Джос Стърлинг
Самър (11)

Глава 11

Двайсет и четири часа, след като се сбогувахме с Джавид и Рамеш в Узбекистан, шестимата се озовахме на тротоара пред летище „Чанги“ в Сингапур съвсем малко по-подготвени за пътешествие, отколкото при напускането на Мазари Шариф. Благодарение на Виктор и неговите умения да убеждава, а също и на Джавид и таланта му да се пазари, си бяхме набавили известно количество дрехи от едно узбекистанско градче. С известно облекчение се бях пременила в нормално облекло — пола и тениска, макар надписът „Обичам Йоркширската бира“ на блузата да не ме радваше особено. Вероятно някой военнослужещ я бе продал на местен търговец, докато бе карал службата си, иначе не можех да си представя как се бе появила на такова забутано място. Нямаше как да се снабдим с качествени фалшиви документи, така че се наложи да разчитаме на уменията на Виктор да убеждава летищните власти, че вече са проверили паспортите ни и всичко е наред. Обади се на Ив да ни изпрати данните от истинските ни паспорти, та поне да сме сигурни, че служителите вкарват достоверна информация в компютърните си системи. При положение че ни гонеше американското ФБР, очаквах, че при всяка смяна на полета ще ни спират за проверка, но до момента никой не ни беше закачал.

— Виктор, тревожа се, че преследвачите ни ще направят справка със самолетните компании и веднага ще разберат накъде сме се насочили — каза Сол, след като преминахме необезпокоявани през последния пункт за проверка и се озовахме в свръхмодерната зала за пристигащи.

— И без това ще разберат, татко, благодарение на Скот. Чувал съм, че може да направлява дарбата си като самонасочващ се снаряд, така че със сигурност се е залепил за сигнала ми още когато избягахме. — Виктор подмина първите няколко таксиметрови шофьори, които ни наобиколиха, и се спря на един, чиито мисли му допадаха. — Неслучайно са най-добрите в тоя бизнес. Единственият ни шанс е да се придвижваме максимално бързо, за да имаме преднина. Откарайте ни в „Голдън Гроув“ — нареди той на шофьора.

Озовахме се сред влажната жега на ранния следобед, натоварихме се припряно в климатизирания бус и потеглихме през задръстванията. Зазяпах се през прозореца. Сингапур бе невероятна страна. Знаех, че е град-държава, разположен на полуостров между Малайзия и Индонезийските острови, както и че има огромно пристанище и е важен туристически център. Когато бях малка, прабаба ми, която бе китайка по произход, ми разказваше истории за родния си град — живяла бе тук през целия си живот, а щом пораснах, не спирах да търся информация за града в книгите на съвременните британски писатели. Реалността отвъд прозорците на таксито обаче нямаше нищо общо с представите ми за колониалното владение, които си бях изградила. Сега навсякъде се извисяваха небостъргачи, разцъфваха градини и паркове, в които възрастни жители практикуваха тай чи, стелеха се затворени комплекси с къщи и апартаменти, натоварени шосета с пътници от всички краища на Азия. Пешеходците до един носеха по някакво дигитално устройство, все едно бяхме в Лондон. В Афганистан технологиите не бяха превзели населението до такава степен — едва всеки втори стискаше телефон. Ако наблизо кацнеха извънземни, щяха да решат, че ние, хората, се държим изключително странно — единствените създания на планетата Земя, които не си правеха труда да се огледат и да преценят обстановката. Дори преди да се сдобия с телефон, носът ми винаги е бил заровен в някоя книга, което всъщност не беше много по-различно от сегашния навик да вторачиш очи в миниатюрното прозорче, което ти осигурява достъп до други, създадени от човека светове. Явно хората открай време търсеха начин да избягат от реалността. Само че сега не разполагах с подобна възможност, нямах нито телефон, нито книга, които да ме разсейват от неприятните мисли и усещането, че сърцето ми е разбито.

