Джос Стърлинг
Мисти (3)

Трета глава

Оставихме Уриел и Тарин да се опознаят по-добре и Франси ме представи на мъжа до барбекюто.

— Джоунас, това е Мисти. Дошла е на гости от Англия.

— Радвам се да се запозная с теб, Мисти. — Джоунас постави кюфте в хлебче и ми го подаде. Беше съвсем леко изгорено и ухаеше прекрасно.

— Джоунас преподава история заедно с Тарин в училището.

— Благодаря. — Усмихнах се и взех бургера. Беше прекрасно, че половинката на Уриел бе учителка по история с дарба да вижда миналото. После си спомних по-ранната забележка на Франси, че сестра й не харесва дадената й психична сила. Запитах се каква ли може да е „неприятната“ дарба на Тарин; можех да съчувствам на човек, който намира дарбата си по-скоро за проклятие, отколкото за благословия.

— Защо не отидеш да се срещнеш с някои от учениците? — Франси посочи тълпата непознати като че ли очакваше да се гмурна сред тях без никакви притеснения, че съм съвсем непозната за всички. Нима бе забравила какво е да си на шестнайсет? — Празнуваме това, че отборът на горните класове спечели състезанието по дебати на училищата от Южна Африка.

О, боже! Вече можех да й кажа, че това няма да свърши добре. Аз съм обратното на добър в споровете човек, защото не мога да защитавам твърдение, в което не вярвам. Учителката ми по Философия и етика отдавна се оказа от мен що се отнасяше до дискусиите в клас. Винаги ми поверяваше отброяването на времето, тъй като това бе единственото, което не обърквах. Никак не беше вероятно отборът по дебати и аз да намерим общи теми за разговор.

— О, ъ-ъ, браво на тях, че са спечелили…

Джоунас очевидно имаше повече опит от лекарката в справянето със ситуации, в които участват тийнейджъри.

— Франси, ако поемеш това тук, ще представя Мисти на някои от тях. — Джоунас, усетил нежеланието ми, постави топлата си длан върху гърба ми. — Не се тревожи, не хапят. Мили момчета са.

Заведе ме до група, стояща в далечния край на верандата. Каква съвършена картина бяха, сякаш някой фотограф преднамерено ги бе наредил да застанат така, окъпани в късната слънчева светлина, докато планината Тейбъл разпръскваше розово зарево над тях. В самия център бе най-удивителното момче, което някога бях виждала: тъмнокестенява коса, къса от двете страни, но с онова, което небрежно наричам „гребенче“ на върха, което просто те моли да прокараш пръсти през него. Надолу ставаше дори още по-добре: черни вежди, пронизващи светлосини очи, обрамчени от тъмни мигли, които им придаваха допълнителна сила, леки бръчици по брадичката, подчертаващи усмивката му, силен загорял врат над отворената яка, мускули на олимпийски шампион по гребане и височина, която бих определила като малко под метър и осемдесет и пет.

„Престани да гледаш момчето влюбено“, предупредих сама себе си. „Ако не искаш да се поставиш в неловко положение, дръж се като обикновен човек, а не като шокохолик в «Кедбърис Уърлд»^[1]. И при никакви обстоятелства не споменавай задници.“

— Момчета, бих искал да ви представя Мисти. — Джоунас посочи последователно с ръка всяко момче от отбора по дебати, като започна от „Мистър-аз-съм-прекалено-секси-за-моята-тениска“. — Алекс дю Плеси, капитан на отбора.

Кимнах, защото нямах доверие на онова, което щеше да излезе от устата ми, ако се опитах да кажа нещо. Бях подчинила дарбата си, бях я затворила в обточен с олово ковчег и я бях заровила на два метра под земята, така че нищо да не изтече.

— Здравей! — Алекс ме погледна, очите му се спряха за миг на косата ми, после извърна глава. Усмивката си ли криеше?

— Майкъл Стейн, Хюго Смит и Фил Кроние.

Кимнах отново и ги определих като русокосата филмова звезда, африканския принц и здравеняка с червеникавокестенявата коса, но кралят на джунглата, без съмнение, беше Алекс.

— Здравей, Мисти. Страхотно име! — каза Майкъл, онзи русокосият. Имаше мили светлосини очи.

Можех да се справя, ако се придържах към фактите.

