Джеймс Дашнър
Последният кандидат (20)

20

Когато Томас се събуди, над него се бе надвесила Бренда. Имаше разтревожен вид. Кожата й беше бледа, с дири от засъхнала кръв, имаше тъмни петна на челото й и охлузено на бузата. И сякаш раните й му напомниха какво бе станало с него, защото той внезапно почувства бодежи в цялото тяло. Нямаше представа как действат онези гранати, но беше щастлив, че са го уцелили само веднъж.

— Току-що ставам — уведоми го Бренда. — Как се чувстваш?

Томас се подпря на лакът и присви болезнено устни.

— Като кофа с цопла.

Лежеше на койка в просторния товарен отсек, в който в момента имаше само разхвърляни мебели. Миньо и Нют си бяха взели заслужена почивка на съседните койки, завити презглава с одеяла. Томас подозираше, че ги е завила Бренда — изглеждаха като малки деца, свити в леглата си.

После бе коленичила до неговата койка. Тя се изправи и седна на близкото кресло.

— Спали сме почти десет часа.

— Сериозно? — Томас не можеше да повярва, имаше чувството, че е подремнал за кратко. Всъщност, по-точното бе, че е бил в безсъзнание.

Бренда кимна.

— Толкова дълго ли летим? Къде отиваме — на луната?

Томас пусна крака и седна в койката.

— Не. Хорхе ни откара на стотина мили встрани и после се приземи на едно широко и равно място. Той също реши да подремне. Рисковано е да имаш уморен пилот.

— Не мога да повярвам, че и двамата ни простреляха с гранатомети. Да ти кажа, бих предпочел аз да съм този, който дърпа спусъка. — Томас разтърка лице и се прозя. След това огледа следите от изгаряне по ръцете си. — Как мислиш, ще ми останат ли белези?

Бренда се засмя.

— За това ли намери да се притесняваш?

Той не можа да сдържи усмивката си. Беше права.

— И така — поде той и после продължи по-бавно: — Изглеждаше страхотна идея да избягаме от ЗЛО, докато бяхме там, но… та аз дори не познавам истинския свят. Тук не е като в Обгорените земи, нали?

— Не — отвърна тя. — Само районите между тропиците и пущинаците, навсякъде другаде климатът е с крайни амплитуди. Има няколко безопасни града, където можем да отидем. Особено след като притежаваме имунитет. Вероятно ще можем да си намерим добра работа.

— Работа — повтори Томас и тази дума му се видя толкова чужда. — Вече мислиш за намиране на работа?

— Смяташ да ядеш, нали?

Томас не отговори, но внезапно почувства тежестта на тази нова реалност. Ако действително са избягали в истинския свят, ще трябва да живеят като истински хора. Но възможно ли бе това в един свят, където съществуваше избликът? Той си спомни за своите приятели.

— Тереза — промълви.

Бренда трепна изненадано.

— Какво за нея?

— Има ли някакъв начин да разберем къде е отишла с останалите?

— Хорхе вече го направи — провери проследяващата система на берга. Отишли са в град на име Денвър.

Томас усети лека тревога.

— Това означава ли, че ЗЛО могат да ни открият?

— Ти не познаваш Хорхе — отвърна тя с усмивка. — Той е цар на манипулирането на проследяващата система. Поне за известно време ще сме на крачка пред тях.

— Денвър — повтори замислено Томас. Името му звучеше познато. — Къде се намира?

— В Скалистите планини. Високо е. Удобно е за карантинна зона, тъй като там атмосферните условия се възстановиха доста бързо след слънчевите изригвания. Добро място за живеене.

Томас не се интересуваше толкова от местоположението, просто знаеше, че ще трябва да намери Тереза и другите. Не беше сигурен защо трябва да го направи и нямаше намерение да го обсъжда с Бренда. Ето защо реши да печели време.

— И как е там? — попита той.

— Ами, като в повечето големи градове провеждат доста безцеремонна политика по прогонване на побърканяците надалече. Жителите се подлагат периодично и при случайни проверки на тест за изблика. Изградили са ново селище в противоположния край на долината, където пращат заразените. Мунитата получават доста солидно заплащане, за да се грижат за тях, защото е невероятно рисковано. И двете места се охраняват денонощно.

Томас осъзна, че няма почти никаква представа за тези селища, където живеят хора с имунитет като него. Но си спомни нещо, което му бе казал Плъха.

— Джансън спомена, че хората ужасно мразели тези с имунитет мунитата, както и ти ги нарече. Какво имаше предвид?

— Когато си болен от изблика, знаеш, че рано или късно ще полудееш и ще умреш. Въпросът не е дали, а кога. И колкото и да се стараят учените, вирусът винаги намира начин да премине през карантината. Като знаеш това, а си наясно, че на мунитата няма да им стане нищо, че избликът е безвреден за тях, те дори не пренасят вируса, как да не ги мразиш?