Таксито спря пред белия навес на лъскавия хотел в центъра на града. Тясната сграда се издигаше на поне двайсетина етажа, а стъклената фасада отразяваше отсрещните постройки и небето отгоре. Виктор очевидно не си падаше по непретенциозните решения. А може би искаше да впечатли сродната си душа — все пак до момента романсът им се развиваше предимно по кошари и затвори.

— Ще имат ли стаи? — попитах.

— Ще намерят — бузата му трепна неволно.

— Значи, ще… — размахах пръст във въздуха, сякаш натисках нещо. При обичайни обстоятелства савантите с такива умения следваха неписан кодекс и се въздържаха да ги използват за щяло и нещяло.

— Няма да се наложи. Познавам управителя. Той самият е савант и… да речем, че ми дължи услуга. Дори няма да се наложи да се регистрираме.

Зърнах поредица от несвързани образи — престъпна банда китайци отправяше заплахи към някой от семейството на управителя, после се появи Виктор, разправи се за нула бреме с лошите с помощта на страховита мисловна атака и спаси дъщерята. Бях забравила колко велик всъщност беше нашият Виктор.

— Ясно.

— Стаите ни чакат, така че не е потребно да минаваме през рецепцията. Атуса, ти ще си в една стая със Самър. Номер 506. На петия етаж. Нашата е съседната. Да вървим.

Той ни преведе припряно през общите части на хотела. Успях бегло да видя прекрасната палмова градина и басейна отвън. Внезапно закопнях да се бях озовала тук на почивка, а Хал да разтрива раменете ми, докато се изтягам на някой шезлонг.

Не, не Хал. Някой друг, който и да е друг.

Атуса прокара картата през отвора и вратата се открехна.

— Кое легло предпочиташ?

— Няма значение. Всъщност може ли да съм до прозореца?

— Заповядай! — Тя пусна малкия си сак на гигантското легло до вратата. — Най-после меко легло! Не мога да ти опиша как си мечтая за този миг.

Надникнах в банята.

— Охо, имаме си джакузи.

— О, боже, сега вече съм в рая!

— Тогава ти печелиш ваната. Ще си взема един бърз душ и ще те оставя да се покиснеш хубавичко. — Разположих малкото си тоалетни принадлежности върху рафтчето над мивката. — Вероятно си наясно, че момчетата се канят да ни спестят следваща част от разследването.

Атуса изсумтя подигравателно, съвсем неподобаващо на дама.

— Нещо са се объркали. Та моята специалност са загадките, трябва ми само малко информация и мога да навържа всичко. Вече знам как чичо ми се е оказал въвлечен в цялата история.

— Така ли? — ръката ми застина върху кранчето. Исках да чуя какво й е хрумнало.

— Не го познаваш, но независимо какво си подочула за него, той не е лош човек. Само дето постоянно се замесва в някакви неприятности и е твърде наивен.

— Крайно неподходящи качества за контрабандист.

— Може би „наивен“ не е точната дума — Атуса размърда доволно пръстите на краката си върху пухкавия бял килим. — Да кажем, че е твърде голям оптимист. Раздърдорил се е пред някой „колега“ и са му извили ръцете да достави стоката. По онова време навсякъде се говореше само за изложбата. Ако някой е искал да се сдобие с короната, това е бил идеалният момент.

— И според теб чичо ти лично я е откраднал?

Тя поклати глава.

— Съмнявам се. Вероятно и през ум не му е минало, че аз ще се окажа изкупителната жертва. Възможно е да е управлявал колата, с която са се измъкнали крадците, но не е влизал в музея. Сигурно има и други замесени, навярно вътрешни хора.

— Примерно доктор Абдула? — не се стърпях.

— Той ли? Не знаех, че го познаваш! — Атуса се отпусна на леглото и буквално простена от удоволствие. Разпери ръце върху копринената покривка. — Признавам, че не ми е особено симпатичен, но не мога да си представя, че е свързан с организираната престъпност. — Тя се претърколи и подпря глава с ръка. — За него мога да кажа само, че е истински учен. Страстта му са музеите и археологията, няма вкус към скъпите неща, иначе нямаше да гради кариера точно в този сектор и точно в тази страна. В тази професия няма никакви пари.

