Джос Стърлинг
Мисти (14)

Четиринайсета глава

Прекарах останалата част от следобеда в стаята си в учене, но се отбиха приятелите ми от училище Хафса, Тони и Анализ, така че не можах да свърша кой знае колко работа. Те бяха любопитни, което бе разбираемо, относно вихрената ми любовна връзка с капитана на отбора на Южна Африка и искаха да изплюя камъчето. Избягвах въпросите им, като им разказвах за лятото, за това как се бяхме срещнали и прекарали известно време заедно в разглеждане на забележителности. Оставих ги да си направят собствени (грешни) заключения за това как е била подготвена почвата за петък вечерта. Не ме попитаха дали Алекс ме е поканил на среща в Кейптаун, оставих въпроса да виси, ала с лек намек за лъжа, че може би го е направил, което означаваше, че никаква криза от лъжи не нарушаваше чувството им, че бързо се сближаваме.

След вечеря се скрих в библиотеката, а приятелите ми отидоха на дебата. Казаха, че трябва да подкрепя момчето си, но аз измърморих нещо за нервите си. Не обясних, че Алекс е този, който се нервира от присъствието ми, а не аз. Седейки на писалището, се опитвах да бъда прилежна и да не гледам часовника. Домашната ми работа по география за населението и миграцията отказваше да премине бариерата, която й пречеше да стигне до мозъка ми. Прелиствах страниците, подчертавах разни неща, но не ме питайте какво. С напредването на вечерта другите ученици излязоха от библиотеката и останах единствената в огромното помещение и, ако трябва да бъда откровена, бе малко страшно, тъй като половината лампи бяха изключени за икономия. Бих предпочела да отида в стаята си, но бях обещала на Алекс да се срещнем тук. Започнах да забелязвам звуците, които сградата издаваше — скърцанията и щраканията, когато тръбите се разширяваха и свиваха заради циклите на централното отопление. Хрумна ми една не съвсем добра мисъл, че библиотеките са предпочитани от серийните убийци, тъй като има много места, където да се скрият и да дебнат плячката си. И призраци. В стара сграда като тази със сигурност би трябвало да има поне два? Можех да си представя как се носят във въздуха около стелажите по история, как стават непослушни и започват да ме замерят с книги.

„Това са полтъргайстите.“

„Не трябва ли да почукаш, преди да изникнеш в главата ми?“, попитах. Алекс бързо развиваше навика да нахлува телепатично в мислите ми. Предполагам, че това бе въздействието на дарбата му върху мен, защото успяваше да убеди бариерите на ума ми да го пуснат, без дори да забележа. Трябваше да си изясня какво означаваше това, но не сега.

„Съжалявам. Ще се изкашлям силно следващия път. Но ти водеше такъв интересен разговор със себе си, че не исках да го прекъсвам.“ Усещах усмивката в гласа му.

„Е, как мина?“

„Спечелихме.“

„Не съм мислила сериозно, че е възможен друг изход.“

„Отборът от Амритсар бе наистина добър. Бяха близо до победата.“

Предположих, че моето златно момче бе наклонило везните в полза на отбора си. „Браво на вас!“

„Все още ли е добре да се отбия?“ Дебатите се бяха състояли в театъра на училището ни, който само дворът делеше от игрището за ръгби. Не трябваше да измине голямо разстояние, за да дойде и да ме намери.

„Чакам те и в същото време се опитвам да се преборя със статистиката за населението. Тя печели. Ела и ме спаси.“

Като прецених, че е на двайсет минути от мен, извадих компактно огледало, за да проверя дали не съм направила нещо, характерно за Мисти, като например да съм изцапала носа си с мастило (известно бе, че дъвча върха на химикалките си, а невинаги помнех как ги държа). Наклоних огледалото, за да погледна бузата си, и улових в него някого зад себе си.

— Алекс, как…?

Но не беше Алекс. Иззад рафтовете се показа журналистът от пресконференцията. Добих ясното впечатление, че нямаше да излезе, ако не го бях видяла.

— Съжалявам, че те безпокоя. — Говореше тихо и наистина се извиняваше, обаче такива не ми минаваха. — Търсех Алекс дю Плеси, а забелязах, че обикновено е там, където си ти.

Сърцето ми заби тежко, сякаш се изкачвах по централното стълбище през междучасието. Бързо прибрах нещата си, без дори да го погледна.

— Не предполагам, че трябва да сте тук.

