Джос Стърлинг
Самър (12)

Глава 12

Олеле, никак, ама никак не бях готова за подобна изненада.

— Нали ти казах, бебче, никога не бих забравил, че навършваме един месец. Благодаря, Денг — Хал подаде бакшиш на сервитьора. — Чудесен си. Споделих ли ти, че гаджето ми страшно си пада по романтичните жестове?

Усмивката на сервитьора потрепна при вида на изражението ми. Може и да бе наивен, но не беше малоумен.

— Госпожице, нещо нередно ли направих? Искате ли да извикам охраната?

И с какво можеше да ми помогне охраната? Мозъкът ми се опитваше да настигне събитията, все едно беше кекав донаборник, който се напъва да догони останалите по трасето с препятствия. Рано или късно, трябваше да поговорим, така че… защо да не е сега? Ако не друго, щом Хал беше тук, може би и братята му бяха някъде наоколо, вместо да преследват Виктор. Щях да мога да му осигуря нужното време.

— Не, благодаря. Всичко е наред. Просто се изненадах.

Усмивката разцъфна наново на лицето на сервитьора.

Той избута количката в стаята и прибра втория си бакшиш, понеже и без това го бях приготвила.

— Приятна вечеря, госпожице.

Хал хвърли един поглед около стаята, за да е сигурен, че съм сама.

— Благодаря — изпратих сервитьора до вратата.

— И честит празник.

— Ъ, да — затворих вратата зад гърба му. Хал чакаше до прозореца със скръстени ръце, досущ като мен. Защо бе нужно да е толкова… толкова привлекателен? Щеше да ми е далеч по-лесно да му обърна гръб, ако не се чувствах така запленена.

Налагаше се да се държа на разстояние, в противен случай неминуемо щях да свърша някоя глупост, примерно да го ударя или да се разрева в прегръдките му, а и не беше ясно кое от желанията ми щеше да изпревари другото.

— Е, вече си тук, така че казвай каквото имаш да казваш и се измитай. Канех се да си лягам.

Присъствието му в стаята ми действаше така, сякаш някой ме бодеше с карфици, усещах как цялото ми тяло пламва от болка.

— Да казвам каквото имам да казвам?! — Гневът се издигаше от него на талази. Долавях ги от двайсет крачки, което, в случай че не знаете, е стандартното разстояние за дуел. Хал хвърли букета на масичката и аз подскочих от резкия жест. — Добре, искам да знам как успя да ми превземеш мозъка. Би трябвало да съм имунизиран срещу саванти. Силата ти не би следвало да ми действа.

Това ли било? Очаквах да се насочи право към великото разкритие, но явно здравата се беше впрегнал, че съм завладяла главата му.

— Прекрасно знаеше, че мога да правя такива неща. Братята ти ни държаха на мушка, налагаше се да предприема драстични мерки. Така че точно това не би било логично да те изненадва толкова. — Щеше ли най-после да спомене най-важното, или щеше да се наложи аз да го направя?

— Това не е достатъчно, Самър. Трябва да знам, трябва да знаем как го вършиш. В момента смятаме, че си съвсем реална опасност за ефективността на екипа ни. — Той извади телефон и набра някакъв номер. — Получи се точно както каза. В стаята съм. Не, сама е. Не, не ме е нападнала, мозъкът ми функционира нормално. Спокойно, няма да й позволя да ми причини нещо. Ще се видим след малко.

Значи, братята му бяха наблизо, идваха насам, а Хал се държеше с мен като с лъв в клетка, който се налагаше да озапти с помощта на стол и камшик. Ако не се чувствах толкова зле, сигурно щях да прихна. Всъщност в тази нелепа ситуация имаше и нещо положително, нали така? Ако действително вярваха, че съм толкова важна, щях да успея да ги отклоня от Виктор.

Тръгнах към количката, мъчейки се да не показвам, че коленете ми треперят, че лъвът всъщност е уплашено коте. Вдигнах капака.

— Охо, добре изглежда. Имаш ли нещо против да похапна, докато ме разпитваш? Току-виж се съгласиш да изчакаш с уредите за мъчение, докато се нахраня.

Изражението му издаваше, че има много против, но би прозвучало твърде дребнаво, ако го изречеше на глас. Затова само сви рамене. Сервирах си парче пица върху чинията и си приготвих салфетка. Започвах да се чувствам все по-нелепо. Взех си нож и вилица, седнах на стола до бюрото и отрязах връхчето на парчето, макар да не бях сигурна, че ще успея да го преглътна.

