Джеймс Дашнър
Последният кандидат (58)

58

Томас се озова в приемна с няколко дивана и столове, подредени пред голямо празно бюро. Мебелите бяха ярки и разноцветни, но това не променяше мрачната атмосфера на мястото.

— Най-добре да се отбием за малко до моя кабинет — махна Джансън към коридора, започващ вдясно от приемната. Двамата се отправиха нататък. — Ужасно съжаляваме за това, което стана в Денвър. Жалко е да се изгуби цял един град с подобен потенциал. Но това е още една причина да побързаме с успешното завършване на нашия проект.

— Какво трябва да се направи? — попита Томас.

— Ще го обсъдим в моя кабинет. Там е и водещият ни екип.

Приборът, скътан на дъното на раницата, тежеше като воденичен камък в мислите на Томас. По някакъв начин трябваше да го извади и заложи, за да даде начало на операцията.

— Ами добре — съгласи се той. — Може ли преди това да се отбия в тоалетната? — Това бе първото, което му хрумна. И единственият сигурен начин да остане за малко насаме.

— Има една малко по-нататък — посочи Плъха.

Свиха зад ъгъла и продължиха по още по-тъмен коридор, който водеше към мъжката тоалетна.

— Ще чакам отвън. — Джансън кимна към вратата.

Томас влезе вътре, без да отговори. Извади прибора от раницата и се огледа. Над умивалника имаше дървено шкафче за тоалетни принадлежности и горният му рафт бе с капак, зад който Томас можеше да прикрие устройството. Томас пусна водата от чешмата, после активира устройството, като трепна при тихия звук, който издаде, и го нагласи в шкафчето. Изсуши си ръцете и се опита да се успокои.

После излезе в коридора.

— Свърши ли? — попита Джансън, неприятно учтив.

— Свърших — отвърна Томас.

Те продължиха нататък и подминаха няколко портрета на председателя Пейдж, същите като на плакатите, разлепени по улиците на Денвър.

— Ще се срещна ли някога с председателя? — попита Томас, разглеждайки жената от снимката с любопитство.

— Председателят Пейдж е много заета — обясни Джансън. — Не забравяй, Томас, съставянето на модела и откриването на лечение са едва началото. Все още организираме снабдяването на населението — хората ни работят неуморно над това.

— Какво те кара да мислиш, че ще се получи? И защо точно аз?

Джансън го изгледа с усмивка.

— Зная го, Томас. Вярвам с всяка частица на съществото си. И ти обещавам, че ще получиш благодарността, която заслужаваш.

Кой знае защо в този миг Томас се сети за Нют.

— Не искам никаква благодарност.

— Ето че стигнахме — заяви мъжът, сякаш не бе чул думите му.

Спряха пред врата без надпис и Плъха го пусна вътре. Двама души — мъж и жена — седяха пред бюро. Томас не ги познаваше.

Жената носеше тъмен костюм, имаше дълга червена коса, на носа й бяха закрепени очила с елегантни рамки. Мъжът бе плешив, кокалест и мършав, облечен в зелен комбинезон.

— Това са моите помощници — представи ги Джансън, докато се настаняваше зад бюрото. — Доктор Райт — посочи той жената — е нашият водещ психолог, и доктор Кристенсън, който е лекар. Имаме доста неща да обсъдим, така че моля да ме извиниш за краткото представяне.

— Защо аз съм Последният кандидат? — попита Томас, без да изчаква продължението.

Джансън се понадигна и се зае безцелно да подрежда предметите по бюрото, преди да седне отново и да положи ръце в скута.

— Чудесен въпрос. Разполагахме едва с шепа — извини ме за термина — от образци, подходящи да изпълнят тази функция. В последно време тази групичка се смали до теб и Тереза. Но тя притежава способност да изпълнява заповеди, каквато на теб ти липсва. Твоята наклонност към свободно мислене бе причината да се спрем на теб като Последен кандидат.

„Бунтовник докрай“ — помисли си огорчено Томас. Опитите му да се възпротиви на системата в края на краищата се оказаха точно това, от което тя имаше нужда. Всяка частица от гнева му бе насочена към хората, седящи срещу него. Към Плъха. За Томас Джансън се бе превърнал в олицетворение на всичко, което представляваше ЗЛО.

— Хайде да приключваме по-скоро с това — рече той. Опитваше се да се овладее, но почти чуваше гневните нотки в гласа си.

Джансън замръзна.

— Малко търпение, моля. Няма да отнеме много. Не забравяй, че съставянето на модела за поведение в гибелната зона е деликатна операция. Говорим за ума ти и най-малката грешка в интерпретацията на мислите и възприятията ти може да направи безполезни проучванията ни.

— Така е — потвърди доктор Райт и затъкна един кичур зад ухото си. — Зная, че доктор Джансън ти е обяснил колко е важно да се върнеш при нас, и ние се радваме, че взе правилното решение. — Гласът й бе мек и приятен, издаваше висока интелигентност.

Доктор Кристенсън се покашля и заговори с тънък, напрегнат гласец. Томас почти веднага изпита неприязън към него.

— Не зная как би могъл да вземеш друго решение. Този свят е на прага на всеобща катастрофа и ти можеш да го спасиш.

— Така твърдите вие — отбеляза хладно Томас.

— Именно — намеси се Джансън. — Така твърдим ние. Всичко е готово. Но има още нещо, което трябва да ти кажем, за да можеш да разбереш решението, което вече си взел.

— И аз искам да попитам още нещо — каза Томас. — Смисълът на тези ваши променливи не беше ли да ме държите в неведение? Или смятате да ме хвърлите в някоя клетка с горили? Да ме накарате да прекося минно поле? Да ме метнете в океана, за да видите дали ще доплувам обратно до брега?

— Просто му кажи останалото — тросна се доктор Кристенсън.

— Останалото? — учуди се Томас.

— Да, Томас — кимна с въздишка Джансън. — Останалото. След всички изпитания, след всички проучвания, след цялата събрана и анализирана информация, след променливите, през които те накарахме да преминеш, теб и твоите приятели, се стигна до този последен етап.

Томас мълчеше. Усещаше, че гърдите му са се стегнали от напрежение, и същевременно изпитваше желанието да не чуе какво ще последва.

Джансън се наклони напред и опря лакти на бюрото, с мрачно и сериозно изражение.

— Едно последно нещо.

— И какво е то?

— Томас, трябва ни твоят мозък.