Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Ерлендур (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grafarþögn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Арналдур Индридасон

Заглавие: Гробна тишина

Преводач: Айгир Сверисон

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: исландски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: исландска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 05.08.2016

Редактор: Росица Ташева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-660-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9691

История

  1. — Добавяне

1

Това беше човешка кост. Разбра го веднага щом я взе от детето, което седеше на пода и я дъвчеше.

Рожденият ден беше достигнал пиковия си момент, глъчката бе невъобразима. Разносвачът на пици дойде и си тръгна, а момчетата започнаха да се тъпчат с пица, наливаха се с газирани напитки, като през цялото време се оригваха един през друг. После изведнъж скочиха от масата, сякаш по даден сигнал, и наново започнаха да тичат наоколо, някои въоръжени с картечници, други — с пищови, а малките държаха в ръце колички или гумени динозаври. Не можа да схване в какво точно се състоеше играта. Възприемаше я само като влудяващ шум.

Майката на рожденика бе започнала да приготвя пуканки в микровълновата фурна. Каза му, че смятала да поуспокои момчетата, като пусне телевизора и някоя касетка на видеото. Ако туй не оправело нещата, тя щяла сама да ги изхвърли навън. За трети път честваха осмия рожден ден на момчето и нервите й се бяха опънали до краен предел. Трето по ред празненство за рожден ден! Първо, семейството отиде да хапне в убийствено скъп ресторант за хамбургери, където свиреше побъркваща рок музика. После тя организира празненство за роднините и приятелите, което приличаше на честване на първо причастие. А днес на момчето му беше разрешено да покани съученици и приятели от квартала.

Тя отвори микровълновата фурна, извади от нея надутия пакет с пуканки, сложи друг на негово място и си помисли, че следващия път трябва да бъде по-простичко. Само един рожден ден и толкова. Както когато тя беше малка.

Ситуацията изобщо не се подобряваше от това, че младият човек не обелваше и дума. Опита се да поприказва с него, но се отказа, присъствието му до нея в стаята я напрягаше. Впрочем едва ли можеше да се води какъвто и да било разговор, момчетата вдигаха такава врява, че й се отщяваше. А и той не й беше предложил да помогне по никакъв начин, седеше си само, гледаше пред себе си и мълчеше. „Явно е ужасно срамежлив“, помисли си тя.

Никога преди не го бе виждала. Беше вероятно някъде към двайсет и пет годишен и бе брат на едно от приятелчетата на сина й на празненството. Трябваше да има почти двайсет години разлика между братята. Младежът беше много слаб, държеше се сдържано, здрависа се с нея на вратата, дълги пръсти, лепкава длан. Бе дошъл с намерение да прибере брат си, но малкият категорично отказа да си тръгва, още повече че веселбата беше достигнала фазата „пълен напред“. Двамата с домакинята решиха той да влезе и да поостане малко.

— Няма да продължи още дълго — каза тя.

Той й обясни, че родителите им, които живеели в къща малко по-надолу по улицата, били в чужбина и трябвало, докато ги няма, да гледа брат си; иначе живеел под наем в центъра. Притеснено пристъпяше в преддверието от крак на крак. Малкият му брат отново изчезна в тълпата на празнуващите.

После младият мъж седна на дивана и се загледа в едногодишната сестричка на рожденика, която пълзеше по пода пред вратата на една от детските стаи. Беше облечена в бяла дантелена рокличка, с панделка в косата и си чуруликаше нещо. Той се чудеше как да си отмъсти на братчето си. Беше му неудобно да седи така в този непознат дом. Питаше се дали пък не трябва да предложи някаква помощ. Жената му бе казала, че таткото ще работи до късно. Младежът поклати глава и направи опит да се усмихне. Поблагодари и отказа предложената му пица и газирана напитка.

Забеляза, че момиченцето стиска здраво някаква играчка, която в един момент започна да дъвче, като цялото се олигави. Изглеждаше, като да си чеше венците, и той помисли, че вероятно зъбите й са започнали да покарват.

Момиченцето се приближи до него с играчката си в ръце. Младежът се зачуди каква ли може да е тя. Детето седна на дупето си, като трудно запазваше равновесие, и го загледа с отворена уста. Лигите му се точеха надолу по гърдичките. Пъхна отново играчката в устата си, захапа я, после продължи да лази към него. Протегна се напред, започна да прави гримаси и да хихика, тъй че играчката падна от устата му. С известно усилие отново я намери, взе си я и дойде съвсем близо до младия мъж, повдигна се към подлакътника на дивана и застана до него, малко нестабилно, но доволно от себе си.

