Джеймс Дашнър
Последният кандидат (31)

31

Сърцето на Томас се сви. Имаше нещо садистично в погледа на униформения, докато се навеждаше отново над заразения. Междувременно синият гел бе достигнал краката, обгръщайки ги в твърда пластмасова обвивка. Жената се изправи и Томас видя, че държи в ръцете си празен чувал. Тя го сгъна и го прибра в джоба.

— Да го разкараме от тук — рече тя.

Четиримата се наведоха да вдигнат заразения. Томас не сваляше очи от униформения мъж. Какво, по дяволите, значеше това, че идва с него? Къде? Защо? Ако другият нямаше пистолет, Томас щеше да побегне.

Когато групата се отправи към вратата, там отново се показа Миньо. Готвеше се да влезе вътре, но униформеният вдигна оръжие.

— Спри веднага! — извика той. — Излизай!

— Но ние сме с него. — Миньо посочи Томас. — И трябва да вървим.

— Този няма да ходи никъде. — Мъжът се сепна, сякаш му бе хрумнало нещо. Погледна към Томас, после отново към Миньо. — Чакай малко. И ти ли си муни?

Томас усети, че го завладява паника. Но Миньо бе достатъчно бърз. Той се завъртя и се стрелна навън.

— Спри! — извика униформеният и хукна към вратата.

Томас скочи към витрината. Видя Миньо, Бренда и Хорхе да пресичат улицата и да изчезват зад ъгъла. Униформеният спря пред кафенето, пристъпи неуверено, после се върна. С пистолет, насочен към Томас.

— Трябва да те застрелям в шията и да те гледам как умираш заради стореното от твоя приятел. Но благодари на Бога, че мунитата са ценни, инак щях да го направя само за да се почувствам по-добре. Ама и днес е един ден.

Томас не можеше да повярва, след всичко, което бе преживял, че позволи да се забърка в подобна нелепа история. Не беше изплашен, по-скоро ядосан.

— Е, моят не беше по-добър — промърмори той.

— Поне ще ми помогнеш да си натъпча джоба. И, между другото, запомни, че не те харесвам. Още щом те видях, не ми стана симпатичен.

Томас се усмихна.

— Какво пък, чувствата ни са взаимни.

— Странно хлапе си ти. Присмиваш се. Ще видим как ще се чувстваш довечера, като залезе слънцето. Хайде. — Той махна към вратата. — И имай предвид, че търпението ми почти се е изчерпало. Опиташ ли някой трик, ще те гръмна в тила и ще кажа на полицията, че си се държал като болен и си побягнал. На мен номера не ми минават. Дори няма да ме разпитват.

Томас стоеше на място и се опитваше да прецени шансовете си. Всичко бе толкова странно, дори смешно, макар и по извратен начин. Беше избягал от ЗЛО, за да бъде задържан от някакъв въоръжен градски служител.

— Не ме карай да го казвам отново — изръмжа униформеният.

— Къде отиваме?

— Скоро ще разбереш. А аз ще съм един богат щастливец. Сега се размърдай.

Томас вече два пъти бе прострелван и знаеше колко боли. Изглежда, че трябваше да последва неприятния тип, ако не искаше за трети път да мине през това. Той изгледа ядно униформения и се отправи към вратата. Когато я доближи, спря.

— Накъде?

— Наляво. Ще извървим кротко и без неприятности три пресечки, после пак свиваме наляво. Там ни чака кола. Трябва ли да те предупреждавам какво ще се случи, ако опиташ нещо?

— Ще застреляш невъоръжено дете в тила. Разбрах го.

— О, човече, как ви мразя вас, мунитата. Хайде, тръгвай. — Той опря дулото на пистолета в гърба на Томас и двамата излязоха на улицата.

Стигнаха третата пресечка и свиха вляво, без да разменят повече приказки. Беше задушно и влажно и тялото на Томас бе плувнало в пот. Той посегна да си изтрие челото и униформеният го перна по тила с дръжката на пистолета.

— Не го прави — изръмжа. — Може да се изнервя и да ти пусна един куршум в главата.

Томас трябваше да приложи цялата си воля, за да не отговори.

Улицата бе пуста, имаше боклуци навсякъде. По стените бяха разлепени плакати — едни предупреждаваха за опасността от изблика, други бяха с образа на председателя Пейдж. Всички бяха надраскани и изписани отгоре с графити. Когато наближиха една пресечка и трябваше да спрат, за да пропуснат няколко минаващи коли, Томас забеляза вляво на стената съвсем нов и все още ненадраскан плакат. Той се обърна и прочете предупреждението:

Съобщение на Обществената служба

!!!Да спрем разпространението на изблика!!!