— Вероятно си права — кимна Томас, но все пак се радваше, че е с имунитет. По-добре да те мразят, отколкото да си болен. — Ала няма ли да е по-добре, ако ги имаш подръка? Искам да кажа, защото те не могат да се разболеят.

Бренда повдигна рамене.

— Определено им намират занимание — особено правителството и службите по охрана, но останалите се отнасят с тях като с отрепки. А хората без имунитет, както се досещаш, са далеч повече. Ето защо мунитата получават толкова високи заплати като пазачи — иначе не биха се съгласили. Много от тях дори се опитват да скрият, че са с имунитет. Или работят за ЗЛО, като Хорхе и мен.

— Вие двамата преди това ли се запознахте?

— Срещнахме се в Аляска, след като вече знаехме, че сме с имунитет. Там има едно място, където се събират хора като нас — нещо като таен лагер. Хорхе ми стана като брат и се закле да бъде мой пазител. Баща ми вече беше убит, а мама ме прогони, когато разбра, че е заразена.

Томас се подпря на лакти.

— Каза ми, че ЗЛО са убили баща ти. Но въпреки това си им предложила доброволно услугите си?

— Оцеляване, Томас. — През лицето й премина тъмна сянка. — Не знаеш колко е хубаво да израснеш под крилото на ЗЛО. В реалния свят хората биха направили какво ли не, за да оцелеят един ден повече. Побърканяците и мунитата имат различни проблеми, но въпросът винаги опира до оцеляване. Всеки иска да живее.

Томас не отговори, защото не знаеше какво да каже. От досегашния си живот познаваше само лабиринта и Обгорените земи, ако не се брояха няколко разпокъсани спомена от детството. Чувстваше се опустошен, изгубен, сякаш мястото му не беше никъде.

Внезапна болка го прониза в сърцето.

— Питам се какво ли е станало с моята майка — промърмори той.

— С твоята майка? — повтори Бренда. — Помниш ли я?

— Понякога я сънувам. Мисля, че това са спомени.

— И как изглежда тя?

— Ами тя е… мама. Нали разбираш, тя ме обича, грижи се за мен, безпокои се. — Той преглътна развълнувано. — Не смятам, че някой друг го е правил, откакто ме взеха от нея. Мисълта, че може би е полудяла, ми причинява болка. Като знам какви кръвожадни същества са побърканяците…

— Томас, престани. Спри веднага. — Тя го хвана за ръката и я стисна. — Помисли си колко щастлива би била, ако знаеше, че си жив, че продължаваш борбата. Умряла е с мисълта, че си с имунитет и че вероятно ще имаш възможността да остарееш, колкото и гаден да е този свят. А и ужасно грешиш.

Томас бе свел поглед към пода, но вдигна глава:

— За кое?

— Миньо. Нют. Пържитиган. Всички твои приятели те обичат. Дори Тереза. Тя направи онези неща в Обгорените земи, защото смяташе, че няма избор. — Бренда помълча малко, после добави: — И Чък.

Болката в гърдите на Томас пак се засили.

— Чък. Той… той е… — Млъкна, опитвайки се да се успокои. Като стана въпрос, Чък бе главната причина да ненавижда ЗЛО. Как може някой да убие хлапе като Чък?

Мина известно време преди да продължи:

— Гледах, когато го убиха. В последните секунди в очите му се четеше истински ужас. Как може да се направи подобно нещо? Как може да се причини на когото и да било? Не ме интересува какви ги говорят, нито колко хора са побъркани и ще умрат, не ме интересува, ако ще цялата човешка раса да си отиде. Дори това да е единственият начин да се открие лек, пак ще съм срещу него.

— Томас, успокой се. Стискаш ми пръстите до посиняване.

Не помнеше кога я бе уловил за ръката. Когато сведе очи, видя, че я е стиснал силно и че кожата й е посиняла.

— Аз също допуснах някои грешки в онзи град в Обгорените земи — призна тъжно Бренда.

Томас поклати глава.

— Няма причина да търсиш извинение. Всичко е такава бъркотия. — Той изпъшка, изтегна се в койката и се загледа в металната мрежа на тавана.

След дълга пауза Бренда най-сетне заговори:

— Знаеш ли, може би ще успеем да намерим Тереза и другите. Да се съберем. Те избягаха, което означава, че са на наша страна. Може би не са имали друга възможност, освен да ни изоставят. И нищо чудно, че са отишли там, където са сега.

— Значи смяташ, че и ние трябва да отлетим за…

— Денвър.

Томас кимна, усетил, че името кой знае защо му харесва.

— Да, за Денвър.

— Но не само заради твоите приятели — усмихна се Бренда. — Там има и друго важно нещо.