Джеймс Дашнър
Последният кандидат (71)

71

Поне двеста души бяха успели да се измъкнат от лабиринта. Томас си проправяше път през тълпата, опитвайки се да стигне предния край.

Скоро забеляза Бренда. Тя се хвърли към него, прегърна го и го целуна по бузата. С всяка частица на съществото си той жадуваше всичко вече да е свършило — да са в безопасност и да не се налага да продължават.

— Миньо ме накара да си тръгна — обясни тя. — Обеща ми, че той ще ти помогне, ако се наложи. Каза ми да изведа хората и че вие можете да се справите с онова чудовище. Трябваше да остана. Съжалявам.

— Аз му казах да постъпи така — каза Томас. — Направила си каквото трябваше. Единственото необходимо. Скоро ще се измъкнем.

— Тогава да побързаме. — Тя го оттласна леко от себе си.

— Добре. — Той стисна ръката й и се върна при Тереза, която вече си пробиваше път към началото на групата.

Коридорът бе дори по-тъмен отпреди. Светлините едва мъждукаха от тавана. Хората, които подминаваха, ги поглеждаха изплашено и нетърпеливо. Томас видя Пържитиган, който не каза нищо, само му отправи окуражаваща усмивка, която, както винаги, приличаше на самодоволно подхилкване. В далечината тътнежите не спираха да разтърсват комплекса. Експлозиите все още бяха на известно разстояние от тях, но Томас знаеше, че това няма да продължи дълго.

Когато двамата с Бренда стигнаха челото на групата, откриха, че хората са спрели при стълбите, неуверени какво да правят нататък.

— Трябва да се качим горе — рече Бренда.

Томас махна на всички да го последват и пое по стълбите.

Отказваше да се поддаде на умората. Четири стъпала, пет, шест. Спря на междинната площадка, пое си дъх и погледна назад, за да види дали вървят подире му. Бренда го преведе през врата, отвъд която започваше нов коридор, наляво, надясно и пак нагоре по стълби. Още един коридор и този път стълбище надолу. Машинално поставяше краката един пред друг. Можеше само да се надява, че председателят Пейдж не го е излъгала за равнотранспорта.

Някъде над тях отекна експлозия и разтърси цялата сграда до основи. Въздухът се изпълни с прах, от тавана върху им се посипаха дребни отломки. Стените пукаха застрашително. Най-сетне, след няколко секунди трусове, всичко се успокои.

Той се изравни с Бренда и я погледна, за да се увери, че не е пострадала.

— Всички наред ли са? — извика назад в коридора.

— Да! — отвърна нечий глас.

— Продължаваме нататък! Почти стигнахме! — Той се помоли мислено сградата да издържи поне още малко.

Томас, Бренда и тези, които ги следваха, стигнаха участъка от сградата, който бе отбелязан с кръгче на картата — ремонтното помещение. Избухнаха още няколко бомби, всяка една по-близо от предишната. Но не бяха достатъчно разрушителни, че да ги спрат, и сега почти бяха на мястото.

Ремонтната работилница бе разположена зад голямо складово помещение. Покрай стената в него бяха подредени метални шкафове и контейнери. Томас прекоси помещението и махна на другите да го последват. Искаше всички да се съберат, преди да минат през равнотранса. В дъното на склада имаше друга врата, която водеше към търсената от тях стая.

— Нека се съберат вътре — нареди той на Бренда и изтича при вратата. Ако председателят Пейдж ги бе излъгала за равнотранспорта или ако някой от ЗЛО или „Дясната ръка“ бе разбрал намерението им, с тях бе свършено.

Вратата водеше към малката работилница, натъпкана с маси, върху които бяха разхвърляни инструменти, метални отпадъци и машинни части. Отсрещната стена бе закрита от провесено парче плат. Томас изтича и го дръпна. Отзад имаше тъмносив участък от стената, обрамчен в сребриста рамка, а до него бе пултът за управление.

Равнотранспортът.

Председателят не ги бе излъгала.

Томас едва не се разсмя от облекчение. Самият водач на ЗЛО им помагаше.

Освен ако… той осъзна, че му оставаше да разбере още едно нещо. Трябваше да го провери сам, преди да бъде сигурен, че може да прати останалите. Томас си пое бавно дъх. Сега бе мигът.

