Николай Райнов
Безстрашниятъ клисарь (Естонска приказка)

Имало нѣкога си единъ свещеникъ, голѣмъ скѫперникъ. Отъ дълго време той търсѣлъ да си намѣри клисарь да му бие камбаната нощемъ, презъ Велики пости, когато има вечерна служба. Но все не можелъ да намѣри. Причинитѣ затова били много.

Преди всичко, както се каза вече, попътъ билъ скѫперникъ, та му се не давали много пари. Освенъ това, ставали и нѣкакви чудновати работи, отъ които хората се плашели, та никой не искалъ да стане клисарь въ тая църква. Знаело се, че не единъ и не двама — все способни хора — постѫпвали на служба при попа, но, — като се покачатъ презъ нощьта на камбанарията — нито камбаненъ звукъ се чува, нито пъкъ камбанарьтъ се връща. За никого отъ тѣхъ се не знаело, кѫде и какъ е изчезналъ.

Попътъ криелъ, че клисаритѣ изчезватъ единъ по единъ, но селянитѣ узнали това и то се отдавна приказвало по цѣлото село. Никой не се съгласявалъ да стане клисарь на свещеника.

Най-сетне, имало и друго! Попътъ билъ много придирливъ: искалъ отъ клисаря да работи по цѣлъ день, не му давалъ да си почине, нито да се нахрани, както трѣбва. Но, това, да речемъ, както и да е: само да не бѣха ония ужасии, отъ които изчезватъ нощемъ клисаритѣ.

Свещеникътъ се принудилъ да удвои заплатата на оногова, който би се съгласилъ да му стане клисарь, и да му обещае изобилна и добра храна. Следъ всѣка църковна служба той съобщавалъ отъ амвона за това и подканвалъ момцитѣ, но никой се не обаждалъ.

Наближили Велики пости. Попътъ трѣбвало безъ друго да си намѣри клисарь. Иначе кой ще бие камбаната за повечерие? Почналъ пакъ обещанията. И добавялъ, че не ще иска много работа отъ клисаря презъ деня.

Единъ день при попа отишелъ единъ момъкъ, който се казвалъ Хансъ. Той билъ хитъръ, способенъ и работливъ. До тогава служилъ при единъ скѫперникъ чифликчия. Като чулъ за двойната заплата и за добрата храна, решилъ да постѫпи клисарь.

— Добре, — казалъ попътъ. — Азъ ще си устоя на думата: каквото съмъ обещалъ, обещано е. Но тая вечерь трѣбва да те изпитамъ. Да ти видя работата. А утре зарань ще подпишешъ договора.

Хансъ отишелъ при поповитѣ слуги. За работа не попиталъ, но — още щомъ влѣзълъ въ стаята — понеже билъ слушалъ много за скъперничеството на свещеника, попиталъ, какво ще му дадатъ да яде.

Тъкмо тогава било време за вечеря. По това време попътъ ималъ обичай да отива при слугитѣ; като е при тѣхъ, смѣталъ си той, тѣ ще се срамуватъ, та нѣма да ядатъ много.

И тоя пѫть влѣзълъ въ стаята, малко следъ като отишелъ Хансъ. Той чулъ, че новиятъ клисарь казва на слугитѣ:

— Дѣдо попъ обеща добра и изобилна храна. Да видимъ, ще ли си устои на обещанието.

Седнали да вечерятъ. Като хапнали малко, попътъ имъ казалъ:

— Вие ядете, а не пиете вода. Не бива тъй. Следъ всѣки две-три хапки, трѣбва да изпивате по една чаша вода. Тъй ядатъ хората, а не като васъ.

Той знаелъ, че — като пие човѣкъ вода — похтата^[1] му намалява. Но Хансъ не билъ отъ тия. Той се наялъ добре, па вдигналъ, та изпилъ цѣла кана вода и рекълъ:

— Благодаря ти, дѣдо попе, за добрия съветъ. Водата, що изпихъ, пробута храната надолу, та се отвори мѣсто още за толкова. Сипете ми още една паница супа. И хлѣбъ ми дайте, че тоя на масата нѣма да стигне.