— Ядеш пица с нож и вилица, а? — не се сдържа Хал. — С тениска „Обичам йоркширската бира“?

Познатият подигравателен тон някак ми помогна да преглътна първата хапка.

— Както вече си установил, пълна съм с изненади. Да разбирам ли, че братята ти ще се присъединят към скромното ни празненство?

— В момента са долу, опитват се да пробият охраната. Този Виктор доста е затруднил достъпа.

— Но ти все пак се промъкна.

— Инструктирани са да спират войници, а не ромеовци с цветя — ухили се той самодоволно.

— Не е зле да ги натопиш. Иначе парите, дето си ги дал, ще идат на вятъра — отбелязах, без да спирам да дъвча, нищо че пицата имаше вкус на картон.

Хал хвърли цветята в кошчето, където букетът се приземи с глухо тупване.

— Не се тревожи, ще ги пиша на сметката на фирмата.

— А, сигурна съм. Няма да седнеш да харчиш лични средства по сродната си душа, нали така? — Отрязах още едно парче, като едва не счупих чинията. — Май трудно ще прозреш любовта в савантския „брак между чистите духове“. — Хал не реагира. — Това пак беше цитат, между другото. От един сонет на Шекспир. Не се хаби да го търсиш в интернет.

Хал поклати глава.

— Понякога си много гадна, знаеш ли? Не ми беше хрумвало, мислех си, че си точно толкова миличка, колкото изглеждаш, но Лукас ми отвори очите.

Тази рязка промяна в тона му направо ме разтърси. Никой никога не бе казвал, че съм гадна, никога… през целия ми живот. Откъде идваше тази горчивина? Намекът ми за Шекспир беше малко дребнав, но в никакъв случай злобен.

— С какво заслужих подобно обвинение?

— Много добре знаеш.

— Всъщност не знам. Защо не ме осветлиш?

— Не съм савант, така че няма как да имам сродна душа — започна Хал саркастично, сякаш чудесно схващах какво ще ми каже. — Лукас заяви, че единствено много долен човек би паднал толкова ниско, че да ми насади подобна идея в главата, и то, само и само да ме обърка. А после се подигра с най-елементарните ми човешки права, като превзе волята ми и ме застави да блокирам собствените си братя.

А нахлуването му в спалнята ми се броеше за проява на уважение към човешките ми права, така ли?

— Смяташ, че съм си измислила връзката, така ли? — отказах се от преструвките, че съм гладна, и се хванах за главата. — Чакай да си изясним — убеден си, че връзка няма, а аз съм си я съчинила?

— Ясно е като бял ден.

— Но защо ще го правя? Така де, вярно е, че за всеки влак си има пътници — изгледах го многозначително, та да му стане ясно, че аз категорично не съм пътник за неговия влак, — ама точно аз и ти? На кого би му хрумнал подобен кошмар?

— Повярвай ми, и през ум не ми мина да се почувствам поласкан. Това беше козът ти, за да успеете да се измъкнете. Не че щяхме да ви застреляме. — Той вдигна капака на кутията с пицата, после го пусна с гримаса, без да си вземе. — Не очаквах, че ще продължиш с лъжата. Прекалено е подло, даже и за теб. Откажи се. Първия път свърши работа, но сега само ме обиждаш, не съм толкова тъп. Здравата си загазила, Самър. Дори не осъзнаваш колко си загазила.

На вратата се почука. Хал ме стрелна предупредително, за да не взема да стана, а той надникна през шпионката.

— Влизайте, момчета. Ако не друго, има пица… или поне нещо като пица.

Скот и Лукас, крайно неуместно облечени в костюми с вратовръзки, понесли куфарчета с логото на конференцията за счетоводители, която се провеждаше в хотела, пристъпиха в стаята. Лукас дори бе надянал чифт очила с дебели черни рамки, малко в стил Кларк Кент. Виктор се бе опитал да ме убеди, че не представляват никаква заплаха за мен, че никога не биха ме наранили, но като гледах израженията им, започваше да ми се струва, че Виктор се е объркал. Наблюдаваха ме така, сякаш бях папка с фалшиви документи, която им се налагаше да одитират.

— Госпожице Уилан — поздрави ме троснато Лукас, след което остави чантата си и свали очилата си.

Охо, сега бях госпожица Уилан, така ли? Тази игра я знаех. Чудесно съзнавах каква защитна преграда може да вдигне каменната любезност.

