Джеймс Дашнър
Последният кандидат (6)

6

В помещението се възцари тишина, нарушавана единствено от бръмченето на машината и тихото писукане на индикаторите. Томас знаеше, че е от тези с имунитет — поне така му беше казал Плъха, — но нямаше представа кои от другите са като него. В душата му отново се пробуди предишният задушаващ страх.

— За правилното провеждане на един експеримент — обясняваше Плъха — ние се нуждаем от контролна група. Направихме всичко по силите си да ви опазим колкото се може по-дълго от вируса. Но той се пренася по въздушен път и е силно заразен.

Мъжът млъкна и огледа присъстващите.

— Просто ни кажи — ядоса се Нют. — И без това вече всички смятахме, че сме болни. Няма да ни разбиеш сърцата.

— Така е — добави Соня. — Прекрати драмата и казвай.

Томас забеляза, че Тереза се е промъкнала до него. Дали и на нея вече й бяха казали? Предполагаше, че и тя като него има имунитет — инак ЗЛО не би ги избрала за техните особени роли.

Плъха се покашля.

— Добре тогава. Повечето от вас имат имунитет и ни помогнаха да съберем безценна информация. Само двама от вас за момента се смятат за подходящи кандидати, но ще стигнем до това по-късно. Да преминем към списъка. Изброените по-долу не са с имунитет: Нют…

Нещо прободе Томас в сърцето. Той се наведе рязко и втренчи поглед в пода. Плъха извика още няколко имена, нито едно от които не бе познато на Томас, и той едва ги чу заради нарастващия шум в ушите и бръмченето в главата. Остана изненадан от собствената си реакция, не си бе давал сметка колко много значи за него Нют, докато не чу името му начело на списъка. Сетне си спомни нещо — по-рано Плъха бе казал, че контролните образци са като лепило, което слепва събраната информация, прави я разбираема и подлежаща на анализиране.

Лепилото. Нали така бяха нарекли Нют — татуировката, която и сега чернееше на кожата му като белег.

— Томи, стегни се.

Томас вдигна глава и видя, че Нют стои пред него, скръстил ръце и с измъчена усмивка на лицето.

— Да се стегна? Този сбръчканяк току-що заяви, че нямаш имунитет към изблика. Как можеш да…

— Не се страхувам от проклетия изблик, човече. Никога не съм вярвал, че ще доживея да стигна до това място — пък и едва ли ще го наречеш живот.

Томас не знаеше дали Нют говори сериозно, или просто се опитва да му вдъхне кураж. Но усмивката му го накара на свой ред да се усмихне.

— Щом нямаш нищо против бавно да губиш разсъдък, докато започнеш да се храниш с малки деца, предполагам, че няма да плачем за теб.

Никога досега не му се бе струвало, че говори по-фалшиво.

— Разбрано — отвърна Нют, ала усмивката изчезна от лицето му.

Томас едва сега насочи вниманието си към останалите в помещението. Един от езерните — хлапе на име Джаксън, когото не познаваше много добре — гледаше с изцъклен и невиждащ поглед към стената, друг се опитваше да скрие сълзите си. Едно от момичетата от група Б беше със зачервени, подпухнали очи, няколко нейни приятелки я бяха наобиколили и се опитваха да я утешат.

— Исках да приключим с това — заяви Плъха. — Най-вече за да ви кажа, да ви напомня, че смисълът на тази операция е да бъде открито лечение за болестта. Повечето от тези, които нямат имунитет, са в ранен стадий на изблика и съм уверен, че ще успеем да се погрижим за тях, преди болестта да напредне. Но изпитанията изискваха вашето участие.

— Ами ако не успеете да откриете лекарство? — попита Миньо.

Плъха не му обърна внимание. Той приближи едно от леглата, протегна се и положи ръка на металното устройство, което висеше от тавана.

— Това е нещо, с което много се гордеем — истинско постижение на медицинската и инженерната мисъл. Нарича се ретрактор и осъществява тази процедура. Поставя се върху лицето — но ви обещавам, че ще изглеждате все така красиви и когато всичко приключи. От него ще се протегнат малки жички и ще проникнат в ушните ви канали. Оттам те ще извлекат машинките, поставени в мозъка ви. Нашите лекари и сестри ще ви дадат успокоително, за да можете да изтърпите процедурата.

Той млъкна и огледа помещението.

— Ще изпаднете в състояние, наподобяващо транс, и докато нервите ви се възстановяват, вашите спомени ще се върнат по начин, сходен на този при един процес, който в лабиринта наричахте Промяната. Но ви уверявам, няма да е толкова неприятно. Цялата процедура целеше да се стимулират определени модели на поведение в ума ви. Разполагаме с няколко помещения, подобни на това, и с цял екип лекари и сестри. Сигурен съм, че имате милион въпроси, но повечето от тях ще намерят отговори във вашите спомени, затова ще изчакаме да мине процедурата, преди да си поиграем на въпроси и отговори.