— Значи е имал мотив да краде?

— Не знам, дълбоко уважава историята ни. Все едно баща да продаде детето си… не че не се е случвало, но някак нямам такива впечатления от него.

— С Хал го засякохме в музея. Доколкото долових от мислите му, като че ли се радва, че си изпаднала в немилост. Затова го споменавам.

— Това ми звучи по-вероятно. Смяташе, че заплашвам позициите му в музея. Хайде, побързай с банята. Ваната ме зове.

— Добре, добре! — разсмях се и затворих вратата на банята. Приятно ми беше да делим стая. Чувствах я като по-голяма сестра.

Приключих с взимането на душ, оставих Атуса да се кисне на воля във ваната и почуках на вратата на съседната стая. Отвори ми Сол с чаша кафе в ръка. Зад него момчетата изучаваха карта на района, а Трейс бе притиснал главата си с длани, сякаш го боляха очите — явен знак, че е впрегнал всичките си савантски сили.

— Наред ли е всичко, Самър?

— Да, да. Но си мислех… Двете с Атуса сме доста странно облечени… — Пазарът в Узбекистан предлагаше крайно еклектична смесица от дрехи втора употреба. Като се изключи бирената ми тениска, която ми беше по мярка, бельото ми беше огромно. В бикините ми спокойно можеха да се поберат трима души с моите размери, но не ми се щеше да изпадам в такива подробности пред Сол. — Знам, че нямаме много време, но дали не бих могла да се отбия през магазина на партера?

— Стига някой от нас да дойде с теб. Смятам, че ще успеем да сместим една бърза обиколка, понеже Виктор планира да тръгнем след мръкване. — Той погледна през рамо към останалите. — Момчета, някой иска ли да придружи Самър до магазина? — Синовете му реагираха така, сякаш бе обявил, че набира доброволци за донорство на бъбрек. — Май този някой ще съм аз.

— Ъ, ами, имаме ли пари?

— Ив ни изпрати известно количество. Ще се справим или поне се надявам да успеем. Нали все пак не залиташ по скъпи дизайнери?

— Ще се постарая да не те разоря.

Качихме се асансьора, където най-после събрах смелост да задам въпроса, който ме глождеше.

— Виктор каза ли след колко време се очаква да ни настигнат?

Сол ме погледна изпитателно.

— Тъкмо за това говорехме, преди да дойдеш. Според него — най-рано довечера. От американското посолство вероятно са ни надушили още щом кацнахме, но понеже става дума за саванти, вероятно ще изчакат пристигането на тримата Робинзон и едва тогава ще се помъчат да ни заловят. Страх ги е от уменията на Виктор и ще предпочетат да не се пробват сами. Много разумно от тяхна страна. Виктор направо го сърбят ръцете да премери сили с някого. Сега разбирам на кого се е метнал Зед.

— А на кого ли са се метнали и двамата?

— На Карла — подсмихна се Сол. — Но трябва да призная, че и на мен ми се е случвало да изгубя самообладание, когато се ядосам достатъчно.

— Ти? Не, ти си самото спокойствие. Съзнанието ти е като тихо езерце, без нито една вълничка.

— Проверявала ли си ме?

Усетих как се изчервявам.

— Надникнах съвсем набързо, за да мога да те разпозная, ако ми се наложи. Но не съм ровила, кълна се. Това е начинът, по който възприемам хората. — В ума си разполагах с досие с почерците на всичките ми приятели и роднини. Сол бе планинско езеро, Виктор — бурно море, Трейс — шосе през гората, напълно съсредоточен върху целта, Уил бе игрище, открит и дружелюбен… и така нататък. А Хал? Хал бе празен лист. Трябваше веднага да се досетя за какво става въпрос.

