Сканиране
Silverkata(2018)
Корекция и форматиране
sqnka(2018)

Издание:

Автор: Джеймс Дашнър

Заглавие: Окончателна директива

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграф“ АД — Хасково

Излязла от печат: 20.04.2015

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-581-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6353


На Коти Игън

Наистина ми липсваш.

Пролог

Тереза гледаше към най-добрия си приятел и се питаше какво ли ще е да го забрави.

Изглеждаше невъзможно, макар вече да бе видяла как имплантират заличителя на десетина момчета преди Томас. Пясъчноруса коса, пронизващ поглед и неизменното замислено изражение — как може това хлапе някога да й се стори непознато? Как е възможно да са в една и съща стая и да не се пошегуват за някоя странна миризма или да си направят майтап с минаващ наблизо мързеланко. Как би могла да се изправи пред него и да не се възползва от шанса да общуват телепатично?

Невъзможно.

И въпреки това оставаше само един ден.

За нея. За Томас бе въпрос само на минути. Той лежеше на операционната маса със затворени очи и гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно. Вече го бяха облекли с реквизитната униформа от шорти и фланела на езерните и с нея приличаше на персонаж от стара фотография — обикновено момче, което подремва след дълъг ден в обикновено училище, преди слънцето да избухне и болести да превърнат света във всичко друго, но не и обикновен свят. Преди смъртта и разрухата да доведат дотам да се крадат деца — заедно с техните спомени — и да се пращат на ужасни места като лабиринта. Преди човешките умове да станат известни като гибелни зони и да се налага да бъдат наблюдавани и изучавани. И всичко в името на науката и медицината.

Лекар и сестра подготвяха Томас, на лицето му имаше маска. Чуваха се прищраквания, свистене и пиукане. Тереза плъзна поглед по кабелите и пластмасовите тръбички, които обвиваха тялото му и проникваха в ушите, и видя, че ръцете му потръпват рефлексивно, изпънати до тялото. Вероятно изпитваше болка на някакво подсъзнателно ниво въпреки медикаментите, но нямаше да си го спомня след пробуждането. Машините бяха започнали своята работа — извличаха от паметта му образи. Изтриваха майка му, баща му и целия му живот. Изтриваха спомена за нея.

Някаква малка част от съзнанието й изпитваше гняв. Подтикваше я да вика и крещи, да откаже да им помага. Но по-голямата част бе непоклатима като скалите отвън. Да, тази по-голяма част бе окопана тъй дълбоко в увереност, та тя знаеше, че ще се чувства така дори след утрешния ден, когато направят същото и с нея. Тя и Томас доказваха убеждението си, като се подлагаха на същото, което бяха поискали да направят и други. И ако умрат — нека бъде така. ЗЛО ще открие лека, милиони ще бъдат спасени и някой ден животът на Земята ще се върне към нормалното. Тереза го осъзнаваше дълбоко в себе си, също както знаеше, че хората остаряват, а листата окапват от дърветата всяка есен.

Томас си пое рязко въздух, изстена тихо и се размърда. За една ужасна секунда Тереза очакваше да се събуди, да изпадне в истерия заради онова, което вършеха с ума му. Но той се успокои и се върна към предишното равномерно дишане. Щракането и свистенето продължиха, а спомените на най-добрия й приятел отмираха като далечно ехо.

Бяха се простили официално и думите му „ще се видим утре“ все още звучаха в главата й. Те се вкопчиха дълбоко в съзнанието й, когато Томас ги произнесе, и направиха всичко още по-нереално и тъжно. Наистина щяха да се видят утре, макар че тя щеше да е в кома, а той нямаше да има и най-малка представа коя е — освен странното усещане, че му се струва позната. Утре. След всичко, което бяха преживели — всички страхове, подготовката и планирането, — най-сетне бе дошло времето за изпитание. Това, което направиха с Алби, Миньо и останалите, предстоеше да се случи и на тях. Нямаше връщане назад.

Но спокойствието й бе като наркотик. Чувстваше се напълно уравновесена и готова да се изправи пред ужасни неща, като скръбниците и побърканяците. ЗЛО нямаше избор. Тя и Томас нямаха избор. Как би могла да се двоуми за жертването на малцина, когато това би означавало да оцелее мнозинството? Би ли могъл да се колебае, който и да било? Сега не беше време да изпитва тъга, самосъжаление и да се отдава на желания. Животът е такъв, какъвто е, стореното е сторено, каквото има да става… нека става.

