Джос Стърлинг
Мисти (23)

Двайсет и трета глава

Коледата в нашата къща винаги е била фантастична смесица от семейство, подаръци и храна. Бях предупредила Алекс да бъде готов за атака над сетивата му: удивителни украшения, направени от Хейзъл и Уилоу, подпомогнати от сестрите ми Гейл, Фелисити и Пийс; писъците на Бранд, Темпест и Съни в спалнята на малките момченца, чийто под бе покрит с „Лего“ и играчки във формата на животни; великолепните гозби и вкусните кравайчета на татко; мирисът на елхата в дневната и печената гъска в кухнята. Двамата с Алекс бяхме забранили пуйката след Деня на благодарността.

— Забрави усещането от докосването — каза ми Алекс и лека одобрителна усмивка повдигна ъгълчетата на устните му. Той прокара пръсти надолу по врата ми и се заигра с огърлицата, която ми бе подарил за навършването на първия месец от връзката ни — две съединени сърца. Все още не бях отворила подаръка си за Коледа, но той бе малък и кутийката имаше формата на пръстен. Предполагах, че ще се комбинира с огърлицата.

Потреперих и усетих ласката му чак до пръстите на краката си.

— Мисля, че възстановихме спомена за него.

— Със сигурност.

Целувката ни в оранжерията бе прекъсната от прокашлянето на Скай и смеха на Зед.

— Хей, Мисти, искаш ли да си вървим? — попита тя, а очите й блестяха дяволито. Зед и Скай щяха да прекарат Коледата с нейните родители в Ричмънд, затова всички щяхме да обядваме заедно.

Уриел и Тарин се появиха зад тях с огромен куп подаръци в ръце.

— Тя не може да ти отговори — каза Тарин, — защото истината ще бъде груба.

Алекс притисна главата ми към гърдите си и така скри избилата по бузите ми руменина.

— Напомни ми защо исках голямо семейство?

— Защото ни обичаш — отговори Кристал, която излезе от кухнята с табла с пайове с кайма.

Ксав я последва с поднос с димящ подправен ябълков сок.

— Когато не ти се иска да ни удушиш — довърши той. — Мисти, пийни си, така ще можеш да обвиниш плодовия пунш за руменината по бузите си.

Отпихме от чашите, които бяха поставени във филигранни метални стойки, подарък от семейството на Алекс, от Орегон. Нямаше достатъчно столове за всички ни в оранжерията, затова трябваше момичетата да седнат в скута на момчетата, макар Кристал да се опита да убеди Ксав, че той трябва да седне в нея. Той спечели. Дневната бе отстъпена на децата, които разопаковаха подаръците си. С крайчеца на окото си виждах Пест да налага Бранд по главата с надуваем Рудолф, а Бранд да му отговаря с лъвски рев, но тъй като това очевидно не вредеше на нито един от двамата, реших да не се намесвам. Косата на Съни изглеждаше подозрително къса отстрани. Малките момиченца бяха доближили глави и замисляха нещо, но не бях сигурна какво. Тъй като Фелисити и Пийс бяха демонстрирали дарба да се замесват в дяволии (все пак — бях им дала добър пример в това отношение), очаквах следобедът да стане интересен около пет часа, когато плановете им щяха да са узрели. На лицето на Гейл грееше усмивка на предчувствие, когато се облегна назад и ги остави да кроят плановете си. Мама, татко, леля Опал и чичо Мило нямаха и представа за предстоящите проблеми и пееха коледни песни в кухнята, докато приготвяха угощението.

Горе-долу по същото време бях организирала разходка покрай Темза за нас двамата с Алекс заедно със Самър и Ейнджъл. Тази бе една от нашите традиции, откакто бяхме разбрали, че Ейнджъл може да прави страхотни неща с водата в реката — малък фонтан, за да усетим празничното настроение. Разходката също така изкарваше Самър от дома й, в който не бе особено щастлива.

— Трябва да ти благодаря — каза Тарин и ме потупа по коляното, за да привлече вниманието ми.

— На мен? За какво?

