Николай Райнов
Бабиното яйце (Руска приказка)

Имало едно време старецъ и баба. Тѣ си имали пъстра кокошка. Снесла имъ въ зимника яйце — ама какво яйце! Шарено, писано, като на стругъ остъргано. И толкова твърдо, че се ни чупи, ни съ брадва сѣче. Засилилъ се старецътъ съ сѣкирата — замахналъ, но не можалъ да го разсѣче. Засилила се бабата съ теслата — и тя замахнала, но не могла да го разбие.

Викнали да плачатъ. Отде се взела една сива мишка — натиснала яйцето съ опашката си и го смазала. Толкова силна била тая мишка. Старецътъ плаче, бабата плаче, кокошката кудкудяче, вратитѣ скърцатъ, зимникътъ се тресе, чакъ на двора летятъ черупки отъ яйцето, цѣлата кѫща се люлѣе — ще се събори.

Тръгнали поповитѣ дъщери за вода. Видѣли стареца и бабата, че плачатъ.

— Защо плачешъ, бабо?

— Защо плачешъ, дѣдо?

А тѣ имъ отговарятъ изъ единъ гласъ:

— Какъ да не плачемъ, какъ да не плачемъ? Имаме си пъстра кокошка. Снесе ни въ зимника яйце. Ама какво яйце! Да го бѣхте видѣли само! Шарено, писано, като на стругъ остъргано. И толкова твърдо, че ни брадва го сѣче, ни тесла го чупи. Засилихме се, па замахвахме съ сѣкирата и теслата, но не можахме да го счупимъ. Отде се взе пустата сива мишка? Като го натисна съ опашката си, отведнъжъ го смаза. Потече онова яйце — цѣлия зимникъ напълни. На халосъ отиде. И кѫщата ни се разклати, и дворътъ ни се изпълни съ черупки. Чудимъ се, що да направимъ.

Като чули това поповитѣ дъщери, отъ голѣма скръбь си хвърлили кърчазитѣ^[1] на земята, счупили си кобилицитѣ и се върнали въ кѫщи съ праздни рѫце.

— Ахъ, мамо, мамо! — викнали и дветѣ моми на попадията. — Нищо не знаешъ ти, нищо не чувашъ. А по свѣта ставатъ, какви ли не нѣща.

— Какви нѣща?

— Какви ли? Ахъ, само да знаешъ, какви! Въ наше село има старецъ и баба. Иматъ си тѣ пъстра кокошка. Снесла въ зимника яйце — ама да знаешъ, какво яйце! Голѣмо като бъчва. И пъстро, шарено, изписано — да му се не нагледашъ. Лъскаво, гладко, сякашъ на стругъ остъргано, и толкова твърдо, че ни го трионъ разрѣзва, ни го брадва сѣче, ни го тесла чупи. Старецътъ замахналъ съ сѣкирата — не успѣлъ да го разсѣче. Бабата се притекла съ теслата и тя не могла да го счупи. Надошли съседитѣ имъ — кой съ трионъ, кой съ чукъ, кой — съ топузъ. Ударятъ, триятъ, чукатъ — никой не можалъ да счупи яйцето. Отде се взела една проклета сива мишка? Ама голѣма мишка — като планина. Съ опашката си го натиснала и го отведнъжъ счупила. Не го и счупила, а смазала. Като потекло онова яйце — цѣлиятъ зимникъ се напълнилъ съ бѣлтъкъ и жълтъкъ, та се издавили хората. Само бабата и старецътъ се измъкнали презъ прозореца. Толкова силенъ билъ трѣсъкътъ, когато се смазало яйцето, че кѫщата се срутила и похлупила всичко. Чакъ до извора, дето бѣхме, течеше бѣлтъкъ и жълтъкъ. Да видишъ сега, мамо: старецътъ плаче, бабата плаче, кокошката кудкудяче, цѣлото село се тресе, навсѣкѫде хвърчатъ черупки! Твърди като камъни. Пукнаха ни кърчазитѣ, счупиха ни кобилицитѣ. Върнахме се съ праздни рѫце.