— Може би си доловила спокойствие, защото медитирам. В противен случай умът ми щеше да е пълен хаос. Баща ми беше избухлив човек, понякога дори склонен към насилие, та откакто се помня, се боря с наследството си. Ако положим достатъчно усилия, можем да променим унаследения модел. Не е нужно да повтаряме грешките на предишните поколения.

Едва сега усетих колко фино бе насочил разговора към собствените ми проблеми. Преди да успея да отговоря, вратата на асансьора се отвори и двамата се озовахме пред фонтана на вътрешния двор, едно ниво под рецепцията. Заобиколени бяхме от бутици и кафенета, сгушени сред пищната градина.

— Искаш ли да ти взема нещо за пиене, преди да се впуснем по магазините? — попита ме Сол. Май се опитваше да отложи мъчителната обиколка из бутиците. Очевидно изобщо не ме познаваше.

— Благодаря. Искам ето такъв кокосов сок — посочих близкия бар, разположен между високи палми, където две момичета на моите години пиеха сок, сервиран в кокосови черупки.

Сол отиде да поръча, а аз избрах масичка, която да е скрита от саксиите. Наоколо всички бяха облечени в пъстри дрехи, като ято тропически птици, накацали по балконите и мраморните плочи. Сетих се за двора в къщата на семейство Науаби. Какво ли правеше Джавид? Покрай масичката минаха три възрастни китайки с ярки копринени блузи — точно такива носеше и прабаба ми. Отиде си преди две години и навярно все още имах някакви роднини тук. На баща ми така и не му бе хрумнало да ми разкаже — как би могъл да предположи, че ще се озова в тази част на света?

— Взех си един и за мен — Сол сложи две абсурдно грамадни черупки на масата. — Наздраве!

Чукнах черупката си в неговата. И тъй като изглеждаше склонен да поприказваме, реших да се възползвам.

— Сол, ако ти бях истинска дъщеря, какво щеше да ме посъветваш да сторя в тази ситуация? Имам предвид ситуацията с Хал.

Той се почеса замислено по брадичката.

— Миличка, безкрайно бих се радвал, ако ми беше истинска дъщеря — той ме погледна развеселено. — Както вероятно се досещаш, с Карла не спирахме да се надяваме, но явно ни е било писано да имаме само момчета.

Но пък бяха направили огромна услуга на женския пол. Кое момиче не би искало да намери сродната си душа сред семейство Бенедикт?

— Сега вече имаш снахи.

— И това искрено ни радва. Исках да кажа друго, че те обичам като мое дете. Кръвната връзка не е най-силната на този свят.

— О! — сведох смутено поглед.

— И момчетата ми те обичат по същия начин. Не смятай, че не сме забелязали как винаги мислиш първо за другите. На всяка крачка жертваш собствените си интереси, при това до такава степен, че избяга от първата среща със сродната си душа. Как бихме могли да не те обичаме, след като избра нас вместо него?

Споменът за онзи миг ме стрелна като острата болка от развален зъб.

— Не съм чак толкова благородна. Не желаех да остана при него… той ме излъга.

— Действаше под прикритие. Това едно и също ли е?

Подпрях глава с длан.

— Не знам. Мислех, че ме харесва, а излезе, че само ме е използвал.

Сол извади хартиеното чадърче, забито в черупката, и разбърка съдържанието й със сламката.

— Не допускаш ли, че е възможно въпреки това да те е харесвал? Не е като да няма какво да му направи впечатление.

Много мило от негова страна, но аз бях възможно най-неподходящият вариант за Хал. На него му трябваше някоя амазонка, с която да се боричка в калта, а не момиче като мен, което се тревожеше дали аксесоарите й подхождат на тоалета и което бе прочело абсурдно количество книги. Винаги бях смятала, че това са плюсове, но се съмнявах, че и Хал разсъждаваше по същия начин.

— Но нали знаеш каква е ситуацията с майка ми?

Сол кимна.

— Ти нямаш вина за това.