Той взе странната играчка от детето и я заоглежда. Момиченцето го погледна така, сякаш не можеше да повярва на очите си, и започна да реве с всички сили. На гостенина не му трябваше дълго време, за да разбере, че държи човешка кост, десетсантиметрово парче от ребро. Костта беше жълто-бяла на цвят, овална, а мястото на счупването беше изгладено, така че ръбчетата му вече не бяха остри. Отгоре й имаше малки кафяви петънца като от земна пръст.

Предположи, че държи предната част на ребро от възрастен човек.

Майката чу, че детето плаче с цяло гърло, надникна в стаята и го видя да стои при непознатия до дивана. Остави купата с пуканките и отиде при дъщеря си, вдигна я на ръце и погледна надолу към мъжа, който, изглежда, не обръщаше никакво внимание на ревящото момиченце, нито пък на нея самата.

— Какво става? — попита тя, изпълнена с безпокойство, като се опитваше да успокои детето си.

Говореше високо, мъчейки се да надвика врявата, която вдигаха момчетата.

Мъжът я погледна, бавно се изправи на крака и протегна костта към майката.

— Откъде е взела това? — попита.

— Кое? — отвърна тя.

— Костта — каза той. — Откъде е взела тази кост?

— Каква кост? — повторно попита жената.

Писъците на детето поутихнаха — когато видя костта отново, то се пресегна да я вземе с разкривени от съсредоточаването очи. Стисна костта в ръчичка и започна да я оглежда.

— Мисля, че това е кост — каза мъжът.

Детето я пъхна отново в устата си и се успокои напълно.

— За каква кост говориш? — каза майката.

— За тази, която тя гризе — посочи той детето. — Мисля, че това е човешка кост.

Майката погледна към момиченцето, което доволно дъвчеше костта.

— Това не съм го виждала преди. Какво искаш да кажеш с „човешка кост“?

— Мисля, че това е част от ребро на човек — каза той. — Уча медицина — добави, сякаш да се оправдае. — Сега съм пета година.

— Ребро? Що за простотия е това? Ти ли донесе туй нещо?

— Аз? Не. Не знаеш ли откъде се е появила костта? — попита той.

Майката погледна детето, изведнъж рязко измъкна костта от устата му и я хвърли на пода. Момиченцето отново се разрева. Мъжът вдигна реброто от пода и го разгледа по-обстойно.

— Може би брат й ще знае…

Майката впи в него невярващи очи, после погледна ревящата си дъщеря, после костта, след това през прозореца, откъдето се виждаха няколко недостроени къщи, после — отново костта, непознатия мъж и най-накрая — сина си, който излетя от една от детските стаи.

— Тоти — извика тя, но момчето не й обърна никакво внимание.

Тя се гмурна в тълпата от деца и с известно усилие измъкна оттам своя Тоти, след което го накара да застане пред студента по медицина.

— Твое ли е това нещо? — попита тя момчето, а мъжът му подаде костта.

— Намерих си го — отвърна хлапакът, който не искаше да пропусне и един миг от веселбата за рождения си ден.

— Къде? — попита отново майка му.

Остави малката на пода и момиченцето втренчи в нея очи, колебаейки се дали да не ревне отново.

— Ми навън — отговори момчето. — Това е хубав камък. Даже си го измих.

Хлапакът дишаше задъхано. Капчица пот се спускаше по бузата му.

— Къде навън? — попита майка му. — Кога? Какви си ги вършил?

Момчето погледна майка си. Не беше сигурно дали не е направило някоя беля и сега се чудеше каква ли би могло да бъде.

— Мисля, че беше вчера. Там, в изкопа на края. Станало ли е нещо?

Майка му и непознатият мъж се спогледаха.

— Можеш ли да ми кажеш къде точно го намери? — попита тя.

— Ох, сега е рожденият ми ден! — измрънка той.

— Ела — каза майка му, — покажи ни къде го откри.

Тя вдигна детето от пода и побутна момчето пред себе си в посока към външната врата. Мъжът тръгна плътно зад тях.

Като видяха, че майката се кара на рожденика, момчетата се умълчаха. А когато тя го забута пред себе си със сурово изражение на лицето и малката му сестра в ръце, те се спогледаха и крадешком ги последваха.

