Джеймс Дашнър
Последният кандидат (27)

27

Томас се бореше отчаяно срещу тази чужда сила, мъчеше се да си възвърне контрола над мускулите. Но нещо отвън го държеше и направляваше действията му.

— Томас, те са те открили! — извика Бренда. — Бори се с тях!

Той наблюдаваше безпомощно как ръката му се протяга, блъсва я в лицето и я събаря на пода.

Хорхе се завтече да я защити, но Томас замахна и го фрасна с юмрук в брадичката. Главата на Хорхе отхвръкна назад, от устните му се разлетяха кървави пръски.

Томас отново зареди думи, които не бяха негови:

— Не мога… да ви позволя… да направите… това!

Той буквално изкрещя последните думи и от усилието го заболя гърлото. Сякаш мозъкът му бе програмиран да произнася само това изречение и нищо повече.

Бренда се бе изправила. Миньо го гледаше със слисано изражение. Хорхе триеше кръвта от устата си, а в очите му блещукаха гневни пламъчета.

Нещо изплува в ума на Томас. Някакъв спомен за защитна програма на импланта, която да не позволява да бъде отстраняван. Искаше да извика на приятелите си, да им каже да го упоят. Но не можеше. Насочи се към вратата с неуверени крачки, като избута Миньо от пътя си. Когато доближи кухнята, ръката му се протегна и стисна дръжката на един нож. Томас направи отчаян опит да го пусне, ала пръстите му се бяха свили и вкопчили в дръжката.

— Томас! — извика Миньо, отърсил се най-сетне от вцепенението си.

Томас се завъртя към него и вдигна ножа. Ненавиждаше се, че е толкова слаб и не може да овладее тялото си. Отново се опита да проговори — безуспешно. Единственото, което правеше тялото му, бе да попречи да бъде изваден имплантът.

— Искаш да ме убиеш ли, сбръчканяко? — попита Миньо. — Ще хвърлиш това нещо, както Гали го хвърли по Чък? Хайде, давай. Хвърли го!

За един кратък миг Томас се ужаси, че тялото му ще направи точно това, но той внезапно се завъртя в противоположна посока. В този момент на вратата се появи Ханс и го погледна с разширени от ужас очи. Томас предполагаше, че Ханс е главната му цел — програмата щеше да нападне всеки, който се готви да извади импланта.

— Какво, по дяволите, става? — ахна Ханс.

— Не мога… да ти позволя… да го направиш! — отвърна Томас.

— Точно от това се боях — промърмори Ханс. Той изгледа останалите. — Ей, я елате да ми помогнете!

Томас си представяше устройството на импланта като микроскопична машинка, управлявана от още по-микроскопични паяци. Той се бореше с тях, стиснал зъби до болка. Но ръката му започна да се повдига, уловила с побелели пръсти дръжката на ножа.

— Не мо… — Преди да успее да завърши изречението, някой го удари отзад и ножът излетя от ръката му. Той се строполи на пода и в последния миг видя, че зад него стои Миньо.

— Няма да ти позволя да нараниш някого! — рече приятелят му.

— Разкарай се от мен! — кресна Томас, и този път не знаеше кой произнася думите.

Но Миньо бе притиснал ръцете му към пода. Надвеси се над него, като дишаше тежко.

— Няма да те пусна, докато не освободят от контрол ума ти.

Томас искаше да се усмихне, ала лицето му не бе в състояние да изпълни и тази обикновена команда. Усещаше напрежение във всеки мускул.

— Няма да спре, докато Ханс не отстрани импланта — извика Бренда. — Ханс?

Мъжът коленичи до Томас и Миньо.

— Не мога да повярвам, че някога съм работил за тези хора. За теб. — Той почти изплю последните думи, загледан в момчето.