Тоя день трѣбвало да има полунощна служба. Единъ часъ преди полунощь, Хансъ тръгналъ да бие камбаната. Отключилъ църквата. И колко се зачудилъ, като я видѣлъ цѣла освѣтена отвѫтре! Но това било още нищо. Тепърва имало Хансъ да се чуди! И не само да се чуди.

Въ църквата се били насъбрали толкова много, колкото не идвали никога, когато има служба. Дори и на Великдень. Всички тѣ седѣли на дълги маси и играели карти. Тия хора били чудновати, не приличали на хора.

Ала Хансъ се не уплашилъ. Той изобщо не билъ никакъ страхливъ. Отишелъ право при играчитѣ и седналъ на една маса.

— Дайте и мене карти! — рекълъ той.

Единъ високъ сухъ мѫжъ го запиталъ:

— Ти пъкъ що търсишъ тукъ, приятелю? Кой те е канилъ да идвашъ?

А Хансъ го погледналъ спокойно, па рекълъ:

— Това не е твоя работа. По-скоро азъ трѣбва да ви попитамъ, що търсите тукъ и какъ сте попаднали въ църквата безъ мое позволение. Азъ съмъ клисарь на тая църква. Ключоветѣ сѫ у мене.

Дали и нему карти. Почналъ да играе съ непознатитѣ чудновати хора, като че ли му сѫ отдавнашни приятели. Дори се шегувалъ съ тѣхъ. Щастието му се усмихнало, както се казва въ такива случаи, защото Хансъ спечелилъ още при първата игра. А при по-нататъшнитѣ спечелилъ още повече.

Но ето, че посрѣдъ играта пропѣли първи пѣтли. Настѫпила полунощь. Свѣтлината угаснала. И играчитѣ, и маситѣ, и пейкитѣ, и картитѣ изчезнали за единъ мигъ.

— Добре, че си отидоха, — си казалъ Хансъ. Навѣрно, въ следнитѣ игри щѣхъ да изгубя и това, което спечелихъ въ първитѣ.

И тръгналъ пипнешкомъ по тъмната църква, да дири стълбата, която води къмъ звънарницата.

— Трѣбва вече да ударя камбаната, — си казалъ той вървейки. — Време е! Време е!

Но — тъкмо казалъ и трети пѫть: „Време е“, — стигналъ до стълбата и стѫпилъ на първото стѫпало. Ала кракътъ му се спъналъ о едно човѣче безъ глава, което седѣло на стѫпалото.

— Що търсишъ тукъ, джудженце? — викналъ му клисарьтъ. — Не може ли да се махнешъ, като ме чу, че ида?

И го ритналъ толкова силно въ гърба, че безглавото джудже се търкулнало надолу, та се не видѣло.

На второто стѫпало седѣли две безглави човѣчета, на трето — три, на четвъртото — четири и така нататъкъ. На последнитѣ стѫпала тѣ били толкова много, че Хансъ нѣмало вече кѫде да стѫпи. Той риталъ всички тия мълчаливи пазачи на стѫпалата. Риталъ ги толкова силно, че — като се сривали по стѫпалата надолу, чувало се, какъ имъ пращятъ коститѣ.

Най-после клисарьтъ стигналъ до горната стаичка на звънарницата, дето била камбаната. Но тъкмо хваналъ вѫжето и се приготвилъ да го потегли, погледналъ нагоре. И що да види? Въ камбаната се било свило още едно безглаво човѣче, по-едро отъ другитѣ. То извадило чука отъ езика на камбаната и се готвѣло да го пусне, та да счупи съ него главата на клисаря.

— Чакай, чакай, приятелю! — викналъ му Хансъ — Не сме се пазарили тъй. Не видѣ ли, какъ накарахъ всичкитѣ ти приятели бърже-бърже да слѣзатъ по стълбата, дори и безъ да си помръднатъ краката? И ти ще полетишъ ей сега подиръ тѣхъ! Какво ме гледашъ, като нѣмашъ глава? Както си седналъ на най-високото мѣсто, ти ще има да изминешъ най-дългия пѫть. Но азъ ще ти помогна: ще те хвърля презъ прозореца, та ще се намѣришъ за мигъ на камънитѣ, предъ църквата. Здрава кость нѣма да остане отъ тебе.

