Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Internet (2019)
Корекция и форматиране
Karel (2022)

Издание:

Автор: Николай Райновъ

Заглавие: Северни приказки

Издател: Ст. Атанасовъ

Град на издателя: София

Година на издаване: 1933 (не е указана)

Тип: приказки

Печатница: Печатница „Херманъ Поле“ ул. „Три уши“ 15 — София

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11399

История

  1. — Добавяне

Имало едно бедно момиче. Струвало му се, че ще бѫде много щастливо, ако се омѫжи за богаташъ. Желанието му се изпълнило. Взелъ го единъ свещеникъ, който ималъ богата енория и печелѣлъ много пари.

Попътъ обичалъ попадията. И тя го обичала. Само отъ едно се боела — да не би да има деца. Повечето жени обичатъ деца и имъ е мѫчно, ако сѫ бездетни. Но младата попадия била — кой знае защо — наплашена.

Станала единъ день, та отишла при една баба, която всички знаели за много умна и опитна. Тя лѣкувала всѣкакви болести и давала съвети при различни случаи.

Попадията не подозирала, че тази баба е магьосница. А тя била наистина магьосница. Младата невѣста й казала защо е дошла.

Бабата се засмѣла и рекла:

— Не бери грижа, попадийо. Това е много лесна работа. Има много срѣдства, за да нѣмашъ деца. Азъ ще ти кажа най-лесното.

— Какво е то?

— Най-напредъ ще ти гледамъ на восъкъ, за да видя колко деца трѣбва да ти се родятъ, а после ще ти кажа, що да сторишъ.

Бабата разтопила восъкъ и казала на попадията:

— Седемь деца би трѣбвало да добиешъ. За да се отървешъ отъ раждане, ще вземешъ седемь камъка, които ще ти дамъ и ще ги спуснешъ довечера въ кладенеца. Тогава нѣма да имашъ деца.

Попадията взела камънитѣ, платила богато на бабата, поблагодарила й и си отишла. Още сѫщата вечерь хвърлила камънитѣ въ кладенеца. Олекнало й на сърдцето: нѣмало вече отъ що да се страхува.

Минало време.

Една вечерь свещеникътъ се разхождалъ по църковния дворъ съ жена си. Месечината свѣтѣла. Както се смѣели и шегували, попътъ отведнъжъ забелязалъ, че жена му нѣма сѣнка.

Това го уплашило. Останаль малко назадъ — да види, не се ли е излъгалъ. Попадията вървѣла предъ него и се не обръщала. Не, попътъ не се билъ излъгалъ: тя наистина нѣмала сѣнка.

Той си помислилъ:

— Жена ми трѣбва да е направила много голѣмъ грѣхъ, та сѣнката й я е напуснала. Не бива да живѣя съ такава жена.

Спрѣлъ той попадията и я запиталъ, кѫде й е сѣнката. Тя му отговорила, че — откакъ се е родила — не е имала сѣнка.

— Не, — рекълъ попътъ, — това не може да бѫде. Какъ може да се роди човѣкъ безъ сѣнка? Кажи ми, какъвъ грѣхъ си извършила, та те е оставила сѣнката ти.

— Не помня да съмъ извършила грѣхъ, — отвърнала жената.

— Не, не! Спомни си добре! Сѣнката бѣга само отъ оня човѣкъ, който е извършилъ много тежъкъ грѣхъ. Помисли си пакъ!

Говорейки тъй, тѣ влѣзли въ кѫщи.

— За последенъ пѫть те питамъ, — рекълъ строго свещеникътъ, — кажи ми какъвъ грѣхъ си извършила!

— Никакъвъ, — отвърнала грубо жена му. — Кълна се въ Бога и въ всичкитѣ светии, че не съмъ извършила никакъвъ тежъкъ грѣхъ.

— Не те е грѣхъ! — викналъ й ядосано попътъ. — Не стига, че лъжешъ, а се още и кълнешъ.

И, като ударилъ съ пестникъ по една каменна маса, викналъ:

— Когато видя, че порасте червенъ трендафилъ отъ тая маса, тогава ще знамъ, че Богъ ти е простилъ. До тогава и азъ нѣма да ти простя. Върви — дето ти видятъ очитѣ!

Той изпѫдилъ жена си и заповѣдалъ на своитѣ слуги да я не пускатъ да пристѫпи прага на кѫщата му.

Жената си събрала старитѣ дрехи, съ които била дошла, и напуснала попската кѫща. На кѫде да върви? На лѣво ли — или на дѣсно? Тя не знаела. Тръгнала — накѫдето й видятъ очитѣ.

Дълго време вървѣла жената и питала, когото срещне, що да направи, за да я обикне мѫжътъ й. Но никой не можелъ да й даде съветъ.

Най-сетне влѣзла въ една църква и се изповѣдала предъ свещеника.

Той й казалъ:

— Твоятъ грѣхъ наистина много е тежъкъ, но има единъ начинъ да го изкупишъ.

— Какъвъ е този начинъ? — запитала жената. — Всичко съмъ готова да направя.

