Джеймс Дашнър
Последният кандидат (30)

30

Томас съжали, че се е забавил. Трябваше да избяга, когато имаше възможност. Изведнъж се озова в плътна тълпа, която бе запречила изхода. Бренда не би могла да си пробие път назад, дори да искаше. Томас бе приклещен под масата и гледаше ужасен как двамата мъже се борят на пода, налагат се и всеки се мъчи да се претърколи върху другия.

Томас осъзнаваше, че единствената заплаха за него е да не пострада в мелето. Той имаше имунитет. Не би могъл да се зарази. Останалите посетители се мъчеха отчаяно да си пробият път навън. И съвсем обяснимо, имаше големи шансове някои от тях да станат жертви на заразата. Но докато можеше да стои встрани от блъсканицата, за него нямаше опасност.

Някой затропа по витрината и когато се обърна, Томас видя, че Бренда е при Миньо и Хорхе на тротоара пред кафенето. Тя му махаше трескаво да излезе навън. Но Томас искаше да види какво ще стане.

Най-сетне униформеният притисна болния мъж към пода.

— Престани да упорстваш! — извика му той със същия металически глас. — Те вече идват.

Заразеният мъж внезапно се отпусна и избухна в хлипания. Едва сега Томас осъзна, че кафенето се е опразнило и той е единственият, освен двамата герои на сценката. В помещението се възцари зловеща тишина.

Униформеният погледна към него.

— Хлапе, защо си още тук — да не искаш да умреш? — Без да чака отговор той продължи: — Щом ти е толкова интересно да гледаш, поне ми помогни. Намери ми пистолета. — И насочи отново вниманието си към поваления мъж.

Томас имаше чувството, че сънува. Беше виждал доста сцени на насилие, но тази бе различна. Отиде да потърси пистолета към касата, накъдето се бе плъзнал.

— Аз съм… имам имунитет — рече той, като се запъваше. Коленичи, пъхна ръка под щанда и напипа хладния метал. Извади пистолета и се върна при униформения.

Мъжът не му благодари. Той взе пистолета, скочи на крака и го насочи към лицето на заразения.

— Напоследък взе да се случва все по-често. Навсякъде се натъкваме на хора, които са привикнали към блаженството.

— Това значи било блаженството — промърмори Томас.

— Ти знаеше ли? — попита униформеният.

— Ами, той се държеше странно още откакто влязох.

— И не каза нищо? — кожата около маската на мъжа бе придобила цвета на ризата му. — Какво ти има бе, момче?

Томас се стресна от внезапното избухване на човека с червената риза.

— Аз… съжалявам. Наистина не знаех какво става.

Заразеният се бе свил на топка на пода и продължаваше да плаче. Човекът с червената риза се отдръпна от него и втренчи поглед в Томас.

— Не си знаел? Що за… Ти откъде си?

Сега вече Томас ужасно съжаляваше, че не е избягал.

— Аз… името ми е Томас. Не съм никой. Аз просто… — Той търсеше отчаяно някакво обяснение. — Не съм от града. Съжалявам.

Униформеният извърна пистолета към него.

— Сядай долу. Сядай ей там — и посочи близкия стол.

— Почакайте! Кълна се, че имам имунитет! — Сърцето на Томас заблъска в гърдите му. — Затова…

— Сядай долу! Веднага!

Коленете на Томас омекнаха и той се отпусна на стола. Погледна към вратата и дъхът му секна, когато видя там Миньо, а зад него Бренда и Хорхе. Но Томас не искаше приятелите му да се забъркват, нито да пострадат заради него. Той бързо поклати глава да си вървят.

Униформеният не им обърна внимание, втренчил поглед в Томас.

— Щом си толкова сигурен, че си муни, нямаш нищо против да те подложа на теста, нали?

— Не. — Предложението го накара да почувства облекчение. Може би мъжът ще го пусне, след като се убеди, че казва истината. — Хайде, направете го.

Униформеният прибра пистолета, извади прибора и го допря до лицето на Томас.

— Погледни в него, с отворени очи — нареди той. — Ще отнеме само няколко секунди.

Томас се подчини с надеждата всичко да приключи колкото се може по-бързо. Видя проблясването на разноцветните светлинки, с което го бяха посрещнали при градската порта, и почувства полъха на въздух.

Униформеният дръпна прибора и погледна данните на малкия екран.

— Е, прав беше. Ти наистина си проклето муни. Ще ми обясниш ли сега как дойде в Денвър и защо не знаеше, че трябва да информираш властите, ако видиш, че някой приема блаженството?