— Не се тревожи: имам препоръчителни писма от пресата. — Приближи се до масата. Мисля, че ми показваше значката си или може би ми подаваше ръка, не смятах да установявам зрителен контакт с него. — Казвам се Ели Дейвис. Работя за лосанджелиски вестник.

— Имах предвид, че тази част на училището няма нищо общо със състезанието. Тя е само за учениците и персонала.

— Като че ли това има значение за теб. — Той се смееше, но аз не усещах искрената весела нотка. Смехът му звучеше по-скоро горчиво. — Видях ви двамата с Алекс дю Плеси да минавате през много заключени врати, как го правите между другото? Или трябва да питам кой го прави? — Дейвис взе учебника, по който работех. — Странно, на място като това бих очаквал книга с магии.

— Уча по география, мистър Дейвис, и не живея в измислен свят. — Притиснах чантата до гърдите си и се запитах дали просто не трябва да изоставя учебника си. Погледът ми се стрелна към вратата. Не ми харесваше това, че ни бе дебнал в първите крехки мигове на връзката ни.

— Е, няма нужда да бързаш. Дни наред се опитвам да говоря с теб и Алекс. Не разваляй всичко сега, когато най-после сме сами за няколко минути.

„Алекс, не идвай тук. Онзи журналист ме завря в ъгъла. Предупреди Уриел.“

Отговорът му се върна като бумеранг.

„Шегуваш се, нали? Няма да те оставя сама с него.“

Чу се лек сигнал от аларма. Дейвис извади от джоба си някакво устройство, почти със същите размери като телефон.

— Интересно. Използвате телепатия.

— Това… — Отчаяно исках да отрека, но не можех. Направих крачка към вратата, но той застана на изхода и блокира пътя ми. — … не е ваша работа.

Той обърна устройството така, че да мога да видя екрана. На него имаше нещо като диаграма.

— Настроил съм го да измерва психичната активност. Телепатията качва нивото далеч над нормалното и включва алармата. Почти ме изхвърли навън при онзи първи дебат. Предполагам, че твоето момче мамеше по някакъв начин и общуваше с някого извън стаята. С теб ли разговаряше?

Не, това бе Ейнджъл, която разговаряше с мен.

— Грешите. Алекс не мами по време на дебатите.

— Но не казваш, че не използва телепатия. — Изгледа ме продължително, опитвайки се да разгадае тайните ми. — Сега, когато намирам това за очарователно, всеки, към когото подходя с въпроса, отрича.

Това е така, защото всички други могат да лъжат.

— Дори не знам какво представлява психичната енергия, така че откъде да знам, че устройството ви работи? — Никой не знаеше с точност как функционират нашите сили.

— Много ще се радвам да споделя това с теб, млада лейди, но първо имам нужда от някои отговори.

Чух някой да бяга нагоре по стълбите, после вратата се отвори с трясък.

— А, Алекс! Толкова съм очарован, че се присъедини към нас.

„Той има апарат, който отчита телепатията.“

Устройството отново изпиука.

— Малко предсказуемо. Предполагам, че тя ти казваше за това? — Дейвис вдигна сензора. — Наричам го детектор за хора с дарби. Така наричате себе си, нали? Онези, които знаят; доста твърдоглави, не бихте ли казали?

Алекс не можеше да ме достигне по нормалния начин, защото Дейвис ме бе заклещил до страничната преграда на писалището. Алекс я прескочи и застана между журналиста и мен.

— Добре ли си, bokkie? — Прегърна ме с едната си ръка.

— Случвало ми се е да уча и с по-добър резултат. — Зарових глава в гърдите му, преди да се отдръпна. Чувствах, че трябва да посветим цялото си внимание на онова, което правеше Дейвис.

— Алекс, надявам се, че ще ми простиш, задето те приклещих така в ъгъла, но е много трудно човек да се види с теб. — Журналистът имаше напрегнатото изражение на ловджийско куче, подушило плячка. Погледът му бе прикован в гърба на моята сродна душа.

Алекс дори не се обърна, за да застане лице в лице с Дейвис, погледът му все още бе втренчен в мен, сякаш бях единствената в неговия свят.

— Тези дни е рядкост да откриеш неохраняван човек с дарби. Имах огромни проблеми с вървенето по следите.

„Каза ли на Уриел?“ попитах.

Апаратът пак издаде звук.

