Джеймс Дашнър
Последният кандидат (11)

11

Томас не се поколеба. Заби лакът в лицето на пазача зад него и изрита с коляно този отпред. И двамата тупнаха на пода зашеметени, но бързо се съвзеха. С крайчеца на окото Томас видя Нют да се сборичква с неговия пазач, Миньо налагаше с юмруци своя. Но петият — една от жените — вече вдигаше своя гранатомет.

Томас се метна към нея, изби оръжието към тавана, преди тя да натисне спусъка, но жената се завъртя и стовари приклада върху главата му. Болка изригна в челюстта и скулата му. Той се олюля, падна на колене, сетне тупна по корем. Протегна ръце да се изправи, но нещо го притисна в гърба, последва силен удар, който му изкара въздуха. Едно коляно го прикова към пода и той усети, че опират дуло във врата му.

— Дай ми заповед! — извика жената. — Джансън, само ми дай заповед. Ще му изпържа мозъка!

Томас не виждаше останалите, но шумът от борбата бе утихнал. Вече осъзнаваше, че бунтът им е бил краткотраен и всички са обезвредени за по-малко от минута. Сърцето му се сви от отчаяние.

— Какво си мислите вие, бе момчета! — изрева Джансън зад Томас. Представяше си как изглежда разгневеното му лице. — Наистина ли вярвате, че три… деца, ще могат да надвият петима въоръжени пазачи? Вие трябваше да сте гениални, а не идиоти… глупави бунтовници. Чудя се дали пък в края на краищата избликът не ви е изсмукал мозъците?

— Млъквай! — чу Томас гласа на Нют. — Просто млъкни!

Последните думи бяха приглушени от нещо. Томас предположи, че някой от пазачите е накарал приятеля му да замълчи. Потрепери от гняв, но жената притисна по-силно оръжието.

— Дори… не си… помисляй — прошепна тя в ухото му.

— Изправете ги! — излая Джансън. — Нека станат!

Жената дръпна Томас на крака, като не спираше да притиска дулото в тила му. Нют и Миньо също бяха с опрени в главите дула на гранатометите, а двамата свободни пазачи бяха насочили оръжията си към тях.

Лицето на Джансън бе почервеняло от гняв.

— Колко нелепо! — ядоса се той. — Не бива да позволим да се случва повече! — Завъртя се към Томас.

— Аз бях само едно дете — промълви Томас, изненадвайки дори себе си.

— Какво? — зяпна го слисано Джансън.

Томас отвърна на погледа му.

— Аз бях дете. Те ми промиха мозъка, накараха ме да върша тези неща. Да помагам. — Ето какво го бе измъчвало още откакто спомените взеха да изплуват в съзнанието му. Откакто бе започнал да свързва точките.

— Не съм бил тук в началото — каза Джансън с равен глас. — Но ти лично ме одобри за тази работа, след като Създателите загинаха. И трябва да знаеш, че не съм виждал никого, дете или възрастен, който да е толкова убеден като теб.

— Не ме е грижа какво…

— Стига! — кресна му Джансън. — Първо него! — и махна на един от пазачите. — Повикайте сестрата. Бренда е вътре, тя настояваше да помогне. Може би ще стане по-лесно, ако оставим на нея да работи с него. Отведете другите в чакалнята. Ще ги обработим един по един. Първо искам да проверя нещо друго. Ще се срещнем тук.

Томас бе толкова объркан, че не обърна внимание, когато споменаха Бренда. Двама пазачи го хванаха за ръцете.

— Няма да ви позволя да го направите! — изкрещя Томас, внезапно завладян от истерия. Мисълта, че ще узнае кой е бил преди, го ужасяваше. — Няма начин да поставите онази гадост на лицето ми!

Джансън не му обърна внимание, а нареди на пазачите:

— Преди да започнат, нека го упоят.

Той се отдалечи.

Пазачите го задърпаха към вратата и краката му се провлачиха по земята. Томас се дърпаше, опитваше се да се освободи, но ръцете им бяха като железни окови и накрая се предаде, за да запази поне малко сила. Едва тогава осъзна, че е изгубил битката. Бренда оставаше последната му надежда.

 

 

Бренда стоеше до леглото. Лицето й бе като издялано от камък. Томас се опита да улови погледа й, но тя го избягваше.

