Джеймс Дашнър
Последният кандидат (32)

32

Томас не можеше да овладее изненадата си. Първо се поколеба, но после се стрелна навън. Полицейската кола се поклащаше на метри от него. Отстрани се появи прозорче, зад него екран, на който се виждаше лицето на Джансън.

Завладя го облекчение. Това наистина бе Плъха, но той не беше в летящата кола — виждаше само неговия образ.

— Какво стана? — попита той. Опитваше се да не гледа към окървавения мъж на земята. — Как ме намери?

Джансън го наблюдаваше с мрачно изражение.

— Повярвай ми, положих доста усилия и извадих късмет. Можеш да ми благодариш. Току-що те спасих от ловец на глави.

Томас се разсмя.

— Сигурно ти си този, който им плаща. Какво искаш?

— Томас, ще бъда откровен с теб. Единствената причина, поради която не дойдохме в Денвър, за да те заловим, е високият риск от заразяване. Това е най-безопасният начин за връзка с теб. Призовавам те да се предадеш и да завършим изпитанията.

Томас едва се сдържа да не изкрещи. Защо да се връща в ЗЛО? Ала пред очите му все още бе убийството на униформения. Не биваше да преминава границата.

— Защо да се връщам?

Джансън го гледаше безизразно.

— Анализирахме окончателните данни за избор на Последния кандидат и ти излезе отпред. Имаме нужда от теб, Томас. Сега всичко е в твоите ръце.

„Само през трупа ми“ — помисли си момчето. Но подобни думи нямаше да го отърват от Плъха. Ето защо завъртя глава и се престори, че обмисля чутото, а после каза:

— Ще помисля върху това.

— Надявам се да го сториш. — Плъха помълча малко. — Има нещо, което, струва ми се, съм длъжен да ти кажа. Най-вече, защото ще повлияе на решението ти. Ще те накара да осъзнаеш защо трябва да направиш това, което искаме от теб.

Томас се бе облегнал на покрива на колата — изтощен емоционално и физически.

— Какво?

Лицето на Плъха се сгърчи, което му придаде още по-плъхешки вид.

— Става дума за приятеля ти Нют. Боя се, че ужасно е загазил.

— Загазил с какво? — попита Томас със свито сърце.

— Наясно си, че той е заразен с изблика и първите симптоми вече се проявяват.

Томас кимна и се сети за писмото в джоба му.

— Изглежда обаче, че болестта се развива твърде бързо. Симптомите на агресия и раздразнителност, на които и ти бе свидетел, говорят, че скоро ще пострада разсъдъкът му. Очаква го лудост.

Томас пребледня. Беше приел, че Нют няма имунитет, но очакваше последствията да настъпят след месеци, дори година. Ала в думите на Джансън имаше истина — болестта прогресираше твърде бързо. А го бяха оставили сам извън града.

— Би могъл да го спасиш — подхвърли тихо Джансън.

— Наслаждаваш ли се на всичко това? — попита Томас. — Защото понякога ми се струва, че се забавляваш.

Джансън поклати глава.

— Просто си върша работата, Томас. Искам да открием лечение не по-малко от всеки друг. Освен от теб може би, преди да ти отнемем паметта.

— Добре, сега ме остави.

— Надявам се да дойдеш, Томас — повтори Джансън. — Имаш възможност да извършиш велики дела. Съжалявам за нашите различия. Но не забравяй, че трябва да побързаш. Времето ни изтича.

— Ще помисля върху това — измърмори Томас. Беше му неприятно, че се държи любезно с Плъха, но това бе единственият начин да спечели време. Защото в противен случай не бе изключено да завърши като униформения — застрелян от полицейската кола, която висеше на няколко крачки от него.

Джансън се усмихна.

— Това е всичко, за което те моля. Надявам се да те видя скоро.

Екранът угасна и вратичката се затвори, после полицейската машина се издигна и бръмченето й утихна в далечината. Томас я изпрати с поглед, докато се изгуби зад ъгъла. След като изчезна, той сведе глава към мъртвия. Побърза да отмести очи — гледката не беше от приятните.

— Ето го!

Той се обърна и откри, че Миньо тича по тротоара към него, следван от Бренда и Хорхе. Гледка, която накара сърцето му да трепне от щастие.

Миньо спря недалеч, забелязал трупа на униформения.

— Божичко… какво е станало с него? — Той извърна поглед към Томас. — Добре ли си? Ти ли го направи?

Томас се разсмя на абсурдното предположение.

— Да, извадих автомата и го направих на решето.

По изражението на Миньо можеше да съди, че сарказмът му не е бил добре посрещнат. Но Бренда заговори, преди момчето да успее да отвърне.

— Кой го уби?

Томас посочи към небето.

— Една от полицейските коли. Долетя, застреля го, после на екрана й се появи Плъха. Опита се да ме убеди, че трябва да се върна в ЗЛО.

— Човече — въздъхна Миньо, — не можеш дори…

— Успокой се — прекъсна го Томас. — Няма начин да се върна, но фактът, че ме искат толкова силно, може да ни донесе известна полза. Но се притесних за Нют. Джансън смята, че избликът го поразява по-бързо от обичайното. Трябва да се върнем и да проверим как е.

— Наистина ли го каза?

— Аха. И аз му вярвам. Видя как се държеше Нют.

Миньо го погледна с очи, пълни със страдание. Томас едва сега си спомни, че познава Нют две години по-дълго от него. Имали са достатъчно време да се сближат.

— Най-добре веднага да видим какво става с него — повтори Томас.

Миньо само кимна и извърна глава. Томас се изкушаваше да извади от джоба си писмото на Нют и да го прочете, но беше обещал да го стори, когато настъпи подходящият момент.

— Става късно — обади се Бренда. — Нощем не разрешават да се излиза от града.

Томас едва сега забеляза, че е започнало да се стъмва и небето над тях бе придобило тъмнооранжев оттенък.

Хорхе, който досега бе мълчал, заговори:

— Това не е най-големият ни проблем. Нещо странно стана наоколо, мучачос.

— Какво искаш да кажеш? — попита Томас.

— От половин час хората по улиците съвсем оредяха и последните, които видях, не изглеждаха никак добре.

— Сигурно са се разбягали заради случката в кафенето — изтъкна Бренда.

Хорхе повдигна рамене.

— Не зная. Хермана, ще ти кажа, че тръпки ме побиват от този град. Сякаш е жив и се готви да ни прати нещо наистина гадно.

Томас неволно потрепери. Отново си спомни за Нют.

— Не може ли да се махнем оттук? Да излезем по някакъв начин?

— Може да се опитаме — отвърна Бренда. — Ако имаме късмет да намерим такси, защото сме на другия край на града.

— Ами да се опитаме — промърмори Томас. Те се отправиха надолу по улицата, но Миньо изглеждаше умислен. Томас бе сигурен, че това е предвестник на нови, още по-големи неприятности.