Джеймс Дашнър
Последният кандидат (5)

5

Томас го погледна слисано. Сетне отиде да седне до Миньо, като му се струваше, че светът около него се върти.

След толкова много напразни усилия да си припомни предишния живот, семейството и детството — дори какво е правил в деня, преди да се пробуди в лабиринта — мисълта, че всичко ще му бъде върнато, му се струваше почти невероятна. Ала докато привикваше с нея, изведнъж осъзна още нещо. Тази идея вече не му изглеждаше толкова примамлива. В главата му се прокрадна още една мисъл — всичко това бе някак твърде лесно.

Плъха се покашля.

— Както бяхте осведомени в срещите ви на четири очи, изпитанията са приключили за всеки от вас. Веднага щом спомените ви бъдат възстановени, мисля, че всички ще ми повярвате и ще можем да продължим напред. Всеки от вас получи нужната информация за изблика и за целите на изпитанията. Ние сме много близо до изготвяне модела на гибелната зона. Това, от което се нуждаем — за да изясним в подробности вече наученото, — ще бъде постигнато с вашето доброволно съдействие. Така че, поздравления.

— Би трябвало да сляза долу и да ти разбия сбръчкания нос — обади се Миньо. Гласът му бе невероятно спокоен, като се има предвид казаното. — Писна ми да се държите сякаш всичко е в реда на нещата, когато половината от другарите ни загинаха.

— С радост ще ти помогна да го ступаме тоя! — присъедини се към него Нют.

Съдейки по гнева в гласа му, той очевидно бе преживял ужасни неща през време на третия етап.

Плъха завъртя с досада очи и въздъхна.

— Първо, всеки от вас беше предупреден за последствията, в случай че прояви към мен агресия. Бъдете сигурни, че ви държим под постоянно наблюдение. Второ, съжалявам за дадените от вас жертви, но в края на краищата те ще се окажат ползотворни. Това, което ме безпокои обаче, е неспособността ви да разберете какво е заложено тук. Говорим за оцеляването на човешката раса.

Миньо пое рязко въздух, сякаш възнамеряваше да отвърне, но този път се сдържа.

Томас знаеше, че колкото и правдиво да звучат думите на Плъха, той отново е способен на измама. Че всичко може да е поредният трик. Ала нямаше никаква полза да се карат с него — с думи или с юмруци. В този момент се нуждаеха единствено от търпение.

— Хайде да се успокоим всички — предложи той. — И да го изслушаме.

Пържитиган заговори тъкмо Когато Плъха се готвеше да продължи:

— Защо трябва да ви вярваме, бе хора? За онова там… как се казваше, заличителя? След всичко, което ни сторихте, на нас и на нашите другари, да ви повярваме, че ще го премахнете? Аз не ви вярвам. А и честно казано, предпочитам да си остана в неведение.

— ЗЛО е добро — обади се Тереза, сякаш говореше на себе си.

— Какво? — попита Пържитиган. Всички се извърнаха към нея.

— ЗЛО е добро — повтори тя малко по-силно и се завъртя така, че да е с лице към всички. — От всички неща, които бих могла да напиша на ръката си, когато се събудих от комата, бях избрала тези три думи. Затова предлагам да млъкнете и да изслушате какво ще ви каже човекът. Можем да разберем случилото се едва когато ни върнат спомените.

— Съгласен съм! — провикна се Арис, малко по-силно, отколкото беше необходимо.

Томас замълча, ала в помещението бяха избухнали спорове. Най-вече между езерните, които бяха на страната на Пържитиган, и членовете на група Б, които пък подкрепяха Тереза. Едва ли можеше да има по-неподходящо време за разправии и борба за надмощие.