„Да. Идва насам.“

— Е, сега, проява на грубост е да говорите така зад гърба ми. Макар да подозирам, че е нещо обикновено за хората с дарби. — Това бе прекалено: Дейвис изглеждаше огорчен, след като той ни се натрапваше! — Точно за това е моето изследване: злоупотребата със силата от страна на една група на обществото. Движите си сред нас, без да обявите присъствието си, манипулирате обществото, без то дори да забележи, обръщате в своя полза състезания, избори, повишения. Каквото и да назовем: вие взимате участие в него. Някой трябва да направи поведението ви достояние на широката общественост.

— Защо? — попита студено Алекс, макар да усещах напрежението в него. Тъй като аз бях в стаята, той не можеше да убеди Дейвис да се откаже от опасното изследване, но изглеждаше много по-спокоен от мен.

— Защо? Защото подкопавате демокрацията, разбира се! Току-що те чух много красноречиво да отричаш демокрацията като форма на управление и да утвърждаваш властта на благосклонен и добре информиран елит.

Алекс се обърна.

— За това ли става въпрос? Не трябва да смесвате позициите по време на дебатите с истината, мистър Дейвис. Вярвам, че демокрацията е най-добрата от несъвършените форми на управление, с които разполагаме, но ако го бях казал, състезанието щеше да приключи за нас. Не мисля, че сте осъзнали смисъла на подобни състезания, щом мислите, че всички вярваме в онова, което казваме.

Обаче Дейвис не беше отворен за гласа на разума.

— Преди днешния ден имах своите съмнения. Те отиват много по-далеч от теб, момче. Последните избори бяха манипулирани от тайното ви общество, за да влезе техният човек в Белия дом. С кариерата му ще е свършено, щом го разкрия такъв, какъвто е всъщност.

Никога не бях чувала, че президентът на Съединените щати е човек с дарба. Обикновено избирахме небиещи на очи работни места, за да избегнем подобни обвинения, а това бе обратното на обичайната практика.

— Помогнете ми, мистър Дейвис, каква точно е връзката между мен и вашия президент? Никога не съм го срещал — каза Алекс с насмешлива нотка в гласа.

— Той е започнал кариерата си с победа в това състезание, както добре знаеш.

— Какво? Преди трийсет и пет години? И това го прави един от манипулаторите на ума, така ли? — Гласът му бе рязък и разбрах, че Алекс се страхува, но по-скоро за мен, отколкото за себе си. Протакаше, за да даде време на Уриел да стигне до нас.

— Със сигурност! Тази необичайна дарба за манипулиране е като знака на Каин, предаван от поколение на поколение.

Мускул играеше на брадичката на Алекс; гняв, примесен с тревога, обаче той държеше нрава си под контрол.

— И фактът, че този знак, както го наричате, съществува, ви дава правото да дебнете шестнайсетгодишни момичета, които пишат домашната си работа, за да ги уплашите и да изтръгнете признание от тях?

Дейвис се засмя презрително.

— Тя също е една от вас. Съмнявам се, че мога да я изплаша дори да я нападна с брадва!

— Не, повярвайте ми, това ще ме уплаши — казах и потреперих.

— Не се шегувайте, мис. Просто ще извършите онези странни неща, които всички вие правите с ума си, ще я отнемете от мен чрез телепатия.

— Искате да кажете така? — Уриел излезе от сянката и вдигна пръст. Детекторът бе изтръгнат от ръцете на репортера и се озова в неговите. Той прокара пръсти по него и го разчете с дарбата си. — Виждам, че сте откраднали едно от изобретенията на доктор Шуъркрос, докато сте вземали интервю от него, и сте го адаптирали. Той знае ли за липсата му?

„Алекс, отведи Мисти далеч от него.“

Дейвис отстъпи назад, очевидно много по-ужасен от Уриел, отколкото от Алекс или мен.

— А сега просто спри там, не се приближавай до мен! — Пътят към вратата сега бе чист.

Щом получи заповед от Уриел да ме отведе, Алекс ме дръпна за ръката.

— Да вървим.

— Учебникът ми е у него — прошепнах.

Алекс изтръгна учебника от увисналата ръка на Дейвис.

— Така ли направи? Просто откри, че детекторът е у теб, когато излезе от кабинета, както стана сега и с този учебник? — попита Уриел. В гласа му се долавяше твърдост, каквато не бях чувала преди. — Мисля, че трябва да дойдеш с мен и да отговориш на някои въпроси.

Дейвис отвори уста да възрази.

— Освен ако не искаш да извикам полицията. Ще ми е много интересно да установят кражбата и нахлуването ти тук. — Уриел скръсти ръце. — Това училище гледа с неодобрение на непознати мъже, които дебнат ученичките. Сигурен съм, че на работодателите ти от вестника няма да им хареса.