— За това, че ме научи, че дарбата ми може да се използва за спасяването на животи, а не само за предсказването на края. Двамата с Ури осъзнахме, че заедно можем да върнем сродните души от ръба на пропастта. В някои редки случаи, ако не са мъртви, можем да създадем пътека към дома. — Направи гримаса. — Можем също така да комбинираме дарбите си, за да видим как е умрял някой, което е от голяма полза в работата на Ури и Виктор, макар че не съм особено очарована от това приложение на дарбата ми.

— Ще бъдеш, когато получиш правосъдие за жертвите на престъпленията — каза тихо Уриел.

— А можеш да спреш и осъждането на невинен човек. Помисли какво би означавало това за някого, чийто живот е заложен на карта — добави Зед.

Тарин сви примирено рамене.

— Виждаш ли, както ти предрече, дарбата ми има и други страни. Благодаря ти, Мисти, че ми даде тази посока.

— Просто е срамота, че трябваше да умреш, за да го направиш — намигна ми Ксав.

Алекс понечи да каже на Ксав, че не намира това за забавно, но аз поставих пръст на устните му.

— Нямам намерение да повтарям експеримента, но се радвам, че се получи добре и за двама ви — казах на Тарин и Уриел.

Скай се изкикоти.

— Толкова е сладко.

— Какво е сладко?

— Как накара Алекс да замълчи. Когато го срещнах за първи път, си помислих, че никой не би се осмелил да го възпре да говори, тъй като всяка дума, която той казва, е толкова… — седнала в скута на Зед, тя отново се изкикоти — … хипнотизираща.

— Внимавай — изръмжа Зед — или ще трябва двамата да си поговорим насаме отвън.

— Накарай тези двама подстрекатели на егото да замълчат, братко — намеси се Ксав. — Не си ли забелязал, че когато той е с Мисти, което е почти непрекъснато, доколкото виждам, той мълчи като всички нас, останалите.

— Освен ако не съберат дарбите си и не комбинират истината и убеждаването, тогава всички сме обречени да правим каквото ни кажат — добави Скай.

Алекс преплете пръстите си с моите.

„Значи, ние сме комбинация, която нищо не може да спре?“

„Точно така, партньоре.“

„Ти ме караш да се смирявам; а аз те карам…?“

„Да съм щастлива.“

„Добре казано. Аз те правя щастлива. А заедно можем да управляваме света.“

Последното бе изречено със самоуверена усмивка, тъй като не беше точно лъжа.

„Аз нямам амбицията да управлявам.“

„Ау, разваляш удоволствието.“

Алекс ме бутна да стана от коляното му.

— Като говорим за изправяне срещу съдбата си: вярвам, че ми дължиш игра. — Посочи семейната ни маса за тенис, поставена на верандата.

— Страхотно! — Скай скочи. — Аз ще играя!

— Ще играя с теб после — обещах, — но двамата с Алекс имаме спор за уреждане. Победих го безапелационно в Кейптаун и той чака реванш.

— Безапелационно? Ха, едва ли — възрази Алекс.

— Реванш? — Ксав потърка ръце. — Хубаво.

— Аз ще бъда рефер — предложи Кристал.

— А аз ще стоя далеч — побърза да каже Тарин. — Ури, и ти стой далеч, ако ти е мил животът.

— Подготви се да сритам хубавия ти задник! — предупредих Алекс, завързах косата си и се приготвих за битката на тенис масата.

— Давай. — Той взе хилката и топчето, които стояха в далечния край на масата, и размърда рамене, за да освободи напрежението в тях. О, господи, беше ми трудно да се концентрирам: той бе така великолепен и целият бе мой.

Първата сервирана топка профуча покрай мен.

— О, не беше ли готова? — попита той с онази усмивка, която ми казваше, че знае съвсем точно какво мисля.

— Сега съм — отговорих и станах съвсем сериозна.

— Не се ядосвай, успокой се — посъветва ме Зед.

— Работя по въпроса. Всички отстъпете назад: тук ще се разрази истинска битка!

А резултатът от мача?

Накрая това нямаше значение, тъй като наградата за победителя бе целувка.

Дали бяхме спечелили, или загубили: и двамата спечелихме.