— Тишина! — провикна се Плъха и удари с юмрук по катедрата. Той почака, докато спорещите се усмирят, и продължи: — Вижте, никой няма да ви вини за недоверието, което проявявате. Вие бяхте подложени на нечовешки терзания, пред очите ви умираха ваши приятели, преживяхте ужаси в най-чистата им форма. Но ви обещавам, че когато всичко бъде обяснено, няма да погледнете назад…

— Ами ако не искаме? — провикна се Пържитиган. — Ако не искаме да ни връщате спомените?

Томас извърна облекчен поглед към своя приятел. Беше изразил и неговото желание.

Плъха въздъхна.

— Искате го, защото не се интересувате от спомените или защото не ни вярвате?

— О, има поне сто причини да не ви вярваме — отвърна троснато Пържитиган.

— Не си ли давате сметка, че ако искахме да ви сторим нещо, каквото и да било, вече да сме го направили? — Мъжът изгледа присъстващите. — Щом не желаеш да ти премахнем заличителя — твоя воля. Но не бива да се изказваш от името на останалите.

Дали това бе предложение, или блъф? Томас не можеше да определи по тона на мъжа.

В залата отново се възцари тишина и преди някой да успее да заговори, Плъха слезе от подиума и се отправи към вратата. Когато я стигна, спря и отново се обърна към тях.

— Наистина ли искате да прекарате остатъка от живота си без спомени за родителите си? За семействата и приятелите? Да си възвърнете поне малкото хубави мигове, които сте преживели? Какво пък, вие решавате. Но може никога вече да не получите тази възможност.

Томас се колебаеше. Вярно, че жадуваше да си припомни своето семейство. Много пъти бе мислил за това. Но той вече добре познаваше ЗЛО. И не смяташе да им позволи да го примамят в поредната клопка. Беше готов да се бие на живот и смърт, преди да разреши на тези хора отново да бърникат в ума му. Как би могъл да им повярва, че ще му върнат истинските спомени?

Имаше и нещо друго, което го безпокоеше — краткотрайното прозрение, което изпита, когато Плъха обяви, че ЗЛО ще им премахне заличителите. Ако всичко, което те твърдяха, че е истина, се окажеше истина, не знаеше дали е готов да приеме своето минало. Едва ли би могъл да разбере човека, който е бил по-рано. И още по-малко да го хареса.

Томас наблюдаваше как Плъха отваря вратата и излиза. Веднага щом той напусна залата, Томас се наведе към Миньо и Нют, за да могат само те да го чуват.

— Няма начин да го направим. Няма начин.

Миньо го стисна за рамото.

— Амин. Дори и да вярвах на тия сбръчканяци, защо ми е да си спомням? Виж какво направиха с Бен и Алби.

Нют кимна.

— Но трябва час по-скоро да предприемем нещо. И когато дойде това време, смятам да халосам няколко глави, най-вече за да се почувствам по-добре.

Томас се съгласи, но си даваше сметка, че трябва да бъдат предпазливи.

— Не бързайте толкова — предупреди ги той. — Не можем да си позволим да прецакаме всичко. Трябва да изчакаме най-подходящия момент. — Беше толкова отдавна, че Томас се изненада, когато внезапно почувства как у него отново се пробужда предишната решителност. Ето че пак бе сред приятели и изпитанията бяха приключили завинаги. По един или друг начин те повече нямаше да вършат каквото им нареди ЗЛО.

Тримата се изправиха и се приближиха до вратата. Томас протегна ръка към дръжката, но се спря. Това, което чу, накара сърцето му да се свие мъчително. Останалите от групата все още разговаряха, но повечето от тях държаха да им върнат спомените.

 

 

Плъха чакаше отвън пред залата. Той ги поведе по лишения от прозорци коридор, докато накрая стигнаха масивна стоманена врата. Беше снабдена със солидна заключваща система и изглеждаше изолирана херметически от външната среда. Човекът с белия костюм опря електронна карта непосредствено до ключалката и след няколко изщраквания тежкото резе се отмести със звук, който напомни на Томас за вратите на Езерото.