Той вдигна крак и прекрачи през блещукащата преграда на равнотранспорта. И се озова в дървена барака с широко разтворена врата. Отвъд нея имаше… зеленина. Много зеленина. Трева, дървета, цветя, храсти. Това му стигаше.

Той се върна обратно и пристъпи развълнуван в ремонтната работилница. Бяха успели — още малко и ще са в безопасност. Върна се тичешком в склада.

— Хайде! — извика. — Всички да влизат в стаята. Проверих — равнотранспортът работи!

Нова експлозия разтресе стените и накара металните инструменти да зазвънтят. Прах и мазилка се посипаха от тавана.

— По-бързо! — повтори той.

Тереза вече насочваше хората. Той остана до вратата и когато първата жена прекрачи прага, хвана ръката й и я отведе при сивата стена на равнотранспорта.

— Знаеш какво е това, нали? — попита.

Тя кимна, опитвайки се да овладее нетърпението си да прекрачи в рамката и да се махне оттук.

— Виждала съм и друг път такива.

— Тогава да разчитам ли, че ще останеш тук и ще помогнеш на другите да го използват?

Жената се подвоуми, сетне кимна.

— Не се безпокой — рече й Томас. — Просто остани, докато можеш.

Веднага щом тя се съгласи, той хукна обратно през вратата.

Отвън вече се бяха скупчили.

— Нататък! — посочи им Томас. — Освободете място за други!

Той се запромъква през тълпата назад към склада. Хората вече се подреждаха в редица. В дъното на тълпата забеляза Миньо, Бренда, Хорхе, Тереза, Арис, Пържитиган и няколко момичета от група Б. Томас се приближи към тях.

— Дано не се бавят много там — сподели опасенията си Миньо. — Защото взривовете се приближават.

— Скоро всичко наоколо ще рухне — добави Гали.

Томас погледна тавана, сякаш очакваше да се стовари на главите им.

— Зная. Казах им да побързат. Само още малко и ще се из…

— Я, какво става тук? — извика един глас от дъното на склада.

Хората наоколо изпъшкаха и Томас се обърна да види кой е произнесъл тези думи. Плъха тъкмо бе влязъл през вратата, и не беше сам. Беше заобиколен от охрана. Томас преброи общо седем пазачи от ЗЛО, което означаваше, че той и приятелите му имат числено превъзходство.

Джансън спря и сви ръце на фуния, за да го чуват въпреки експлозиите.

— Странно място да се криете, когато всичко се руши!

Нови парчета мазилка се посипаха от тавана.

— Нали знаеш какво има тук? — отвърна също на висок глас Томас. — Но вече е късно, почти свършихме.

Джансън извади дългия нож, с който го бе заплашил отвън, и го размаха. Сякаш по команда останалите от хората му извадиха подобни оръжия.

— Е, ще успеем да спасим поне неколцина от вас — захили се Джансън. — Изглежда, пред нас са тъкмо най-силните и най-умните. А между тях и Последният ни кандидат! Този, който най-много ни трябва, ала отказва да ни сътрудничи!

Томас и приятелите му бяха застанали в редица пред смаляващата се опашка. Оглеждаха пода за предмети, които могат да използват като оръжия — тръби, метални инструменти, дори назъбения край на решетка. Томас забеляза дебело парче кабел, завършващо с щръкнали метални жици, почти толкова опасно, колкото и копие. Сграбчи го, когато поредната експлозия разтърси помещението и един метален шкаф се стовари с трясък на пода.

— Не бях виждал толкова страховита група бандюги! — подхвърли Плъха с подигравателна усмивка. — Трябва да призная, че здравата ме изплашихте!

— Затвори си плювалника и да приключваме — кресна му Миньо.

Джансън втренчи хладен, почти лишен от разум поглед в момчетата.

— С удоволствие — заяви той.

Томас гореше от желание да се нахвърли върху хората от ЗЛО заради всичките страхове и страдания, които му бяха причинили.

— Давайте! — извика той.

Двете групи пристъпиха една срещу друга, но виковете им бяха заглушени от внезапните взривове, които разтърсиха сградата.