Дейвис закърши нервно ръце.

— Ще дойда с теб, ако обещаеш, че няма да ми навредиш по никакъв начин, това включва и използването на която и да е от силите ти.

— Чудесно. — Уриел посочи вратата с ръка — Ще вървиш пред мен. Ще бъда непосредствено зад теб.

Дейвис побърза да излезе.

Уриел се приближи до мен.

— Добре ли си, Мисти?

— Да.

Той ме докосна по рамото.

— Каза ли нещо за другите отвлечени хора с дарби?

— Не, не спомена нищо за това.

Алекс ме погали по ръката над лакътя, за да ме успокои.

— Говореше за корупция и за това, че тайното ни общество е вкарало наш човек в Белия дом, стандартни неща за конспиративните теории.

— Благодаря. Оттук ще го поема аз. Алекс, погрижи се Мисти да се върне в стаята си, а аз ще помоля Тарин да те намери. Не искам никой от вас да се прибира в хотела си сам.

Преглътнах.

— А ти сам ли ще бъдеш с него? Изглежда опасен.

Уриел ме изгледа право в очите и разкри стоманената си същност, скрита под любезната външност.

— Аз съм Бенедикт, Мисти. Това ме прави най-опасният човек в стаята, повярвай ми. — И излезе.

— Това бе страшно… — треперех.

Алекс ме притисна до себе си и предложи малко топлина на измръзналата ми кожа.

— Ужасяващо. Не можах да дойда достатъчно бързо. Не мисля, че някога съм бил толкова уплашен.

— Не се чувствах заплашена, не и лично. Той се беше концентрирал върху теб. Мисля, че те вижда като младо момче, което ще бъде издигнато за президент от нас, подлите хора с дарби.

Алекс се усмихна горчиво.

— Но знае, че съм свързан с теб, това превръща и теб в мишена. — Взе чантата ми и пъхна учебника в нея. — Да се връщаме в стаята ти. Това място не ми харесва.

Огледах тъмните местенца между високите рафтове.

— И на мен, не и през нощта.

Пресякохме училищния вътрешен двор, за да стигнем до пансиона. Вратата, която водеше към моето крило, бе защитена с код. Исках да повдигна настроението, затова се отдръпнах леко назад.

— Хайде, свърши си работата.

Той ме потупа по челото.

— Забравила си кода?

— Не, просто ми харесва да те наблюдавам как работиш.

Алекс се засмя тихо и ми махна с ръка да отстъпя още по-назад.

— Между другото, какво е bokkie?

— Казал съм това? — Алекс се усмихна горчиво.

— Да. В библиотеката.

— Означава малка сърна, но също така любима.

Усмихнах се широко. Понякога нямам нищо против дарбата си.

Смутен, Алекс се обърна и задвижи пръсти по таблото. Вратата се отвори.

— Беше ли необходимо движението на пръстите? — попитах, като повторих движенията с моите. Нищо чудно, дето Дейвис подозираше, че се използва магия.

Той взе ръцете ми в своите и целуна връхчетата на ноктите ми.

— Не, но исках да ти дам нещо, на което да се възхищаваш.

— О, възхищавам се на теб… непрекъснато. Ти си един огромен ходещ бутон „харесвам“, Алекс дю Плеси.

Той се засмя.

— Това звучи наистина забавно. Това означава ли също така, че непрекъснато искаш да ме натиснеш?

— Да, моля. — Престорих се, че натискам копчето на ризата му. — Но без да те споделям на други страници.

— Ревнива си, нали?

— Да.

— Аз също. Хайде, покажи ми къде живееш, преди охраняващите коридорите да ме изхвърлят.

Поведох го нагоре по стълбите към стаята ми на втория етаж. Минахме покрай някои други момичета от пансиона. Те гледаха Алекс с широко отворена уста — не само защото нарушавах правилата, а защото просто караше челюстите да увисват, за което не можех да ги виня.

Отворих вратата на стаята си, за да пусна Алекс да влезе първи.

— Ето я моята бърлога.

Той спря на прага.

— Мисти, така разхвърляна ли си обикновено?

— Не съм разхвърляна! — Надникнах над рамото му. — О, господи! — Бях поразена и се притиснах в ръката му.

Вещите ми бяха разхвърляни навсякъде — чекмеджетата бяха обърнати, гардеробът изпразнен, чанти, портмонета и папки преобърнати наоколо. Опитах се да вляза, но Алекс препречи вратата с ръце.

— Недей. Уриел трябва да види това. Полицията също… предполагам. Не трябва да пипаш нищо.