И Хансъ намѣстилъ стълбата, за да се качи по нея, та да снеме човѣчето. Но то започнало да му говори:

— Моля ти се, добри човѣче, съжали ме! Обещавамъ ти, че за напредъ нито азъ ще ти прѣча да си биешъ камбаната, нито ще позволя на нѣкои отъ своитѣ другари да ти прѣчи.

Но Хансъ рѣшилъ да не бѫде милостивъ къмъ безглавото човѣче. Той го стисналъ яко въ рѫцетѣ си и се готвѣлъ да го хвърли презъ прозореца. Тогава то му рекло:

— Чакай да ти кажа още нѣщо! Недей ме гледа, че съмъ дребенъ. Ще дойде време да ти помогна — и тогава ще бѫдешъ много благодаренъ, че си ми пожалилъ живота.

Клисарьтъ се усмихналъ при тия думи.

— Мъничко безглаво човѣченце! — му рекълъ той. — Много високо мнение имашъ за себе си. Твоята помощь ще бѫде толкова голѣма, че би могла да се побере на опашката на комара и пакъ да остане мѣсто около нея. Но благодари, че ме намѣри въ добро настроение. Прощавамъ ти. Ще те пусна да си живѣешъ. Но само гледай да ми се не мѣрнешъ предъ очитѣ другъ пѫть, когато съмъ тръгналъ да бия камбаната, че тогава не ще се отървешъ вече.

Безглавото джудже поблагодарило на клисаря. То се смъкнало, като катеричка по камбаната и изтичало надолу по стълбата толкова бързо, щото човѣкъ би си помислилъ, че подъ краката му има жарава.

А въ това време Хансъ биелъ радостно камбаната и звуцитѣ й се разнасяли по цѣлото село.

Свещеникътъ сѫщо чулъ. Той се почудилъ, че новиятъ клисарь е стигналъ здравъ и читавъ до камбанарията, и билъ много доволенъ, че най-сетне се е намѣрилъ момъкъ да върши тая работа. Но веднага му дошло на умъ, че е обещалъ да му плаща два пѫти повече, отколкото на другитѣ, и го хванало ядъ.

Като слѣзълъ отъ звънарницата, Хансъ отишелъ въ плѣвнята да спи.

Свещеникътъ ималъ обичай да става много рано и да обхожда кѫщата, двора и църквата, за да види, почнали ли сѫ всички слуги работата си.

И тая зарань той станалъ рано и почналъ обиколката си. Всички слуги се били вече заловили за работа, само новиятъ клисарь се не виждалъ никѫде. Запиталъ попътъ за него, но се оказало, че никой го не знае, де е.

Свещеникътъ се уплашилъ.

— Изглежда, — си казалъ той, — че и съ тоя клисарь е станало нѣщо, както ставаше съ другитѣ. Само че ония изчезваха още преди да позвънятъ, а тоя е изчезналъ, следъ като удари камбаната.

Дошло време за обѣдъ. Всички слуги се събрали. И Хансъ се явилъ.

— Кѫде бѣше цѣлата сутринь? — го запиталъ попътъ.

— Спѣхъ, — отвърналъ клисарьтъ и се прозѣлъ.

— Та да не мислишъ всѣка зарань да спишъ чакъ до обѣдъ?

— Разбира се, — отговорилъ Хансъ и се засмѣлъ. — Има ли нѣщо чудно въ това? Ясно е, като бѣлъ день, че който работи нощемъ, ще трѣбва да си отспива денемъ, както ония, които работятъ денемъ, спятъ цѣла нощь. Ако назначишъ нѣкого другиго да звъни презъ нощьта, вмѣсто мене, още преди зори ще ставамъ. Но инакъ ще трѣбва да ме оставяшъ да спя поне до обѣдъ.

Тъй вървѣла работата до Великдень. Хансъ се излежавалъ до пладне, нахранвалъ се добре, па се залавялъ за работа. А посрѣдъ нощь биелъ камбаната. Никой не идвалъ да му прѣчи.

Като минали праздницитѣ, попътъ му казалъ:

— Сега вече нѣма нужда да се бие камбаната презъ нощьта. Но затова пъкъ ти ще работишъ отъ изгрѣвъ-слънце до залѣзъ-слънце.

— Бива, — рекълъ Хансъ, — но ще трѣбва да ми позволишъ поне половина часъ следъ обѣдъ, а въ недѣля да бѫда свободенъ цѣлия день. Тъй правятъ слугитѣ навсѣкѫде, тъй ще правя и азъ.