Въ това време попадията размѣсвала тѣстото за хлѣбъ. Като чула, че старецътъ плаче, бабата плаче и кокошката кудкудяче, отъ голѣма скръбь обърнала нощвитѣ и разсипала тѣстото на пода.

Ето че дошелъ и дѣдо попъ отъ църква съ книга въ рѫка.

— Ахъ, попе, попе! — викнала попадията. — Нищо не знаешъ ти, нищо не чувашъ. Отъ тукъ — на църква, отъ църква — тукъ. А по свѣта какви чудни и страшни нѣща ставатъ! Да чуешъ, нѣма да повѣрвашъ.

— Какви нѣща, попадийо?

— Какви ли, попе? Ахъ, само да знаешъ, какви! Въ едно далечно село има старецъ и баба. Силни хора и едри — цѣли великани. Иматъ си тѣ пъстра кокошка — като паунъ хубава. Снесла имъ въ зимника яйце — ама да знаешъ какво яйце! Голѣмо като цѣла кѫща. И пъстро, шарено, изписано — да му се не нагледашъ. Що има животни по свѣта — все на него нарисувани. Лъскаво, гладко, като на стругъ остъргано. Муха да стѫпи на него, ще се плъзне, та ще се разчекне. И толкова твърдо, че ни трионъ го рѣже, ни тесла го чупи, ни брадва го сѣче, ни чукъ го разбива. Старецътъ замахналъ съ брадвата — не можалъ да го разсѣче: брадвата отхвръкнала. Бабата замахнала съ теслата — и тя не можала да го счупи: теслата се изкривила и излетѣла отъ рѫцетѣ й. Повикали съседитѣ. Надошли — кой съ трионъ, кой — съ чукъ, кой — съ топузъ, кой — съ боздуганъ. Заудряли, зачукали, застъргали — никой не можалъ да счупи яйцето, ни дори да го пробие. И знаешъ ли, що станало, попе? Кой знае отде дошла една мишка — черна, като дяволъ, — и голѣма, голѣма, голѣма, — колкото седемь планини заедно. Да й видишъ само опашката — отъ корабно вѫже по-дебела! Да те удари съ нея, ще те пребие. Сложила си тя опашката на яйцето — само я сложила, безъ да натиска — и то се счупило. Като рукналъ оня ми ти бѣлтъкъ и жълтъкъ отъ яйцето — препълнилъ се зимникътъ, издавили се хората, потѫнала кѫщата, цѣлото село се изгубило въ жълтъкъ и бѣлтъкъ. Че като потекло и насамъ, нашитѣ тръгнали да копаятъ ровъ около селото — дано спратъ жълтъка и бѣлтъка. То само това да е, иди-дойди! Толкова силенъ билъ трѣсъкътъ, когато се счупило яйцето, че на деветь села наоколо изпопадали кѫщитѣ. А пъкъ като се разхвърчали ония ми ти черупки, изпочупили дърветата по горитѣ. Само старецътъ и бабата се отървели, па дошли, та разказали всичко на дъщеритѣ ни. Кѫсоветѣ отъ черупки счупили кърчазитѣ и кобилицитѣ на сума моми по изворитѣ. И сега да видишъ, попе: старецътъ плаче, бабата плаче, кокошката кудкудяче, деветь града се тресатъ, чакъ до морето хвърчатъ черупки отъ яйцето. Както се бѣхъ навела надъ нощвитѣ, та месѣхъ хлѣбъ, като влетѣ презъ прозореца единъ кѫсъ, че катурна нощвитѣ, — всичкото тѣсто разсипа на пода.

Като чулъ тоя жаленъ разказъ, попътъ се толкова наскърбилъ, че почналъ да кѫса книгата, що държалъ. Кѫсалъ, кѫсалъ, кѫсалъ, докле накѫсалъ цѣлата книга.

Излѣзълъ вѣтъръ. Задухалъ въ поповата кѫща. Почналъ да граби кѫсчетата едно по едно и да ги хвърля презъ прозореца. Хвърлялъ, хвърлялъ, хвърлялъ, додето изхвърлялъ всички кѫсчета. Свършили се кѫсчетата — свърши се и приказката.