— Не, но нося нейните гени — завъртях ръка във въздуха, за да демонстрирам ужасяващата вампирска зараза, която таях в себе си. — И не би трябвало да имам деца, нали?

Сол отпи от напитката си.

— Такава беше политиката по-рано, но днес разбиранията ни за психичните заболявалия са се променили. Бедният ти баща, не мога да си представя какъв е бил животът му.

Мигом настръхнах и се приготвих да защитя истинските жертви. Ако не друго, то поне с баща ми успявахме да водим някакво подобие на нормален живот.

— Ами майка ми и брат ми? На тях да не би да им е лесно?

— Естествено, че не, и за тях ми е най-мъчно. Но се чудя друго — връзката между савантите носи баланс и равновесие, това е факт. Не си ли се питала дали съчетанието между твоите дарби и тези на Хал Робинзон не би могло да неутрализира част от проблемите? Може пък сродната душа на брат ти, ако успеем да я открием, да му помогне по същия начин? Общо взето, всеки път, когато се натъкна на нещо неприятно в този живот, установявам, че е съпроводено от някакъв скрит дар, че и от най-лошото може да се извлече нещо положително.

— Ами майка ми и баща ми? При тях не се е получило нищо положително. — Нямаше смисъл да му изреждам всички ужасни неща, които ставаха по света в пълно противоречие на думите му.

Сол въздъхна.

— Не казвам, че светът е идеален. Споделям единствено наблюденията си сред савантите.

Отпихме мълчаливо от напитките си.

— Благодаря, че ме изслуша — додадох накрая. — Баща ми хич не е по тази част. С него успяваме единствено да постигнем някакъв компромис, да се справим с непосредствения проблем.

— Защото е погълнат от ситуацията, не е в състояние да погледне на нещата от друг ъгъл. Искам да кажа още само едно нещо: във всеки момент можеш да разчита на всеки от нас. Не е нужно да се бориш сама с всичко.

— Така ли? — очите ми се напълниха със сълзи. — Струва ми се, че се налага да действам сама.

— Самър, да не си посмяла. Можеш да разчиташ на всички нас, а също и на Мисти и Ейнджъл. Нима ни приемаш за толкова жестоки, че да ти обърнем гръб?

Затворих очи и сълзите покапаха по бузите ми. Какво ми ставаше? От години не бях плакала толкова много.

— Но аз искам да ви предпазя от майка ми. Та тя е отровна.

— Не говори така, Самър. Не е честно спрямо нея, нито спрямо теб. Сега ще ми кажеш, че си заразна.

— Ами то си е точно така — прошепнах.

— Миличка, майка ти е болна и се нуждае от лечение. Да не мислиш, че семейството ми не може да се справи с една малка вампирка. С баща ти твърде дълго сте се борили без чужда помощ. Не допускаш ли, че е време да се съгласите някой да ви помогне?

Ако трябваше да съм честна, в момента състоянието на майка ми не ме тревожеше толкова, колкото случилото се в Афганистан. Исках и при мен нещата да се наредят, желаех онова, което имаше Мисти с Алекс и Ейнджъл с Маркъс, а вместо това получих двуличния Хал и фаталната бомба на генетичното ми наследство, която би могла да експлодира във всеки един момент.

— А кой ще ми помогне със сродната ми душа?

Сол поклати глава.

— Другото важно нещо, което съм научил в този живот, е, че когато става дума за сродни души, е най-добре да не се намесваш. Все едно да се напъхаш в пролуката между гигантски лайнер и кея — най-вероятно ще се окажеш смачкан. Имаш подкрепата ни, но ще трябва сама да се разбереш с него.

Не че очаквах Сол да размаха вълшебна пръчица, но май тайничко се бях надявала да ми даде някакво решение.

— Значи, ще се наложи пак да се видя с него?

— Имаш достатъчно време. Дай първо да разрешим дребния проблем със заповедта за арестуването ни и необходимостта да се крием цял живот от полицията, става ли? Да се доберем до по-спокойни води.

— Прав си.