Плъха направи кратка пауза, преди да приключи:

— Дайте ми само няколко минути, за да се уверя, че медицинските екипи са готови. После ще ви отговоря на всички запитвания.

Той прекоси стаята, като шумолеше тихо с белите си панталони, и изчезна зад първата стоманена врата, като я затвори след себе си. Едва тогава в помещението избухнаха множество развълнувани гласове.

Тереза се приближи до Томас и Миньо се озова зад нея. Той се наведе, за да може да го чуе над общата глъчка.

— Вие двамата помните повече, отколкото всички останали. Тереза, никога не съм го пазил в тайна — не те харесвам. Но въпреки това бих искал да чуя какво мислиш.

Томас бе не по-малко любопитен да узнае мнението на Тереза. Една малка част от съзнанието му все още се надяваше да я чуе как говори срещу ЗЛО.

— Трябва да го направим — заяви тя и думите й не го изненадаха. Надеждата му умря завинаги. — Струва ми се, че така ще постъпим правилно. Трябва да си върнем спомените, за да знаем как да продължим нататък. И да решим с какво да продължим.

Томас я гледаше все така объркан.

— Тереза, зная, че не си глупачка. Но освен това съм наясно, че обичаш ЗЛО. Не съм сигурен какво си намислила, но не бих приел решението ти.

— Аз също — присъедини се Миньо. — Човече, те могат да ни манипулират, да си играят с умовете ни! Как да сме сигурни, че ни връщат нашите спомени, а не ни набутват нечии други?

Тереза въздъхна.

— Вие двамата пропускате най-важното! Ако те могат да ни контролират, ако могат да правят каквото поискат с нас, защо им е целият този театър с правото на избор? Склонна съм да повярвам, че ще измъкнат от мозъците ни тъкмо тая джаджа, с която са ни контролирали.

— Никога не съм ти вярвал — озъби се Миньо и поклати глава. — Нито пък на тях. Аз съм с Томас.

— Ами Арис? — Нют бе мълчал досега и Томас не бе забелязал, че двамата с Пържитиган са се приближили. — Не казахте ли, че е бил с вас, преди да дойдете в лабиринта? Той какво мисли?

Томас огледа стаята и го откри да разговаря с няколко момичета от група Б. Навърташе се край тях, откакто Томас се бе появил, в което имаше логика — Арис бе преминал през лабиринтните изпитания с тази група. Но Томас не можеше да прости на момчето, че бе помогнало на Тереза в Обгорените земи, като го примами в онази кухина в планините и го накара да влезе вътре.

— Аз ще го попитам — обяви Тереза.

Томас и приятелите му я изпратиха с погледи, тя доближи другата група и си зашепна с тях.

— Мразя тази кокошка — рече накрая Миньо.

— Хайде де, не е чак толкова лоша — възрази Пържитиган.

Миньо завъртя очи.

— Ако тя реши да го прави, аз съм против.

— Аз също — присъедини се Нют. — Аз по всяка вероятност съм заразен с изблика, така че имам какво да губя в сравнение с повечето от останалите. Но въпреки това няма да се подлъжа на номерата им.

Томас вече бе взел решение.

— Нека само да чуем какво ще ни каже тя. Ето я — идва.

Разговорът й с Арис се оказа кратък.

— По-решителни са от нас. Те всички са за.

— Какво пък, значи е ясно — заяви Миньо. — Щом Арис и Тереза са за, аз съм против.

Томас не би могъл да го каже по-добре. Всички инстинкти му подсказваха, че Миньо е прав, но не бързаше да изрази мнението си на глас. Вместо това се взираше в лицето на Тереза. Тя се обърна и го погледна. Поглед, който познаваше добре. Тереза очакваше да застане до нея. Само че сега той изпитваше подозрение. Защо й е нужно да ги убеждава?

Томас продължи да я гледа безизразно, докато лицето на Тереза не помръкна.

— Както желаеш. — Тя поклати глава, обърна се и се отдалечи.

Въпреки всичко случило се, сърцето на Томас трепна, докато тя прекосяваше стаята.

— Ах, човече — обади се Пържитиган и го сръга с лакът. — Не можем да им позволим да лепят тия неща на лицата ни. Кълна се, да можех да се върна в кухничката ми в Чифлика, няма да има по-щастлив човек от мен!

— Забрави ли скръбниците? — попита Нют.

Пържитиган помисли, преди да отговори.

— Какво пък, те никога не са ми се пречкали в кухнята, нали?

— Да, но ще трябва да ти намерим ново място, където да готвиш — подхвърли Нют, улови Томас и Миньо за ръцете и ги дръпна настрани. — Наслушах се на глупави аргументи. Няма да легна на някое от тези легла.

Миньо се пресегна и го стисна за рамото.

— Нито пък аз.

— С вас съм — добави Томас. След това най-сетне даде израз на нещо, което бе набирало сила в него от седмици: — Ще се навъртаме наоколо и ще се преструваме, че играем тяхната игра. Но веднага щом се открие възможност, ще си пробием, ако трябва със сила, път навън.