Свещеникътъ билъ принуденъ да се съгласи.

— Но едно ще имашъ предъ видъ, — рекълъ той на Ханса. — Може понѣкога да се случи извънредна работа: тогава ще работишъ и следъ залѣзъ-слънце.

— Съгласенъ съмъ, — отвърналъ клисарьтъ. — Но за извънредната работа ще трѣбва извънредно да ми платишъ. Ако ли не — нѣма да я върша.

— Недей придиря толкова, де! — викналъ попътъ. — Ами презъ зимата днитѣ сѫ по-кѫси отъ нощитѣ. Тогава ще трѣбва да работишъ по-дълго.

— Да, но затова презъ лѣтото днитѣ сѫ по-дълги отъ нощитѣ. Значи, тогава ще трѣбва пъкъ да спя по-дълго. Не, не съмъ съгласенъ. Ако се пазаримъ да ти работя отъ изгрѣвъ до залѣзъ, това условие ще си остане и за презъ зимата и за презъ лѣтото. Никаква извънредна работа не съмъ съгласенъ да ти върша. За нея ще си намѣришъ извънредни работници.

Попътъ нѣмало що да прави. Съгласилъ се.

Единъ день го повикали въ града на кръщенка. Той заповѣдалъ на клисаря да стегне конетѣ за пѫть. Градътъ не билъ много далече — на нѣколко часа раздалечъ отъ селото.

Хансъ си напълнилъ торбата съ хлѣбъ и сирене и си взелъ единъ човалъ, дето си сложилъ кожуха, едно одеяло и една голѣма възглавница.

— Защо вземашъ тия нѣща, само да тежатъ на коня? — викналъ му попътъ. — Довечера сме въ града. Тамъ ще вечеряме и пренощуваме.

— Азъ знамъ пословицата, че човѣкъ не трѣбва да тръгва на пѫть лѣте безъ дреха и зиме безъ хлѣбъ. Сега е зимно време, но е топличко. Затова си взехъ и храна и дрехи. Па има и друго нѣщо. Нали помнишъ, какъ сме се условили? Следъ залѣзъ-слънце не мога да ти слугувамъ.

— Голѣмъ шегаджия си, — рекълъ попътъ.

Като излѣзли отъ селото, оказало се, че презъ нощьта вѣтърътъ е нахвърлялъ много снѣгъ по пѫтя. Цѣлиятъ пѫть билъ засипанъ. Трѣбвало да пѫтуватъ бавно. Преди да стигнатъ до града, имало да минатъ презъ една гѫста тъмна гора. Когато стигнали до нея, слънцето залѣзвало. Конетѣ едвамъ си влачели краката отъ умора. А клисарьтъ току се обръщалъ и поглеждалъ къмъ слънцето.

— Защо се обръщашъ постоянно назадъ? — попиталъ го свещеникътъ.

— Защото нѣмамъ очи на гърба си, а слънцето е задъ мене.

— Че защо ти е да гледашъ слънцето? Я остави тия глупости, а гледай да стигнемъ въ града, преди да се мръкне!

Хансъ не казалъ нищо.

Когато стигнали досрѣдъ гората, слънцето залѣзло.

Клисарьтъ спрѣлъ конетѣ, слѣзълъ отъ колата снелъ торбата и човала и рекълъ на господаря си:

— На добъръ ти пѫть, дѣдо попе.

— Да не си подлудѣлъ, Хансе? — викналъ попътъ. — Какво ще правишъ всрѣдъ гората? Я се качвай да вървимъ въ града! Има — нѣма половина часъ до тамъ.

— Слънцето залѣзе, — рекълъ клисарьтъ спокойно. — Ще си приготвя леглото да спя.

— Че какъ тъй! — рекълъ попътъ. — Нима ще оставишъ господаря си да кара самъ колата до града? Па и какъ ще спишъ въ тая гора? Вълци ще те изедатъ. Я тръгвай съ мене! Ще ти дамъ да се почерпишъ. Освенъ това, ще ти платя и още половина надница.

Но никакви обещания не помогнали. Хансъ настоявалъ на своето. И попътъ се принудилъ да подкара конетѣ самичъкъ по пѫтеката.