— Благодаря. Родителите ми харесват необичайните имена.

— Странно — измърмори Алекс, а после смръщи вежди.

Познавах това изражение: означаваше, че не е имал намерение да каже това. Проверих дарбата си. Този път вината не беше моя; контролирах я.

— Може би звучи малко странно на непознат — признах, — но имената в семейството ми са такива. Кръстени сме по двойки. По-малката ми сестра е Гейл, после идват близначките Пийс и Фелисити, малките ми братя са Съни и Темпест, макар че наричам най-малкия Пест^[2], защото е само на три и непрекъснато ме дразни. — Наистина трябваше вече да престана да говоря.

— Не е много мило от твоя страна. — Въпреки че го използваше, за да ме критикува, трябваше да призная, че Алекс имаше глас, сладък като десертна заливка с бренди, който вероятно му бе спечелил половината дебати само заради самия тон. Той се изливаше върху всичко безвкусно и го караше да губи формата си.

Все пак бях принудена да се защитя.

— Предполагам, че може би изглежда така, но използвам този прякор с любов. Всъщност той му харесва, нали разбираш… това си е нещо между брат и сестра?

— Не, не разбирам, защото нямам братя и сестри.

В това имаше смисъл, защото имаше вид на единствен наследник, какъвто, както бях открила, често имаха децата, които бяха основният фокус на родителското внимание.

— В такъв случай вероятно би могъл да се опиташ да си представиш?

— Наистина бих предпочел да не го правя.

Фил, здравенякът с червеникавокестенявата коса, се намеси, за да облекчи нажежената атмосфера, която неочаквано се бе възцарила между нас.

— Наричам малката си сестра и с по-лоши имена, така че напълно разбирам. Харесва ли ти Кейптаун, Мисти?

— Още не съм го разгледала както трябва, тъй като пристигнахме едва вчера.

— Ние?

— Дойдох с роднина по съребрена линия. — Дарбата ми ме кара да бъда дразнещо буквална. — Той е ей там с вашата учителка по история.

Момчетата погледнаха нататък и видяха Тарин да се връща през моравата с Уриел, който я бе прегърнал през раменете.

— Той познава мис Кътси? — попита Алекс.

Уриел се наведе и я целуна.

— Вече да.

— Мислехме, че чака някой специален. Винаги ни казваше така — отвърна русокосият Майкъл.

— Той е някой специален.

— Уха! Важна новина!

— Ще има много разбити сърца в учителската стая — каза Хюго с лъчезарната усмивка.

— Мисля, че и моето сърце е малко разбито — каза Алекс, после стисна челюст и едно мускулче заигра, с което показа, че е ядосан сам на себе си.

Разбира се, приятелите му нямаше да му позволят да се измъкне така.

— Сериозно? Влюбен си в мис Кътси? — запита Майкъл.

— А нима не сме всички? — отговори раздразнено Алекс.

Фил потърка гърдите си там, където бе сърцето му.

— Да, но ти никога не призна, докато ние всички рискувахме да изгубим репутацията си.

Майкъл започна да си тананика старата класическа песен за раздяла „All by myself“

— Майк, толкова си забавен. Ще намеря някой с половин мозък, с когото да разговарям. — Алекс се отдалечи с широки крачки.

Хюго ми намигна.

— Мрази да му се присмиват.

— Разбрах.

— Не е себе си тази вечер, забелязали, брато? — обърна се Хюго към Фил, заинтригуван от това развитие.

— Да, беше груб с Мисти преди малко. Отразява му се добре да бъде изваден от зоната си на комфорт: толкова рядко се случва.

Майкъл въздъхна с престорена тъга.

— Мис Кътси е вън от играта на срещи, а аз се надявах, че чака мен.

— В мечтите ти, партньоре.

— Точно така — усмихна се Майкъл.

Това тук се превръщаше в момчешка територия, затова реших, че е време да се смеся с останалите гости.

— Радвам се, че се запознах с вас и… ъ-ъ… поздравления за спечелването на състезанието.

— Благодаря, Мисти. Ще те видим наоколо може би? — Хюго бе единственият, който ми обръщаше внимание, защото останалите двама гледаха Уриел и Тарин. Двойката се движеше сред гостите. Оттук това изглеждаше така, сякаш бяха кралски особи, тъй като Тарин представяше принца си на близките си приятели; няколко от тях вероятно бяха хора с дарби, ако се съдеше по ентусиазираното им посрещане. Поне две жени избърсаха сълзите си на радост, преди спиралата за мигли да ги издаде.