— Преди работех за ЗЛО — произнесе Томас още преди да е осъзнал какво казва. Просто искаше да се махне оттук.

— Мога да повярвам на тия глупости колкото и че проблемите на тоя тип тук нямат нищо общо с изблика. Дръж си задника залепен за стола, инак натискам спусъка.

Томас преглътна уплашено. Но по-скоро бе ядосан на себе си, че се забърка в тази ситуация.

— Добре — промълви той.

Но униформеният вече му бе обърнал гръб. Помощта бе дошла — четирима, облечени от главата до петите в костюми от дебела зелена гума. Лицата им бяха скрити зад големи очила и под тях се виждаха същите маски като на униформения.

Изведнъж в ума на Томас изникнаха странни и объркани образи. Един от тях се задържа — Когато го откараха от Обгорените земи, след като раната му се инфектира. Всички на берга носеха маски като тези.

— Какво става тука? — попита един от новодошлите. — Двама ли спипа?

— Не точно — отвърна униформеният. — Този е муни, реши да остане и да гледа шоуто.

— Муни, значи. — Мъжът изглеждаше изненадан, сякаш не можеше да повярва на думите му.

— Да, муни. Скри се под масата, докато останалите бягаха, а после разправяше, че искал да види какво ще стане. На всичко отгоре заподозрял, че нашият бъдещ побърканяк е вземал блаженството, но не казал на никого. Просто продължил да си сръбва кафето.

Всички погледи се обърнаха към Томас. Той само сви рамене.

Униформеният отстъпи назад и четиримата мъже със защитни костюми наобиколиха поваления нещастник. Един от тях държеше в ръцете си масивен пластмасов предмет. Имаше мундщук в единия край и мъжът го насочи към заразения сякаш е оръжие. Томас се опита да разрови обърканата си памет за някакво обяснение за странното устройство.

— Господине, искаме да изпънете крака — рече един от работниците на поваления. — Дръжте тялото си неподвижно и се опитайте да се отпуснете.

— Аз не знаех! — проплака заразеният. — Откъде можех да знам?

— Знаел си! — кресна му униформеният. — Никой не взема блаженство само за кеф.

— Харесваше ми начинът, по който се чувствах — продължи да упорства заразеният.

— За тази цел има предостатъчно евтина дрога. Стига си лъгал и си затваряй устата! — Униформеният махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха. — Кого го е грижа? Тикайте го в чувала.

Заразеният отново се сви на кълбо, хвана коленете си с ръце и ги притисна към гърдите.

— Не е честно. Аз не знаех! Защо не ме изгоните от града? Кълна се, няма да правя опити да се върна. Кълна се! Кълна се!

Той отново избухна в ридания.

— О, ще те изгонят, не бери грижа — увери го униформеният и погледна към Томас. Сякаш се усмихваше зад маската — очите му сияеха от задоволство. — А ти, муни, гледай внимателно. Ще ти хареса.

Томас изведнъж се изпълни с неистова омраза към униформения. Той откъсна очи от него и погледна към четиримата, които се надвесваха над лежащия мъж.

— Изправи крака! — кресна му един от работниците. — Иначе ще те боли ужасно! Веднага!

— Не мога! Моля ви, оставете ме!

Униформеният се наведе над нещастника, разбута работниците и опря пистолет в лицето му.

— Изправи краката или ще ти пусна един куршум в мозъка, така ще облекча работата на всички. Направи го! — Томас не можеше да повярва на безразличието на униформения.

Очите на нещастника се изпълниха с ужас, той бавно отпусна крака и изопна тяло на пода. Униформеният се дръпна назад и прибра пистолета в кобура.

Мъжът със странния син предмет незабавно зае позиция до главата на нещастния заразен и опря мундщука в челото му, притискайки го в косата.

— Опитай се да не мърдаш. — Оказа се, че е жена, но гласът й иззад маската звучеше още по-зловещо, отколкото мъжките. — Или ще изгубиш нещо.

Томас дори нямаше време да помисли какво може да означава това, защото жената натисна едно копче и от мундщука бликна подобно на гел вещество. Беше синьо на цвят и лепкаво, то се стече бързо по лицето на мъжа и запълзя надолу. Той изпищя, но звукът бе приглушен от стеклия се в устата му гел. Веществото започна бързо да се втвърдява, превърна се в черупка, през която Томас можеше да вижда. За броени секунди половината тяло на заразения застина неподвижно. Томас забеляза, че униформеният го наблюдава и извърна плахо очи към него.

— Какво? — попита Томас.

— Голямо шоу, а? — ухили се мъжът. — Наслаждавай се, докато приключи. След това идваш с мен.