Томас го гледаше безпомощно. Тялото му копнееше да се отпусне — и да позволи на Ханс да си свърши работата. Но изведнъж нещо се разпали вътре в него и го накара да се повдигне нагоре, извивайки се в дъга. Миньо продължаваше да го притиска с цялата си тежест. Но който и да контролираше Томас, изглежда, бе освободил всичкия адреналин от депата, защото силата му се оказа по-голяма от тази на Миньо и момчето отлетя настрани.

Само след миг Томас отново бе на крака. Той сграбчи ножа от пода и се хвърли към Ханс, замахвайки с острието. Мъжът отби удара с лакът и на кожата му остана дълга червена резка. После двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха по пода. Томас непрестанно се опитваше да го промуши, но засега Ханс успяваше да се измъкне.

— Дръжте го! — извика Бренда някъде отблизо.

Томас видя нечии ръце да изплуват в полезрението му и да го стискат за китките. Някой го хвана за косата и я дръпна назад. Томас нададе истеричен вик и замахна слепешката с ножа. Ала същевременно дълбоко в себе си почувства облекчение — Хорхе и Миньо се бяха стоварили едновременно отгоре му и вече го удържаха, а Бренда теглеше Ханс настрани. Някой изби ножа от ръката му и острието изтрополи по пода. Друг го изрита надалече.

— Не мога да ви позволя да го направите! — изкрещя Томас. Ненавиждаше се, макар да знаеше, че няма никаква власт над себе си.

— Млъквай! — извика му на свой ред Миньо, докато двамата с Хорхе го притискаха към пода. — Ти, побъркан глупако! Те те карат да беснееш!

Томас отчаяно искаше да каже на Миньо, че е прав — че той самият не вярва на думите си.

Миньо се обърна и извика на Ханс:

— Да измъкваме по-бързо тази гадост от главата му!

— Не! — изкрещя Томас. — Не! — Той отново взе да се дърпа и извива със силата на безумец. Но четиримата бяха твърде много дори за него. Те успяха да го удържат за ръцете и краката, а след това го вдигнаха от пода на кухнята и го понесоха по един къс коридор, докато той продължаваше да се гърчи и рита, и събори няколко картини от стената. Падането им бе придружено от шум на разбито стъкло.

После Томас изкрещя за последен път и всичко свърши. Нямаше повече сила да се съпротивлява на външния контрол. Беше се предал.

— Тук, вътре! — извика зад него Ханс.

Влязоха в малка, отрупана с вещи лаборатория, в която имаше два шкафа с инструменти и легло. Над голия матрак висеше примитивно подобие на маската, която бе видял в комплекса на ЗЛО.

— Сложете го на леглото! — нареди Ханс. Те тръшнаха Томас по гръб на матрака, където той продължи да се съпротивлява. — Изпънете този крак към мен, трябва да го упоя.

Миньо, който го държеше за единия крак, сега сграбчи и двата и ги притисна с тяло към леглото. Томас кой знае защо си спомни как бяха правили нещо подобно с Алби, когато той претърпя Промяната в Чифлика.

Чуваше се трополене и дрънчене, докато Ханс ровичкаше из шкафчето, скоро след това той се върна.

— Дръжте го колкото се може по-неподвижно!

Томас изригна в последни яростни усилия да се освободи, крещейки с цяло гърло. Дори успя да измъкне едната си ръка и зашлеви Хорхе през лицето.

— Престани! — кресна му Бренда, докато го улавяше за ръката.

Томас отново изви гърди нагоре.

— Не мога… да ви позволя да го направите! — Никога досега не бе изпитвал подобна ярост.

По някакъв начин Бренда съумя да го хване и затисна ръката му с тялото си.

Томас усети пробождане в крака. Беше толкова странно — да се съпротивляваш отчаяно и същевременно да искаш това да се случи.

Когато мракът започна да изпълва съзнанието му и тялото му се отпусна, той най-сетне успя да си възвърне контрола. В последната секунда промърмори:

— Мразя тези сбръчканяци.

След което потъна.