Бяха в новия квартал до пътя за езерото Рейнисватн[1]. В „Тузалдаркверви“[2]. Кварталът беше построен по склоновете на хълма в местността Гравархолт, а най-отгоре тържествено се извисяваха водните резервоари на Рейкявик, кафяво боядисани чудовища, които стърчаха подобно на някаква крепост над новите постройки. Улиците бяха прокарани по хълма от двете страни на резервоарите, покрай тях изникваха една след друга нови къщи, някои дори имаха и градинки с новоположени торфени чимове и малки дръвчета, които щяха да израснат и да осигурят сянка на собствениците си.

Цялото войнство тръгна след рожденика с бързи крачки на изток по горната улица, която минаваше най-близо до резервоарите. Там, навътре в полето, се нижеха новопостроени еднофамилни къщи, а в далечината на север и изток започваха вилните зони на жителите на Рейкявик. Както във всеки район в строеж, децата се чувстваха прекрасно тук около недовършените къщи — катереха се по скелетата и играеха на криеница в сенките на стените или се пързаляха по склоновете на изкопаните за основи ями и цамбуркаха във водата, която се събираше в тях.

Именно към един такъв ров поведе рожденикът Тоти непознатия мъж, майка си и цялата весела компания от празненството и посочи мястото, където бе намерил този странен бял камък, толкова лек и гладък, че бе решил да си го запази и го бе пъхнал в джоба си. Прекрасно помнеше къде бе открил ценната вещ и пръв скочи в рова. Без никакво колебание отиде до мястото, където камъкът бе лежал в сухата пръст. Майка му нареди на момчетата да стоят настрани и слезе в рова с помощта на непознатия мъж. Щом се приближиха, Тоти взе костта от нея и я положи на земята.

— Ето така стоеше — каза момчето, което все още си мислеше, че костта бе просто един интересен камък.

Беше петък, късният следобед, и никой не работеше на строежа. Бяха изградили две от стените на основите за къщата. Земните пластове се виждаха там, където още нямаше стени. Младият човек се приближи до страната на рова, където момчето каза, че е намерило костта, и внимателно започна да оглежда. Поразрови пръстта с пръсти и с ужас видя да се появява кост от горната част на ръка, заровена дълбоко в земята.

Майката погледна младежа, видя, че той се взира в нещо, проследи погледа му и съзря костта. Приближи се и й се стори, че разпознава челюст с един или два зъба на нея.

Изплаши се, отново погледна младежа, след това дъщеря си и неволно започна да трие устата й.

* * *

Не разбра какво става, преди да почувства болката в слепоочието си. Той я удари с юмрук в главата без никакво предупреждение, толкова изненадващо, че тя изобщо не осъзна какво й се случва. Или може би не можеше да повярва, че я е ударил. Това беше първият удар и през следващите години щеше да се пита дали животът й нямаше да бъде друг, ако още тогава си бе тръгнала.

Ако той би й позволил това.

Не можеше да разбере защо я удари така изведнъж и го гледаше, потресена. Никога дотогава не я бяха удряли. Случи се три месеца след сватбата.

— Ти удари ли ме? — каза тя и сложи ръка върху слепоочието си.

— Да не мислиш, че не видях как го гледаш? — просъска той.

— Него? Кого…? Да нямаш предвид Снори? Гледала съм Снори?

— Да не мислиш, че не видях? Че не видях как го гледаше като разгонена!

Не познаваше тази му страна. И никога не го бе чувала да използва такива думи. „Като разгонена“! За какво говореше той? Беше разменила със Снори няколко думи на вратата на приземното жилище, за да му благодари, че й е върнал някаква дреболия, която бе забравила на излизане от работа. Не го покани да влезе, защото мъжът й целия ден беше в лошо настроение и бе казал, че не желае да го вижда. Снори пусна някаква шега по адрес на търговеца, при когото тя работеше като прислужница, засмяха се и се сбогуваха.

— Та това беше Снори! — каза тя. — Защо правиш така? Защо си толкова сърдит цял ден?

— Да не би да ми противоречиш? — попита той и отново се приближи към нея. — Видях те през прозореца. Видях как се фръцкаш около него. Като курве!

— Не, не можеш…

Той я удари още веднъж с юмрук в лицето и тя се просна върху шкафа за чинии в кухнята. Всичко се случи толкова бързо, че тя нямаше време да вдигне ръце, за да предпази лицето си.

— Не ме лъжи! — изрева той. — Видях те как го гледаше. Видях те как му се натискаше! Видях го със собствените си очи! Мръсна путко!

Още една дума, която го чуваше да употребява за пръв път.

— Боже мой! — изпъшка тя. Горната й устна се беше сцепила и устата й кървеше, вкусът на кръв се смесваше със солта от сълзите, които се стичаха по лицето й. — Защо го правиш? Какво съм сторила?