Ала, преди да завие, той викналъ на клисаря:

— Ей, Хансе! Чувашъ ли? Хе тамъ, задъ дърветата на поляната, стърчи бесилката, на която бесятъ осѫденитѣ. Двама обесени висятъ на нея. Тѣхнитѣ души сѫ отдавна въ пъкъла и си приказватъ тамъ. Приятно ли ще ти бѫде да прекарашъ нощьта при обесенитѣ?

— Че какво могатъ да ми направятъ? — рекълъ клисарьтъ, който билъ вече легналъ — Тѣ висятъ въ въздуха, а азъ си лежа на земята. И да искатъ — не могатъ да дойдатъ при мене.

Свещеникътъ не искалъ да изпусне богата кръщенка. Той продължилъ саминъ по-нататъшното си пѫтуване. Като стигналъ въ града, хората се зачудили много, че попътъ пѫтува безъ клисарь. И когато имъ разказалъ, що станало въ гората, тѣ рекли:

— На лудъ човѣкъ си попадналъ, дѣдо попе.

Разбира се, че Хансъ не чулъ тия думи: гората била далече отъ града. Но — и да ги билъ чулъ — той нѣмало да се ядоса, защото му било все едно, за какъвъ го смѣтатъ хората.

Преди още да се мръкне, той се навечерялъ добре, после си постлалъ одеялото надъ човала, запалилъ си лулата, за да си стопли поне носа, па се завилъ съ кожуха и легналъ да спи.

Спалъ, що спалъ, па се събудилъ. Събудилъ го нѣкакъвъ шумъ и говоръ. Вдигналъ си Хансъ главата и видѣлъ, че свѣти месечината. А до самото му легло стоели две безглави човѣчета и си говорѣли. Но, ще запитате, какъ си говорятъ, като нѣматъ глави и уста? Тия джуджета говорѣли съ коремитѣ си, а коремитѣ имъ били много голѣми — приличали на любеници.

И дветѣ човѣчета викали съ пискливъ гласъ:

— Той е, той е, сѫщиятъ! Да, да, да, той е! Сѫщиятъ е!

После се навели надъ самото лице на клисаря и го загледали.

А следъ това се развикали изъ единъ гласъ:

— Ще ти отплатимъ ние. Нѣма да ни избѣгашъ отъ рѫцетѣ. Още ме болятъ коститѣ, като си спомня, какъ ме ритна отъ стълбата долу. Помнишъ ли, какъ ме ритна съ тия обувки, подковани съ желѣзни клинци. Гръбнака ми счупи.

И тѣ надали силенъ викъ, като погледнали къмъ поляната, дето стърчала бесилката:

— Ей, другари! Елате тукъ! Намѣрихме го най-сетне. Елате да накажемъ тоя обесникъ!

Завчасъ наизскачали — като че ли изподъ земята — хиляда безглави джуджета, въорѫжени съ жилави прѫчки. Тѣ полетѣли, като гѫстъ облакъ отъ комари, право къмъ нещастния Хансъ.

Той се намѣрилъ въ чудо. Какъ ще се бори съ толкова неприятели, колкото и да сѫ дребни по отдѣлно? Разбралъ, че настѫпва последниятъ часъ отъ живота му. И той почналъ да се разкайва, че не е тръгналъ съ господаря си, а е настоялъ на своето.

Но тъкмо тогава пристигнало още едно безглаво човѣче, малко по-едро отъ другитѣ. Виждало се, че то имъ е нѣщо като главатарь. Разбира се, че и главатарьтъ на безглавитѣ джуджета билъ безъ глава.

— Стойте! — извикало това джудже на другитѣ. — Недейте го закача! Тоя човѣкъ е подъ мое покровителство. Той спаси живота ми. Знамъ, че той хвърли всички ви надолу отъ стълбата, но никому се не счупиха краката. Като полежахте въ топлата баня, мина ви. Хайде сега му простете и си вървете въ кѫщи. Оставете ме да се поразговоря съ него.

Безглавитѣ човѣчета послушали главатаря си. Тѣ се разотишли, макаръ и недоволни.

А главатарьтъ седналъ до възглавницата на клисаря и му казалъ:

— Видѣ ли, какъ те отървахъ отъ сигурна смърть?