Няма връщане назад. Двамата с Томас бяха помагали при конструирането на лабиринта, а тя бе положила немалки усилия да изгради в себе си стена, която да удържа наплива на чувства.

Мислите й сякаш постепенно избледняха и увиснаха в пространството, докато чакаше да приключи процедурата на Томас. Когато най-сетне се свърши, лекарят натисна няколко копчета на екрана и равномерните звуци, свистенето и пиукането се ускориха. Тялото на Томас се сгърчи едва забележимо, докато тръбите и кабелите се отделяха от местата, където бяха прикрепени. После той се усмири, нервните му движения се прекратиха. Сестрата се наведе и вдигна маската от лицето. Кожата му бе зачервена, с бели линии на местата, където маската го бе притискала. Очите му все още бяха затворени.

За един кратък миг стената в съзнанието на Тереза поддаде и тя усети, че я изпълва тъга. Ако Томас се събуди в този момент, няма да помни коя е. Изпита ужас — почти като необуздана паника, — когато си помисли, че скоро ще се срещнат в Езерото, но няма да се познават. Смазваща мисъл, която обаче й припомни защо бе построила тази невидима стена. Като зидар, поставящ тухла във втвърдяващ се хоросан, тя запълни пролуката. Запуши я здраво и плътно.

Нямаше връщане назад.

Двама мъже от охраната влязоха да помогнат с преместването на Томас. Те го вдигнаха от леглото и го помъкнаха сякаш е чучело, натъпкано със слама. Единият бе пъхнал ръце под мишниците му, другият го държеше за краката. Без да поглеждат Тереза, те го стовариха на количката и я побутнаха към вратата на операционната. Всички знаеха къде го откарват. Лекарят и сестрата се заеха да почистват и подреждат инструментариума — тяхната работа бе приключила. Тереза им кимна, макар да не гледаха към нея, и последва двамата мъже в коридора. Не смееше да поглежда към Томас, докато изминаваха дългия път по коридорите и асансьорите към щаба на ЗЛО. Стената отново заплашваше да поддаде. Томас беше блед, лицето му бе покрито с едри капки пот. Сякаш бе в съзнание на някакво ниво и се бореше с медикаментите, давайки си сметка какви ужасни неща предстоят да му се случат. Сърцето я болеше да вижда това. Още по-изплашена бе от мисълта, че е следващата. Тази глупава стена. Какво значение? Ще й я отнемат съвсем скоро, заедно с всички спомени.

Стигнаха подземното ниво под лабиринта и поеха през складовете с техните дълги рафтове с припаси за езерните. Долу бе сумрачно и студено и Тереза усети, че кожата й настръхва. Тя потрепери и неволно разтри рамене. Тялото на Томас подскачаше върху количката всеки път, когато колелата попадаха върху неравност, а на нея й се струваше, че при всяко подобно движение той ще се пробуди, че на лицето му ще се изпише ужас.

Стигнаха шахтата на асансьора, където беше поставен големият метален куб.

Кутията.

Тук бяха само на два етажа под Езерото, но на обитателите му бе внушено, че пътуването нагоре е невероятно дълго и мъчително. Всичко това целеше да стимулира поредица от емоции и мозъчни връзки — от объркване до дезориентация и накрая до непреодолим ужас. Идеалното начало за учени, занимаващи се с изучаване на гибелната зона. Тереза знаеше, че утре и тя ще измине този път, с бележка, стисната в шепата. Но поне щеше да е в дълбока кома и нямаше да усети този половинчасов полет през мрака. Докато Томас щеше да се събуди в Кутията съвсем сам.

Двамата мъже избутаха количката до асансьора. Чу се ужасяващо скърцане на метал в бетон, докато един от тях дърпаше голямата стълба към куба. После двамата отново нарамиха тялото на Томас и се заизкачваха несръчно по стълбата. Тереза би могла да им помогне, но не го направи, вместо това стоеше и ги наблюдаваше, опитваше се да запълни пукнатините в стената, доколкото това изобщо й се удаваше. С пъшкане и сумтене двамата мъже нагласиха Томас на ръба. Затворените му очи бяха обърнати към Тереза. Макар да знаеше, че не може да я чуе, тя се опита да му заговори в ума си.

„Томас, това, което вършим, е правилно. Ще се видим от другата страна.“

Мъжете се наведоха и спуснаха Томас за ръцете докъдето можеха, след това го пуснаха. Тереза чу приглушения тропот от падането му върху стоманения под. След това отекна нов звук, този път от затръшването на вратите на Кутията. Като че поставяха печат върху съдбата на Томас, каквато и да бъде тя.