— Но това, което ти предстои да извършишъ, е много трудно.

— Кажи го, колкото ще да е трудно.

Тогава свещеникътъ хваналъ жената за рѫка и я отвелъ въ вѫтрешностьта на църквата. Накаралъ я да колѣничи предъ престола и й далъ да държи едно евангелие.

— Тъй ще прекарашъ цѣлата нощь, — й казалъ той. — Нѣма да изпускашъ това евангелие отъ рѫката си, каквото и да стане. Може и ангели и дяволи да идватъ при себе и да ти говорятъ всѣкакви нѣща: ти недей ги слуша, що приказватъ! Дръжъ евангелието въ рѫката си, додето дойда на сутриньта да го взема.

Свещеникътъ си отишелъ. Жената останала сама въ голѣмата църква. До вечерьта не дошелъ при нея никой. Но щомъ се мръкнало, въ църквата навлѣзли много хора. Едни били млади, други — стари. Нѣкои били страшни, а други — грозни. Всички тѣ се нахвърляли върху жената и се мѫчели да й отнематъ книгата отъ рѫцетѣ, но тя я стискала здраво. Сетне дошли нѣколко попа, които приличали на онзи свещеникъ, който далъ на жената евангелието. И тѣ почнали да й искатъ книгата, но тя имъ я не дала. Тогава поповетѣ почнали да се борятъ съ жената, да я биятъ, хокатъ и плюятъ. Въ сѫщото време надошли изъ невидѣлица сума дяволи — все черни и безобразни. И тѣ почнали да дърпатъ книгата отъ рѫцетѣ на жената, но не успѣли да я изтръгнатъ. Накрай дошли седемь хубави деца, все момченца. Тѣ били ония деца, които щѣла да добие попадията, ако не била хвърлила камънитѣ въ кладенеца.

И седемтѣ момчета почнали да укоряватъ жената, че не се е съгласила да ги роди.

— Колко добри, умни и срѫчни синове щѣше да имашъ! — й казвали тѣ, — ако ни бѣше родила. И ти щѣше да бѫдешъ щастлива съ насъ, и ние — съ тебе. Дай ни тая книга, която държишъ: тогава Богъ ще ти прости голѣмия грѣхъ.

И тѣ почнали да й дърпатъ книгата отъ рѫцетѣ, както правили преди тѣхъ дяволитѣ, поповетѣ и грознитѣ хора. Но жената не давала евангелието. Тогава момчета наченали да биятъ жената, да й се подиграватъ, да я хулятъ съ най-лоши думи и да я плюятъ. Отъ толкова мѫки тя изгубила най-после свѣсть, но и тогава не изпуснала книгата изъ рѫцетѣ си.

Съмнало се. Свещеникътъ дошелъ и намѣрилъ жената, че лежи премрѣла на каменния подъ, предъ олтаря, съ евангелието въ рѫка.

Той я поръсилъ съ светена вода и жената се свѣстила. Сетне я хваналъ за рѫка, обиколилъ съ нея църковния дворъ и й казалъ, че грѣхътъ й е вече простенъ.

Жената поблагодарила отъ все сърце на добрия свещеникъ и си тръгнала. На кѫде да върви? На дѣсно ли — или на лѣво? Тръгнала и тоя пѫть на кѫдето й видятъ очитѣ. Вървѣла, вървѣла, стигнала до попската кѫща — кѫщата на мѫжа й.

Свещеникътъ си не билъ въ кѫщи. Жената почнала да се моли на слугитѣ да я пуснатъ да преспи, но тѣ се не съгласявали.

— Ако те види дѣдо попъ, ще ни изгони, — рекли й тѣ. — Той ни зарѫча да те не пускаме да припаришъ до вкѫщи.

Но тя продължавала да имъ се моли. Най-после слугитѣ се съжалили и я пуснали да спи въ кухнята, въ единъ ѫгълъ, но съ условие — на другия день да си отиде още преди съмване, за да не я види свещеникътъ.

Когато се мръкнало, домакинътъ се върналъ. Той видѣлъ на сѫщата каменна маса, по която билъ ударилъ преди време съ пестникъ, едъръ червенъ трендафилъ. Потеглилъ го да го отскубне, но не можалъ: цвѣтето било израстло отъ камъка и се било вкоренило яко въ него.

На свещеника станало много мѫчно.

— Голѣмъ грѣхъ направихъ, — рекълъ си той, — че изпѫдихъ жена си.

Повикалъ слугитѣ и ги запиталъ, пуснали ли сѫ нѣкого въ кѫщата, додето той е отсѫтствувалъ. Тѣ му казали, че не сѫ: боели се да признаятъ, че сѫ пуснали попадията.

Тогава свещеникътъ почналъ да търси по кѫщи и най-сетне намѣрилъ жена си, че спи, съсипана отъ умора, въ ѫгъла на кухнята, задъ пещьта.

— Оставете я да спи! — рекълъ на слугитѣ. — Азъ й прощавамъ, защото и Богъ й е простилъ.

И отъ тоя день попътъ и попадията заживѣли по-щастливо отъ преди.

Край