— Да, ще се видим. — Отидох до най-близките храсти, за да подсиля духа си за следващия си опит в общуването. Не беше минало чак толкова лошо. Онова момче Алекс бе малко по-грубо, отколкото учтиво, но не бях виновна аз, защото дарбата ми бе под контрол. Бях твърдо решена да не разваля специалната нощ на Уриел, като „освободя“ прекалено много истина по време на партито. Самър и Ейнджъл щяха да се гордеят с мен.

После Джоунас почука по чашата си, за да привлече вниманието на всички, давайки сигнал, че е време за речите. Врявата заглъхна и остана само шумоленето на листата от вятъра и далечният тътен на уличното движение.

— Дами и господа, благодаря на всички, че дойдохте тази вечер, за да празнувате с нас. Помолих Алекс да каже няколко думи от името на отбора.

Алекс застана до него на върха на стъпалата, които водеха към градината. Наистина беше великолепен, дори от такова разстояние. Забелязах, че стойката му вече не е така скована както когато разговаряхме, беше се отпуснал. Това беше Алекс, който бе спечелил всички дебати. Не беше първият, който се справяше по-добре, когато бе далеч от мен.

— Благодаря, мистър Бърнс. — Разроши косата си със сладък жест, който сякаш казваше: „Само да събера мислите си“. — Съотборниците ми и аз искаме да благодарим на всички, които ни подкрепиха в нашето пътуване към финала. Нямаше да стигнем толкова далеч без вашето великодушие през седмиците, прекарани с нас в подготовката.

Затворих очи, просто се наслаждавах на гласа му.

— Трябва да благодарим и на приятелите и семействата си заради това, че спонсорираха пътуванията ни и се примиряваха с часовете, които прекарвахме в упражняване на гласа си под душа. — Тълпата се засмя. Слушаха го в захлас, а той бе казал само няколко изречения. Що се отнасяше до мен, бях заета с опити да не мисля за това как Алекс репетира, а топлата вода се излива върху голото му тяло. Допрях леденостудената си чаша до бузата си. — Бихме искали да дадем подарък на двама много специални души, за да изразим благодарността си. — Отворих очи в мига, в който Алекс се обръщаше към Джоунас. — Мистър Бърнс, знаем, че имате вкус към най-хубавото малцово уиски, което идва от земята на вашите прадеди, затова бихме искали да ви подарим бутилка от най-доброто шотландско уиски.

Аплодисменти от гостите. Джоунас вдигна бутилката така, сякаш бе спечелил Гран при, и я разтърси ентусиазирано.

— Внимателно! Прекалено е добро, за да се хаби за първата редица — пошегува се Алекс. Сега гласът му бе дори още по-дълбок и секси. — И, мис Кътси, нямаме думи да кажем колко много ни помогнахте, отделяйки такава голяма част от свободното си време, за да пътувате с нас из страната. Беше удоволствие да бъдем в компанията на дама като вас, грациозна при всякакви обстоятелства.

Грациозна? Ето това беше: Тарин беше моята противоположност като жена.

— Посвещаваме тази победа на вас, мис Кътси, и сме приготвили нещо специално, за да ви кажем благодаря. — Усетих как от Алекс се излъчва сила, нещо, което само друг човек с дарба би доловил. Току-що се беше издал: Алекс бе един от нас. Разпространяваше дарбата си сред публиката, както рибарят хвърля мрежата. Съотборниците му излязоха от тълпата и застанаха до рамото му. Публиката като че ли очакваше нещо, не можех да се сетя какво, ала после Майкъл подхвана ритъм, Хюго затананика мелодията и започнаха да пеят без акомпанимент. Беше от онези сцени, които се получават в телевизионните шоупрограми, но не мисля, че бях виждала подобно нещо в реалния живот. Познах песента: „Lucky Strike“^[3], бърза и енергична, която случайно имах в списъка си с песни за разходка навън: „Тя толкова добре умее да мотивира… Една на милион, тя е моят сполучлив удар.“ Би могло да бъде смущаващо, би могло да бъде неубедително, но те бяха удивителни. Тълпата им припяваше, другите момчета от училището бяха свикнали с тези песни без предварителна подготовка.