— Господин Робинзон, господин Робинзон и господин Робинзон, колко мило от ваша страна да наминете да ме видите.

Опрях се на ръба на бюрото, обръщайки се с гръб към стената.

— Къде са Виктор и останалите? — попита Лукас, докато отваряше кутията с пицата и вадеше едно парче.

Скот последва примера му.

— Дявол го взел, какво е това зеленото отгоре?

— Спанак — отвърнах, изпълнена със злорадо задоволство.

— Нали ви предупредих. Госпожица Фръцла не може дори да поръча прилична пица — обади се Хал, но братята му най-невъзмутимо започнаха да лапат.

Веднъж, много отдавна, Ейнджъл се бе опитала да ми обясни как симпатията към сродната ти душа много бързо може да се изроди в нещо доста сходно на омраза. Щеше ми се да е тук сега, за да й кажа, че се плъзгам точно в тази посока и се нуждая от подкрепата й. Сигурна бях, че мигом щеше да ми се притече на помощ и бързо-бързо щеше да наемете Хал, прибягвайки до всякакви налични източници на вода благодарение на дарбата си. А Мисти щеше да й държи палтото и да я насърчава. Ужасно ми липсваха и двете. Щеше ми се да имах тяхната смелост и директно да се опълча на тези тримата. Вместо това бях свикнала да преговарям и да се съобразявам с всички. Крайно време беше да стана по-корава.

— Много бих се радвала да побъбрим, но съм доста уморена и не съм във форма да приемам гости — посочих им вратата. — Гледайте да не се ударите, като излизате.

Лукас се смръщи и се настани в креслото до прозореца.

— Няма да си тръгнем, докато не приключим с теб. А тогава ще си на първия самолет за Англия. Вече уведомихме баща ти какви са обвиненията.

Охо, значи, най-после свалиха ръкавиците, така ли?

— Я чакайте да си изясня нещата. Намираме се в Сингапур… или греша? А тук, драги мои, имате точно такива правомощия, с каквито разполага и Мики Маус.

— Имаме приятели в правителството.

— А, сигурна съм, че е така. И когато почукат на вратата ми и ми представят доказателства, че са в правото си да се разпореждат с моята особа, тогава ще ги изслушам. Но вас няма причина да слушам. За сметка на това имам пълното право да ви изхвърля от стаята. — Замислих се дали да не извикам управителя, но някак не успях да си представя как щеше да протече цялата работа. Лукас обаче най-вероятно вече си беше представил какво ще стане и си имаше начини да предотврати подобно развитие.

— Самър, не си честна. — Аха, схванах, Скот щеше да е доброто ченге. — Дай да се разберем като приятели. Нали се знаем. На всеки се случва да направи грешки, когато става въпрос за някого, когото обича.

Изсмях се мрачно и се насилих да се стегна.

— Не съм честна, а? Ами вие, трима срещу един? Дошли сте да ми излапате вечерята, нали? А Хал да ме обижда и да ме обвинява, че си измислям разни неща? — Хвърлих му бърз поглед, но не забелязах да се е трогнал особено. — И най-спокойно ми заявявате, че срещу мен са повдигнати обвинения, нещо, което вероятно ще ми съсипе живота, и то само защото защитих свой приятел, който не иска нищо друго, освен да спаси сродната си душа? И ви се ще да се разберем като приятели? Толкова глупава ли ви изглеждам?

Хал хвърли парчето си пица обратно в кутията.

— Ами да, ако трябва да съм честен. Трябваше да ни оставиш да си свършим работата.

Започваше да ми писва.

— И защо? Дай ми поне една причина защо трябваше да ви се доверя?

— Защото тук ние сме добрите, Самър, ние, а не Виктор Бенедикт — намеси се Скот. — Ние сме тези, които поставят на първо място интересите на савантите.

Ясно. Убедени бяха, че са прави, и нямаше дори да ме изслушат. Излишно бе да се опитвам да оправдая избора си. Въобще… това да си корав, се оказваше безкрайно изтощително. Смъкнах се надолу и седнах на килима, след което установих, че съвсем лесно можех да се плъзна назад и да се озова под бюрото — нещо, което не бях вършила от дете, но точно в този момент инстинктът ми да се скрия надделя над гордостта. Не желаех да споря. Исках единствено да се свия на кълбо и да спя поне една година — или сто — и може би като се събудех, всичко щеше да се е наредило.

Наръчникът им за разпитване на свидетели явно не включваше подобен тактически ход.

— Какво правиш там? — подвикна подразнено Лукас.