Помогнете да бъде спряно разпространението на изблика. Научете симптомите, преди да заразите своите съседи и приятели.

Избликът е общоприето название за VC21xb47, високо заразен, създаден от човека вирус, случайно разпространен сред населението по време на хаоса след катастрофата, породена от слънчевите изригвания. Избликът предизвиква прогресивно дегенеративно заболяване на мозъка, довеждащо до неконтролируеми движения, емоционален дистрес и умствена дезориентация. Резултатът е пандемията на болестта.

Учените са навлезли в последната фаза от клиничните изпитания, но все още няма стандартно лечение за изблика. По правило изходът на болестта е фатален, вирусът се разпространява по въздуха.

В тези времена хората трябва да бъдат обединени, за да предотвратят разпространението на пандемията. Като се научите да разпознавате симптомите на вирусно заразното заболяване, или ВЗЗ, вие ще предприемете първата стъпка към битката срещу изблика.

Трябва да се съобщава незабавно на властите за всички подозрителни субекти.

Описанието продължаваше с пет до седемдневния инкубационен период и симптомите — как белези като раздразнителност и проблеми с равновесието могат да се окажат ранни предупредителни сигнали, последвани от деменция, параноя и в крайната фаза, пристъпи на агресия. Томас бе наблюдавал всички тези симптоми, когато пътищата му се пресякоха с тези на побърканяците.

Униформеният сръчка леко Томас и двамата продължиха нататък. Докато вървяха, Томас се върна в мислите си към предупреждението от плаката. Фактът, че вирусът е създаден от човека, не само го изплаши, но и пробуди някакъв далечен спомен, който все не успяваше да изрови. Макар в предупреждението да не се казваше открито, той знаеше, че има още нещо, и за първи път съжали, че няма достъп до предишната си памет.

— Ето тук е.

Гласът на униформения го върна в настоящето. Малка бяла кола ги очакваше в дъното на улицата, на десетина крачки по нататък. Томас отчаяно се опитваше да измисли някакъв изход от ситуацията. Но можеше ли да рискува да бъде застрелян?

— Ще седнеш на задната седалка — нареди мъжът. — Без проблеми, ясно? Вътре имам белезници и ще те гледам, докато сам си ги слагаш. Мислиш ли, че ще се справиш, без да направиш някоя глупост?

Томас не отговори. Надяваше се отчаяно, че Миньо и останалите са наблизо и готвят някакъв план. Трябваше му някой, който да отвлече вниманието на униформения.

Стигнаха колата и униформеният извади ключовете, за да ги опре до предния прозорец. Ключалката щракна и той отвори задната врата, насочил пистолета към Томас.

— Влизай. Веднага!

Томас се подвоуми, оглеждайки улицата, но не видя никого. Районът бе пуст, после зърна някакво движение с крайчеца на окото си. Увиснала във въздуха кола, голяма почти колкото полицейската. Обърна се и видя, че летящата полицейска патрулка се снижава и насочва към тях. Бръмченето от двигателя й се усилваше.

— Казах да влизаш — процеди през зъби униформеният. — Белезниците са на подложката по средата.

— Насам идва полицейска кола — рече Томас.

— Да, и какво? Само си патрулира, това й е работата. Хората, които я управляват, са на моя страна, не на твоя. Такъв ти е късметът, приятелче.

Томас въздъхна — все пак си заслужаваше да опита. Къде ли са неговите приятели?

Огледа района за последен път, сетне се наведе и влезе в колата. Тъкмо вдигаше глава към униформения, когато във въздуха отекнаха картечни откоси. Мъжът се олюля, завъртя се и тупна по гръб, като продължаваше да подскача. Куршумите се забиваха в гърдите му и хвърляха искри от металната маска. Той изпусна пистолета, маската му се изтърколи с дрънчене на настилката. Пред ужасения поглед на Томас униформеният се завъртя на една страна и застина неподвижно.

И тогава изстрелите утихнаха. Томас не смееше да помръдне, питайки се какво ще последва. Чуваше ритмичното бръмчене на увисналата отгоре кола и си даваше сметка, че тя е източникът на атаката. Машината бе роботизирана и тежковъоръжена. От говорителя на покрива долетя познат глас:

— Томас, излизай от колата.

Томас потрепери. Би познал този глас навсякъде.

Беше Джансън. Плъха.