— Благодаря ти, — рекълъ Хансъ. — Признавамъ, че ми направи много голѣмо добро.

— А помнишъ ли, като ми казваше, че моята помощь можела да се побере на опашката на нѣкой комаръ и пакъ да й бѫде широко? Вѣрвамъ — сега да си разбралъ, че не бива да презираме и най-дребнитѣ сѫщества. Тъй ли е?

— Тъй е, — отвърналъ Хансъ и стисналъ съ благодарность рѫката на безглавото човѣче.

— Азъ си изпълнихъ дълга и мога вече да си вървя, — казало джуджето, — но искамъ да ти заплатя за ударитѣ, които ти нанесоха моитѣ хора, преди да дойда.

И наистина, Хансъ си спомнилъ, че нѣколко безглави човѣчета го били ударили съ прѫчкитѣ си по главата. Но ударитѣ били толкова слаби, че той ги билъ забравилъ.

Главатарьтъ на джуджета продължилъ:

— Жаль ми е за тебе, като те гледамъ, че се измѫчвашъ да слугувашъ на тоя стипца-попъ. Когато си отидешъ утре въ кѫщи, иди при северната врата на църковната ограда. Тамъ ще намѣришъ зазиданъ единъ голѣмъ камъкъ, ненамазанъ съ варь. Два деня ще има пълнолуние. Тогава излѣзъ посрѣднощь и изкърти съ нѣкой лостъ камъка. Подъ него ще намѣришъ голѣмо имане. Раздай едната третина отъ паритѣ на беднитѣ, а останалитѣ пари прави, каквото искашъ.

Въ сѫщия мигъ пропѣлъ пѣтелъ. Безглавото човѣче изчезнало. Хансъ заспалъ отново. Той спалъ спокойно, чакъ додето го огрѣяло слънцето.

Къмъ пладне се показалъ попътъ съ колата.

— Ехееее! — викналъ той още отъ далеко на клисаря. — Много глупавъ излѣзе, че не дойде съ мене въ града. Да знаешъ, какво богато ядене и пиене имаше! Като владика се натъпкахъ. Па и сума парички ми дадоха хората. Я вижъ!

И той разтърсилъ кесията съ паритѣ, които иззвънтѣли. Но на Ханса не станало мѫчно, че не е придружилъ господаря си. Той се засмѣлъ и казалъ:

— Азъ спечелихъ, дѣдо попе, сто пѫти повече отъ тебе, макаръ че пренощувахъ въ гората.

Свещеникътъ не пожелалъ и да го разпитва, що е спечелилъ, защото билъ увѣренъ, че оня се само хвали.

Като се върнали въ селото, клисарьтъ изпрегналъ конетѣ и ги настанилъ въ обора, па отишелъ да разгледа църковната ограда. Тамъ наистина имало единъ неизмазанъ камъкъ, по-голѣмъ отъ другитѣ. Хансъ го запомнилъ на кое мѣсто е.

Още презъ първата нощь на пълнолунието клисарьтъ взелъ голѣмия лостъ, съ който подпиралъ вратата на гробищата, и отишелъ при оградата. Наоколо нѣмало никого. Клисарьтъ извадилъ камъка. Подъ него се отворила дълбока дупка, въ която имало три голѣми гърнета, пълни съ жълтици. Хансъ ги пренесълъ въ плѣвнята, дето живѣелъ.

Когато дошла недѣлята, момъкътъ раздалъ на беднитѣ едната третинка отъ паритѣ, а после казалъ на попа, че не ще вече да му слугува. Понеже клисарьтъ не отворилъ дума за заплатата, попътъ го пусналъ да си върви.

Хансъ се изселилъ отъ това село. Той отишелъ въ друго, дето се оженилъ за една млада мома и си купилъ голѣмъ чифликъ.

Моятъ дѣдо бѣше краварь при чифликчията му. Разказалъ веднъжъ, при чаша вино, тая приказка, а той я разказа на мене, когато бѣхъ малъкъ. Ти пъкъ я разкажи на другиму. Нека я научатъ всички, за да знаятъ, че на доброто се отплаща съ добро и че смѣлитѣ и честни хора успѣватъ.

Бележки

[1] Похта — (остар.) апетит. — Бел.ел.кор. ↑