Вбесявах ги, ето това правех. Колкото по-дълго стоях тук, толкова по-добре.

— Самър? — Скот се наведе да погледне под бюрото.

Свих колене и ги обгърнах с ръце.

— Още ли сте тук?

— Трябва да ни кажеш къде е Виктор.

— На мисия да докаже невинността на сродната си душа, точно както ви съобщи. Нали си имаш вграден джипиес, толкова ли не можеш да го намериш?

— Мога, но непрекъснато се движи. Искам да знам къде отива и какъв е истинският план, а не къде е в момента.

— Накарай Лукас да си размърда задника. Нямам намерение да ви върша работата.

— А как успя да ми нахълташ в главата? — Хал приклекна.

Отказвах да го погледна.

— Заради това ме взеха в екипа, нали ти казах.

— Но на мен савантските умения не ми действат.

— Напротив. Понеже си савант, и това ти казах. И доколкото изглежда, не си в състояние да се противопоставиш на сродната си душа.

— О, стига с тия глупости.

— Уви, не са глупости.

— Моля те, Самър, знаем, че не е савант — прекъсна ни Скот. — Така че престани.

— Откъде сте толкова сигурни?

— Защото не е. Най-малкото не може да общува с телепатия.

— С мен може. Веднъж вече го направи.

Хал скочи ядосано.

— Лъже. Изцяло тя го стори, нали ви казах. Накара ме да се почувствам прекрасно, а после ме нападна от засада. Класически капан.

Скот продължаваше да ме изучава.

— Чакай, Хал. Тя май действително си вярва.

— Не е вярно. Кара те да вярваш, че си вярва. Нали така правят манипулаторите на мисли, сам си ме предупреждавал, затова и са толкова опасни. Цялото й семейство са вампири. Кой знае с какви неща ни пълни главите.

— Хал, млъкни! — този път се намеси Лукас. — Знам, че си обиден, но не намесвай майка й. Изобщо нямаш представа за какво става въпрос.

— Точно така, защото не съм савант и не схващам извратените ви забавления — той срита кошчето и от него се разпръснаха листенца върху златистия килим под прозореца. — Вижте какво, започва да ми писва. Не може ли да я питате каквото искате да я питате и да се махаме?

— Знаеш ли, когато ме черпеше с шоколад, ми беше по-симпатичен — уведомих Скот. — А сега не ми харесва чак толкова.

— Наистина ли си му сродна душа?

— Да, това е трагичната истина.

— Този факт доста променя нещата, не смяташ ли? Лукас?

Лукас разкръстоса крака и се наведе да ме погледне.

— Не знам. Докажи го.

— Знаеш ли какво? Не ми се занимава. — Облегнах глава на стената и затворих очи.

— Видяхте ли! — викна Хал, сякаш това му стигаше. — Лъже!

Не е вярно, дявол да те вземе, изсъсках в главата му и със задоволство отбелязах ужасеното му изражение. Усещах как се опитва да затвори съзнанието си, за да не ме допусне, но вече бях преодоляла всички прегради. Сега ми беше доста по-лесно, понеже предния път бях запаметила мисловния му почерк. А за савант като мен това беше равносилно на код за сейф.

Махай се!

Махам се. А сега кажи на братята си, че не владееш телепатия. Измъкнах се точно толкова бързо, колкото бях нахлула.

Кафявите очи на Хал блестяха гневно.

— Пак го направи! Завря ми се в главата да ми говори!

Лукас и Скот се спогледаха.

— А ти отговори ли й?

— Каза ми да се махам — отвърнах уморено. — И аз бях достатъчно любезна да го послушам. Което не може да се каже за вас, господа, които отказвате да си тръгнете.

— Така, тази мисия официално е пълен провал — обяви Лукас, после сграбчи Хал за раменете и хубавичко го отръска. Лицето му се разтегли в широка усмивка, която му подхождаше доста повече, отколкото каменното изражение отпреди малко. — По дяволите, братле, значи, все пак си един от нас, а ние да не знаем. Та това е върхът! — И той го цапна здравата по гърба.

— Само дето обидихме сродната му душа. Определено долавям враждебност изпод бюрото. — Скот също се изправи и прегърна Хал. — Добре дошъл при откачалките! — Сетне измъкна смачканите цветя от кошчето. — Май няма да е зле да промениш стратегията. — Каза и натика букета в ръцете на Хал.

Хал доби толкова объркан вид, че почти ми стана жал за него.

— Престанете да се шегувате. Винаги сте твърдели, че… Изобщо не е смешно.