Той се наведе над нея, изглеждаше така, сякаш бе решил да продължава да я бие. От зачервеното му лице се излъчваше някакво безумие. Скръцна със зъби и тропна с единия си крак по пода, преди да се обърне и да излезе с бързи крачки от приземието. Тя остана да стои там, неспособна да разбере какво се бе случило.

Често след това си мислеше за тези мигове и дали нещо би се променило, ако се бе опитала да реагира веднага на насилието, ако се бе опитала да го напусне, да си тръгне и да не се връща никога, вместо да намира причини да упреква самата себе си. Трябва да бе направила нещо, след като той се отнесе с нея по този начин. Нещо, за което тя може би не си даваше сметка, но той го виждаше, и тя можеше да поприказва с него за това, когато той се върнеше и обещаеше, че това няма да се повтори и че всичко ще бъде както преди.

Никога не го бе виждала да се държи по този начин, нито спрямо нея, нито с някого другиго. Той беше спокоен човек, по-сериозен от останалите. Дори малко темерут. Това бе едно от качествата, които тя хареса у него, когато се запознаха. Той беше работник в Кьоус[3] при брата на търговеца, за когото тя работеше. Доставяше му различни стоки за бита. Така и се запознаха преди около година и половина. Двамата бяха на една възраст и той разправяше, че щял да напусне работа и вероятно да се залови с риболов. В това имало много пари. Искаше да си купи собствена къща, да си бъде сам на себе си господар. Да си наемен работник, било потискащо, било старомодно и зле платено.

Тя му беше казала, че работата при търговеца й е досадна. Той бил скъперник, задявал трите работнички, а и жена му — дъртата зла вещица, много ги гонела. Каза му още, че нямала някакво специално намерение или цел, към която да се стреми; никога не била обмисляла бъдещето си. Още от пелени не познавала друго, освен немотия и борба за насъщния. Общо взето, такъв бил животът й.

Той все по-често си намираше някаква работа при търговеца и стана постоянен гостенин в кухнята при нея. Не мина много време и тя му разказа за детето си, но той отвърна, че знаел за детето й, добави още, че бил поразпитал за нея. Тогава за първи път стана ясно, че проявява интерес към нея и иска да се опознаят по-добре. Тя му каза, че детето й скоро щяло да навърши три годинки, и излезе, за да доведе дъщеря си, която си играеше зад къщата с децата на търговеца.

Като се върна, той я попита защо толкова се била разбързала да има деца и се усмихна, уж че туй беше само добронамерена шега от негова страна. По-късно използваше това, което без никаква милост наричаше „нейна разпуснатост“, за да я пречупи. Никога не наричаше дъщеря й по име, използваше само прякори — казваше й „копеле“ или „саката отрепка“.

Тя изобщо не се беше „разбързала“. Разказа му за бащата на детето й, който се бил удавил в Котлафьордур[4]. Бил едва на двайсет и две, когато попаднали на буря и четирима от екипажа се удавили. Точно тогава тя разбрала, че е бременна. Не били женени, тъй че тя едва ли можела да се нарича „вдовица“. Имали намерение да се оженят, но той загинал и тя останала с незаконородено дете.

Той седеше в кухнята и я слушаше. Тя забеляза, че момиченцето й не иска да стои при него. Обикновено детето не се боеше от хора, но сега се държеше здраво за полата на майка си и не посмя да се пусне, когато той го извика да отиде при него. Той измъкна близалка от джоба си и му я подаде, но то се уви още по-плътно в полата на майка си и се разплака — искаше да отиде отново при децата навън. А близалката беше любимото му лакомство.

Два месеца по-късно той й направи предложение. Не беше никак романтично, не както беше чела по книгите. Бяха излизали няколко пъти вечер — разхождаха се в града или отиваха на кино да гледат Чаплин. Тя се смееше от сърце на „Хлапето“. По неговото лице не се мяркаше дори усмивка. Една вечер бяха излезли от киното и тя чакаше с него кораба за Кьоус, където той имаше някаква работа, когато я попита дали пък не трябвало да се оженят. Придърпа я към себе си.

— Искам да се оженим — рече.

Тя бе толкова поразена, че не си даде сметка в момента — чак по-късно, когато всичко бе свършило, й стана ясно — че това не беше предложение, че той не я попита дали тя го желае.