Пазачите го дръпнаха към леглото. Не разбираше защо Бренда е тук, защо помага на ЗЛО.

— Защо работиш за тях? — попита той през сълзи.

Пазачите го завъртяха.

— Най-добре си затвори устата — сряза го тя. — Искам да ми се довериш, както направи в Обгорените земи. За твое добро е.

Не можеше да я види, но имаше нещо в гласа й. Въпреки острите думи долавяше топлота. Дали пък не е на негова страна?

Пазачите отведоха Томас при последното легло от редицата. После жената го пусна и насочи гранатомета към него, докато мъжът го притискаше към ръба на матрака.

— Лягай долу! — нареди той.

— Не — изръмжа Томас.

Мъжът замахна и го зашлеви по бузата.

— Лягай долу! Веднага!

— Не.

Мъжът го сграбчи за раменете и го тръшна върху матрака.

— Ще стане, искаш или не, така че престани да се съпротивляваш.

Металната маска, с нейните кабели и тръби, висеше отгоре като гигантски паяк, очакващ да се впие в него.

— Няма да ви позволя да сложите това нещо на лицето ми — изстена Томас, усещайки как страхът сковава тялото му и умът му започва да губи яснотата си.

Мъжът го хвана за китките и ги притисна към леглото, след това се наведе и го затисна с тяло.

— Сложете му упойка.

Томас се помъчи да се успокои, да съхрани малко сили за момента, в който ще му се удаде възможност да избяга. Погледът му се спря на Бренда. Щом не му помага в този момент, дали това означава, че е на страната на неговите врагове? Сърцето му се сви при тази мисъл.

— Моля те, Бренда — прошепна Томас. — Не го прави. Не им позволявай да го направят.

Тя пристъпи към него и сложи нежно ръка на рамото му.

— Всичко ще бъде наред. Не си мисли, че тези хора ти желаят лошото. После ще си ми благодарен за това, което след миг ще направя. Хайде, спри да се дърпаш и се успокой.

Все още не можеше да разбере поведението й.

— Това ли е то? След всичко, което се случи в Обгорените земи? Колко пъти едва не загинахме в онзи град! След всичко, през което преминахме, нима ще ме изоставиш?

— Томас… — Тя поклати глава с натъжено лице. — Такава ми е работата.

— Чух гласа ти в главата си. Ти ме предупреди, че нещата ще станат още по-зле. Моля те, кажи ми, че не си с тях.

— Когато се върнахме в централата, след като се прибрахме от Обгорените земи, влязох в телепатичната система, защото исках да те предупредя. Да те подготвя. Не съм си и помисляла, че можем да станем приятели в онзи ад.

Ала думите й вместо да го успокоят, само засилиха душевните му терзания.

— Болна си ли от изблика? — попита той.

Тя отвърна с няколко кратки, насечени изречения:

— Само се преструвах. Двамата с Хорхе притежаваме имунитет знаем го от доста време. Ето защо ни използват. А сега се успокой. — Тя погледна към пазача.

— Хайде, давай! — подкани я ядно мъжът.

Бренда го изгледа намръщено, но не отговори. След това, за изненада на Томас, извърна глава към него и му намигна едва забележимо.

— След като ти инжектирам успокоителното, ще заспиш до няколко секунди. Разбра ли ме? — Тя произнесе натъртено думата и отново смигна незабележимо. За щастие двамата пазачи се бяха съсредоточили върху своя пленник, а не върху нея.

Томас все още беше объркан, но дълбоко в душата му се пробуди надежда. Тя явно бе намислила нещо.

Бренда се върна при шкафчето и се зае с приготовленията. Пазачът продължаваше да държи Томас за китките и пръстите му бяха посинели от липсата на кръвоснабдяване. По лицето на мъжа бе избила пот, но нямаше съмнение, че ще държи Томас, докато не бъде упоен. Жената стоеше до него с насочен към Томас гранатомет.

Бренда се обърна, стиснала в ръката си спринцовка, чийто връх сочеше нагоре. Вътре се виждаше жълтеникава течност.

— Добре, Томас. Ще го направим много бързо. Готов ли си?

Той й кимна, без да знае какво означава това, но решен на всичко.

— Хубаво — отвърна тя. — Дано да си готов.