Защо се получаваше? Затворих очи, за да станат по-силни специалните ми възприятия, и осъзнах, че изпълнението ще се превърне в сигурен успех, защото силата на дарбата на Алекс ни убеждава да го харесаме. Под нейно влияние момчетата непременно щяха да имат успех. Беше ли това измама? Може би, но бе страхотно забавно. Реших просто да се наслаждавам.

Проверих как ги приема високопоставената публика и видях, че Тарин и Уриел се засмяха, когато групата направи няколко сериозни танцови движения; нямах нужда от дарбата на Франси за четене на мисли, за да знам, че Тарин е подвластна на магията. Помислих, че дори с помощта, на дарба трябва да си суперуверен, за да успееш в това, което Алекс и приятелите му правеха. Аз бях от хората, които трябва да положат усилие, за да се включат в „Честит рожден ден“, защото се страхувах, че звуча глупаво.

Краят на изпълнението бе удостоен с подсвирквания и одобрителни викове. Алекс извади букет иззад гърба си така, както магьосникът вади гълъб от ръкава си. Подаде й го с поклон. Тя пусна ръката на Уриел и целуна Алекс по бузата, после прегърна момчетата едно по едно.

— Не заслужавах това — каза, когато аплодисментите заглъхнаха. — Момчетата сами създадоха успеха си, сигурна съм, че сте го разбрали. Тази е най-удивителната нощ в живота ми и вашата песен наистина допринесе за това. — Подаде отново ръка на Уриел. Той я стисна окуражително. — За онези от вас, които все още не са имали възможност да се запознаят с него, това е Уриел Бенедикт. Моят Уриел. — Побутна го напред. — Ще го виждате често, затова елате и го поздравете преди края на партито. А засега се наслаждавайте на барбекюто и си прекарвайте страхотно.

Публиката се разпръсна, когато официалната част на вечерта свърши. Квартетът първи последва поканата да се запознае с Уриел, а той бързо ги накара да се отпуснат. Те го предизвикаха на игра тенис на маса и не беше трудно да гледаш такива спортисти, увлечени в състезание на живот и смърт. Предполагам, че проверяваха дали е достоен за любимата им учителка.

Бях така заета да шпионирам от храстите, затова не забелязах, че Тарин ме е открила.

— Ето те и теб, Мисти. Уриел ме изпрати да проверя как се чувстваш. Не се запознахме както трябва, но се надявам, че се забавляваш?

Смутих се, че ме намериха да се крия, когато трябваше да се смеся с тълпата.

— Хм, да, беше много интересно. Толкова се радвам за теб и Уриел.

— Значи, ти също имаш дарба? — Хвана ме за ръката и леко ме поведе към останалите гости.

— Дарба за истината. А ти?

Тя направи гримаса.

— Виждам съдбата на човека.

— Искаш да кажеш бъдещето? Майката и най-малкият брат на Уриел също могат да го видят.

Тя поклати глава. Направи ми впечатление, че под жизнерадостната й външност се крие дълбока тъга, очите й бяха видели прекалено много, макар да бе само в края на двайсетте си години.

— Иска ми се да беше така. Виждам смъртта им, а наистина бих предпочела да не знам.

Нищо чудно, че не разгласяваше дарбата си. Беше много по-лошо от моя проблем.

— Съжалявам, че си натоварена с това. Знаеш ли, може би с Уриел ще откриеш нови страни на дарбата си? Така стана с други двойки сродни души, които познавам.

Тя наведе глава към мен в опит да разбере дали казвам истината, както си беше, разбира се.

— Сладка си.

— Наистина го мислех.

— В такъв случай… надявам се да си права. За мен винаги е било трудно да съм около други хора с дарба като на сестра ми, защото се чувствам като мрачния призрак на угощението. — Тя смръщи вежди, учудена от признанието си пред непозната.

— Съжалявам, аз съм виновна. Карам хората да казват истината, без да искат.

— Ще трябва да го запомня.

Искаше ми се да не се налага. Трябваше да направя нещо за контрола си, ставаше все по-лошо. Сега дори не усещах кога го губя.