Прилоша ми: беше все едно че са го причинили на мен, а не на стаята ми. Личните ми вещи бяха разпилени и се виждаха ясно — бельо, тоалетни принадлежности, снимки, писма, спомени.

— Но кой го е направил? Какъв е смисълът? Нямам нищо ценно, нито тайни.

„Наистина ли?“

„С изключение на това.“

„И става въпрос точно за това, предполагам.“

Хафса дойде, за да разбере защо все още стоим в коридора.

— Всичко наред ли е?

Направих място, за да й покажа стаята.

— Не, всъщност не е. — Гласът ми се прекърши и премина в ридание. Алекс ме погали със съчувствие по тила.

— Мисти, някой е проникнал в стаята ти! — каза тя, сякаш не бях се досетила и сама. — Да повикам ли мисис Хадълстън?

Погледнах Алекс. Той кимна. Това не можеше да остане само в кръга на хората с дарби.

— Благодаря. Тя ще поиска да извика полицията.

Хафса посочи стаята си по-нататък по коридора.

— Виж, можеш да изчакаш там, само ще телефонирам и ще докладвам за това.

— Благодаря. Оценявам го.

Затворих вратата на стаята си и заведох Алекс в стаята на Хафса. Тя бе украсила стените с плакати на любимите си велики автори — Ф. Скот Фицджералд, Вирджиния Улф и Мая Анджелоу^[1] (вкусът й определено е интелектуален). Моите стени, в контраст с нейните, бяха колаж от любимите ми актьори от филми, които вървяха в момента, от телевизионни предавания, както и малка колекция от книги с поезия. Бях добавила и лични щрихи като например снимка на семейството ми от сватбата във Венеция на Даймънд и Трейс. Доколкото успях да видя, сега всичко това беше просто куп от смачкани и разкъсани неща на пода.

— Не разбирам. Защо аз? Мислиш ли, че е бил Дейвис? — Потърках ръцете си над лактите. Представях си го как пълзи наоколо като хлебарка, но не изглеждаше вероятно да се е промъкнал незабелязан от приятелите ми, които непрекъснато влизаха и излизаха от стаите си.

Изражението на Алекс бе сдържано. Говореше с някого чрез телепатия — предположих, че с Уриел.

— Ури иска да знае кога за последно си била в стаята си.

— Бях в нея до около седем. Взех учебниците си по география след вечеря.

— Ако се вярва на Дейвис, по това време е бил на дебатите. Не обърнах много внимание на зрителите. Може би мис Кътси е обърнала.

— Предпочитам да е бил той, така поне натрапникът ще има лице. Със сигурност не може да има двама души, които дебнат около училището?

— Може и да лъже за това, че е чул речта ми.

— Не лъжеше, поне доколкото аз усещам, но може да не е останал до края на дебата, така че може да ни казва само половината истина.

Алекс предаде това на Уриел.

— Той каза да ти предам, че Виктор Бенедикт е на път, но ще бъде тук след няколко часа, тъй като сега е във Франция. Уриел иска брат му да разпита Дейвис.

— Добра идея. Никой не може да измами Виктор.

— Той е помолил Тарин да ти помогне да се справиш с полицията и персонала. Предлага след това да отседнеш при нас в хотела. Сега си превърната в мишена и не искам да оставаш тук сама.

Направих гримаса.

— Идеята може и да не се хареса на мисис Хадълстън.

— Всичко е наред. Мога да бъда много убедителен.

Тази вечер мислех, че употребата на дарбата му е напълно оправдана.

— Давай. Тя се придържа стриктно към правилата. Така че без нейното разрешение ще трябва да остана тук — и знам, че няма да спя.

— Мисти, позволи ми да ти кажа колко съжалявам, преди да дойдат. — Отиде до бюрото на Хафса, взе книга, после отново я остави. Неспокойствието му разкриваше дълбоката му тревога. — Мисля, че вината за случилото се е моя. Някой е разбрал за мен и това го е довело до теб. — Очите му бяха пълни с мъка и вина.

Прегърнах го през кръста, за да престане да се разхожда наоколо.

— Не бъди глупав, вината не е твоя, не е и моя. Заедно сме в това.

— Благодаря, bokkie. — Целуна ме леко по устните.

— Няма защо, Алекс.

Погледите ни се срещнаха, неговите пронизващо сини очи сякаш се гмурнаха дълбоко в мен. Имаше поне едно хубаво нещо в цялата тази работа: бях изправена срещу това със сродната ми душа до мен.