Допихме си напитките и аз извадих списъка с нещата, които ми бяха необходими. Сол искрено се изненада от практичния ми подход. Благодарение на баща ми бях свикнала да пазарувам в скъпите магазини в Уест Енд и знаех, че консултантите в тях са готови на всичко, за да си получат процента. Изобщо не се налагаше да обикаляш от магазин на магазин — просто трябваше да избереш някой по-голям и да връчиш списъка с нужните неща и размери. Момичетата, естествено, хукваха да набавят всичко. За по-малко от трийсет минути се обзаведох с десетина торби и една-единствена сметка. Сол призна, че не е виждал подобно нещо. Жена му прилагала доста по-несистематизиран подход.

— Ако реша, мога да се забавя и двойно — казах. — Но днес не съм в настроение.

— Ще ми се и Карла да имаше такива дни. Ще ти я пратя за инструктаж — обяви той с дяволито пламъче в очите, но май не се шегуваше съвсем.

Оставих торбите върху леглото и отидох при останалите в съседната стая — временната ни база за тази част от мисията. Атуса също беше там, седнала до Виктор пред картата. Шепнеше му нещо, а той кимаше и разсеяно галеше косата й.

— Какво гледате? — попитах.

— Ив е попаднал на задънена улица по отношение на аукционната къща. Смята, че някой е предприел заблуждаващ ход, та да утежни допълнително положението на Атуса. А Трейс не успява да проследи короната — обясни Уил и кимна към брат си, който се бе изтегнал на леглото, поставил кърпа с ледени кубчета на челото си. Трейс спеше. — Налага се да си почине.

— Защо не успява?

— Защото короната непрекъснато се мести. А не би трябвало, тъй като околните предмети не се променят.

— Странно. Да не би следата да се накъсва?

Атуса внезапно плесна с ръце.

— Сетих се! Не греши, че короната се мести, просто разсъждаваме неправилно. Яхта. Готова съм да заложа онова, което е останало от доброто ми име, че колекционерът я е качил на яхта, за да не го хванат. — Тя заби пръст насред яхтеното пристанище, приютило безброй луксозни лодки. След това пръстът й се плъзна към брега. — Ето тук някъде ще я намерим.

Уил сръчка брат си.

— Трейс, Атуса разреши загадката. Не си полудял, братле. Короната е качена на яхта.

Съживен от новината, Трейс се изправи и метна кърпата към банята, вследствие на което тя се приземи върху мивката.

— Слава богу! Направо си изпържих мозъка.

— А сега какво? — обади се Атуса.

Виктор я целуна по ръката.

— Благодарение на умната ми половинка, ще отидем до пристанището да проверим коя яхта отговаря на координатите на Трейс. Аз ще се заема с бреговата охрана. Другите ще завардят онази част от пристанището, в която се намира яхтата. Съвсем близо сме, усещам го. Щом разберем коя е яхтата, веднага ще се обадя тук-там и ще организирам да я обискират. Намерим ли короната, ще сме на път да изчистим името ти.

— Не искаше ли да кажеш, че ние ще се заемем с бреговата охрана? Нямам никакво намерение да остана тук — Атуса го сръчка с пръст.

— Но тук няма защо да се страхуваш от онези тримата. Инструктирал съм управителя да не ги пуска в хотела, а тук те нямат правомощията да изискат право на достъп.

— Не ме е страх от тях, Виктор. Но проблемът си е мой и искам да присъствам, когато най-после го разрешим. Цели осемнайсет месеца чакам този момент.

Лицето на Виктор се сгърчи в измъчена гримаса. Не можех да повярвам. Ето че най-после си беше намерил майстора.

— Но, Атуса, скъпа, нямаме представа на какво ще се натъкнем. Колекционерът със сигурност има въоръжена охрана, може да се окаже опасно.

Тя скръсти ръце.

— Е, и?

— Не искам да те излагам на опасност.

— Достатъчно съм голяма, че сама да решавам на каква опасност да се изложа. Всъщност съм точно на твоите години. Така че идвам.

