Джеймс Дашнър
Последният кандидат (41)

41

Мина известно време, преди Томас и Миньо да се съвземат и да се върнат в каюткомпанията. Бренда помагаше на Хорхе в пилотската.

Сега, когато имаше повече време да обмисли случилото се, Томас се почувства все едно върху него е паднала канара. Откакто бе попаднал в лабиринта, Нют бе неизменно негов спътник. Томас не си бе дал сметка колко близък приятел му е станал. До този момент. Болеше го от загубата.

Опита се да си припомни, че Нют не е мъртъв. Но от това му стана още по-зле. Не беше паднал в някоя пропаст, ала бе заобиколен от кръвожадни побърканяци. Мисълта, че никога вече няма да го види, му се стори непоносима.

Миньо най-сетне заговори с безжизнен глас:

— Защо го направи? Защо не поиска да се върне с нас? Защо насочи оръжието си към мен?

— Никога не би натиснал спусъка — отвърна Томас, макар да се съмняваше.

Миньо поклати глава.

— Видя очите му, когато се промениха. Истинско безумие. Щеше да ме изпържи, ако продължавах да настоявам. Той е луд, човече. Разхлопала му се е дъската и това е.

— Може би е за добро.

— Я повтори? — изгледа го ядно Миньо.

— Може би, когато изгубят разсъдък, те вече не са същите личности. Може би Нют вече го няма и следователно не разбира какво става с него. Така че той не изпитва страдание всъщност.

Миньо сякаш бе готов да се нахвърли върху него.

— Добър опит, нещастнико, но не ти вярвам. Мисля, че ще остане достатъчно от него, за да крещи отвътре, докато едновременно страда и потъва в безумието. Това ще е истинско мъчение — като да те заровят жив.

Картината се мярна за миг пред очите на Томас и той изгуби охота да разговаря. Остана да седи, загледан в пода, докато бергът не се приземи с леко сътресение на денвърското летище.

Томас разтърка лице.

— Май се върнахме.

— Знаеш ли, струва ми се, че започвам да разбирам ЗЛО — подхвърли замислено Миньо. — След като видях отблизо очите на Нют. Видях безумието в тях. Това не е човекът, когото познавах от доста време. Виждал съм много мои приятели да умират, но не мога да си представя нещо по-страшно. Избликът, човече. Ако можем да намерим лек за него…

Той не довърши изречението, но Томас знаеше какво си мисли. Затвори очи и поклати глава. Нищо в този живот не бе само черно или само бяло. И никога не е било.

Хорхе и Бренда се присъединиха към тях.

— Съжалявам — прошепна Бренда.

Миньо изръмжа нещо, Томас кимна и я изгледа продължително, опитвайки се да й внуши с поглед колко зле се чувства. Хорхе приседна до тях, увесил нос.

Бренда се покашля.

— Зная, че ви е тежко, но трябва да обсъдим плановете си.

Миньо скочи внезапно и я посочи с пръст.

— Говори си каквото искаш, госпожице. Но ние току-що зарязахме нашия приятел в лапите на банда побъркани типове. — Той излезе разгневен от каюткомпанията.

Бренда извърна очи към Томас. Той сви рамене.

— Няма нищо. Познават се с Нют от две години. Откакто е дошъл в лабиринта. Ще му е нужно известно време.

— Всички сме потресени, мучачо — обади се Хорхе. — Може би трябва да си починем няколко дни. Да обмислим станалото.

— Аха — въздъхна Томас.

Бренда се наведе към него и го стисна за ръката.

— Ще измислим нещо.

— Има само едно място, откъдето можем да започнем — подхвърли Томас. — При Гали.

— Може и да си прав. — Тя отново го стисна за ръката, сетне се изправи. — Хайде, Хорхе. Да идем да направим нещо за ядене.

Двамата оставиха Томас насаме с мъката му.

След една потискаща вечеря, по време на която никой не проговори, ако се изключеха няколко безсмислени думи, четиримата се разделиха. Томас не можеше да спре да мисли за Нют, докато се скиташе безцелно из берга. Сърцето му се свиваше, когато си представяше в какво се е превърнал животът му, колкото и малко от него да му остава.

Бележката.

Той се сепна, огледа се объркано, сетне изтича в тоалетната и заключи вратата. Бележката! В хаоса на побърканяшкия дворец напълно бе забравил за нея. Нют бе казал, че ще разбере, когато дойде моментът да я прочете. Трябваше да го стори, преди да го изостави на онова отвратително място. Ако моментът не е бил подходящ тогава, то кога ли би бил?

Той извади плика от джоба си, разкъса го и извади бележката. Меката светлина над огледалото я озари с топло сияние. Бяха две кратки изречения.

Убий ме. Ако някога си бил мой приятел, убий ме.

Томас я четеше отново и отново, сякаш думите биха могли да се променят. Самата мисъл, че приятелят му сякаш е знаел какво ще му се случи, го караше да се чувства ужасно. Той си спомни колко разгневен бе Нют, когато го откриха в боулинга. Просто е искал да се спаси от неизбежната участ да стане побърканяк.

А Томас не бе изпълнил молбата му.