Джеймс Дашнър
Последният кандидат (37)

37

Думите му боднаха Томас право в сърцето. Представяше си как се е почувствал Миньо.

— Покажете ни къде е — настоя неговият приятел.

Пазачът вдигна ръце.

— Не чухте ли какво ви казах?

— Не си си свършил работата — настоя Томас. Беше готов да подкрепя Миньо докрай. Нямаше значение какво е казал Нют — щом са дошли тук, трябва да говорят с него.

По-ниският пазач поклати енергично глава.

— Няма начин. Поискахте да ви намерим приятеля и ние го направихме. Дайте ни парите.

— Да го виждате наблизо? — попита Хорхе. — Никой няма да получи и цент, докато не се съберем всичките.

Бренда не каза нищо, само се изправи решително до Хорхе и кимна. Томас почувства облекчение, че всички са на едно мнение въпреки посланието, пратено им от Нют.

Двамата пазачи не изглеждаха никак доволни. Те си зашепнаха, явно спореха за нещо.

— Ей! — подкани ги Миньо. — Ако си искате парите, да вървим по-скоро!

— Добре — рече накрая мустакатият. Партньорът му имаше изплашен вид. — Последвайте ни.

Двамата се обърнаха и поеха в посоката, от която дойдоха. Миньо пръв ги последва, сетне и другите. Докато навлизаха в централната част, Томас си мислеше, че нещата едва ли могат да станат по-зле. Но се оказа, че греши. Тук постройките бяха още по-порутени, улиците — по-мръсни. Видя няколко души да лежат по тротоарите, подпрели глави на торби с парцали. Бяха извърнали празни погледи към небето и очевидно бяха под въздействието на блаженството.

Пазачите вървяха отпред, въртейки оръжия наляво и надясно. По някое време се разминаха с мъж, облечен в дрипи, със сплъстена от мръсотия коса и кожа, покрита с яркочервен обрив. Той се нахвърли върху един от проснатите на земята юноши и се зае да го рита.

Томас спря, колебаейки се дали да не се притече на помощ.

— Дори не си го помисляй — предупреди го ниският пазач, преди Томас да успее да произнесе и една дума. — Продължавай!

— Но не е ли ваша работа да…

— Млъквай и остави на нас да се оправяме — прекъсна го другият. — Ако се занимаваме с всеки, който се заяжда или бие някого, никога няма да свършим работата.

— Просто ни отведете при Нют — заяви с равен глас Миньо.

Продължиха, а Томас се опита да не обръща внимание на писъците, които се разнасяха зад тях.

Скоро стигнаха висока стена с арка, зад която се виждаше пълен с хора площад. Надпис върху арката оповестяваше, че са достигнали централната зона. Томас не можеше да разбере какво правят хората вътре, но всички изглеждаха заети.

Пазачите спряха и мустакатият се обърна към групата.

— Ще попитам само веднъж. Сигурни ли сте, че сте готови да влезете вътре?

— Да — отвърна припряно Миньо.

— Добре, тогава. Приятелят ви е в залата за боулинг. Веднага щом ви го посочим, си искаме парите.

— Хайде, да вървим нататък — изръмжа Хорхе.

Последваха пазачите през арката и навлязоха в централната зона. Тук спряха и огледаха сцената.

Първата дума, която изникна в ума на Томас, бе „лудница“. Той осъзна, че е и най-вярната.

Навсякъде имаше побърканяци.

Те изпълваха обширен площад с диаметър няколкостотин метра, по краищата на който имаше сгради, някога предназначени за магазини и ресторанти. Повечето бяха разбити и затворени. Не всички в тълпата бяха напълно полудели, но преобладаващата част можеше да се причисли към тази категория. Томас си помисли, че действията и приказките на повечето хора изглеждаха някак… превъзбудени. Едни се смееха истерично, а в очите им блещукаха безумни пламъчета, други се удряха яростно по телата. Чуваха се писъци и викове, хленч, някои просто вървяха в кръг, навели глави. От време на време избухваха ръкопашни схватки, някои седяха, вдигнали глави към небето, и издаваха животински вопли.

Имаше и такива, които се бяха събрали на групички, обърнали гърбове един към друг, и въртяха глави сякаш очакваха всеки миг да бъдат нападнати. Както и във външните пръстени някои от заразените лежаха с отпуснати под въздействие на блаженството лица и се усмихваха насред този хаос. Сред тълпата се мяркаха и въоръжени патрули, готови за стрелба, ала бяха съвсем малобройни.

— Напомни ми да не си купувам жилище тук — промърмори Миньо.

Томас не можа да се засмее. Беше завладян от тревога и нямаше търпение миг по-скоро да изчезнат оттук.

— Къде е боулингът? — попита той.

— Нататък.

Поеха наляво, като се придържаха към стената. Бренда вървеше до Томас и ръцете им се докосваха при всяка крачка. Томас изпита желание да я улови за ръката, но се боеше това да не предизвика нежелано внимание. Всичко на това място бе непредсказуемо и не биваше да правят каквото и да било, освен ако не е абсолютно наложително.

Немалка част от побърканяците преустановяваха трескавата си активност, когато малката група ги наближаваше, и извръщаха очи към тях. Томас избягваше старателно да среща погледите им, за да не предизвика враждебни реакции. Чуваха се подсвирквания и подмятания, някои от забележките бяха доста грубовати, но те продължаваха да вървят. Подминаха един разграбен магазин за хранителни стоки, с изпочупени и отнесени стъкла и пустеещи рафтове. Видяха лекарски кабинет и будка за сандвичи, но и двете къщурки изглеждаха необитаеми.

Някой дръпна Томас за ризата. Той се завъртя и се отърси от ръката. Пред него стоеше жена с разчорлена коса и драскотина на брадичката, но иначе изглеждаше съвсем нормална. Тя се намръщи, сетне внезапно разтвори уста и вътре се показаха черните й немити зъби и подпухналия език.

— Искам да те целуна — рече жената. — Какво ще кажеш, муни? — Тя се изсмя налудничаво и прокара пръсти по гърдите на Томас.

Той се дръпна назад и продължи забързано с групата. Забеляза, че пазачите дори не бяха спрели да видят какво става.

Бренда се наведе към него и прошепна:

— По-страшно място не бях виждала.

Томас само кимна, без да забавя ход.