— Прав си, не е смешно. И не се шегуваме.

Лукас се смъкна на колене и ми протегна ръка.

— Извинявай, Самър. Нямахме представа, че е савант. Мислехме, че нарочно го измъчваш.

Не възнамерявах да излизам, така че не поех протегнатата ръка.

— Няма нищо. Даже може да се каже, че разбирам. Опитвахте се да защитите малкото си братче. Ако вече сме приятели, може ли да си тръгнете? — Като че ли бе минало достатъчно време. — Виктор каза да ви уведомя, че отива към бреговата охрана. Откраднатата корона се намира на една от яхтите в пристанището и ще се опита да разбере на коя точно.

Лукас се залюля на пети, докато осмисляше информацията.

— Съобщи ли му, че сме тук?

— Още не съм. Той и без това знаеше, че всеки момент ще дойдете.

— И въпреки това те е оставил тук сама?

— Убедени бяха, че няма да ми направите нищо лошо. Вече не участвам в мисията.

Скот приклекна до Лукас.

— Самър, миличка, бих казал, че току-що си спечели заветното място. Добре дошла в семейство Робинзон.

— Колкото и да не ви се вярва, нямам никакво желание да се присъединя точно в момента. Моля ви да си вървите.

Скот погледна насмешливо към Лукас.

— Нетърпението й да стане една от нас е просто трогателно.

Лукас се изправи.

— Съседната стая е на Бенедикт, нали? — той дръпна картата, която Сол ми бе оставил на нощното шкафче. — Трябва да се обадя по телефона. Хайде, Скот. — После се извърна към Хал, който продължаваше да стърчи в дъното на стаята, като че беше последният воин на бойното поле. — Не се дръж като идиот. Действай! — И с тази заповед Лукас излезе от стаята, последван от Скот, който ми намигна и побърза да си открадне още едно парче пица.

Криенето под мебелите в никакъв случай не можеше да се приеме като дългосрочно решение на проблемите ми и колкото по-дълго стоях тук, толкова по-трудно щеше да ми бъде да се измъкна. Изпълзях навън с изтръпнали крака и размърдах скованите си крайници. Хал не каза нищо, но долавях, че ме гледа.

— Е? — казах.

— Е, какво?

— Нямаш ли нещо да ми кажеш?

— А ти?

Напомних си, че току-що светът му се преобърнал надолу с главата, че все още осмисляше какво се е случило, но не можех да не се ядосам. При положение че братята му бяха саванти, вероятно се досещаше колко е важно всичко това.

— Май не си особено доволен?

— А ти?

Ако бе сторил поне малко усилие да изглежда доволен, че именно аз съм предопределена за него, щях да му кажа, че донякъде го харесвам, че съжалявам, задето превзех съзнанието му, но в присъствието на такава враждебност нямаше начин да призная подобно нещо.

— Не, не съм — гласът ми пресекна. На път бях да ревна, а това вече щеше да е последната капка. — Виж… трябва да ида до тоалетната. — Вмъкнах се припряно вътре и заключих вратата. Облегнах се на мивката и установих, че ръцете ми треперят.

Овладей се, Самър. Дръж се, обикновено така си нареждах, когато се налагаше да се боря с майка ми. С Хал беше същото — изтощаваше ме по същия начин. Заставена бях да надяна бронята. Напълних мивката с вода и си наплисках лицето. А сега трябваше да обмисля спокойно нещата. Добре, имах си сродна душа, която не беше готова да се държи като такава. Още преди да науча за съществуването му, бях решила, че ще обърна гръб на савантския живот. Нямаше причина да променям намерението си. В крайна сметка Хал не беше чакал цял живот да се появя. Ако му кажех, че нямам никакви очаквания към него и че можем спокойно да забравим цялата работа, нямаше да се разочарова особено. А все щях да имам известна полза от тази връзка — съмнявах се, че Скот и Лукас щяха да повдигнат някакви обвинения срещу мен. Така, сега щях да изляза от банята, да проведа спокоен, любезен разговор, да уведомя Хал, че нямам никакви претенции към него, и да го оставя да си живее живота.

Избърсах си лицето и усетих някаква странна миризма. Не от кърпите, надигаше се от процепа под вратата.

— Хал? — отворих и се оказах лице в лице с непознат, носещ противогаз. Изпищях, но гласът ми бързо пресекна, понеже се нагълтах с газ. Закашлях се и се присвих на две, а после се свлякох на колене. Виктор. Помощ!