— Чувствам, че съм права, като казвам, че ще откриеш добри неща в дарбата си. Аз съм по-голяма късметлийка от повечето хора с дарба, заобиколена съм от двойки сродни души у дома и съм видяла някои удивителни неща.

— Родителите ти? — Тя ме заведе до масите със салати и хляб.

— Не, не те. Те са изключението. Мама не се е омъжила за човек с дарба, решила, че по обикновените стандарти татко е човекът за нея. Щастливи са заедно. Не искам татко да бъде различен, той е най-добрият човек, когото познавам. И най-здравомислещият, поне сравнен с нас, хората с дарби. — Тя се засмя. — Понякога се питам дали не е по-добре да си извън обществото на хората с дарби, отколкото да си част от него.

— Мога да си представя.

— Мама казала на Кристал — това е леля, търсачката на сродни души, която изпрати Уриел тук, — че не иска да знае коя е сродната й душа.

— Разумна жена. По същия начин възприемам знанието си кога ще умре някой: по-добре е да не знам. Мразя хората да ме молят да им кажа. Това може да промени нещата, да затвори пътищата за бягство от съдбата.

Не можех да си представя как е възможно да помоля да ми кажат такава мъчителна истина. Това можеше радикално да промени начина, по който ще изживееш остатъка от живота си, нали?

— Тук има ли и други хора с дарби? — исках да разбера дали предположението ми за Алекс е точно.

— Искаш ли плодова салата? — Тарин ми подаде чаша с екзотични плодове. Приличаха на малки бижута, поставени в подправена с мед вода. — Някои от по-възрастните хора са от общността, но аз не се смесвам с тази тълпа, те са повече приятели на Франси, отколкото мои. От по-младите единственият, когото съм разпознала в училище, е Алекс.

Значи, била съм права.

— В кой клас е той? — Едно момиче е длъжно да провери това все пак. За всеки случай.

— Беше в единайсети клас, но току-що премина в дванайсети, толкова е добър.

Значи, бил е една година преди мен, а сега кара последната. О, добре!

— Каква е дарбата му?

Тарин ме потупа по ръката.

— Чар. Трябва да си забелязала. Може да убеди и леопарда да промени окраската на кожата си, да придума рибата да излезе от водата и да накара всяко момиче да се влюби в него.

— Забелязах. — Не че бе така очарователен за мен, ако трябваше да кажа истината. А около мен винаги се говореше истината.

— Не използва дарбата си в дебатите — това би било нечестно, подобно на участието на Супермен в състезание по канадска борба, но мисля, че у него все пак има някакъв остатъчен чар, който му помага да приковава вниманието.

Смръщих вежди при вида на гърба на момчето, което сега се състезаваше на масата за пинг-понг с Уриел.

— Искаш да кажеш, че чарът му си има свой радиоактивен полуживот?

— Такъв е Алекс: радиоактивен. — Тя се засмя… богат, разкошен звук.

— Предполагам, че е или най-досадното момче в училище, или пък е най-популярното: кое от двете?

Тя повдигна вежда.

— Най-популярното, разбира се.

Нещо не ми харесваше в Алекс, на когото животът поднасяше всичко на тепсия. А аз точно обратното — бях пример за човек, който вечно се препъва и тепсията му се изплъзва.

— Мисля да отида да го предизвикам на една игра.

— Радвам се да видя, че си достатъчно смела, за да се завърнеш в атмосферата на партито. — Това бе закачка от нейна страна. — Може би ще можеш да изпратиш Уриел обратно при мен, когато отидеш при тях?

— Не мисля, че бих могла да го държа далеч от теб. — Оставих празната чаша от плодовата салата и отидох до масата за пинг-понг с нов ентусиазъм. Смушках Уриел в ребрата.

— Здравей. Тарин те търси.

Той ми подаде хилката, без да спори.

— Ще се върна веднага.

— Не бързай заради мен. Аз ще поема нещата тук. — Обърнах се и помахах с хилката на Алекс и приятелите му. — Здравейте отново. Какъв е резултатът?

— Искаш да играеш? — попита Алекс.

— Затова съм тук. Добре пяхте, между другото. За момент си помислих, че ще бъде така смущаващо, както когато играх ангела Габриел в пиесата в началното училище, облечена с роба, запасана в кюлотите… — Наистина ли трябваше да казвам това? — Но не, вие наистина се представихте отлично.

