прошепнах.

Хал се ухили и мина пръв през вратата. В последния момент се пресегна и ме хвана за ръката.

— Всичко е наред. Засега май не се канят да ни пуснат на акулите.

Влязохме в обширен салон, заобиколен с прозорци от всички страни. Откъм десния борд, на светлината на залязващото слънце, което заливаше стаята със златиста светлина, се виждаха няколко зелени острова, напомнящи на илюстрация от „Робинзон Крузо“. Лъчите се отразяваха в някакъв предмет, сложен в стъклена кутия в средата на стаята. Играеха по миниатюрните дискове и ги превръщаха в златни капки роса. Бактрийската корона.

— Прекрасна е, нали доктор Науаби? Надявам се, че си струва времето, прекарано в затвора. Можеш да ни оставиш, Уайнър. — Докато телохранителят се измъкваше заднешком от стаята, собственикът на гласа се появи на върха на спираловидната стълба в ъгъла на салона. Бели лачени обувки, крака на щангист: фигурата му бе възширока и възкъса, но бе успял да я натика в бял смокинг. На лицето му бе изписана доволна усмивка като на Смеещия се Буда от магазинчетата за сувенири в Сингапур. В дясната му ръка подрънкваше чаша с кехлибарена течност и кубчета лед. — Казвам се Иван Чонг, но можете да ме наричате просто Иван. Нали може да ви наричам Атуса? Такова красиво име, и то с такава богата история. — Той не изчака да отговоря, а продължи да слиза и да говори. — Извинете ме за тази доста настойчива покана. Винаги съм смятал, че вашият Виктор е изключително неразумен, когато става дума за контакти с „нежелани“ елементи, както ги нарича, но това навярно вече сте го разбрали. — Мъжът най-после стъпи на пода и ни погледна. — Но това не е Виктор. А вие не сте Атуса. Кои сте вие, по дяволите?