„Искам да се оженим.“

Беше обмисляла възможността за брак. В крайна сметка връзката им бе стигнала до този етап. На малкото й момиченце липсваше семейство. Самата тя искаше да има свое семейство. Да роди още деца. Не бяха много мъжете, проявили някакъв интерес към нея. Може би не беше кой знае колко добра партия — нисичка, по-скоро пълна, с грубовато лице, зъбите й бяха леко изпъкнали напред, имаше малки отрудени ръце, които никога не стояха бездейни. Може би никога нямаше да получи по-добро предложение.

— Какво ще кажеш? — попита той.

Тя кимна с глава. Той я целуна, после се прегърнаха. Скоро след това направиха сватба в църквата в Мосфетл[5]. Церемонията беше скромна, освен тях двамата присъстваха неколцина негови приятели от Кьоус и две нейни приятелки от Рейкявик. След като ги венча, свещеникът ги покани на кафе. Тя го бе попитала за семейството му, но той не каза много за него, нямал братя и сестри, баща му бил починал, когато бил още малко дете, а майка му нямала средства да го гледа и го била дала за осиновяване. Пребивавал на различни места, докато се установил като работник в Кьоус. Той не попита за нейното семейство, изглежда, че не го интересуваше, изглежда, че миналото въобще не го интересуваше. Тя все пак му каза, че съдбите им били много подобни — и тя не знаела кои били родителите й. Била приемно дете и отраснала при различни семейства в Рейкявик, докато не постъпила на работа при търговеца. Той поклати глава.

— Ще започнем всичко отначало — каза. — Ще забравим миналото!

Наеха си малко приземно жилище на „Линдаргата“[6], което се състоеше от стая и кухня. Тоалетната беше на двора. Тя напусна работата при търговеца. Той каза, че тя не трябвало повече да работи. Той щял да се грижи за нея. Самият той като за начало си намери работа на пристанището, докато се освободеше място на някоя риболовна лодка. Мечтаеше да излезе в морето.

Сега тя стоеше до кухненската маса и се държеше за корема. Все още не му бе казала, но беше убедена, че е бременна. Както и можеше да се очаква. Бяха си говорили, че ще си родят дете, но въпреки това тя не бе сигурна какво мисли той, беше твърде потаен. Ако се родеше момче, тя вече знаеше как ще го кръсти. Тя искаше момче. Щеше да се казва Симон.

Беше слушала за мъже, които бият жените си. За жени, които търпят насилие от съпрузите си. Беше чувала такива истории. Не можеше да повярва, че той е един от тези мъже. Не можеше да повярва, че е способен да направи нещо подобно. Трябва да е било случайно, казваше си. „Помислил си е, че се занасям със Снори — реши тя. — Трябва да внимавам това да не се повтаря.“

Избърса лицето си и подсмръкна. Как само бе избухнал! Беше излязъл, но трябваше скоро да се върне и да я помоли за извинение. Не може да се държи така с нея! Не може! Не трябва! Объркана, тя влезе в спалнята, за да успокои дъщеря си. Момичето се казваше Микелина. Сутринта се беше събудила с температура и почти целия ден след това спа, все още спеше. Взе я на ръце и усети, че изгаря от температурата. Седна с детето в скута и започна да напява тихичко, все още зашеметена от боя.

Седнала е в своето креватче,

обула си е късото чорапче,

къдрици руси има

дъщеричката любима.

Детето дишаше учестено. Малкият му гръден кош се повдигаше и снижаваше, носът му издаваше леко свистене. Личицето му беше огненочервено. Майката се опита да го разбуди, но детето не реагираше. Тя силно изпищя.

Дъщеря й беше много болна.

Бележки

[1] Езеро, в което може целогодишно да се лови риба срещу заплащане, намира се източно от Рейкявик, в местността Гравархолт. — Б.пр.

[2] Един от най-новите квартали на Големия Рейкявик. Застрояването започва през 2000 г. и всичките му улици носят имена от времето на приемането на християнството в Исландия през 1000 година. Първата част на думата, þúsaldar- (тузалдар-), е родителен падеж от þúsöld (тузьолд), което означава „хилядолетие“, т.е. името на квартала е „Кварталът на хилядолетието“. — Б.пр.

[3] Местност, североизточно от Рейкявик, част от града Мосфелсбайр. — Б.пр.

[4] Фиорд или залив, в южната част на който е разположен Рейкявик. Същото име имат и други два фиорда в Западна Исландия и в Северна Исландия, както и един фиорд във Фарьорските острови. — Б.пр.

[5] Местност на 12 км източно от Рейкявик. Името означава „Планината с мъховете“ и от 1987 г. има статута на самостоятелен град с името Мосфелсбайр. — Б.пр.

[6] Неголяма улица в стария Рейкявик, близо до пристанището на града. — Б.пр.