— Отлично? — Майкъл се усмихна на другите двама. — Казах ви, че изборът на песента бе правилен.

Алекс все още ме гледаше с нещо като подозрение. Може би похвалата ми бе прекалено възторжена.

— Мислиш, че не казвам истината? Аз никога не лъжа.

— Ето това вече трябва да е лъжа — каза той, хвърли топчето и то стигна до мен над мрежата, лесен удар, като за начинаещ. — Всички лъжат.

Ударих силно топчето и то мина покрай него. Белият снаряд изчезна в един храст.

— Не, наистина не лъжа. — Усмихнах се невинно.

— Уха, Алекс, изглежда, че шампионската ти титла е застрашена — каза провлечено Хюго, докато Алекс търсеше топчето в тръните. — Нова игра, Мисти? — Ръката на Хюго кръжеше над плочата, на която пишеха резултата. — Уриел изоставаше с две точки, затова няма да е честно да те оставя да наследиш лошия резултат.

— Добре. Ако Алекс е съгласен.

— Ти си на ред. Сигурна ли си, че не искаш няколко точки преднина? Момчетата ще ти кажат, че съм доста добър, а не искам да бъда груб с гост. Играя, за да спечеля. — Присмиваше ми се, уверен в способностите си.

— Няма нужда да ми даваш преднина, шампионе. — Имах едно полезно умение в репертоара си и това бе координацията ръка-око. Ако постигнех искания от мен резултат, рекордът на Алекс щеше да бъде надминат. — Ти сервираш.

Той хвърли топчето от разтворена длан и го запрати така, че то се удари веднъж в масата от неговата страна и после мина над мрежата. Поех го и го върнах със завъртане. Той успя да го удари, но то полетя под странен ъгъл и пропусна моята част от масата.

— Нула на едно — докладва весело Хюго.

— Играла ли си преди? — Алекс търкаляше топчето между пръстите си.

— Малко. — Косата влизаше в очите ми. Той сервира, докато я отмятах. Не можах да нанеса удар навреме.

— Не е честно! — предизвика го Фил, нашият съдия с червеникавокестенява коса.

— Не беше ли готова? Трябваше да ми кажеш — каза Алекс сухо.

Майкъл ми донесе топчето. Забелязах, че има училищна бейзболна шапка, затъкната в колана на панталоните.

— Мога ли да взема назаем това?

— Разбира се.

Поставих топчето на масата под хилката и прибрах косата си в шапката, като свободната част от нея остана да се спуска по гърба ми. Не бях особено привлекателна, но това тук бе война.

— Сега съм готова — казах нарочно прекалено мило, за да го накарам да скърца със зъби. — А ти?

— Винаги.

Подхвърлих топчето и го прекарах над мрежата. Той го цапардоса обратно. Аз му го върнах. Ударите ни все повече ни отдалечаваха от масата, защото влагахме повече сила, обувките ни скърцаха по полирания дървен под. Малкото ни публика трябваше да се отдръпне, за да не ни пречи. И тогава видях шанса си: нанесох много внимателно преценен удар и топчето се удари в самия край на масата извън обсега му.

— Две на едно — Хюго дръпна нова черта в моята половина от плочата.

Суперхладнокръвният Алекс започваше да се сгорещява под яката. Разбирах какво мисли: не приличах на голяма заплаха, но бях повела отрано. Изгледа ме кръвнишки над зелената маса.

— Добър удар — каза недоволно.

— Да, добър беше. — Не мога да бъда престорено скромна, което повечето пъти ме кара да изглеждам като самохвалка, но в този случай се чувствах напълно оправдана.

— Имаш ли още такива, в запас?

— Да — Аз сервирах. Топчето профуча покрай него. — О, съжалявам, не беше ли готов?

Готов за сериозно състезание, той грабна топчето и го удари. Нямаше отново да ме свари неподготвена. Отвърнах, принуждавайки го да отиде далеч вляво. Той реагира с висока топка, която се удари в покрива на верандата и падна под странен ъгъл. Боговете на пинга-понга този път бяха с него и топчето се удари до мрежата в моята половина, прекалено далеч, за да го достигна.