Следваше втора врата, след което групата се озова в малко преддверие, където Плъха затвори вратата зад тях със същата карта и отключи тази отпред. От другата страна имаше голяма стая, която не се отличаваше с нищо особено — същият облицован с плочки под и бежови стени. Множество отделения и шкафове. И няколко легла до задната стена, над всяко от които висеше страховито съоръжение от блестящ метал и пластмаса, наподобяващо маска. Томас не можеше да си представи, че някой ще допусне да му опрат подобно нещо в лицето.

Плъха махна към леглата.

— Тук ще премахнем заличителя от умовете ви — обясни той. — Не се безпокойте, знам, че тези устройства ви плашат, но процедурата няма да е толкова мъчителна, колкото си мислите.

— Няма да е толкова мъчителна? — повтори Пържитиган. — Това не ми харесва. Значи все пак ще боли, така ли?

— Разбира се, ще изпитате дребни неудобства — това все пак е хирургична процедура. — Мъжът в бяло застана до голямата машина отляво на леглата. По нея блещукаха десетина лампички. — Ще премахнем едно миниатюрно устройство от онази част на мозъците ви, която е заделена за дълготрайната памет. Но обещавам ви, не е толкова страшно, колкото звучи. — Той се зае да натиска копчетата и бръмченето в помещението се усили.

— Почакайте малко — спря го Тереза. — Това означава ли, че ще бъде премахнато онова, което ви позволяваше да ни държите под свой контрол?

В съзнанието на Томас изникна образът на Тереза пред онази колиба в Обгорените земи. И Алби, който се гърчеше на леглото в Чифлика. И Гали, докато убива Чък. Те всички са били под контрола на ЗЛО. За един кратък миг Томас се усъмни в решението си — нима бе съгласен отново да се остави в техни ръце? Да ги остави да бърникат в мозъка му? Но после съмненията му се разсеяха. Сега не бе моментът да се поддава на своята недоверчивост.

Тереза продължи:

— И какво ще кажете… — млъкна и погледна Томас.

Той знаеше за какво мисли тя. За способността им да разговарят телепатично. Както и за странното усещане, което я придружаваше — усещането, че са съединени, сякаш умът им е едно. Томас внезапно хареса идеята да се раздели с това завинаги. Може би скоро щеше да изчезне и празнотата от липсата на Тереза.

Тя се съвзе и продължи:

— И всичко ли ще бъде извадено? Всичко?

Плъха кимна.

— Всичко, освен малкото устройство, което ни помага да картографираме модела на гибелната зона. Не е необходимо да го изричаш, защото го чета в очите ти — вече няма да можете — ти, Томас или Арис, да правите дребните си номера. Изключихме го временно, но сега ще го премахнем окончателно. Заедно с това ще ви върнем дълготрайната памет и няма да можем да манипулираме умовете ви. Така че това е пакетна сделка. Приемате или отказвате.

Останалите в помещението си зашепнаха развълнувано. През главите им минаваха милион неща. Имаше толкова много работи, за които да помислят, толкова много усложнения. Толкова много причини да се сърдят на ЗЛО. Но хората от групата, изглежда, бяха поизгубили предишния си борбен дух и сега той бе заменен от нетърпението да се приключи веднъж завинаги.

— Ще ни бъркат в мозъците! — провикна се Пържитиган. — Разбрахте ли? Ще бъркат вътре.

В отговор се чуха само изплашени въздишки.

— Добре, мисля, че сме готови — обяви Плъха. — Но едно последно уточнение. Искам да ви го кажа, преди да ви върна спомените. По-добре да го чуете сега от мен, отколкото… да си припомните изпитанията.

— За какво говорите? — попита го Хариет.

Плъха скръсти ръце на гърба с мрачно изражение.

— Някои от вас притежават имунитет към изблика. Но… не всички. Сега ще ви прочета списъка — ако обичате, постарайте се да го приемете спокойно.