Виктор въздъхна — чудесно знаеше кога е време за тактическо отстъпление.

— Но Самър отказвам да вземем, тя е само на седемнайсет.

— С това съм съгласна.

Сол изчака да приключат спора и се приближи към мен с виновно изражение.

— Обещах на баща й, че ще гледаме да я пазим, а до момента не изпълнявам обещанието си особено добре. Наистина няма нужда да идващ с нас, Самър. Едва ли ще се налага да следим някого, понеже сме по дирите на корона, а не човек. — Той се обърна към Виктор. — Това означава, че един от нас ще трябва да остане с нея.

Не ми допадаше намекът, че ми е нужна бавачка, но пък и обикалянето на пристанището не ме блазнеше особено — твърде бях уморена от разсъждения, твърде недоспала. Нямах с какво да помогна, така че можех поне да ги улесня.

— Няма нужда някой да ме пази. Ако помолите управителя да не ме безпокоят, ще си легна рано-рано. Утре ще ми разкажете какво се е случило.

Виктор кимна.

— Благодаря, Самър. Искаше ми се да се разделим на два екипа, така че се радвам, че предлагаш да останеш сама. Ето как да се свържеш с управителя. — Той ми изпрати телепатичната връзка, така че да знам на каква честота да насоча сигнал, ако ми се наложи. За един савант това бе като телефонен номер.

— Чудесно, въпреки че е малко вероятно да възникне ситуация да я използвам.

— Добре.

— Ами тримата Робинзон? — обади се Уил. — Какво, ако решат да не спазват правилата и вземат, че разбият вратата?

Виктор сгъна картата.

— Сигурен съм, че ще предпочетат да ни последват до пристанището.

— Ами Хал? — Уил ме погледна, но аз сведох очи.

Виктор прибра картата в раницата си.

— От тактическа гледна точка ще трябва да се придвижват заедно, защото, ако Хал го няма, ще ги надушим. — Той преметна раницата на гръб и при този сигнал останалите също се заприготвяха. — Смятам, че вероятността да дойдат тук е минимална. А дори и да го направят, няма да й сторят нищо. Та тя е сродна душа на брат им. Ще искат да знаят какво сме предприели, а Самър може спокойно да ги уведоми. В крайна сметка все някога ще трябва да си понесем последствията и нямам нищо против, ако ни ескортират, стига да сме открили отговорите, които са ни необходими.

Двете с Атуса се върнахме в стаята ни. Пожелах й късмет и заключих вратата зад гърба й. И понеже не бях успяла да хапна, послушах съвета на Сол да си поръчам румсървис, запрелиствайки менюто. Спрях се на пицата. Обадих се да поръчам и се отпуснах обратно на леглото. Ослушах се какво се случва с приятелите ми. Всичко беше наред, разделили се бяха на два отбора и вече се отправяха към целта си — бреговата охрана и яхтеното пристанище. Замислих се колко ли е часът в Англия и дали е редно да се обадя. На нощното ми шкафче имаше телефон. Дали баща ми и приятелите ми бяха наясно какво ставаше? Ив беше в течение и вероятно предаваше сведения и на останалите. Не можех да си представя, че Феникс би скрила нещо от Скай, а Скай щеше да каже всичко на Мисти и Ейнджъл. Значи, знаеха. Вдигнах слушалката и се разсмях. Не помнех номерата им! Имах ги записани в телефона и не ми се беше налагало да ги уча наизуст. Домашният телефон, естествено, знаех, но нямах никакво желание да обсъждам ситуацията с баща ми. Вероятно щеше да каже, че ме е предупредил. А при положение че в стаята нямаше компютър, май трябваше да сляза до лобито, за да ползвам интернет.

На вратата се почука. Пицата. Надникнах през шпионката и зърнах ведрото лице на сервитьора, който бе китаец. Отворих вратата.

Иззад гърба му се пръкна Хал, стиснал огромен букет цветя.

— Изненада!