И така играта продължи. Бяхме почти еднакво добри, когато играехме на върха на възможностите си. Неверните му приятели бяха изцяло на моя страна, приветстваха с възгласи добрите ми удари и дюдюкаха, когато той се възползваше от слабостта ми — по-късото разстояние, на което можех да достигна заради по-късата си ръка — и изпращаше топчето извън обсега ми. При девет равни знаех, че ще трябва да направя най-добрата си игра, за да достигна първа единайсет точки. Повях си с тениската, за да разхладя малко сгорещената си кожа. Сервираше Алекс. Изпрати топчето така, че трябваше да използвам бекхенда си. Отвърнах. Ударът бе такъв, че топчето мина покрай мен, но аз скочих, извих тяло във въздуха и успях да го върна. Не виждах къде отива, но от задоволителното „туп“ разбрах, че е достигнало масата. Дали се бе ударило от правилната страна на мрежата, това бе друг въпрос. Обърнах се и видях Алекс на колене, неуспял да го върне навреме.

— От твоята страна ли падна? — попитах.

— Не съм сигурен. — Но беше. Лъжеше.

— Хайде, Алекс, топчето премина над мрежата — каза Фил.

— Да, добре, щом казваш — отстъпи той.

— Само една точка, за да спечелиш — каза Хюго весело. Усмихнах му се.

Към мен се понесе бял снаряд, докато стоях с отпуснати ръце. Не отново. Реагирах бързо и отвърнах с номера, при който нанасях удар, като изваждах хилката иззад гърба си. Часовете тренировки с татко на тенис масата у дома си казаха думата и топчето се извиси леко над мрежата, удари се в ръба на масата и се изстреля към стомаха му. Той отстъпи назад, но не можа да го удари навреме и топчето отскочи от неговия… е, да кажем само, че беше добре, дето не играехме крикет…

— И тя печели! — извика Хюго.

— Със стил! — Фил ме вдигна и ме завъртя в кръг. Свали шапката и я хвърли във въздуха. — Поздравления, Мисти!

Майкъл разроши вече рошавата ми коса.

— Фантастично! Ти си новият шампион.

Алекс остави хилката си на масата и се приближи. Протегна ръка.

— Поздравления. — Изглеждаше толкова нетърпелив да поеме пръстите ми, колкото аз да бръкна в гнездо на оси. Стиснах набързо ръката му и усетих леко електричество при докосването.

— Благодаря. Винаги се радвам да срещна някого, с когото да направя добра игра.

— Не си онова, което очаквах. — Присви очи. — Отново, коя си ти?

„Толкова се радвам, че за първи път ти направих впечатление“, помислих си горчиво.

— Мисти Девън.

— Наблизо ли учиш?

— Не, дойдох от Англия за лятната си ваканция. Току-що взех GCSE^[4], изпит, който се полага в единайсети клас.

— Разбирам. — Изглеждаше доволен от отговора ми, готов да ме отпрати сега, когато бе разбрал, че ни дели година. — Добра игра. — Потърка тила си.

— Някой друг да иска игра? — Огледах с надежда останалите момчета.

— Няма начин, прекалено си добра. Ще се присъединя към играта на футбол. — Хюго прескочи оградата на верандата и стъпи на моравата. Джоунас сформираше два отбора от по пет души за бърза игра на футбол^[5].

— Добра идея — Фил го последва, а сетне и Майкъл.

Алекс понечи да се присъедини към тях, после спря.

— Играеш ли?

Скръстих ръце.

— Не много.

— Това е може би добро нещо. Не мисля, че егото ми би могло да понесе повече унижение днес. — Скочи на тревата и затича, за да се слее с някой от отборите.

Удряйки топчето с хилката, наблюдавах началото на футболната игра. Единствено женската половина на партито не се беше присъединила. Нямаше други момичета на моята възраст, затова бях оставена сама. Може би трябваше да кажа, че играя понякога с малките си братя? После видях Фил да поваля Алекс в образувалото се меле. О! А може би не. Оставих хилката с въздишка и започнах да се разхождам из градината. Дори и в дома на Тарин, това тук ми се струваше мъжки свят. Тъй като училището бе само за момчета, очевидно не бяха свикнали да включват момичета в забавленията си, особено такива, които ги побеждават. У мен разцъфна усмивка и ме изпълни като глътка гореща напитка в студен ден. Този бе един от най-хубавите ми моменти. Трябваше да разкажа на Самър и Ейнджъл всяка подробност от мача.